Родителството открива пред нас безброй възможности и милиони поводи за гордост (и чаша вино). Ето ви 10 причини да повярвате, че сте на пръв път. И не забравяйте да ги отбележите подобаващо, защото са не по-малко значими от първите стъпки, първите думи, първия учебен ден, първото стихче и всички други важни събития, които помним толкова добре.

1. Вие сте оцелели след коликите, първите зъбки, ротавирусите

И сте осъзнали, че не е толкова страшно, дори сте готови за нови подвизи! Нима това не е повод да се гордеете, че вече сте в Клуба на успелите родители? Да, в него членуват примерно 100% от нас, и какво от това?

2. За първи път сте оставили детето на някой, който не сте вие

О, това е първият ви самостоятелен поход в магазин?! Със свободни ръце. Без количка. Без да се налага да сте непрекъснато нащрек. Внимавайте да не изкупите от радост половината магазин. Всъщност – защо не?

3. Проявили сте хладнокръвие по време на детска истерия на публично място

Случва се с всички. Но възможност да се гордеят със себе си имат само най-издръжливите сред нас. Само тези, които са успели да докарат лице на покер играч, да стиснат зъби, без никой да забележи; след това спокойно да изведат ревящото дете от зоната на поражение, да го метнат в количката и стоически да изтърпят сцената до края й. Само те има право да запишат голяма червена точка срещу името си и да изпият една голяма чаша вино.

4. Завели сте детето до спешния кабинет, за да се окаже, че няма нищо притеснително

Рано или късно децата падат от креватчето си, удрят си челото в ръба на масата, разбиват си устата на люлката и т.н и т.н. Вие, естествено, изпадате в паника (особено ако има обилно кървене) и хуквате към Спешното. Там ви казват, че всичко е наред, че децата постоянно го правят. Но вие дълго не можете да забравите този ден. И на детето ще го припомните след време. Но можете да се поздравите – размина се.

Прочетохте ли
Стокхолмски синдром

5. Вие най-сетне сте го отбили

Утре ще ви бъде тъжно, ще ви нападне постлактационната депресия, но сега, в този момент, когато най-сетне успяхте, можете да се отпуснете и да отпразнувате, че вашите гърди отново са ваши.

6. Научили сте го да използва гърне

Да, да, вие, точно вие! С това ангелско търпение, което понесе не само изрисувания с ако килим, но и непрестанното мърморене на бабите. Този успех постигнахте благодарение на вашата целеустременост (можете да си го отбележите в CV-то). Точно вярата ви в крайния резултат и талантът ви на организатор помогнаха на малкия пикльо да усвои това иначе елементарно умение – ходенето на гърне.

На гърнето - за два дни

7. Вие знаете наизуст всичките му любими песнички

Възможно е, по време на този процес, да е пострадало естетическото ви чувство. Възможно е да ви се е наложило един-два пъти да престъпите собствения си музикален вкус (в крайна сметка не подозирахте, че някои произведения са толкова дебилни), но успяхте да научите всички песни за зайчето, кучето, рачето… и останалата фауна. Амин.

Как се отглежда 85-сантиметров терорист

8. Вие „благословихте“ непознатия, който се осмели да коментира поведението на детето ви

По-рано сигурно сте се сдържали. Вероятно дори сте опитвали да отговаряте възпитано. А може би сте се усмихвали? Но в някакъв момент сте осъзнали, че ви е писнало от „дайте го на мене, щом реве“ или от „голямо момче, пък плаче“. И сте се отприщили с пълната си програма.

Я го дайте на мен, щом не слуша!

9. За първи път сте пътешествали заедно

Вероятно спътниците ви са го възприели като инквизиция. Все пак не е лесно да издържиш осемчасов полет с петмесечно бебе. Знае ли човек, може би сте решили да издевателствате над себе си, защото нямате никаква представа какво ви очаква. И затова, когато както и в случая с падането от леглото, всичко свърши добре, можете да се поздравите и да отбележите постижението в списъка си.

10. Върнали сте се на работа след отпуск по майчинство

Много добре знаем колко се притеснявате, че прическата ви не е идеална, че може би някъде по дрехите имате петно от мляко, а в косата - парченце банан. Освен това сте станали поне два часа преди всички останали. И въпреки всичко това сте страхотна! Затова ви подкрепяме и поздравяваме!

Материала подготви Янка Петкова.

Препоръчваме ви още:

Мразя разходките

Не слушайте чужди съвети

Денят се познава от сутринта

Автор: Ина Зарева

Бяло е вързопчето, което ми подават в родилното. Бели са думите на майка ми. Бели са момините сълзи в треперещите ръце на баща ми. Бели са брашнените ръце на баба. Бели са тебеширените пръстчета, които пишат „мама“. Бели са Снежанка и Коледа. Бели са първите паднали зъбчета. Пуканките, сладоледът и млякото. Бели са трошичките и гълъбите по перваза.

Бяла е надеждата. И вярата е бяла. И прошката е бяла.

Бяла е булката. И радостта ѝ е бяла.

Бяло е спокойствието. И самотата. И покоят е бял.

Бялото е пухкаво като козина на котарак, пъргаво като заек и нежно като пеперуда.

То е пенливо като шампанско, твърдо като скала, нежно като перо.

