Образователни карти! Открай време ги харесвам, защото са забавен начин да научиш нещо ново, а и винаги има елемент на игра, който допада на момчетата ми. Този път ще ви представя съвсем нов за мен вид - картите "Керът". Прави ги едно много симпатично семейство на учител и детски психолог, с които се запознах покрай блога. В началото са направили картите за сина си, впоследствие от тях се заинтригували техни приятели и познати, което ги вдъхновило да създадат малко семейно издателство. Концепцията си е тяхна, следва принципите на Монтесори за опознаване на света и развитие чрез игра, и много ми допадна. Картите пристигнаха вчера в красиви кутийки, отворих ги и само чаках момчетата да се върнат от училище, за да им ги покажа. Първоначално мислех, че ще ги използваме най-вече с Алекс, но се оказа, че на големите също им стана интересно и общо-взето снощи цяла вечер отгатвахме зеленчуци и плодове. Обичам игри, които са подходящи за различни възрасти, защото така на никого не му е скучно. Включи се даже тийнейджърът. (Дано не прочете това, защото ще каже, че го излагам, с тези детски занимавки ;). Честно казано, и аз научих доста интересни неща, които не знаех. Надолу помолих Симона, чиято е идеята за картите, да ни прати информация за тях, как се използват, и материалите, от които ги изработват. Впрочем, мисля, след като се наиграем с тях след някой месец, да ги подаря на детската градина на Алекс, защото и там ще са много полезни.

Ето и разказа на Симона.

Неведнъж сме казвали, че основната философия, която движи "Керът" е вярата в децата. Тя се изразява в това да не поставяме ограничения върху възможностите, които да предлагаме, да подхождаме с любопитство към детските дейности и интереси и да сме уверени, че децата са изначално добри, внимателни и любознателни. Този наш начин на мислене се изразява както чрез информацията в нашите материали, така и във външния им вид и във всяка стъпка от изработката и опаковката им.

Знанията, които влагаме в нашите карти са водещи. Ние целим да даваме интересна информация на децата, като в същото време да развием и мисленето, паметта и възприятията им. Всеки материал дава възможности за работа по начин, адекватен за конкретната възраст, интереси и умения на детето. Картите с животни, например, могат да се използват още през първата година, за да се показват на детето реалистични изображения на всевъзможни животни. А защо не и да подсказвате „как прави това животно“? В следващ етап вече можете да назовавате животните с техните имена, да ги търсите върху легендата или да ги сортирате по различни признаци. Когато малките любопитковци пораснат, те с интерес ще слушат как им четете текста от картите и ще опитват да познаят за кое животно става въпрос. А когато детето ви усвои четенето, то може вече съвсем самостоятелно да работи с материала и дори да открива свои уникални начини на работа с картите. По подобен начин могат да се използват и другите ни материали, за да развиват знанията и уменията на вашите деца.

Усещане за природа

Често ни питат дали нашите карти са ламинирани. Отговорът е, че не са и това не е случайно.

Досегът до естествени материали като хартията, която използваме за нашите карти, спомага по-доброто възприемане на материала. Тактилното усещане от хартията, дървото и памучния плат е много по-приятно от това от найлона, пластмасата и полиестера. Това е и причината децата да могат да играят дълго време с дървените играчки, а пластмасовите да омръзват. Ламинирането внушава, че към детето се подхожда с недоверие и то най-често е продиктувано от това, че още малко. Ние искрено вярваме в децата и знаем, че когато към тях се подходи с увереност, те откликват със съобразителност.

И не на последно място, картите са направени от висококачествен плътен картон (с плътност над 300г), за да могат да бъдат използвани години наред. На допир те са нещо по-различно от принтерната хартия например. Плътността, изчистеният външен вид и висококачественото изображение правят всяка карта нещо значимо в очите дори на най-малките деца. Тя става нещо, което те искат да запазят.

Къщичка за карти

Много мислехме за това как да се съхраняват картите. Искахме да намерим нещо, което да ги направи специални, като в същото време да е дълготрайно. Почти случайно се роди идеята за торбичките, но те бързо станаха най-естественото продължение на картите. Изработени са от памучен плат и са в красиви цветове – стараем се цветът да е различен за всеки отделен материал.

Картонената кутийка, в която детето получава материалите от Керът, също има своята история и смисъл. Не искахме кутийка, която да пасва точно на всяко „тесте“ карти. Искахме тя да дава пространство и усещане за „преживяване“, когато бъде отворена. Надяваме се, че ако сте отваряли кутийка от Керът, сте усещали именно това.

Не можем да скрием, че истински харесваме нашите продукти. Всеки един е плод на много усилия, мислене и прекрояване, докато не се получи именно онова, което сме си представяли… а често и нещо много по-хубаво. Създаваме нещо оригинално, различно и най-вече смислено и полезно. Радваме се, че можем да го споделим с вас!

Картите "Керът" можете да разгледата на фейсбук страницата Carrot или в уебсайта им.

