Автор: Мария Пеева

Разглеждам си пакетите с коледни поръчки. Голяма част от тях са покупки от благотворителни каузи. Шалове, календари, коледни играчки, сладки… Някои от тях ще влязат в употреба, други ще раздам с надеждата да са полезни на друг. По Коледа каузите са толкова много и всички са толкова важни. И да, трябва да помагаме на колкото можем повече хора, така е. Това ни прави човеци, в крайна сметка. Откакто свят светува, хората си помагат един на друг, когато са в нужда. И във вековете без телевизия, радио, интернет, социални мрежи, пак са си помагали. Цяло село се е събирало да построи църква или училище. Цялата рода се е събирала да изоре нивата на вдовицата, за да не гладуват децата й. Ако се върнете три-четири поколения назад, почти няма семейство, което да не е прибрало някое сираче да го отгледа. И всичко това без много шум и хвалби. Просто когато трябва да се помогне, ще го направим. Не защото сме светци, а защото сме хора.

Едно време семейството на баба ми по майчина линия пристигнало в Пловдив като бежанци. Казвам "семейство", но имам предвид три деца, най-голямото на 15 години, най-малкото - баба - на шест. Родителите - загинали, безследно изчезнали… не знам със сигурност. Баба никога не говореше за детството си, но помня разказите на баба Славка, нейната по-голяма сестра. Големият брат ги е отгледал и двете като свои деца, че и добре ги задомил, а той самият така и не създал свое семейство. Мнозина са им помогнали. Далечни роднини ги подслонили. Съседи взели на работа Георги, големият. Помогнали им да си вдигнат керепичената къщурка, която смътно си спомням, приличаше на същинска приказна колибка. Благодарение на тези непознати за мен хора баба ми, шестгодишното сираче оцеляло, пораснало, станало красива и скромна девойка, която се омъжила за добър и работлив човек и му родила три дъщери - едната е майка ми. И до днес аз вярвам в благоразположението на непознати и подарявам благоразположението си на непознати. Убедена съм, че напук на всичката лошотия по света, това е единственият начин за човечеството да оцелее.

Но сега покрай Коледа се замислих и за друго. Дали понякога не забравяме, че хората около нас може би също имат нужда от помощ? Знаете ли, може би е по-трудно да помогнеш на близък, на колега, на съсед, на роднина, отколкото на непознат. Защото се безпокоиш, че така го поставяш в неловко положение. Един вид признаваш, че има проблем, че е в нужда. Не е ли така? Но нека за миг се поставим на мястото на този близък, колега, съсед или роднина. Който няма смелост да обяви пред всички, че е самотен, че има нужда от помощ, че по Коледа му е най-тежко и докато всички около него се радват на празника, той го очаква в тих ужас.

Предлагам ви тема, върху която да помислите. Има ли сред хората, с които се срещате всеки ден, някой, който ви се струва самотен? Който наскоро е изгубил близки хора, или се е разделил с любим човек? Поканете го на чаша кафе или вино, може би дори на Бъдни вечер. Има ли около вас възрастна леля, съседка, старица, която обича да чете, а няма възможност? Подарете й книга и внимание. Има ли сред колегите и приятелите ви, сред съседите и роднините ви, семейство, което преживява труден финансов период? Подарете им ваучер за храна или дори някоя паричка в красив плик. Може това да е единствената им възможност да сложат нещо на масата или да купят подарък на децата си.
Подарете нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо на хората около вас. Не защото сме светци, а защото сме човеци.

***************

Прочетете още: 

Умора на съчувствието

Тя е Коледа

Мъдростта боли