Червена е розата от него. Целувката от нея. Червени са лалетата на баба и плодовете в градината ѝ. Червени са пръстчетата, които чертаят сърце. Червени са прегръдките ми, в които децата ми потъват. Червен е смехът им. Червени са рисунките по стените. Балоните и носовете на клоуните.

Червени са обещанията. Червени са мечтите. Червени са сбъдванията.

Червена е любовта. Червени са виното и гроздето. Сърцето е червено.

Червен е изгревът. Червена е волята. Силата и победата са червени.

Червен е кленът. И калинката върху него. Нарът и черешата. Лютото и дръзкото.

Силното и смелото.

Червени са Великден и яйцето.

Червеното е силно като нетърпение, мощно като ураган, огнено като страст.

То е пулс, живот и бъдеще.

Днес бялото и червеното се сливат.

В образа на жена.

Март е.

Препоръчваме ви още:

Политически некоректно

Честита Баба Марта :)

Ние, несръчните

10 полезни съвета за родителите

През 2017-а година Световната здравна организация публикува изследване, според което България е на пето място в Европа по детско затлъстяване. Национално изследване за храненето на населението над една година, правено у нас, установява значително нарастване на затлъстяването при момчетата до петгодишна възраст - 7,1 на сто през 2014 г. при 3,3 процента през 2004 г. При момичетата, в същата възрастова рамка, се забелязва обратната тенденция - на намаляване на затлъстяването и консумиране на все повече полезни храни. За България най-големият проблем е прекомерната консумация на сол - около два пъти повече от необходимото количество, както и обездвижването. В същото време страната ни е на последно място в ЕС по прием на прясно мляко. Тревога буди и фактът, че българските деца се застояват сравнително дълго пред телевизора или компютъра. Българчетата са пред екрана средноседмично около 25-26 часа, за разлика от холандчетата (14 часа) и връстниците им в Гърция (17).

Защитата от затлъстяване е задача, с която родителите могат да се справят. Ясно е, че всеки има различни гени, но в голяма степен теглото зависи от начина на живот и хранене, а те се възпитават в семейството.

1. Научете детето да закусва пълноценно

„Закуската изяж сам, обяда подели с приятели, а вечерята дай на врага си“ – в тази банална поговорка има много истина. Пълноценната закуска ни защитава от натрупването на наднормено тегло.

През юли 2017 година, учени от Калифорния обявиха резултатите от изследване, в което участват повече от 50 хиляди души. В продължение на няколко години тези хора попълвали въпросници, в които описвали храненето си. Резултатите показват, че пълноценната закуска води до снижаване на Индекса на телесната маса (ИТМ). Изследователите установиха и кой е оптималният интервал между закуската и обяда – 5-6 часа.

2. Телевизорът, компютърът и смартфонът са врагове на детето

Движението не е само живот, но и нормално тегло. Днес по улиците рядко ще видиш деца, които тичат, скачат или играят с топка. Затова пък с часове седят пред екраните на телевизора или лаптопа. И това е норма в начина им на живот. Детето има нужда от физическа активност. Тя му помага да изгори излишните калории, да подобри паметта и вниманието си и като следствие - да повиши успеха си. Особено вредно е храненето пред екрана. Когато детето е увлечено от интересно филмче, не обръща внимание на вкуса на храната и количеството й, следователно пропуска и момента на засищане. Това повишава склонността му към преяждане.

3. Ограничете сладките газирани напитки

Тези напитки са един от основните източници на добавена захар. Тя прониква в организма незабелязано и го натоварва с „празни“ калории. През 2010-а година, изследване на 4000 души показало, че консумацията на сладки газирани напитки повишава риска от затлъстяване с повече от 37 %.

Главният мозък на детето, което обича храните и напитките със захар, се настройва на „сладка вълна“. Известно е, че този вид продукти повишават изработването на допамин – хормонът на удоволствието. Затова и на детето му се иска все повече и повече от тези храни. Разбира се, не можем да го лишим напълно от лакомства. Но контрол върху количеството е нужен.

4. Не настоявайте да се изяжда всичко

Всяко дете има различен апетит и това е нормално. Много майки и баби обаче смятат, че празната чиния е залог за здраве. Мисията да нахраним детето до последната хапка и на всяка цена не води до нищо добро. Ако то отблъсква чинията и отказва да дояде супата или основното, най-вероятно в организма му е сработил естественият индикатор за насищане. Когато го принуждаваме да яде – още една лъжичка за мама, за баба, за тате – ние се намесваме в работата на този индикатор и я нарушаваме. В бъдеще това може да доведе до преяждане.

5. Сприятелете детето със спорта

Днешните хлапета водят заседнал начин на живот. Но детският организъм има нужда не само да потребява, а и да изразходва калориите. Разбира се, главният мозък е орган, който изразходва енергия, но мускулите също трябва да работят. Физическото развитие подпомага умственото и това е още един повод да запознаем детето си със спорта.

6. Не предизвиквайте емоции, които водят до преяждане

На ниво нервна и ендокринна система съществува връзка между стреса и храненето. По време на ядене тялото се запасява с енергия, по време на стрес – изразходва енергия. Притеснението заради оценките в училище, натовареността с уроци и форми, проблемите с връстниците и упреците на родителите – всичко това е стрес. В подобна ситуация у организма възниква потребност да се запасява и апетитът се повишава. Ако стресът е ежедневие, хранителното поведение на детето се нарушава. За да не преяжда трябва да щадим нервните му клетки.