Препоръчваме ви още

За сбъднатата мечта на Габи или как се рои щастието

Петя и нейните кукли с душа

Щипалка - много любов и щипка магия

Автор: Лени Рафаилова

Ами свъсенко си е днес навън, повече от допустимото за мен. И щото е такова мръчкаво, аз взех, че игнорирах и аларми, и будилници, и всякакви там кукуригащи източници на шум. Абе, успах се. По едно време кучето взе да се протяга и разтяга и ми шумоли по завивката, та отворих едно око и гледам, че изскочила вече седмицата на часовника. Скачам, ама ме свива кръстът, та чак палците на краката ми изтръпват. Проклета пружина на трижди проклет матрак. Мамка му... Намирам някви чорапи, единият с дупка. Не са моите. Карай. Обувам ги наопаки и се тиквам в клинчето, дето ми очертава излишните телесни мазнини. Мятам един суитшърт, по пода се разпиляват монети. Чукат, дрънчат по плочките, мушват се под гардероба, няколко стигат и до коридора, вдигайки приятно дразнещ за съседите отдолу шум. Будя едното дете с премерено досадно натякване, че ще закъснее за училище. Гледам да съм малко по-встрани, че си мисля, че ако някой ме буди мен по тоя начин, твърде вероятно е да реагирам не особено възпитано. Ама детето е кротко тая сутрин, вика само: "Аха, ей сега" - и се обръща на другата страна. Е, добре, викам си, ще стане. И да позакъснее малко, няма голяма драма. Каната с вода шумоли и светка в червено. Модерна работа. Предпочитам синьото обаче. Нямам време за кафе. Набутвам спящото куче в твърде тясното му яке и грабвам две торби с боклук. Детето става, баща му също, за да го закара. Аз не шофирам, щото не ща и щото съм опасна за околните и без това, та да взема и с автомобил да ги плаша. Тц. Прощавай, мило, не се сърди. Човекът ми се усмихва и ми смига, нищо, че от два дни е с бъбречна криза. Нали е татко, жертва се и той за комфорта и образованието на децата. Кучето лази по пътеката в коридора и се опитва да се измъкне от дъждовната сутрешна разходка. Ама не би. Хитро го подкупвам с лакомства и се натикваме в асансьора. Смърди на евтини цигари. Егаси простаците...

А навън вали. Тихичко шумоли по клончета и млади тревички, като сладки триибуквени думички на двегодишно усмихнато хлапе. Тихичко си дърдори, ама днес го чувам добре и даже проклетият трафик и крещенето на прегракнали клаксони не могат да го заглушат. Джапаме в локви, пляс-пляс-пляс-пляс - кучето, после пляс-пляс - аз. Закачливо. Като думички на влюбени тийнейджъри. Събирам акото на песа и шестнайсет боклука на съседите. Под един голям черен чувал са се сгушили шепа разноцветни иглики. Махам го, а те се отръскват от съня си и грейват нахилени. Мърморкат си една на друга нещо. Думички. Пиперливи като палави девойки, които превъртат часовника си с час назад, за да лъжат бащите си за просрочения вечерен час.

Откопчавам повода на кучето. В градинката сме и сме кални до миглите. Хайде още малко да подишаме и тревата, и локвите, и дъжда. Навеждам се за пръчка, а точно пред мръсната ми маратонка нещо лилаво е склонило глава в тежката трева. Повдигам стебълцето. Живо е, не е прекършено. Минзухар. От ония моите любими, лилавите, дето искам да имам едно поле с тях и да стоя и да ги гледам, да ги гледам и да ги слушам. Искам да го откъсна и да си го занеса вкъщи. Много искам. Държа цвета му и го гледам. Съвършен в лилавата си дрешка. Самотен на кучешката полянка. Някое весело куче ще да го е настъпило, а той е скрил главица и се е спасил за още малко време, може би няколко часа, може би само няколко минути. Някой ще го настъпи, ще го прекърши, вероятно без да го забележи дори, и ще свърши тоя красив живот. Продължавам да го гледам. Той мълчи. Погалвам цветната му глава и го оставям, стеблото стои изправено. Викам кучето, почти осем часа е и пак ще закъснея за работа. Искам кафе, кафе, кафе. Някой ми пожелава усмихнат ден. Не е нужно да се обръщам, зная кой е. Кучето оставя пръчката и върти очи за лакомство. Усмихвам се. С лилави думички.

Препоръчваме ви още:

Пролет на улица "Гогол"

Залез в Шипково

Шапка в тролея

След успешното реализиране на подкрепяната от УНИЦЕФ патронажна грижа, фокусирана върху безплатната домашна консултация за майки и малки деца в областите Шумен и Сливен, Министерство на здравеопазването се ангажира да разшири програмата за всички 28 области в България.

Иновативният проект на УНИЦЕФ, чрез който бяха създадени Центрове за майчино и детско здраве, предоставящи подкрепа на семейства с малки деца, се изпълнява от 2014 до 2018 година, като през този период сестрите и акушерките са достигнали до над 11,000 деца и семейства в Шумен и Сливен - което е близо 70% от всички деца на възраст 0-3 години в двете области. След съвместната оценка на предимствата на тази услуга, Министерството на здравеопазването реши да я въведе във всички области на България с финансиране от европейските фондове.

