Аз бях самостоятелна, успешна, млада и щастлива жена, познала истинската любов, майчинството и върховете в личния си професионален път. Имам прекрасно дете, любящи родители, много приятели и подкрепящи колеги. Пиех добавки и редовно си правех профилактични прегледи. Един ден лекарят каза „карцином“, при прегледа, и животът започна да тече бавно и лепкаво с кънтящите повторения, които чух в онзи съдбовен момент.

Ракът беше част от мен и вече нищо не можеше да бъде същото. Всеки се е докоснал до това страдание чрез свой близък или познат, чул е, или е чел, или е пращал sms-и с искреното желание да помогне и подкрепи някоя невинна жертва. Но нищо не може да се доближи до онова чувство, което стимулира моменталното дълбоко и крайно отчаяние, носено на крилете на тази присъда. Как се живее със страха, че родителите ти може да те надживеят? Къде да прочетем за борбата с ужаса, че няма да видим детето си на абитуриентския му бал? Няма такива ръководства, сам си. Ти и бодрите ти амбиции поемате по различни пътища, а пресичането им изглежда все по-малко вероятно – време е да пуснем контрола.

Край с планирането на пътешествия, празненства, командировки и нов цвят на косата. Край с косата. Ежедневието вече е изтъкано от малки стъпки, предначертали най-много утрешния ден с голяма вероятност и това да не е окончателния вариант на графика. Всички твърдят, че си силен и ще се справиш, през повечето време дори сам вярваш в това, но тихият ужас се е навил като огромна отровна змия в душата ти и често те задушава, увивайки се около мислите ти. Питаш се какво се случи и как така има чудеса с обратен знак. Няма време за повече от това да вдигнеш последните остатъци от себе си, за да се хвърлиш в битката на/за живота си.

И така се разделяме с илюзията, че ако правим всичко по най-правилния свой начин, на нас страхотии не могат да ни се случат. Понякога просто нещата не зависят само от нас. Странно звучи все още дори в моята глава. Но реалността е такава, а приемането е болезнен процес. 

Този текст ми прати една жена, която се гордея да наричам своя приятелка. Тя вече е добре, смаза ужасната болест с присъщата си усмивка, докато ни разказваше вицове и ни вдъхваше кураж - тя на нас, а ние на нея.

Не знам защо публикувам историята й точно в днешния ден, когато споделих призива да помогнете на детето на Албена. Може би просто имам нужда от надежда. Всички имаме нужда от надежда. А също и от осъзнаване, че животът ни не винаги зависи от нас. От нас зависи само как ще го изживеем.

Препоръчваме ви още:

Супербебетата не плачат

Един много личен разговор

FUCK CANCER