7. Не го изкушавайте

Много от нас, възрастните, са почитатели на сладкото. В домовете ни, на достъпно и видно място, могат да се видят бонбони, шоколад и т.н., с които редовно и с удоволствие злоупотребяваме. След време се чудим, че детето ни почти не яде, а теглото му расте.

8. Следете големината на порциите

Размерът на чинията влияе пряко върху количеството консумирана храна. Направете един съвсем лесен експеримент. Сложете котлет в голяма чиния. Струва ви се празна, нали? Пържолата в нея съвсем се изгубва. След това я поставете в десертна чиния. Забелязахте ли как изведнъж стана „по-голяма“. Не е нужно да сервираме на детето в голяма чиния. Порциите също не бива да са големи. Ако детето не се нахрани, по-добре да поиска допълнително.

9. Гответе вкусно и здравословно

Много родители са твърде заети, за да приготвят домашна храна. Често семействата се хранят навън. Ако мама няма време да наготви, винаги можем да поръчаме пица. А с пицата детето получава много излишни калории. Домашната храна обаче също невинаги е полезна. Ако хладилникът е пълен с полуфабрикати, които само трябва да бъдат затоплени или запечени, ние не предлагаме нищо по-различно от фаст фуд. Здравословното хранене не изисква особени усилия. Да, необходимо е повече време за приготвянето му, но си струва. Важното е да помним, че полезните хранителни навици се изграждат в семейството.

10. Най-важното - бъдете положителен пример

Това се отнася до всеки аспект на възпитанието всъщност. Може дълго да разказваме на детето за вредата от чипса, снаксовете, бъргърите и всичко, което може да се намери в заведенията за бързо хранене, но ако то ни види как консумираме посочените храни, нищо от казаното няма да бъде възприето сериозно. Децата обичат да ни подражават, така го е измислила природата. Много от нас са искали в детството си да пораснат по-бързо, защото възрастните правят каквото си искат. И ядат, каквото си искат.

За вас подготви Янка Петкова.

Препоръчваме ви още:

Храненето като насилие

Интуитивното хранене – нов метод за регулиране на теглото

Ядат, не си играят

Автор: Стамена Марашева-Петкова

Редовно чета постовете и мненията на загрижените родители и тъй като съм един вид „между чука и наковалнята“, искам да споделя някои мои мисли и професионални преживявания, както и своето лично мнение.

Първо, като родител изпитвам ужас, че детето ми може да бъде малтретирано. Знам от майка ми, че децата ги бият още отпреди много години. Дори все още не съм сигурна дали ще запиша детето си на ясла, защото майка ми е разказвала как е работила една-две години в ясла и е виждала как лелите бият децата по главата. Защо по главата ли? Защото там не оставали белези, а това, че може да навредиш на детето, е друг въпрос. Да, има и палави деца, ама нужно ли е да ги пребием и да им нанесем травми за цял живот, било то физически или психически?!

Второ, учителят в мен иска да изкрещи: "Не издържам вече на работа!". Сега ще обясня защо. С мен се отнасят като с хлебарка и ученици, и родители, и компетентните от министерството. Всички те си мислят: "Отива, изпява си урока и си тръгва." Да, ама не!
Тъй като учителите са едни от малкото грамотни в държавата, компетенциите „отгоре“ са решили да ги натоварят с писарска дейност, да хабят листи, мастило и време, и да пишат за щяло и нещяло документи, които никой не чете.

Решаваш, че искаш да научиш децата на всичко, което знаеш. Правиш уроците ясни и достъпни, сбиваш материала възможно най-кратко и ясно, за да го разберат. Даваш домашни, но на всяка домашна (ако има такава) поставяш отлична оценка, защото когато си обяснявал никой не е слушал и писал. Дори определяш час за консултации, на които никой не идва. Ефектът от усилията ти е нулев.

Идва обаче най-страшният момент, да влезеш в класната стая.

Там виждаш невероятни неща, бой, кючеци, правене на селфи, игра с телефоните, гримиране, замеряне със столове, плюене, пръскане с оцет, пускане на димки, целувки и интимности. Опитваш се да въдвориш ред, доста трудно се получава, за около 5 минути, и всичко се повтаря отначало. Звъниш на родителите, те казват, че са силно заинтригувани и не знаят как така детето им отсъства с месеци или пък защо се държи непристойно. Ефект нулев.

Най-лошо е, когато трябва да се проведе съвет, защото трябва някой да бъде наказан - ученик направил нещо (я ударил съученик, я учител, я потрошил училището) и наказанието е забележка! Представете си какъв ефект има забележката, отново нулев.

Като за финал искам да разкажа как една майка ми звънеше по сто пъти на ден, за да ми обяснява как трябва да проявявам разбиране към сина й, с чийто баща е разведена, и как този неин син проявявал голямо старание вкъщи за домашните. Всъщност, ако този ученик не спеше в час, то пускаше музика на телефона или ставаше да се разходи, или да си хапне нещо, или да удари някого и т.н. Лъгал е майка си за домашните и че учи, и видиш ли, госпожата е виновна.