Проектът за подкрепа на майки и малки деца стартира през 2014 г. с помощта на много граждани, както и партньори от бизнеса и неправителствения сектор.

„В първите 1000 дни повечето семейства се нуждаят от помощ в грижите за децата си в различна степен, но някои от най-уязвимите семейства се нуждаят от цялата подкрепа, която ние можем да осигурим. Приветстваме решението на Министерство на здравеопазването на Р. България за въвеждане на безплатна патронажна грижа във всички области на страната. Всяко дете има равно право на здравна грижа и подкрепа, за да развие своя потенциал и това е важна стъпка към реализирането на тези права. Бих искала да благодаря на всички дарители на УНИЦЕФ, които подпомогнаха усилията ни да достигнем до първите 11,000 деца и техните семейства, с подкрепа и грижа. Очакваме с нетърпение този модел на подкрепа за най-уязвимите деца да излезе извън границите на България, особено по време на българското председателство на Съвета на Европейския съюз.”, заяви Мария Хесус Конде, Представител на УНИЦЕФ за България.

Центровете за майчино и детско здраве предлагат домашни посещения от обучени медицински сестри и акушерки за бременни жени и родители (или за други хора, грижещи се за малките деца). С посещенията си те се стремят да популяризират добри практики за отглеждане, водещи до здравословно развитие на децата, ранно идентифициране на деца в риск от изоставане в развитието, насилие, липса на адекватна грижа или риск от изоставяне на детето. Услугата осигурява възможност за ранна интервенция чрез подобрен достъп до здравни, социални и образователни услуги в общността. По време на посещенията, родителите получават информация и насоки за здравето, кърменето, емоционалното и когнитивно развитие на децата, имунизацията, майчиното здраве, позитивното родителство - и също как да получат достъп до здравни и социални услуги. Патронажната грижа помага за идентифициране на бременни жени без здравни осигуровки и ги подкрепя при достъпа до квалифицирана акушеро-гинекологични грижи - по този начин се допринася за подобряване на здравословното състояние на майките и успешно раждане.

УНИЦЕФ в България продължава да работи по цялостен пакет от мерки, които ще подкрепят децата и техните семейства в ранните години. Родители, експерти, представители на институциите и медии могат да присъстват на публичната лекция на професор Франк Оберклайд на 22 март от 10 часа в Аулата на Софийския университет. Лекцията ще бъде предавана на живо във Фейсбук страницата на УНИЦЕФ от 10 до 11 часа - @UNICEFBG Facebook.

За УНИЦЕФ:

УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работим за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създадем по-добър свят за всеки. И никога не се отказваме.

Препоръчваме ви още:

 Как да се подготвим за раждането?

Как се казва вашата акушерка?

Гинекологът отговаря

Присъединете се към велопоход “ЗАЕДНО" в София, който се организира за 3-та поредна година от Българска асоциация по хемофилия, в подкрепа на хората с хемофилия. Асоциацията ежегодно отбелязва Световния ден на хемофилията на 17 април с различни публични събития, които целят да информират обществеността за характера на заболяването и да подкрепят хората с вродени нарушения в кръвосъсирването и техните близки.

Тази година велопоходът ще се състои на 21 април (събота) от 11:00 до 13:00 часа в 4 града едновременно – София, Пловдив, Варна и Бургас. 

Цел на инициативата е да докаже, че *СПОДЕЛЯНЕТО Е СИЛА*, ЗАЩОТО….

- когато човек е сам и държи знанията и уменията за себе си, не би могъл да постигне дори личните си цели;
- когато споделяме информация и знание, сме по-компетентни, отговорни и сплотени;
- когато сме сплотени, имаме силата да променим статуквото и да разрешим належащите проблеми;
- когато повече хора се обединят в една обща кауза, отговорните институции също се вслушват, чуват и биха се включили в каузата заедно с нас!

С кампанията под надслов “Споделянето е сила” и велопоход “ЗАЕДНО” се призовават всички отговорни лица: здравни институции, правителство, неправителствен, публичен и частен сектор, както и цялото общество, да се обединят в името на една обща кауза!

***
Колоезденето е един от двата препоръчителни спорта за страдащите от хемофилия (плуването е другият) и именно заради това поканата е към хора от всички възрасти, за да демонстрираме съпричастност и да предизвикаме по-висшите институции да я проявят заедно с нас!

Препоръчваме ви още:

Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата

Откриха център за деца с ревматични заболявания

Захарен диабет тип 1

Домашните помощници признават това, което наистина мислят, но няма да ви го кажат в лицето!

Автор: Весела Бахчеванова

1. Не се залъгвайте с нереалистични очаквания

Не ме молете да почистя къща с пет спални и след това да кажа, че мога да го направя за два часа. Уверете се, че ми давате достатъчно време, за да почистя всичко правилно.

2. Уверете се, че разполагате с всички почистващи продукти, от които се нуждая

Понякога се появявам и клиентите ми нямат нищо, което да използвам. Най-добре проверете предварително дали имате всичко необходимо за почистването и не се сърдете, ако ви посъветвам какви почистващи средства ще бъдат по-подходящи за дезинфекцията на дома ви; някои хора искат само биологични почистващи препарати, някои имат предпочитани марки, а други имат алергии и използват само вода – аз ще се съобразя, разбира се, с вашите предпочитания.

