Автор: Лени Рафаилова

Ами свъсенко си е днес навън, повече от допустимото за мен. И щото е такова мръчкаво, аз взех, че игнорирах и аларми, и будилници, и всякакви там кукуригащи източници на шум. Абе, успах се. По едно време кучето взе да се протяга и разтяга и ми шумоли по завивката, та отворих едно око и гледам, че изскочила вече седмицата на часовника. Скачам, ама ме свива кръстът, та чак палците на краката ми изтръпват. Проклета пружина на трижди проклет матрак. Мамка му... Намирам някви чорапи, единият с дупка. Не са моите. Карай. Обувам ги наопаки и се тиквам в клинчето, дето ми очертава излишните телесни мазнини. Мятам един суитшърт, по пода се разпиляват монети. Чукат, дрънчат по плочките, мушват се под гардероба, няколко стигат и до коридора, вдигайки приятно дразнещ за съседите отдолу шум. Будя едното дете с премерено досадно натякване, че ще закъснее за училище. Гледам да съм малко по-встрани, че си мисля, че ако някой ме буди мен по тоя начин, твърде вероятно е да реагирам не особено възпитано. Ама детето е кротко тая сутрин, вика само: "Аха, ей сега" - и се обръща на другата страна. Е, добре, викам си, ще стане. И да позакъснее малко, няма голяма драма. Каната с вода шумоли и светка в червено. Модерна работа. Предпочитам синьото обаче. Нямам време за кафе. Набутвам спящото куче в твърде тясното му яке и грабвам две торби с боклук. Детето става, баща му също, за да го закара. Аз не шофирам, щото не ща и щото съм опасна за околните и без това, та да взема и с автомобил да ги плаша. Тц. Прощавай, мило, не се сърди. Човекът ми се усмихва и ми смига, нищо, че от два дни е с бъбречна криза. Нали е татко, жертва се и той за комфорта и образованието на децата. Кучето лази по пътеката в коридора и се опитва да се измъкне от дъждовната сутрешна разходка. Ама не би. Хитро го подкупвам с лакомства и се натикваме в асансьора. Смърди на евтини цигари. Егаси простаците...

А навън вали. Тихичко шумоли по клончета и млади тревички, като сладки триибуквени думички на двегодишно усмихнато хлапе. Тихичко си дърдори, ама днес го чувам добре и даже проклетият трафик и крещенето на прегракнали клаксони не могат да го заглушат. Джапаме в локви, пляс-пляс-пляс-пляс - кучето, после пляс-пляс - аз. Закачливо. Като думички на влюбени тийнейджъри. Събирам акото на песа и шестнайсет боклука на съседите. Под един голям черен чувал са се сгушили шепа разноцветни иглики. Махам го, а те се отръскват от съня си и грейват нахилени. Мърморкат си една на друга нещо. Думички. Пиперливи като палави девойки, които превъртат часовника си с час назад, за да лъжат бащите си за просрочения вечерен час.

Откопчавам повода на кучето. В градинката сме и сме кални до миглите. Хайде още малко да подишаме и тревата, и локвите, и дъжда. Навеждам се за пръчка, а точно пред мръсната ми маратонка нещо лилаво е склонило глава в тежката трева. Повдигам стебълцето. Живо е, не е прекършено. Минзухар. От ония моите любими, лилавите, дето искам да имам едно поле с тях и да стоя и да ги гледам, да ги гледам и да ги слушам. Искам да го откъсна и да си го занеса вкъщи. Много искам. Държа цвета му и го гледам. Съвършен в лилавата си дрешка. Самотен на кучешката полянка. Някое весело куче ще да го е настъпило, а той е скрил главица и се е спасил за още малко време, може би няколко часа, може би само няколко минути. Някой ще го настъпи, ще го прекърши, вероятно без да го забележи дори, и ще свърши тоя красив живот. Продължавам да го гледам. Той мълчи. Погалвам цветната му глава и го оставям, стеблото стои изправено. Викам кучето, почти осем часа е и пак ще закъснея за работа. Искам кафе, кафе, кафе. Някой ми пожелава усмихнат ден. Не е нужно да се обръщам, зная кой е. Кучето оставя пръчката и върти очи за лакомство. Усмихвам се. С лилави думички.

Препоръчваме ви още:

Пролет на улица "Гогол"

Залез в Шипково

Шапка в тролея