След всичко изписано искам да благодаря, ако някой си е направил труда да прочете този дълъг текст. Но преди всичко искам да изразя мнението си на родител, работещ в училище. Децата се раждат невинни, те биват възпитавани от своите родители и впоследствие от учителите.

Не всички родители са будни и загрижени за децата са, някои са доверчиви и прекалено добри, други са незаинтересовани и пасивни. Същото важи и за учителите.

Затова мисля, че трябва всички заедно да си подадат ръка и да работят съвместно за доброто на децата, а тези, които не желаят да се грижат за децата и да ги възпитават, да не се захващат с това - и родители, и учители! Нека преди всичко бъдем добри и съвестни хора, така ще успеем да сме добри родители и учители за децата!

Препоръчваме ви още:

От двете страни на барикадата

Образова ли ни образованието?

Дайте я тая телевизия!

Призванието да работиш с деца

Тайната на ароматите и тяхното послание винаги е вълнувала човечеството. Създаването на парфюми е изкуство, което идва от Древна Месопотамия и Египет на фараоните. По-късно е усъвършенствано от древните римляни и от персите, които издигат в култ използването на благоухания.

В наши дни Франция е несъмненият наследник на тайната на парфюма. Изисканият аромат на френски парфюм се е превърнал в изящен символ на женствеността и романтиката, но и на флирта и съблазняването.

Разположен на Френската ривиера, малкият град Грас (Grasse) се счита за la capitale mondiale des parfums – световна столица на парфюмите. Любопитен факт е, че Грас и българската столица на розите Казанлък са побратимени градове.

Именно в Грас от началото на 20 в. ни отвежда романът „Тайна с дъх на парфюм“ от Фиона Макинтош. След като в бестселъра си „Кутия шоколад“ най-обичаната австралийска писателка ни отведе в Йорк и ни разкри чудесата на шоколадопроизводството, днес авторката обръща поглед към Лазурния бряг и жасминовите поля на Грас, за да ни отведе на романтично пътешествие през времето.

Хърбърт Джеймс Драейпър Pot Poum, 1897 г.

Август 1914 г. Европа е потопена в хаос. Франция е на ръба на война. Но в Грас, парфюмерийната столица на страната, предстои сватбата на десетилетието.

Никой не пита независимата и талантлива Фльорет дали иска да се омъжи за избухливия и властен Еймъри дьо Ласе. Като единствена дъщеря на уважаваната парфюмерийна династия Дьолакроа тя е длъжна да приеме уредения съюз. Бракът с най-големия производител на парфюми в Южна Франция е неизбежен и като че ли само камбаните на местната катедрала са на нейна страна. Техният звън оповестява началото на войната и заминаването на омразния й нов съпруг за фронта.

Скоро младата жена получава закъсняло писмо от Себастиен дьо Ласе. По-малкият брат на Еймъри никога не е стъпвал в града, но горещо настоява сватбата да се отмени. Ужасна тайна е надвиснала над двете изтъкнати фамилии и заплашва да съсипе както името, така и парфюмерийните им империи. Докато Себастиен и Фльорет търсят начин да спасят семействата си от позор, помежду им започват да прехвърчат забранени искри…

Докато обикаля света в търсене на вдъхновение, Фиона Макинтош създава над 30 романа. Стилът ѝ се отличава с пищен език и богата атмосфера, характерни за класическия викториански роман, но проблемите, с които се сблъскват героите ѝ, трогват и най-претенциозния съвременен читател. „Тайна с дъх на парфюм“ ще ви посвети в изкуството да създаваш аромати – от загадъчната дарба, известна като Le Nez (Носът), с която могат да се похвалят най-талантливите парфюмеристи в историята, през отглеждането на жасмин и други естествени ароматизатори до дистилационните и лабораториите, където химия и магия се срещат, за да се родят благоуханни чудеса.

Ако се вдъхновите за пътуване до Грас, направете го по време на фестивала на жасмина, който се провежда в началото на август всяко лято от 1946 година насам. Освен най-големия световен музей на парфюмите в Грас може да посетите и дистилационните Fragonard, Molinard и Galimard, които днес са отворени за посетители. Именно в последната Фиона Макинтош създава бутиковия парфюм „Фльорет“, който носи името на главната героиня от „Тайна с дъх на парфюм“. Най-отдадените читатели дори могат да поръчат парфюма за себе си или за подарък – в основата му ще открият аромат на майски рози и виолетка, но в сърцето му е ароматът на жасмин. Връхните нотки на „Фльорет“ са екзотичните за епохата на романа пачули, зелен чай и джинджифил.

„Завършеният парфюм се получи по-деликатен и лек, отколкото романът и героинята, от които бе вдъхновен – признава Фиона Макинтош, – но се надявам, че у читателите историята на Фльорет ще остави дълготраен спомен като аромата на изискан френски парфюм.“

Източник: СофтПрес

Препоръчваме в още:

Кутия с шоколад

10 причини да прочетете „Писмо до сестра ми“

Афиши в огледалото

Автор: Никоела Ангелова

Искам да ви разкажа моята история. Има жени, които не искат още едно дете. Аз съм от тях. Искам мъжете да разберат защо някои жени не искаме да раждаме отново, въпреки че дори и да го прочетат, няма да усетят болката на една майка.

