Автор: Никоела Ангелова

Искам да ви разкажа моята история. Има жени, които не искат още едно дете. Аз съм от тях. Искам мъжете да разберат защо някои жени не искаме да раждаме отново, въпреки че дори и да го прочетат, няма да усетят болката на една майка.

След 9 месеца носене, отлепяне на плацентата и патология в 8-ия месец, дойде времето за раждане. Както каза моята лекарка "прекрасни контракции", но разкритие само 2 см и то от месец насам. Тоновете на бебето ми спадаха и се наложи "спешно секцио". Секцио, за което изобщо не бях подготвена психически. Последва трудно слагане на спиналната упокойка, с болка по-непоносима и от контракциите. Трудно вадене и на бебето ми - с викане и натискане по корема. Най-после я чух точно в 04:00 ч. Разплаках се, когато я поставиха на гърдите ми. Целунах я и я отнесоха, за да я види и баща й.

Мислех, че кошмарът е приключил, но той едва започваше. Последва обичайната реанимация, но с необичайна температура. Системи и за мен, и за дъщеричката ми, заради високи левкоцити. Биха ми Анти D Гама глобулин в корема, заради отрицателния резус фактор. След това започнаха системите и инжекциите. Невъобразимо гадене, виене на свят, повръщане и всичко това в съчетание с катетър, депресираща обстановка и ужасно бъбрещи жени.

След 2 дни ме преместиха в стая и ми дадоха да видя дъщеря ми, а на другия ден я оставиха при мен. Всичко беше добре до полунощ, когато започнах отново да вдигам температура и да не мога да се грижа за нея. Последва отново реанимация и като за капак, ме откараха с линейка в Инфекциозна болница без основателни причини. Имах много кърма, която, естествено, хвърлях, защото бебето ми остана в 1 АГ, където родих с избор на екип.

След 3 дни системи и инжекции, и вече спаднала температура, най-после ме изписаха с уговорката да продължа системите у дома (майка ми е лекар-нефролог). Ех, добре че беше мама... Мама, заради която всички се грижеха за мен така добре. Благодаря и на целия екип от 1 АГ болница и в частност на д-р Иванка Щърбанова, която беше моят лекар, и заради която дъщеря ми оцеля. Оказа се, че е била с раздвоена пъпна връв и не й е стигал кислородът. Слава Богу, че я извадиха невредима. Моят проблем така и не се откри. 4 месеца след раждането разбрах, че съм болна от Хашимото (автоимунно заболяване, което поразява щитовидната жлеза) и е чудо, че съм забременяла.

Повярвайте ми, дните в болниците са най-кошмарните дни в живота ми! Не искам да преживявам това повече. Да не знам как е бебето ми, да не мога да го видя. Да плача постоянно, защото то е в друга болница. Не искам да се чудя как ще мине още едно раждане, защото никой не може да ми гарантира, че ще е по-хубаво от това. Благодаря на Бог, че и двете сме добре, но моля ви, мъже, не искайте от жените си да жертват още веднъж собственото си здраве и най-вече здравето на едно малко, беззащитно същество!

Всъщност със своята история Никоела повдига един въпрос, по който много ми се иска да чуя и вашето мнение. Редно ли е изобщо съпругът или семейството, или обществото да оказват натиск върху една жена да стане майка? Независимо дали е за първи, втори или трети път, и независимо дали има основателни причини за това, или няма никакви, или просто не желае да ги сподели? 

Препоръчваме ви още: 

Не било чак толкова страшно

Раждането на една "ничия" пациентка

Раждайте с мъжете си, момичета!