3. Не забравяйте, че имам нужда от оборудване

Прахосмукачка, моп, кофа, кърпи – без тях работата ми става невъзможна.

4. Бъдете разумни

Моля ви, не ме молете да кърпя чорапи, да почиствам гумите на колелото ви или да издърпам хладилника, за да почистя зад него. Аз също съм жена, а не Херкулес или Пепеляшка.

5. Полезно ще бъде, ако накисвате мръсните тигани

По този начин мога по-лесно да ги измия, като съм при вас, а и ще мога да почистя още нещо допълнително.

6. Не правете къщата си непроходима

Ако домът ви е дезорганизирана бъркотия, за мен ще е по-трудно да почистя. Много е трудно за нас да знаем къде точно да подредим вещите ви. А и напрежението от това как ще реагирате, ако объркаме нещата, ни идва в повече.

7. Това ме кара да полудея…

 „Току-що почистих пода и работодателят ми тръгна с мръсни обувки.“

8. Дайте ми предизвестие

Трябва ми разумно, от гледна точка на време, предизвестие, ако искате да спрете да използвате услугите ми, тъй като аз трябва да си подсигуря друга работа, на която да разчитам. Месечното предизвестие би било хубаво.

9. Малко любезност означава МНОГО

Дори малко сувенирче от пътуването ви в чужбина, бонбон по случай рождения ви ден или сладкиш от празненството миналия ден. Тези малки оценки ни държат честни и дискретни.

10. Дайте ми насоки

Моля, напишете списък на нещата, които бихте искали да направя. Заедно с устните инструкции, това ще гарантира, че не забравям нищо.

11. Бъдете мили с мен

Работя по-добре, когато съм щастлива и се чувствам ценена.

12. Моля ви - повярвайте ми

Ние идваме при вас, за да работим и да си изкарваме прехраната с честен труд, а не да правим огледи за евентуална кражба. Затова оставете няколко лева да се подават от джоба на панталоните или на някой рафт. Ако някой вземе тези пари, ще разберете, че вероятно ще вземе и други неща.

13. Моля ви, кажете БЛАГОДАРЯ, дори ако е само на хвърчащо листче

Ако се чувствам оценена, съм готова да работя още по-старателно.

14. Не се притеснявайте да ме наблюдавате

Прибирайте се в къщи неочаквано, от време на време, и вижте какво правя. Добрата помощница няма да гледа телевизия, не говори по телефона, не се храни на леглото ви.

15. Знам повече, отколкото си мислите

Намирам наркотици и опаковки от презервативи в детските спални. И мога да кажа кой е неверен, защото измамниците винаги започват да крият прането. Това са някои други тайни, които домът ви може да разкрие за вас.

16. Не бъдете такива хора

„Имах един клиент, който почистваше къщата си преди мен! Това просто направи работата ми по-трудна, защото трябваше да се опитам да разбера кое е чисто и кое – не.“

17. Спестете пари

Обадете се директно във фирмата и попитайте за очаквани промоции или дайте разрешение във вашия дом да се обучава, заедно с експерта по чистотата, и начинаеща домашна помощница. Винаги има „вратички“, които могат да ви спестят известна сума пари.

18. Не обличаме роклите ви и не ползваме козметиката ви

Колкото и странно да звучи, повечето ни клиенти се притесняват от това, но искаме да знаете, че когато ни чака толкова работа, не мислим как ли бихме изглеждали с ефирната ви рокля. Не сме Дженифър Лопес от филма „Петзвезден романс“.

19. Дайте ни 10 минути, за да презаредим

Ако ни видите да седим или да излезем да изпушим една цигара, знайте, че по този начин събираме нови сили, за да продължим работата. Всеки има нужда от малко почивка.

20. Препоръчайте ни на вашите приятели

Това ще означава похвала, а и ще ни помогне да осигурим един по-добър доход за нашите семейства.

Весела Бахчеванова е нашият експерт по грижите за дома. Още полезна информация ще откриете в сайта на iHelpi и във фейсбук страницата им.

Препоръчваме ви още:

Какво да правим, когато дойде домашна помощница

Как да почистим дома си за един час

Основно почистване - какво да не пропуснем

Автор: Ина Маринова

Когато тя се роди и “заваляха” диагнозите, всяка мисъл започваше с „Моля те, Боже!“ Вярваш, не вярваш, тези три думи непрекъснато изникват, за каквото и да е. Има ли Бог, няма ли, не зная, не ме и интересува. Зная, че преминах няколко етапа на психологическо развитие и наистина се удивлявам на човешките възприятия. Някак сама себе си изследвах в годините молби към... нищото.