След 9 месеца носене, отлепяне на плацентата и патология в 8-ия месец, дойде времето за раждане. Както каза моята лекарка "прекрасни контракции", но разкритие само 2 см и то от месец насам. Тоновете на бебето ми спадаха и се наложи "спешно секцио". Секцио, за което изобщо не бях подготвена психически. Последва трудно слагане на спиналната упокойка, с болка по-непоносима и от контракциите. Трудно вадене и на бебето ми - с викане и натискане по корема. Най-после я чух точно в 04:00 ч. Разплаках се, когато я поставиха на гърдите ми. Целунах я и я отнесоха, за да я види и баща й.

Мислех, че кошмарът е приключил, но той едва започваше. Последва обичайната реанимация, но с необичайна температура. Системи и за мен, и за дъщеричката ми, заради високи левкоцити. Биха ми Анти D Гама глобулин в корема, заради отрицателния резус фактор. След това започнаха системите и инжекциите. Невъобразимо гадене, виене на свят, повръщане и всичко това в съчетание с катетър, депресираща обстановка и ужасно бъбрещи жени.

След 2 дни ме преместиха в стая и ми дадоха да видя дъщеря ми, а на другия ден я оставиха при мен. Всичко беше добре до полунощ, когато започнах отново да вдигам температура и да не мога да се грижа за нея. Последва отново реанимация и като за капак, ме откараха с линейка в Инфекциозна болница без основателни причини. Имах много кърма, която, естествено, хвърлях, защото бебето ми остана в 1 АГ, където родих с избор на екип.

След 3 дни системи и инжекции, и вече спаднала температура, най-после ме изписаха с уговорката да продължа системите у дома (майка ми е лекар-нефролог). Ех, добре че беше мама... Мама, заради която всички се грижеха за мен така добре. Благодаря и на целия екип от 1 АГ болница и в частност на д-р Иванка Щърбанова, която беше моят лекар, и заради която дъщеря ми оцеля. Оказа се, че е била с раздвоена пъпна връв и не й е стигал кислородът. Слава Богу, че я извадиха невредима. Моят проблем така и не се откри. 4 месеца след раждането разбрах, че съм болна от Хашимото (автоимунно заболяване, което поразява щитовидната жлеза) и е чудо, че съм забременяла.

Повярвайте ми, дните в болниците са най-кошмарните дни в живота ми! Не искам да преживявам това повече. Да не знам как е бебето ми, да не мога да го видя. Да плача постоянно, защото то е в друга болница. Не искам да се чудя как ще мине още едно раждане, защото никой не може да ми гарантира, че ще е по-хубаво от това. Благодаря на Бог, че и двете сме добре, но моля ви, мъже, не искайте от жените си да жертват още веднъж собственото си здраве и най-вече здравето на едно малко, беззащитно същество!

Всъщност със своята история Никоела повдига един въпрос, по който много ми се иска да чуя и вашето мнение. Редно ли е изобщо съпругът или семейството, или обществото да оказват натиск върху една жена да стане майка? Независимо дали е за първи, втори или трети път, и независимо дали има основателни причини за това, или няма никакви, или просто не желае да ги сподели? 

Препоръчваме ви още: 

Не било чак толкова страшно

Раждането на една "ничия" пациентка

Раждайте с мъжете си, момичета!

Аз бях самостоятелна, успешна, млада и щастлива жена, познала истинската любов, майчинството и върховете в личния си професионален път. Имам прекрасно дете, любящи родители, много приятели и подкрепящи колеги. Пиех добавки и редовно си правех профилактични прегледи. Един ден лекарят каза „карцином“, при прегледа, и животът започна да тече бавно и лепкаво с кънтящите повторения, които чух в онзи съдбовен момент.

Ракът беше част от мен и вече нищо не можеше да бъде същото. Всеки се е докоснал до това страдание чрез свой близък или познат, чул е, или е чел, или е пращал sms-и с искреното желание да помогне и подкрепи някоя невинна жертва. Но нищо не може да се доближи до онова чувство, което стимулира моменталното дълбоко и крайно отчаяние, носено на крилете на тази присъда. Как се живее със страха, че родителите ти може да те надживеят? Къде да прочетем за борбата с ужаса, че няма да видим детето си на абитуриентския му бал? Няма такива ръководства, сам си. Ти и бодрите ти амбиции поемате по различни пътища, а пресичането им изглежда все по-малко вероятно – време е да пуснем контрола.

Край с планирането на пътешествия, празненства, командировки и нов цвят на косата. Край с косата. Ежедневието вече е изтъкано от малки стъпки, предначертали най-много утрешния ден с голяма вероятност и това да не е окончателния вариант на графика. Всички твърдят, че си силен и ще се справиш, през повечето време дори сам вярваш в това, но тихият ужас се е навил като огромна отровна змия в душата ти и често те задушава, увивайки се около мислите ти. Питаш се какво се случи и как така има чудеса с обратен знак. Няма време за повече от това да вдигнеш последните остатъци от себе си, за да се хвърлиш в битката на/за живота си.

И така се разделяме с илюзията, че ако правим всичко по най-правилния свой начин, на нас страхотии не могат да ни се случат. Понякога просто нещата не зависят само от нас. Странно звучи все още дори в моята глава. Но реалността е такава, а приемането е болезнен процес. 

Този текст ми прати една жена, която се гордея да наричам своя приятелка. Тя вече е добре, смаза ужасната болест с присъщата си усмивка, докато ни разказваше вицове и ни вдъхваше кураж - тя на нас, а ние на нея.

Не знам защо публикувам историята й точно в днешния ден, когато споделих призива да помогнете на детето на Албена. Може би просто имам нужда от надежда. Всички имаме нужда от надежда. А също и от осъзнаване, че животът ни не винаги зависи от нас. От нас зависи само как ще го изживеем.

Препоръчваме ви още:

Супербебетата не плачат

Един много личен разговор

FUCK CANCER

Виктория Бешлийска/WordsDoWorlds

Баба ми и дядо ми бяха учители в гимназията на село, а родителите ми са лекари. Расла съм в началото на 80-те, когато за доброто възпитание си имаше точна дефиниция и общоприета представа – да се уважават възрастните и да не им се повишава тон; да не ги прекъсваме, докато разговарят; да не им пречим да гледат новините; да питаме дали може да станем от масата, след като сме се нахранили; да ходим на школа по пиано за музикалност и на балет – за добра стойка; с непознатите да говорим на „Вие“; да поздравяваме винаги хората, живеещи в блока, на същата улица, в същото село. Особено това с поздравяването толкова ми е било набивано в главата, че не можех да си представя да подмина човек във входа или на улицата просто ей така. Познат, непознат – няма значение, едно звънко „Добър ден!“ винаги трябва да ознаменува срещата на детето с възрастния.

Когато си ходех на село през ваканциите, преди всяко излизане до магазина или до читалището, баба не пропускаше да ми заръча: „И като срещнеш някой човек на улицата, да му кажеш първа „добър ден“, защото като те попитат чие момиче си и кажеш, че си на Бешлийски, да знаят, че си добре възпитана“. След това ме караше да си облека чисти дрехи, да се среша, да си сложа в джоба бодрия дух и чак тогава да отида за един хляб. Тръгвах аз на дългото 200 метра пътешествие до фурната или на 500-метровото до хранителния магазин „Бяла магия“ (с прикрепен към него дневен и нощен бар!), заредена с ентусиазъм за поздравяване. Тогава, в края на 80-те и началото на 90-те години, селото не беше толкова безлюдно, както е днес, и стопаните на къщите си бяха живи. Бабите все още бяха здрави и можеха да седнат на пейките пред дома, за да поговорят по съседски или, ако са сами, да погледат кой ще мине. Мъжете пък все още се събираха в бръснарницата на Асан да играят карти, ходеха до пощата да плащат сметки или да уредят някоя работа в кметството. С две думи, по улиците се срещаха хора, поне по трима-четирима ще видиш в посока.

И ето, наближавам пейката, на която е поседнала жената на Младен. Тя не ме е виждала от миналото лято и не може да ме познае. Отдалече й извиквам: „Добър ден!“ и се усмихвам, откъдето започва и разговорът като по сценарий: „Добър ден! Чие момиче си ти?“. Отговарям - "На Бешлийски." - „Ааа, на доктора ли си?“ - "Да, на доктора." - „Малката или голямата?“ - "Малката." - „Брей, Вики, ти ли си? Браво, браво, колко си пораснала!“ А после следва и дежурният разговор за родителите ми, за сестра ми, за училището и: „Хайде, много здраве на баба ти и дядо ти!“. И така всеки път, никога никого не подминавах. Единственият, когото за толкова години не поздравих нито веднъж, беше Томата, местният чешит, който изобщо не ми обръщаше внимание, когато профучаваше край мен с колелото си, пък и честно казано, като дете изпитвах страх от него, защото често си говореше сам и доста несвързано, а и винаги беше навъсен.

Накратко: въпросните „добър ден“, „добро утро“ и „Довиждане, приятен ден!“ така ми бяха насадени в съзнанието, че по-късно, когато вече бях в гимназията и повечето време вкъщи прекарвах в детската стая, при всяко влизане в хола при родителите ми казвах: „Здравейте!“ – това се случваше на всеки половин-един час и баща ми чак го избиваше на смях. Но навикът си е навик.

Преди година и половина със семейството ми се преместихме на ново място. Кооперацията е в централен столичен квартал, от така издигнатото в култ ново строителство. Състои се само от един вход, на шест етажа с по шест апартамента. За да влезете във входа, от улицата, трябва да преминете през 10-метров тунел, който отвежда към заграден малък двор, самостоятелен за блока, и използван, естествено, за паркинг. Тоест, щом влезете в тунела, е ясно, че най-вероятно сте ни съсед. За тези 18 месеца, откакто живеем тук, установихме, че хората от блока са предимно млади двойки или семейства с малки деца. Единствените по-възрастни съседи са бившият домоуправител на входа – изключително елегантен и възпитан господин на около 55 години, и настоящата домоуправителка, много мила, отзивчива и културна жена, горе-долу на същата възраст. Това са и почти единствените хора, с които се поздравяваме в рамките на нормалния тон.