Казват, че трябва да искаш нещо много силно, за да се случи. Освен че трябвало да вярваш в Бог, но пък Той няма да слезе, да почука на вратата ти с думите: „Ти си стой тук и нищо не прави, пък аз ще ти помогна!“ - Та, искайки, човек прави невероятни неща, следвайки желанието си. Но въпреки това, постоянно в главата ни са трите думички - „Моля те, Боже!“

Етап едно

Детето ми нямаше да вижда, нямаше да ходи, нямаше да говори, това беше прогнозата и всяка сутрин се събуждах с мислите – „Моля те, Боже, нека да вижда, да ходи и да говори!“ - С тези мисли и заспивах впрочем. Обикалях, търсех, лекувах, рехабилитирах. Минаваше си времето, детето растеше пред очите ми с проблемите си и различията си от другите деца. Етикетът “дете с увреждане” ми се струваше все по-приемлив, вече не ме стряскаше така, както в началото, и взех да мисля по-философски. Мислех, че най-страшното нещо на света е тъмнината. Да не виждаш нищо, за мен беше ужасяващо. Сигурно защото съм зрящ човек, някак не можех да си представя живота без зрение, но след време разбирах, че всъщност изобщо не съм права. Детето ми си растеше щастливо в своята си тъмнина. Тя не знаеше ние какво виждаме и за нея слепотата изобщо не беше проблем. Все по-рядко чувах в главата си – „Моля те Боже… !“ , но когато го чуех, молитвата ми се беше променила.

Етап две

Вече беше – „Моля те Боже, нека да не вижда, само да ходи и да говори!“ - Съсредоточих усилия в тези две умения, да ги развиваме и да търсим и невъзможното, само и само да стане. Е да, ама не. Не било вярно онова твърдение за силното желание. Понякога нещата просто не се получават, каквото и да правиш.

Годинките си минаваха, бутах все по-голяма количка и все по-голямо дете в нея. Думите “дете с увреждане” дори ми бяха симпатични вече, не чувствах гняв към тях, нито го имаше онова отвратително самосъжаление. Дааа, и това го има! Ако родител на дете с увреждане ви каже, че не се е самосъжалявал поне веднъж, не му вярвайте. Отвратително е, но си е човещинка и наистина плачеш, мислиш си – „Ех, мамка му, няма да видя първа крачка, няма да видя пръв учебен ден, сватба и други, и други.“ Детето не страда по това. Ако то е обичано, както заслужава, едва ли тези подробности биха му залипсвали. Я... вече почти не чувах думичките, но когато ги чуех, те отново бяха се променили.

Етап три

Молитвата ми се беше съкратила до – „Моля те, Боже, поне да говори, че да я разбирам по-добре какво иска, къде я боли!“

На тази молитва мозъкът ми не се задържа дълго, защото точно когато си мислиш, че всичко лошо ти се е случило вече се оказва, че винаги може да стане още по-лошо.

Настъпи гадната възраст наречена пубертет. И ако здравите деца се “побъркват”, такива, като моето, може да отключат гърчове, иначе казано още една диагноза - епилепсия.

Етап четири

Молитвата доби най-точния вариант, а той е – „Моля те, Боже, не позволявай да става по-зле. Нека нещата си останат такива, каквито са си, но не и да се влошават.“

И след всичко казано до момента, мога да призная – „А дори не съм вярваща!“ 

Човек има странни възприятия. Първо си мисли, че не може да преживее нещо, плаче, тръшка се, моли се, но истината е, че с всичко се свиква, до такава степен, че един ден го приемаш като част от теб самия. Моментът на осъзнаването, на приемането, тогава, когато вече си наясно, че нищо не може да се промени, но можеш да опиташ да направиш всичко възможно, да не става по-лошо. Това е моето лично осъзнаване. Детето ми е „дете с увреждане“, етикет неизменно свързан с нея, с мен. Нещо, с което живеем в мир, нещо което е част от нас и винаги ще бъде.

Етап пет

Молитва няма. Отдавна не чувам трите думички, нямам и нужда от тях. Обичам я точно такава, каквато е. Точка по въпроса. Не съм силен човек, мразя да ме наричат силна, защото всеки има своите лоши дни и аз все още имам дни, в които плача, в които ми идва да крещя, но не мисля, че има човек, който няма такива дни. Дали е дошъл моят момент на равносметка не знам, но знам, че това е животът ми. Докато човек не го приеме такъв, какъвто той е, няма как да се почувства щастлив и истински жив.

Е, аз съм жива, щастлива, детето дваж повече, защото тя си е такава - различна, уникална и неповторима!

Препоръчваме ви още: 

Коя си ти да отнемаш надежда

Майката на Иван 

Маркери на детското развитие до една година

или Детето с увреждане и скритите препъни-камъчета за крехката майчина психика

Автор: Ина Маринова

Странна порода хора сме ние – майките на деца с увреждания. Раждайки дете с увреждане или преживявайки увреждането впоследствие, минаваме през съвкупност от етапи.

Етап на първично лечение, с него плътно върви и етапът на тръшкането и безспирния рев, ама рев до откат, за щастие само в началото, макар че не съм убедена дали не е за нещастие, защото последващото поведение ни превръща в параноици и абсолютни шарани, лапащи всевъзможни въдици.

Следващ етап - спираш да ревеш и в големия си процент сме като ударени от високоволтажен ток, сякаш са ни дали някакви сили свише и си викаш: „Аааа, не, ще го открия, ще го намеря, мамка му и лек, и ще го оправя туй дете!“ Способен си света да обиколиш, някои дори наистина го правим.

Става детето на десетина-петнАЙС години и започваш да осъзнаваш, че това не е вирус и няма да стане работата. И, аха да приемеш нещата, се появява някоя Гала и прави предаване след предаване за някакви незнайни терапии; друга „Гала“, по друга телевизия, рекламира някой манастир, вода от девет планини в десета. Трета „Гала“ пък ни праща при някоя баба, дето промушва децата през цепнатина в камък, пък влачиш захар, сол, бакпулвер... такива неща. Забъркваш кекса и готоУ.

Учудващото е, че когато примерно протестираме за права на децата, за помощни средства, за единия тон проблеми с отглеждането на такова дете, все не се събираме хора да покажем, че наистина имаме проблеми, обаче ако Гала ни каже за терапия с яйца на очи в Тимбукту, палим и заминаваме.

Изключително завладяващи са случаите, когато се появи терапевт с чужбинско име задължително, а най-добре пред името му да пише професор или поне доктор. Той задължително има издадена книга. Ама не просто книга, а то си е цяла нАука, метОдика и разни други сложни думички. Идеята е да бръкнеш в мозъка на изтерзаната майка, със скритите наклонности да се превръща в Супермен баш в тия моменти, и мозъкът ѝ да започне да работи на друга честота, така че да чува само първите пет думи - че ей на, лекува се успешно аутизъм, и тя тръгва.

Е, напоследък е модерно, пък и технологичният напредък дава тази възможност, още докато върви предаването с именития професор, издал книга, да пишеш в някоя профилирана за майки на деца с увреждания група във Фейсбук, обикновено първо – „Пуснете си Галааааааа!“ – (своеобразно викане). Секунда след финала, вече напълно и безвъзвратно зомбирани, започваме обсъждането. Винаги някоя първа е открила топлата вода и с гордост заявява, че е чела книгата, даже с радост ще я поразпрати на една, втора, трета, че нали сме бедни, та да не харчат пари и други. Чудя се, дали вече знае, че се е прекарала, или просто не е разбрала тънкостите на науката, та затуй детето си е все същото, ама нищо, чакаме следващия споделен опит.

Странна работа, що така никога не прочетох – „Детето е излекувано!“

В крайна сметка дискусията почти винаги се превръща в разбор на текста в книгата, начин на тълкуване и евентуално прилагане връз детето, ама дотам. Нещо като ежедневна среща в литературен клуб.

Ако някоя от нас, което е изключително рядко явление, се сети да порови в интернет, щото в последно време изглежда забравихме, че интернет не служи само за Фейсбук, и попрегледа публикации в подкрепа или не на даден вид терапия, може и да стигне до някоя-друга истина, но пък на тази смела майка толкова й е писнало да я обвиняват, че отнема надеждата на други, че гледа кротко да си замълчи и да отиде да прегледа някоя весела страница за клипчета със смешки с домашни любимци например. Дори и отново да добие смелост и да напише – „Ей, това е поредният търговски трик!“ , моментално скачаме и най-често я навираме… в ъгъла, отново с думите – „Как не те е срам, коя си ти да отнемаш надежда?“

Най-неприятното в цялата история е, че докато пишеш във Фейсбук и коментираш по време на рекламите предните 10 минути от предаването за новата чудодейна терапия, телефонът ти пищи поне 10 пъти и се оказва, че ти звънят всякакви баби, стринки и лели по линия на 3-ия братовчед на баща ти по майка, щото чула, че в рода ѝ една родила увредено и някак се почувствала длъжна да помогне. Докато се чудиш как да я разкараш, звъни съседката баба Мара, отново с превъзбуден тон – „Пусни Гала веднагааааа....“ В такива моменти, ако си онази знаещата, приелата и неискащата да гледа и чува, живееща в мир с проблема си, отново си в дупката и дори без да осъзнаваш, чувстваш вина. А онова пиле в главата ти, позабравеното, хем знаеш, че това са глупости, но то човърка и кълве точно в тоя момент – Дали си права, а?

И ако си от тези приелите, щастливи в нещастието си и наясно напълно, че това не е грип и чудодейното хапче не съществува, ако си изгонила човъркащото пиле, ти идва да пребиеш някоя баба, ама си даваш сметка, че тя, милата, не е виновна, виновни сме ние, които го позволяваме – майките, телевизиите, вестниците… всички.

Всеки бил имал нужда от надежда, от вяра до последно.

Интересно ми е кога е това – „до последно“? Дали се чувстваме една идея по-щастливи, надявайки се, вярвайки в чудото и то все не идва, и все не идва? Не, това не е щастие! Това е мъка, ден след ден, чакайки нещо, което една част от теб отдавна знае, че не съществува и никога няма да дойде.

Давам си сметка, че ние, майките на деца с увреждания, сме уникална потребителска група хора, пред които върви абсолютно всичко, стига да има само две думи – успешна терапия. Няма никакво значение за какво заболяване, увреждане, генетичен синдром или друго става дума. Няма да забравя отново при Гала – предаване за лъжлива епилепсия, заради дефицит на витамин Б-12 . Месеци, дори все още, децата с увреждания масово са с дефицит на Б-12. Очевидно синтетичният Б-12 не се произвежда в оптимални количества, защото явно не стига, и все още тези деца са си с епилепсията и дефицита, знам ли…

За нас няма невъзможни неща, парите не са фактор, не защото ги имаме, а защото сме склонни да потъпчем всичко останало ни, като гордост, достойнство, ако ще и пред супермаркета ще седнем да просим пари, само и само да се докоснем до заветната терапия, каквато и да е тя, и ако ще и да ходим с години. Точно тук е разковничето за всеки псевдодоктор-професор, решил да издаде книга или просто да обере тревата пред блока, изсуши и свари отвара, да я бутилира в малко шишенце и да я продаде за „чудото“ в 3 милилитра.

Освен всичко казано дотук, ние никога не опровергаваме, не признаваме провала си, не за друго, наистина не го усещаме, защото онази мнимата надежда човърка и човърка в главите ни. Децата ни са „ходещи Менделееви таблици“, пият всевъзможни хранителни добавки, витамини и каквото се сетите, ей така, защото някой чул...

На практика ние сме най-обикновени мазохисти.

В един момент разочарованието за нас е станало като спорт, като храната, без която не можем, и търсим отново и отново да се хванем на някоя въдица, а пък такива като Гала и компания живеят, за да ни „служат“.

Препоръчваме ви още: 

Ина от магазИна

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

Майки, за които няма празници

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те са и наши деца!

Специалната майка на Ния

Автор: Милена Макавеева

Всяка делнична сутрин карам дъщеря ми на училище. Пътят излиза от планината и се вие в покрайнините, докато се влее в забързания за работа, училище и задължения град. Минаваме покрай Южния Парк, а там, на спирката срещу улица „Нишава“, чака едно усмихнато момиче с червено яке. Не зная името й, но винаги, минавайки оттам, я търся с очи. Нейните греят зад очилата, независимо какво е времето навън. Сякаш винаги има повод за усмивка.Чака да я вземе оранжевият автобус, заедно с майка си. Момиченцето с греещата усмивка е специално, защото е със Синдром на Даун, а 21- ви март е датата, на която отбелязваме Международния ден на тези деца и възрастни. Добър повод да си поговорим за тях, за техните потребности и нашите възможности да ги приемем такива, каквито са.

Накъде ли пътува с този автобус, в специално заведение или в масова детска градина? И защо това трябва да ни интригува, нали все пак отива някъде, всяка делнична утрин, към 7:20? Мисля си, и няма да се изморя да говоря, пиша и повтарям, че зрелостта на едно общество се определя от това как се отнася към различните и неравностойните му членове. Къде сме ние, на прага на 21-ви март? Ние, които за пореден път сме изправени пред въпроси от типа: „Годно ли е едно такова дете за образование? и “Съществува ли реално интеграцията?“Децата с Даун Синдром имат право на достъп до образование, услуги и т.н. също толкова, колкото и ние, носещите традиционен брой хромозоми.

Със следващите редове се надявам да хвърля малко повече светлина за потребностите на тези деца, а вие - да намерите повод да се усмихнете така, както те го умеят. Слънчевите деца.

Синдромът на Даун или Тризомия 21 е една от най-честите хромозомни аномалии, която се дължи на допълнителна хромозома в 21-та хромозомна двойка. Хората с този синдром имат в кариотипа си 47 хромозоми, вместо 46, както се очаква. Счита се, че всяко едно на осемстотин новородени е с този синдром, като тази честота е еднаква във всички страни, всички раси и социални групи. Пренатално, категорично би могло да се потвърди или отхвърли наличието на Синдром на Даун с извършването на амниоцентеза - процедура, при която се изследват епителни клетки на плода, налични в околоплодната течост. В България годишно се раждат около 100 деца с Тризомия 21, която почти винаги се диагностицира след раждането. Първоначалната диагноза е базирана на външни физически характеристики като: единична гънка по дължината на дланта, характерен вид и разположение на очите, плоско лице, особености при пръстчетата, понижен мускулен тонус и други. Диагнозата трябва да бъде потвърдена чрез специализирано изследване на кръв или тъканни клетки, при което се визуализират хромозомите – групирани по размер, брой и форма в т.нар. кариотип. Независимо от това какъв е видът на тризомията (обикновен, мозаечен или по типа на разместването) семейството му има нужда от подкрепа, информация и насоки, а новороденото – от изработване на програма за стимулиране веднага! Ето някои важни факти за развитието на тези деца:

1. Децата с Даун Синдром имат понижен мускулен тонус. Това засяга всички мускулни групи, забавя психомоторното развитие, затруднява постуралния контрол, наблюдава се бърза уморяемост. Това налага провеждането на рехабилитация и физиотерапия от първия възможен момент, с цел укрепване на мускулатурата и изграждане на добри статични и двигателни модели. Ранното начало и продължаващата след прохождането на детето двигателна терапия подпомагат активното изследване на средата, отправна точка за развитие на психичните процеси и комуникацията.

2. Налице е слаб сукателен рефлекс, поради което често кърменето или не се случва, или се преустановява рано и се преминава към изкуствено хранене. Важно е тук да се въведе правилна позиция за хранене, при която устата е по-ниско разположена от ушите. Така се превентира навлизане на мляко в Евстахиевата тръба, което е рисков фактор за развитие на отит. Ранната интервенция, от квалифициран логопед, би могла да подпомогне оралната мускулатура и да създаде благоприятна база за развитие на орално-моторни модели на движение за хранене и говор. Необходима е ежедневна стимулация, адаптирана към особеностите на детето, с цел стабилизиране на долната челюст, постигане на ретракция на езика, изработване на правилно дишане, диференциация при движение на отделните мускулни групи, както и работа по моторното планиране и профилактика на вредни навици като скърцане със зъби, сукане на езика и т.н.

3. Закъсняват възможностите за комуникация, игра, фина моторика, пространствени и конструктивни умения. Обичайните за възрастта умения се появяват със закъснение и в зависимост от индивидуалните особености на малчугана. В този смисъл е важно да кажа, че ранното начало на стимулация със специалисти е от изключително значение за развитието. Търсете логопед, психолог, кинезитерапевт, физиотерапевт, сензорен специалист, които имат опит и познания в областта на ранното детско развитие.

4. Често се наблюдават проблеми със зрението от типа на: страбизъм, кривогледство, късогледство или далекогледство. Това налага редовно проследяване на очния статус с оглед на факта, че децата с Даун Синдром учат много добре през зрителната си перцепция (с онагледяване).

5. Възможни са проблеми със слуха, при които не се улавят някои честоти, но дори и да няма констатирани такива, децата с Тризомия 21 демонстрират затруднена слухова преработка, т.е. те научават много по-лесно и трайно неща, които са онагледени, в сравнение с информация, подадена изцяло по слухов път. Неслучайно една от изключително успешните терапии в ранната им детска възраст е комуникацията с жестове, при която вербалната информация е придружена с жест, който моментално улавя интереса им. Доброто споделено внимание и желанието за имитация при децата с Даун Синдром са отлична предпоставка за развитие на този вид комуникация.

6. Налице са значителни затруднения с идеацията и моторното планиране т.е. от една страна с идеята какво да правят с играчките, от друга - как да извършват поредица от последователни действия с определена цел. Трудно прехвърлят опит в нова ситуация. Това налага прилагането на комбинативен подход в терапията и много игра и трупане на опит във вариативни условия. Предвид факта, че децата с Даун Синдром наблюдават другите, искат да са с тях и да ги имитират, те трябва да бъдат адаптирани в среда с деца, от които да учат и на които да подражават.

7. Уменията по самообслужване и фината моторика са сериозно предизвикателство, от една страна, поради бързата уморяемост, от друга, поради затрудненията да извършат правилно поредността на движенията. Полезно е да се работи със сензорен и ерготерапевт, но най-важната стъпка в това отношение е да се подпомага самостоятелната изява на детето у дома, да се награждава всяка малка успешна стъпка с похвала и да не се отказваме, въпреки временните неуспехи и по-бавните темпове.

8. Децата с Даун Синдром често биват описвани като инатливи и упорити. За близо седемнайсет години клинична практика, не съм видяла агресивно такова дете. Факт е, че демонстрират поведенчески особености, най-вече тогава, когато се чувстват несигурни или не са силно заинтересовани от това, което изискваме от тях. Ако тези особености пречат, в процесите на терапия и обучение е редно да се направи консултация с психолог, който да предложи различни стратегии за справяне на семейството.

С времето и порастването нуждите на детето с Даун Синдром се променят – възможностите му нарастват, а и средата има различни предизвикателства. Семействата на тези деца също имат нужди - някой да ги изслуша, да даде странична гледна точка, да чуе страховете им, да разбере умората им.

Наскоро срещнах някъде в интернет пространството фразата: “Дължат ли нещо децата в норма на тези със специални потребности?“.

Замислих се, тези хора не искат нищо от нас, най-малко – съжаление. Имат нужда от приемане. Да приемем до себе си различното им дете такова, каквото е – с 47 хромозоми, говорещо или не, странно по своя си начин, без да се страхуваме и без да се нагърбваме с отговорността да правим нещо с него. Това има кой да го мисли - 24/ 7, ден и нощ, цял живот – тихо и неуморно. А ние – аз и вие, какво да сторим, когато срещнем някое от тези слънчеви деца – Яница, Серафим, Боян, Аника и момичето с червено яке от спирката на улица „Нишава“? Просто е – да направим като тях – да им се усмихнем, да подадем ръка и споделим малко време заедно. На тях ще им е приятно, а ние, можещите, ще се научим на някои неща - как да общуваме без думи, да се радваме на малките неща и да не се страхуваме да сме различни.

За Милена: 

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“ на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика в Логопедичен кабинет „Светулките“. Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още: 

Светът на Мария

Слънчевото семейство на Силвена

Обуйте шарените чорапи! 

Какво може Микаела

Истинските хора раждат истинската история