Ето как изглеждат другите съседи и какво се случва, когато сутрин срещнат моето ведро: „Добро утро!“. Но за да съм напълно откровена и да си представите цялата картина, може би е редно да спомена, че по време на описваните събития аз съм във второто си майчинство. Сутрин излизам да заведа голямата дъщеря на училище и се връщам обратно вкъщи към 8:10 ч. Обикновено нося дънки, зелена парка и любимите ми кларкове или удобни кецове. А също и два-три топли ухаещи кроасана в книжен плик под ръка. В този момент почти всички съседи излизат за работа и за училище. Вероятно повечето от тях ме мразят, защото се прибирам на топло вкъщи, когато те цял ден трябва да ходят и да орат в офиса. Може би и те искат поне един път да са неглиже в понеделник сутрин и затова презират факта, че аз „нямам работа“ по цял ден, но това са само предположения. Ето какви са фактите и моите съседи.

Тийнейджърката от 5-ия етаж

Висока поне една глава над мен. Редовно е със слушалки, върви приведена напред, походката й е леко грубовата и с цялото си изражение крещи: „Ох, к’во ме занимаваш?“. Ако се срещнем в задния двор на блока, ме подминава най-невъзмутимо. Ясно е, че не ме чува, защото е със слушалки, но със сигурност ме вижда. Това, че се разминаваме на метър разстояние, й носи утеха, че няма никакъв ангажимент към тая жена, чието име не знае и която изобщо не я интересува. Случвало се е да ме поздрави само два пъти – когато сме се озовавали сами в асансьора и вероятно отблизо й е било по-трудно да издържи на въпросително повдигнатите ми вежди и настойчив поглед, търсещ обратна връзка на простичкото: „Добър ден!“.

Сериозната, 23+ г.

Обикновено се засичаме в тунелчето или в задния двор. Лицето й изглежда свежо сутрин, но за сметка на това винаги е еднакво безизразно. Няма случай, в който да не носи слушалки и се чудя дали слуша нещо и как, ако слуша, е възможно да не проявява никаква емоция. За нея аз съм въздух, прах, НИЩО, няма ме. Убедена съм, че влизам в полезрението й и че дори може да прочете по устните ми поздрава „добро утро“, но рекация – няма. След седмия или осмия подобен случай се опитвам да не се обиждам, но някак не мога да си избия от глава въпросите: „Добре де, толкова ли е тежко на тези лекции, на които отива? Или в колцентровете гърчът е станал непоносим? Или си преговаря думите по немски наум? Аааа, не, по китайски са, ученето на източен език изисква цялостно посвещение, вглъбяване, скъсване на връзката с реалността. Това ще да е... “ Мнимите ми оправдания заглъхват до следващия път, в който Сериозната ме подмине с киборгското си изражение и отново не се вбеся, а после отново не се замисля как никога не съм си позволявала такова пренебрежение към човек, който ми казва „Добър ден!“.

Есктремната, 27+ г.

Немного висока, слаба, с остри черти на лицето и жилав вид. Явно се занимава с някакъв онлайн бизнес, защото често я засичам в офиса на куриерската фирма под нас, докато обработва десетки пратки. Кара мощен спортен джип и походката й е толкова бърза и заплашителна, че изтръпвам, когато се разминаваме. Първо си мислех, че моето „добър ден“ я плаши, звучи й като някакво порицание от друга епоха, затова ме гледа така навъсено и не продумва нищо. После минах на по-нормалното „здравей“. Тц, никакъв резултат. За капак веднъж й задържах входната врата, докато носеше някакви обемисти кашони, а тя така лошо ме изгледа, минавайки покрай мен, все едно ми казваше: „Да не мислиш, че не мога и сама?“. Смотолеви нещо в движение и тръгна да прескача по три стъпалата нагоре, барабар с кашоните. Останах на вратата като гръмната, но не губя надежда, мисля си, че все ще се пречупи някой ден.

Младежите от 4-ия етаж, 24+ г.

Двама са и обитават два отделни апартамента, разположени един срещу друг. И двамата са високи, несговорчиви, засичала съм ги единствено на площадката на етажа ни. Ситуациите протичат по следния начин:

Аз и Младеж Едно заедно излизаме от апартаментите си, заключваме вратите и се отправяме към асансьора. Въздухът се е сгъстил от тишината на „неудобството“, че стоиш на метър от непознат. Разбира се, в духа на динозаврите, които знаят какво се прави в такива случаи, след няколко секунди, дадени в аванс на отсрещната страна, казвам „добър ден“. Младеж Едно ми хвърля поглед отвисоко и с половин, изкривена от усилието уста измрънква обратен поздрав. Ура!

С майката на Младеж Две се засичаме пак на етажа. Чевръста и усмихната жена, която още щом ме вижда, ми казва, че е майката на Андрей, която е дошла да изчисти апартамента му, че той, нали е момче, хич не поддържа. Няма как, трябва да се помага, отвръщам любезно. След две седмици чакам асансьора на четвъртия етаж. Вратите се отварят и оттам излиза Младеж Две. Правя крачка назад, за да се разминем нормално, едновременно с което казвам „добър ден“. Той минава, бутайки ме по рамото, все едно сме мускулести батки, които се разминават в коридора на затвора, гледа ме с празен поглед и чак когато е почти с гръб към мен, може би все пак сетил се какво го учила майка му някога, се обръща и отвръща с груб глас: „Дбр дн!“.

Бизнес дамата, 40 + г.

Разминавали сме се няколко пъти, в три от които рано сутрин тя е на токчета, облечена в бизнес костюм, дърпа малък куфар на колелца с едната ръка и държи закачалка с ризи в другата. Отдалече се вижда, че е от голямото добрутро. Косата й е с безупречна форма, гримът е перфектно дозиран за този час на деня, усмивката отсъства, а изражението й е като на човек, който привидно държи положението, но дълбоко в себе си иска да се гръмне. Обикновено я засичам, докато изчаква мъжа си да изкара джипа от гаража. Синът й, на около 9-10 години, е до нея и чувам откъслечни реплики: „Казах ли ти?... Колко пъти?... Ох, Станимире, писна ми от тебе... “.

Минавам покрай тях, както съм си с кецовете, качулката и кроасаните в ръка и, разбира се, изтропвам едно енергично „добро утро“, а тя... Тя отмята коса през рамо и от височината на своите 180 см ми хвърля такъв убийствен поглед, сякаш съм чистачката, която погрешка й е изхвърлила договорите от бюрото. Добре де, след около месец и аз ще се върна на работа, ще си сложа високите обувки, лачената чанта, копринената риза и сакото, ще си пръсна италианския парфюм и тогава, Мадам Бизнес, когато Вашите токчета сутрин срещнат моите, дали ще благоволите да обелите и една дума? Честно казано, се питам кое е по-възмутителното – дали ако тогава започнете да ме поздравявате, или ако и тогава продължите да не го правите?

Съседът с кучето от 6-ия етаж, 42+ г.

В началото на нашето преместване съседът с кучето изобщо не поздравяваше, когато ни срещаше. Даже не ни поглеждаше много-много. Ей така, подминаваше ни, сякаш се разминавахме на Витошка, а не в дворчето на блока. Обаче след онзи път, в който го засякох в асансьора, честитих му Коледа и попитах дали добрият старец е донесъл подаръци и на домашния любимец, и в който той така се усмихна, че чак се разтопи, вече започна да ме поздравява даже като се засечем още в тунела на блока. Е, това вече е истински прогрес! Ако въпросният съсед се научи да затваря и входната врата след себе си, цена няма да има.

Любимец 13, 30+ г.

С него се поздравяваме от първия ден. Тогава бях все още бременна и ходех бавно, поклащайки се, с напъчен величествен корем. Той винаги се усмихваше отдалече и ведро ме поздравяваше. Наскоро го видях с няколкомесечно бебенце – е, това ще да е било, взаимни родителски симпатии. Но няма значение, Любимец 13 винаги поздравява, дори „приятен ден“ пожелава и с него има надежда за бъдещото ни общо съжителство в блока на улица ***.

Пишейки това, не мога да не спомена семейството от втория етаж, с двете малки деца, с което винаги се поздравяваме и разменяме по няколко думи за времето, разходките, снега и разни други неща, както и семейството от 6-ия етаж, което има бебенце и с тях, по чисто родителска линия, сме си разменяли по няколко думи, много симпатични хора. Но се чудя извън този бебешко-детски кодекс в общуването, който е виден и сякаш обединава хората или поне не ги прави чак толкова незабележими, няма ли други точки, по които и с другите съседи да се допрем? Като това, че сме хора, които живеят на една улица, в един блок и в един вход?! Не искам да си пия виното с никой от тях, а и те, предполагам, също не искат. Нито искам да плетем плетки заедно и да си звъним по вратите, когато ни трябват още две ръце, за да си пренесем дивана. Знам: притискат ни срокове, притискат ни кашони, хазяйката ни притиска, черният дроб и жлъчката ни притискат, докога-ще-го-търпя-тоя-идиот ни притиска, всеки си има проблеми. Има хора, които мразят сутрините, и такива, които понякога мразят всичко и всички, но толкова ли е трудно да отговорим на най-простия поздрав, толкова ли е трудно да погледем някой в лицето и да му кажем едно „добро утро“?

„Добро утро“, „добър ден“ и „добър вечер“ са поздрави, но те са също и ПОЖЕЛАНИЯ. Колкото и наивно да звучи, думите имат своята сила и вярвам, че могат да променят нещата. Мисля си, че ако някой от тези хора поне веднъж успее да изплюе камъчето и да каже чистосърдечно едно „здрасти“, може пък да му олекне, да му стане по-добре, да му падне някаква тежест от плещите, да му тръгне по-леко животът. Знае ли човек...

Чистачката, 78 г.

И за да не мислите, че всичко, което разказвам, е моята гледна точка, която е изкривена и... не може всички да са чак толкова зле, ще ви разкажа за нашата чистачка. Казва се леля Ана, на 78 г. и има 36-годишен трудов стаж като рехабилитатор. Чисти шестетажния ни вход сама, два пъти седмично. Със сигурност никак, ама никак не й е лесно и въпреки всичко всеки път ме посреща отдалече с усмивка и с добра дума. Поздравявям я и я питам как е, извинявам й се стократно, ако направя стъпки върху току-що измитите плочки, иска ми се да мога да прелетя до асансьора, но не става. После си говорим за моите деца и за нейните внуци и правнучето й. Накрая винаги ме изпраща с едни и същи думи: „Много се радвам, че те видях, вие сте от малкото добри хора тук. Хайде, по живо, по здраво!“. Много е интересно как казва „добри“, а не „любезни“, не „възпитани“, не „културни“. Та, за „доброто утро“ беше дума.

Препоръчваме ви още:

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Да случиш на съседи

Нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо