Автор: Димитрина Младенова, клиничен психолог

Раждането на първото дете е изключително събитие, предшествано най-често от радостно очакване, страхове, тревога и всевъзможни въпроси! В България естественото вълнение и страхът от самия акт на раждането допълнително се засилват от избора „как ще се роди бебето“ – дали по така наречения „естествен механизъм“ или чрез секцио, което явно се разбира като „противоестествено“. В последното десетилетие имаше бум на оперативните раждания в нашата страна и сякаш битува схващането, че повечето гинеколози използват всяка причина (понякога наистина основателна, друг път доста съмнителна), за да убедят майката, че тя трябва да роди именно по този начин. Чували сме всякакви доводи за това, включително и че нормалният метод е отживял и оперативното раждане ще го замести напълно в бъдеще, защото може да бъде относително добре контролирано и следователно безопасно. Съвсем логично, в противовес на тази тенденция, в медийното пространство се заговори за „плюсовете“ на нормалното раждане както за майката, така и за бебето. Лекарите изтъкват напълно основателни биологични причини например: по-бързото възстановяване на майката; прием на лактобацили при преминаване през родовите пътища от страна на бебето. Психолозите пък отбелязват важни психологически фактори – готовността на бебето да се роди и съответно възможно най-малко да се травмира, връзката с майката по време на раждането и т.н.

Нормално или секцио?

По обясними причини към настоящия момент, доверието в лекарите като цяло и гинеколозите в частност е подкопано, а към психолозите дори не е започнало да се изгражда. В тази объркана обстановка на много майки им предстои да родят. Ако за щастие те нямат някакъв проблем и имат добросъвестен гинеколог, им остава да чакат вълнуващия момент, в който с гордост ще родят своето дете. Съвсем различна картина се наблюдава при жените, които искат да родят нормално, но по някаква причина секциото е препоръчително/наложително. В случаите, когато те имат пълно доверие в лекаря и ползата е наистина неоспорима пред риска, в психичното сякаш няма конфликт.

Когато обаче въпросът за ползата спрямо риска не е еднозначен, жените често изпитват нерешителност, тревога от направения избор (без значение какъв е той), чувство за вина, съмнения в качествата им на майка, дори срам от неспособността си да родят едно дете по нормален начин, както това са направили майка им, бабите, свекървата.

Именно на тази ситуация ще обърнем внимание в следващите редове, набелязвайки основни психологически трудности, с които може да се сблъска бъдещата майка.

Разказът за началото на живота

Един от основните разкази, с които започва нашият живот и изграждането на представата за себе си, е този за нашето раждане, предаден емоционално или чисто фактологично от нашите близки. Той включва информация за това кои са родителите ни, предците ни, какво са фантазирали те за нас преди да се родим, имали ли са някакви предпочитания по отношение на пола, външния вид, датата на раждане, името, дали сме били желано дете или не и т.н. Логично следва описанието на самото събитие – на коя дата сме се родили, какъв ден от седмицата е било, валял ли е дъжд, сняг или е било горещо, в колко часа майка ни е получила контракции, „стандартно“ или опасно е протекло раждането, какво са си говорили акушерките и така до самия момент, в който сме изплакали и тя с облекчение и еуфорично задоволство от добре свършената работа се е отпуснала в родилната зала, приемайки поздравленията от роднини и приятели! Това е същината на разказа, който най-вероятно ни е разказан още като деца и ни дава първите отговори на основополагащия въпрос „Кой съм аз?“. За момичетата този наратив има и друга важна функция – той е свързан с изграждането на представата за една от основните роли на жената – тази на майка – какво означава да бъдеш майка, какво трябва да преживееш и да почувстваш, за да бъдеш призната като достатъчно добра майка – не просто да родиш дете, но това да стане по начина, завещан от предците. Този разказ задава родовото задължение жената да предаде една история със същите чувствени и героични параметри на своите деца (особено на дъщерите). Ако тази история не се случи точно по този сценарий, усещането на жената е, че не се е справила добре, че няма да бъде припозната като достойна и равна в редиците на майките от една страна и като достатъчно добра майка за своето дете, от друга (че не му е дала най-доброто според убежденията на обществото, в което живее).

Съвсем ясно е, че разказите, свързани със секциото, в повечето случаи не започват по този спонтанен начин.

И оттук произлизат повечето психологически терзания, които наред със страха от самата операция, предизвикват неприятни чувства на срам, вина, самообвинение, нарцистичен провал и усещане, че не си се справил както трябва.

На първо място секциото понякога нарушава приемствеността в рода, променяйки представата за това какво означава да родиш дете и кое те прави майка. Ако прабаба ти, баба ти и майка ти са успели да родят по естествен начин, а ти не си, това означава ли, че можеш да се наредиш с гордост до тях в женската линия. Основният въпрос тук е „кога можеш да се наречеш, и да се почувстваш, майка на едно дете“ – дали оформянето на майчиното чувство е свързано с настъпването на точно определени събития, които трябва да се случат по точно определен начин или има друг смисъл? Истината е, че когато се касае за първо раждане със секцио, доста жени споделят своите трудности да осъзнаят и приемат факта, че са родили дете и съответно да развият майчино чувство спрямо детето, именно защото не са го родили „нормално“. Очевидно има нещо, както психологически, така и физиологично детерминирано в този процес на подготовка, засилваща се болка, „родилни мъки“, последвани от безумно щастие и облекчение, което служи като естествен преход между периода на бременността и новия статут. Жените, родили със секцио, сякаш имат нужда от повече време да припознаят и почувстват детето като свое, което води до чувство на вина и повишена тревожност в присъствието на бебето. От своя страна малкото човече улавя тези емоции и може да стане по-плачливо и неспокойно, което допълнително изнервя майката и така се завърта един порочен кръг.

„Пресата" на пресата

Тревогата у майката и чувството за несправяне се засилват още повече от статиите и мненията на психолози, които циркулират в оборотните списания и медийното пространство като цяло, и според които детето е безвъзвратно прецакано, ако не е минало по родовите пътища, за да погълне лактобацили. Като психолог не мога да не се съглася, че „нормалното раждане“ е естественият начин, по който приключва една бременност, отчитайки ембрионалната зрялост и психологическата готовност на бебето за прекъсване на чисто телесната връзка с майката. Вярно е също така, че внезапното изтръгване от утробата, може да бъде травмиращо за новороденото, тъй като не зачита субекта у бебето и неговото човешко право на избор кога да „скъса пъпната връв“. И все пак наистина има медицински показания, налагащи оперативното раждане и в тези случаи майката остава раздвоена между физическото здраве на бебето и психическото му благополучие; или изборът на телесното оцеляване, което води до психологическа травма за новороденото.

Съвсем ясно е, че един такъв избор вкарва майката в капана на непосилна вина, тъй като няма печеливш ход – все нещо няма да е наред.

Ето защо, отново като психолог, смея да заявя, че подобни крайни твърдения и генерализиране на проблема са далеч от психотерапевтичното разбиране за уникалност на всяка човешка ситуация. Всъщност, ако има нещо, което може да се нарече „най-доброто за бебето“, то това е по-скоро увереността на майката, че постъпва правилно и оттам – способността й да запази връзката с бебето и да го подготви за предстоящото събитие, като му говори какво ще се случи, как ще протече всичко и защо това се налага.

Раждането трябва да е приятно
като зачеването

Чувството за вина

Изненадващо е какви последици за бъдещите вярвания и поведение на майката би могло да има едно такова единствено събитие. Например някои жени, които съм срещала в своята практика, споделят ирационални самообвинения, че отнемайки правото на избор на своето дете, отнемат и късмета му, даден от съдбата, или влияят на бъдещите му способности да прави и отстоява избори; че го травмират по някакъв начин и затова впоследствие детето е неспокойно, плачещо, с много колики или много болнаво (понеже не е приело лактобацили!).

В резултат на чувството за вина, майките често се опитват да свръхкомпенсират бебето и съответно да накажат себе си, като му обръщат повече внимание от необходимото.

Винаги са там, дори когато то не ги търси и няма нужда от погледа, гласа и присъствието им, или прояват прекалена търпимост към ситуации, в които е добре да сложат граница на исканията на детето. Съществува и обратната тенденция – майката изпитва трудности да се възприеме като майка изобщо и се отчуждава от бебето, защото то не е сбъднало фантазиите й за това какво означава да бъдеш майка (най-грубо казано вината се приписва на бебето).

Така представена, ситуацията звучи много апокалиптично. Разбира се, в реалността всички тези чувства и мисли могат да останат крайно незабелязани и неразбрани в хаоса от радости, тревоги, хормони, новости, хора. Понякога пък се възприемат като резултат от нашумялата напоследък „постродилна депресия“ – израз, използван за описание на негативните преживявания на майката в периода след раждането, който често има обобщаващ и дори неглижиращ характер в разговорния език. Важно е да се знае, че „постродилната депресия“ е диагноза от психиатрията и като такава има своите ясно описани клинични проявления, които отиват далеч отвъд „искам да избягам от всичко“, „чувствам се тъпо“ и „малко съм потисната“! Достатъчно за младите майки, на които им предстои секцио, е да знаят, че може да изпитват подобни емоции и това не означава, че „полудяват“. В случай че има нещо, което силно ги притеснява, могат да поговорят с човек, на когото имат доверие за своите тревоги или да потърсят подкрепа от специалист.

Въпросите и убежденията на близките

Отношението на най-близкото обкръжение също има значение – какво мисли бъдещият татко, какво подмятат майката и/или свекървата: „Ами ти сега защо ще раждаш със секцио? Не може ли нормално? Какви са тия модерни глупости? Едно време нямаше такива неща и всички сме се родили! Страх те е от малко болка?" Или обратното – "Ама това е операция, не те ли е страх!!!“. Не на последно място всяка жена има приятелки, които разказват епични геройства за протичането на своето раждане, които са женският еквивалент на мъжките казармени истории от недалечното минало!

Как се казва вашата акушерка?

Избор на датата

Както вече споменах, голям проблем за много майки, представлява изборът на датата на операцията. Как да изберем едно или друго число и защо? Това от една страна лишава бебето от правото на личен избор (макар и още несъзнаван), а от друга – поставя майката и таткото в позицията на боговете, които отсъждат без да питат. В тази ситуация родителители процедират различно – някои се освобождават от когнитивния дисонанс, като оставят лекаря да определи и насрочи дата според графика си; други пък се обръщат към астрологията и търсят най-добрата дата според конфигурацията на небесните тела; трети избират любимото си число или ден от седмицата, в който се е вярвало, че е много хубаво да се родиш (например четвъртък). Хрумванията на родителите са най-различни.

От техническа гледна точка, ако изборът на дата много ви притеснява и смятате, че вместо да контролирате ситуацията, можете да контролирате тревогата си, бихте могли да изчакате момента на първите контракции и тогава да позвъните на избрания лекар (все още има гинеколози, които се съгласяват на такъв вариант) или просто да отидете в приемния кабинет при дежурния лекар за секцио по спешност.

От психоаналитична гледна точка нещата далеч не са еднозначни и понякога е трудно да се разграничи кой, какво и защо избира – дали бебето само решава кога да се роди или вие несъзнавано сте забременели в точно определен период така, че детето да се роди около или на точно определена дата, която е значима в личната/ родовата история. Френският психотерапевт и основател на науката психогенеалогия Ан Анслен Шютценбергер говори за така наречения синдром на годишнината – несъзнавани семейни повторения на важни дати от родовата история, например някакво неприятно събитие съвпада с годишнина от кончината на скъп човек или раждането на дете съвпада с рождението/смъртта на друг важен член от семейството. Отчитайки тези уж случайни синхроничности в живота, може да се замислим доколко „изборът на датата на раждане от страна на бебето“ е наистина негов избор или е по-скоро мълчаливо съгласие с предварителното несъзнавано решение на родителите. Има твърде много случаи на деца, родени на или около датата на един своите родители, баби, дядовци, чичовци, лели, за да наречем този факт чисто случайна събитийност!

Раждането на дете е едно от най-важните събития в живота и като такова съвсем естествено активира нерешените душевни терзания, които всяка жена носи със себе си. И тъй като всяка жена е различна, вероятно има психологически аспекти около въпроса за оперативното раждане, които са останали незасегнати – това може само да бъде повод за бъдещата майка да се вгледа в себе си, в личната си история и да разбере по-добре своите мисли, чувства и страхове, знаейки, че не е сама в това предизвикателство.

И ако филмовото изкуство ни представя раждането като една крещяща жена, чиито води изтичат непременно в таксито, а бебето „излиза“ за две минути в присъствието на мила акушерка, то реалността ни сблъсква с различни сценарии – някои жени раждат „нормално“, други оперативно, но това, което ни прави „достатъчно добри майки“ за нашите деца, не са родилните разкъсвания или оперативната рана, а последващите тревоги, безсънни нощи, грижа и любов, които инвестираме в един достоен човек...

Успех на всички бъдещи майки!

За автора:

Димитрина Младенова е магистър по „Клинична и консултативна психология“ към Софийски университет „Свети Климент Охридски”. От 2009г. до 2014г. специализира индивидуална психоаналитична психодрама към Асоциация „Българско психоаналитично пространство. През 2014г. се дипломира като психодрама асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг”. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Раждането на една "ничия" пациентка

За бременността и раждането

Автор: Бени Хюбнер

Казват, че името на човека в голяма степен предопределя съдбата му, носи закодирани знаци за неговите таланти, силни черти и слабости. Името АЛБЕНА се смята за типично българско име, като за негов създател се сочи големият писател Йордан Йовков. Създателят на „Албена“ описва начина, по който му е „хрумнало“ името така :

”Колкото за името на Албена, аз го чух случайно: миналата година прочетох в един вестник, че при с. Надежда, Софийско, влакът блъснал една каруца, в която имало един поп и една жена на име Абленка. Името ми хареса. Отпосле научих, че има име Аблена. Но в тая си форма името не ми харесваше вече, не само че по-мъчно се изговаряше, но и поради друго: когато се създава един художествен образ, трябва да се намери име, което най-добре да изразява същността на лицето, да внушава най-пълно неговите духовни и физически черти. Албена не би била Албена, ако се наричаше Аблена. Такава, каквато е в пиесата, тя трябваше да си остане с името, с което е създадена и което й прилича – Албена.“

Йовков създава една силна, красива, своенравна и магнетична жена и търси за нея име, което да носи в себе си именно тези качества, затова разменя местата на буквите „б“ и „л“ и получава името Албена. Име на жена, която пленява и покорява, жена, която и в греховността продължава да излъчва хубост.

„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха.“

Една хубост, която не е напълно традиционна, не е идеализирана. Тя съчетава в себе си човешки черти, които й придават особено очарование.

„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.”

Такава е Йовковата Албена, такова е и името, създадено за нея.

Името "Албена" по света

Всъщност името Аблена, на което Йордан Йовков се опира носи значение “планински божур“, а яблена е дива ябълка. По света обаче това име не е ново – името Албен (Alben) е срещано в латинския и има значение на „бял, светъл, блестящ“. Eгипетското al banni означава красив, al ban – красавица, хубава жена.

Изследователката Агнеса Данаилова, с похватите на ономастиката, изследва значението и етимологията на името Албена и открива следните ономастични връзки:

АЛ е древнобългарска морфема, семантично натоварена като „едно“, „първи“.
АЛБА – има индоирански произход и означава „небесен герой“.
АЛБ-…….- бог-герой, помощник на Бога за създаване на света. Добър ангел.
АЛБУС – има латински произход и значение на бял.

АЛБ – на древнотракийски означава хълм, планина, височина, а на тракокелтски – земя, свят.

Т.е. името Албена събира в себе си значенията на „изначалие, първенство, сила, красота, героизъм, водач“, което обяснява защо Боян, Бойко и Албена празнуват имен ден на една и съща дата – 28-и март. И двете имена са семантично обвързани с понятията „водачество, героизъм“. Смята се, че хората, носещи името Албена, са силни личности, които умеят да увличат другите след себе си. Надарени са с красота и остър ум, жертвоготовни са и отдадени на делата. Те са безкомпромисни, но честни, упорити и довеждат докрай започнатото. Умеят да печелят доверие и на тях може да се разчита.

Източник: artcvartal.com

Препоръчваме ви още:

Технологии на семейната идилия

Какво празнуваме на Цветница

Корона от любов

Откъс от книгата на д-р Пиер Дюкан  "Шестте месеца, които могат да променят света"

Как започна всичко

Роден съм практически едновременно с кризата на наднорменото тегло. Започнах да уча медицина в момента, когато Франция достигна първия милион хора с наднормено тегло независимо от здравните и медицинските институции. След това, прилагайки нутриционизма върху отделни мои частни пациенти, които всекидневно ми доказваха, че могат да отслабнат относително лесно, наблюдавах кризата, която се развиваше като епидемия, и накрая видях как избухна, засягайки 27 милиона французи. Дълго наблюдавах явлението, което се очертаваше като световно и неовладяемо, и бях поразен от някои неща, които ми се набиваха в очите, без да мога да ги разбера.

Първото от тях, изходна точка на моите разсъждения и действия, се отнасяше до теглото при раждане на западното бебе, което в рамките на трийсет години, между 1970 и 2000 г., значително се беше увеличило.

Около 3 килограма през 1970 г. то бе надскочило 3,5 кг и приближаваше към границата на наднорменото тегло. Днес нормата вече е 3,5 кг и едва след 4 кг говорим за дебело бебе.

Как да си обясним неотдавнашното и чувствително увеличаване на това тегло, след като знаем, че плодът живее абсолютно пасивно и в стриктна зависимост от храненето на майка си. Единствената научно и логически обяснима причина водеше директно към значимата промяна в храненето на майката в планетарен мащаб. Фактите сочат, че бременната майка яде по-малко, отколкото в миналото, но се храни различно. Оказа се, че по подобие на останалата част от населението, в рамките на едва четиресет години, и нейното хранене е превзето от една категория съвършено нови храни. Става дума за промишлено преработени продукти, концентрирани и рафинирани, докато се превърнат в онова, което, както вече споменах, на нашия жаргон наричаме инвазивни глуциди, защото биват храносмилани и усвоявани със светкавична скорост.

Хранене по време на бременност

Второто нещо, което ме притесни, беше необяснимата сила и скорост на взрива от свръхтегло.

Започнал бавно през 50-те години, той рязко набра скорост през 70-те и за четиресет години успя да засегне една четвърт от човечеството. Струва ми се невъзможно да приемем, че подобен „напредък“ би могъл да се обясни само със съчетаването на прекалена лакомия и заседнал начин на живот, прекомерен прием на калории и недостатъчно изразходване на енергия. 

Третото нещо беше появяването на диабет тип 2 при децата и юношите, заболяване, което винаги е било характерно за зрелия възрастен човек.

Тази абсурдна еволюция засегна най-вече ускорено развиващите се страни, където културата на хранене дълбоко се промени. При китайските деца например процентът на диабет е четири пъти по-висок от този на американските им връстници. При това появата на детския диабет е съпроводена от рязък скок в затлъстяването, което отново засяга все по-малки и по-малки деца. Как да обясним, че всяко шесто петгодишно дете е затлъстяло, и най-вече, че признаците на това затлъстяване се забелязват още на 2–3-годишна възраст. Едно толкова малко дете трудно може да бъде обвинено в лакомия или заседнал живот.

Друго крайно обезпокоително нещо е увеличената честота на гестационния диабет.

Става дума за диабет, който се проявява за първи път по време на бременност и обикновено през последните три месеца от нея. Знаем, че хормоните, секретирани по естествен път от плацентата, намаляват действието на инсулина. Процесът се нарича инсулинова резистентност и той заставя панкреаса да произвежда повече инсулин, за да поддържа нейната защита. Това претоварване може да го изтощи и да предизвика временен диабет. Напълно е възможно в зората на времето явлението, водещо до натрупване на мазнини, да е представлявало предимство и да е допринасяло за опазване на бременността в условията на хранителни лишения. Но относително скорошният прием на инвазивни и крайно преработени захари в днешното хранене, а следователно и в това на бременната майка, надвишава способността на панкреаса да контролира съдържанието на захар в кръвта.

Това става ясно от факта, че броят на жените, засегнати от гестационен диабет, варира в зависимост от страните и културите. Ако например днес във Франция този процент е от 6 до 10, в Съединените щати той може да достигне до 18, защото, както знаем, там делът на консумираните захари е най-голям.

Сред множеството последствия от гестационния диабет е и рискът детето да се роди по-дебело от другите и след това, в началото на зрялата си възраст, по-лесно да натрупа наднормени килограми и по-лесно да развие непоносимост към глюкозата с риск да развие диабет.

Ядат, не си играят

Впрочем от няколко години се наложи едно ново понятие, „диабезитет“, съчетание от диабет и обезитет (затлъстяване).

Тези две заболявания, разглеждани дълго време като отделни, всъщност се оказват свързани от една обща причина: свръхколичеството инсулин, произвеждан от панкреаса, за да се справи с нахлуването на инвазивните захари.

Всеки от тези пет факта поотделно ми се струваше труден за обясняване. Но събрани и съчетани, те представляваха истинска загадка, която дълго време ме тормозеше. Не спирах да търся какво всъщност ги свързва.

Открих връзката, когато започнах да компютризирам досиетата на пациентите си и това ми позволи да направя необходимите съпоставки.

Изследването на натрупаната база данни извади на светло връзката между начина на хранене на моите пациентки по време на бременността и теглото на новородените им деца. При някои от тях, които бях лекувал достатъчно дълго, проследих и развитието на теглото на децата до юношеството. Нищо не доказваше категорично съществуването на взаимозависимост, но все пак фактите бяха достатъчно, за да насочат вниманието ми трайно към бременността.

В това състояние на събудено любопитство и необходимост да изследвам и да разбера открих епигенетиката, истински научен континент, който революционно променя самите основи на генетиката. Тъкмо обяснителната сила на епигенетиката сложи край на колебанията ми и свърза в едно ясно цяло хаоса от обсебващи ме въпроси.

Какво революционно казва епигенетиката

Казва, че противно на досегашните ни схващания генетичното програмиране, макар и да си остава неприкосновено светилище, може да бъде модулирано, когато се сблъска с нов натиск от страна на заобикалящата го среда.

Да бъде модулирано означава, че може да улеснява или да пречи, да запалва или да загасва, да добавя или отнема.

Генетичната програма на нашия вид е произвела без прекъсване 8000 последователни човешки поколения, износени както при всички бозайници в матката на майката.

При 7998-те предишни поколения, раждани до годините 1965–1970, храненето на майката може и да се е различавало в зависимост от времената и местата, но никога не е съдържало онова, което днес наричаме във висша степен преработени глуцидни храни, тоест захари. Производството и консумацията на тези храни, появили се през 50-те години в Съединените щати, преживяха истински бум през годините 1965–1970 и оттогава не спират да растат.

Опирайки се на тези открития на епигенетиката, поставих в основата на хипотезата си факта, че това ново хранене, появило се през 70-те години, не е предвидено в генетичната програма на нашия вид и я разстройва. Това разстройване се цели предимно в панкреаса и засяга една от неговите ендокринни секреции – инсулина. Ако едно такова хранене може да бъде понесено в краткосрочен или средносрочен план от майката, то предизвиква значима промяна в 56-те етапа на генетичната програма, които за девет месеца превръщат яйцеклетката в новородено.
Този челен сблъсък между едно генетично делене, което „не познава“ захарите, и една враждебна околна среда, която го тъпче с такива, ще се стовари върху панкреаса на плода и ще отслаби развитието му.

Тук ще се намеси епигенетиката, изигравайки роля, която допреди едва двайсет години не познавахме. Тя ще действа, модулирайки генетичното изграждане на панкреаса, ще ускори неговото клетъчно делене и следователно ще увеличи броя на клетките му. Така се оформя панкреас, който произвежда повече инсулин. Тази свръхдоза инсулин ще превръща излишната глюкоза в мазнина, ще кара плода да дебелее и той ще се роди по-едър от предвиденото. Но това не е всичко, детето не само ще се роди по-дебело, то ще има вече малтретиран панкреас, който завинаги ще остане уязвим.

Функцията на панкреаса е да надзирава и регулира нивото на захар в кръвта, произвеждана от продуктите, съдържащи глуциди. Когато това ниво надвиши 1,40 г на литър, то става опасно за очите, сърцето, бъбреците, мозъка и артериите на долните крайници. Затова панкреасът реагира, като произвежда инсулин, който го смъква до добре понасяния 1 г на литър. Панкреасът и неговата желязна дясна ръка – инсулинът, ще играят тази роля през целия живот на човека.

В естествените условия на живот и до 60-те години на ХХ в. храните с преработени захари практически не съществуват, бременните жени почти не консумират такива и човешкото дете се ражда с тегло около 3 кг и нормален панкреас.

Днес, когато майката се храни – както и целокупното население – с твърде много от тези нови храни, панкреасът на бебето, което тя носи, ще се сблъска прекалено рано с прекалено голямото количество глюкоза в общата им кръв.

От това произтича уязвимост, която се проявява чрез известен брой признаци.

Първият е по-високото от нормалното тегло при раждането.

Вторият е устойчивостта на тенденцията към поддържане на свръхтегло през целия живот – или още в съвсем ранното детство и юношеството, или по-късно, но затова пък по-изявено.

Третият е ранното появяване на постепенна загуба на чувствителност към инсулина, което се нарича инсулинова резистентност.

Следва затлъстяване, метаболитен синдром и диабет.

Тъкмо за да парирам тази заплаха, изградих моя план, който ви предлагам в настоящата книга, за да ви отдалеча от този колкото опасен, толкова и заобиколим сценарий.

Ще останете изненадани, като научите колко безкрайно лесни са мерките, които този план включва при абсолютно отсъствие на лишаване и фрустрация. Нещо повече, вашият майчински инстинкт само ще разцъфне още по-добре, давайки ви възможност да осигурите на вашето дете възможно най-прекрасния подарък, един вълшебен подарък – неговото бъдеще.

За тази цел обаче първо трябва да ви убедя.

За да споделя с вас убеждението, което ме движи, написах тази книга и подредих в нея главите във вид на стълба, чиито стъпала едно след друго увеличават доказателствената ѝ сила.

* Откъсът е от книгата "Шестте месеца, които могат да променят света"

Препоръчваме ви още:

Преяждането е болест

Захарен диабет тип 1

Апелът на една майка

Автор: проф. Златимир Коларов, дмн

Знаем колко е противоречива темата за ваксините, но не можем да останем безразлични при новината, че има условия за епидемия от морбили у нас. Това бе оповестено от главния държавен здравен инспектор Ангел Кунчев. В интервю за национална телевизия той заяви, че в Европа има нарастване на случаите в последните години – от 4000 за 2015-а до 15 000 през 2017-а година. Най-много са в Италия и съседна Румъния. Затова ви предлагаме мнението на уважавания български медик проф. Златимир Коларов, дмн, специалист по ревматология и вътрешни болести в УМБАЛ „Св. Иван Рилски“.

Можем ли да говорим за връзка между ваксинирането и развитието на автоимунните ревматични болести?

Широко дискутиран момент в ревматологичната практика е връзката между ваксините и развитието на автоимунните ревматични болести. При много от тях се обсъжда възможна причинно-следствена (патогенетична) връзка, но за нито една не е доказана със сигурност подобна зависимост. На настоящия етап от развитието на медицинската наука липсват сигурни и надеждни средства за доказване на пряка връзка между ваксинирането и появяването на някоя от тези болести, т.е. подобна връзка може да се обсъжда, но не може да се докаже със сигурност. Освен това може да се касае за съвпадение във времето между ваксинирането и появата или обострянето на съответната автоимунна болест. И тази възможност не може да бъде подкрепена или доказана с надеждни диагностични и прогностични средства на настоящия етап от развитието на медицината. Друг е въпросът, че много от ревматично болните са имунологично компрометирани от болестта и лечението с кортикостероиди и имуносупресори, податливи са на всякакви инфекции и се нуждаят от надеждна протекция – съответни хигиенни мерки, ограничаване на контакта с инфекциозно болни при епидемии, ваксиниране на застрашени контингенти болни при съответна епидемиологична ситуация след преценка на лекуващите ревматолози и др.

Скъпи родители, лъжат ви!

Когато се обсъждат проблемите за или против ваксините, трябва да се има предвид, че от първата ваксина през 1796 г. от д-р Едуард Дженър досега са изминали повече от 200 години. Благодарение на ваксинациите в световен мащаб, този период е достатъчен СЗО да обяви едрата шарка за решен медицински проблем на 8 май 1980 г.

Това е безспорен и безпрецедентен пример за триумфа на медицинската мисъл и наука.

От тогава до сега, благодарение на ваксините са спасени милиони човешки същества, съдбите на милиони хора са променени към здраве, живот и дълголетие. Благодарение на ваксинациите силно намаляха детската смъртност и смъртността при възрастните и като следствие през последните два века средната продължителност на човешкия живот се повиши. Даде се шанс на милиони хора не само да живеят, но и да се радват на добро здраве.

Морбили - рискови групи, мерки и усложнения

Ако се откажем от ваксините и ваксинациите, означава да се върнем във времената преди д-р Дженър и смъртността да се увеличи, както е било през средните векове. Благодарение на ваксините и пространните програми за ваксиниране на населението в България и света има болести, които повечето съвременни лекари познават само по описание от учебниците – едра шарка, дифтерит, коклюш, петнист и коремен тиф и други, и са спасени милиони хора. Като пример ще посоча, че шансът за оцеляване от дифтерит е 40-50%, т.е. всеки втори е потенциален смъртник. От десетилетия тази болест я няма в България.

 Тези страшни лекари!

Въпреки всички резерви, които съществуват към ваксините, моето твърдо убеждение е, че хората трябва стриктно да се придържат към изискванията на Имунизационния календар при липсата на конкретни противопоказания, определени от наблюдаващите лекари. Възможността за усложнения, които поначало се срещат при малък брой хора – следствие от специфичността на биологичната материя, не трябва да възпира от най-надеждното за момента средство за борба със сериозните и безпощадни инфекциозни болести, които съвременната медицина профилактира. Всички лекари са наясно, че винаги е по-лесно и безрисково да профилактираш, отколкото да лекуваш, а болестите, колкото и добре да са лекувани и овладявани със съвременни и надеждни лечебни средства, продължават да вземат своите жертви.

*Откъсът е от книга първа "За човека, болестта и още нещо".  

Източник: credoweb.bg

Препоръчваме ви още:

Природата ще реши проблема, но скъпо

Още едно "безумно писание"

За особеностите на преходната възраст

Когато блогърката Кришан Бриско пише този текст, дъщеря й е на 10 години. Според нея възрастта 10-13 години е един от най-сложните периоди. С желание да е полезна на родителите, чиито деца са връстници на дъщеря й, тя публикува своите наблюдения за пътя, който трябва да измине всеки родител на дете, поело към пубертета.

"Всеки ще ви даде добър съвет за бебешката възраст и ще ви съчувства за периода на пубертета. Но никой не казва както ни очаква точно преди това. Когато станах майка на 10-годишно момиче, осъзнах, че плувам в твърде мътни води. Понякога се боря да остана на повърхността с дни. Друг път ми се иска това време да не свършва. Ето какво никой не ми каза за предпубертета."

1. Синдромът на празното гнездо започва много преди да напуснат дома – порасналото дете все още е до вас, но вече разбирате, че денят, в който ще си отиде, наближава.

2. Детето ви прави грешен избор и вие започвате да се притеснявате за бъдещето му. В крайна сметка това не е толкова страшно – всеки от нас е имал грешни избори.

3. Знаете колко е важно за бъдещето му точно сега да учи по-добре! Но да му помагате става все по-трудно и задачите ви се струват истинско мъчение.

4. Много хора ви казват, че вашето дете има късмет с родителите си, но вие знаете, че е точно обратното - вие сте късметлиите.

5. Минали са толкова много години от времето, когато детето ви беше съвсем малко, но все така силно ви се иска животът да тече по-бавно.

6. Отново надничате в стаята му нощем – просто за да се убедите, че не му е студено или да го целунете още веднъж, докато спи.

7. Трогвате се до сълзи, когато ви хване за ръка или ви целуне – прекрасно е, че все още не е надрасло спонтанната проява на любов.

Супермамите не плачат

8. В училище му казват, че Дядо Коледа и Фея на зъбките не съществуват, но на вас ви се иска детската приказка да продължи и упорито твърдите обратното.

9. Понякога ви спохожда желанието да сте връстник на детето си, за да можете да го защитите в училище. Бъдете внимателни – когато ви обземе желание да се нахвърлите с презрение върху някой училищен хлапак, спомнете си, че сте възрастни хора.

10. Иска ви се да се притечете на помощ на детето си, но се налага да вярвате, че то е способно да отстоява себе си, защото вие сте го научили на това.

11. Бурята на хормоните започва - ще я видите как променя тялото на сладкото ви мъниче.

12. Започва да ви вълнува все повече гардеробът на детето – тялото му се променя и някои дрехи вече стават неподходящи.

13. Установявате, че понякога външността на детето не съответства на постъпките му – изглежда като голям човек, а върши глупости. Не забравяйте, че на него му е много по-трудно да разбере и приеме това несъответствие.

14. Бъдете сигурни, ще ви проучи основно – ще гугълства, ще наднича в профилите ви в социалните мрежи. Ще търси информация тайно от вас. Ще направи същото и за себе си и за своите приятели. Тогава ще си зададете въпроса – защо изобщо му трябваше този интернет.

15. Ще поиска смартфон, защото всички в училище имат. На вас ще ви се прииска да го прехвърлите на домашно обучение.

16. Изведнъж ще установите, че е възможно да изпитате чувство за безизходица и оптимизъм в един и същ ден.

17. Детето ви ще предяви право на лично време и пространство.

Имат ли децата право
на лично "виртуално" пространство?

18.  Ще започне да се срамува от вас. Разбира се, вие не правите нищо особено, просто го щипвате по бузата пред приятели или разказвате смешни спомени от ранното му детство. Това вече го дразни.

19. Ще поплачете, защото детето се е скарало с приятеля си и се е прибрало в училище, заявявайки че никога повече няма да се върне там. Да, в такива ситуации лепенката и мамината целувка не са достатъчни, за да го утешите.

20. Ще започнете да му се извинявате по-често. То ще прави същото. Предстои ви да се извинявате за много неща един на друг.

21. Ще ви се прииска да прекарвате повече време заедно и да сте в течение на всичко, което се случва с него.

22. Приятелите идват и си отиват, но мама е завинаги.

23. Когато дойде време на разговора за отношенията с другия пол, ще си спомните как постъпваше вашата майка и ще искате да направите точно обратното.

24. Като стана дума за майки, ще се молите думите на вашата да не се сбъднат и детето да не ви върне в пубертета за всички притеснения, които сте й причинили. А ако се окаже права, ще се радвате, че все още не се е стигнало до това.

Пубертетът - неизбежното зло

25. Ще станете експерти в произнасянето на ободряващи речи и напътствия.

26. Ще започнете отново да търсите помощта на приятелите си, както правехте, когато детето ви беше бебе.

27. Детето ще ви помогне да прозрете, че въпреки богатия си житейски опит, все още нищо не сте виждали.

28. Понякога ще се противопоставя на проявите ви на нежност пред други хора, понякога ще ви пренебрегне, докато тича към приятелите си. Ще ви стане тъжно, може дори да си поплачете тайно. Но вашата целувка все пак ще му е необходимост. Тогава ще разберете, че макар да пораства с всеки ден, вие все още сте му нужни. И тогава ще сте благодарни, че сте майка.

Препоръчваме ви още:

5 тийн фрази, които ни вбесяват

Пубертетът и лъжите

Тийнейджърското безсъние

Евелин Люин е общопрактикуващ лекар, дипломиран акушер-гинеколог. Професионалния си опит споделя в статии за бременността, раждането, грижите за детето и трудностите на родителството. Тя е автор и на забавните правила, които следват всички дребосъци по света, без изключение. Да погледнем на живота през техните очи.

Детската площадка

Ако аз играя на тази катерушка, на тази люлка, на тази въртележка, това хълмче и в този пясъчник, значи тази катерушка, тази люлка, тази въртележка, това хълмче и този пясъчник са мои. Никой не може да ми ги пипа, докато не му разреша. Даже да разреша, едва ли ще позволя на някой да седне до мен и да поиграе с моите неща, защото както вече казах – те са мои. Така че по-добре стойте далеч!

Храната

Ако храната ми харесва, с удоволствие ще я изям. Ако не ми харесва, ще я хвърля на пода, разбира се. Ако вече съм се нахранил, а в чинията е останала още храна, ще я хвърля на пода. Ако съм хапнал, а после съм решил, че е време да поиграя – ще я хвърля на пода. Да ми се карате, че хвърлям храна на пода е безсмислено. Според моите правила, аз мога да хвърлям храната на пода. Разбрахме ли се?

Шишето, чашката

Аз трябва винаги да имам достъп до любимите чашка и шише. Понякога те са ми нужни, за да пийна и да възстановя водния баланс в организма си, както знаете. Друг път са ми нужни, за да изследвам как тече водата на пода. Моля, имайте предвид, че обичам да разливам вода, за да веселя себе си, а не вас. Според моите правила не е важно колко се разстройвате от това. Моите чашка и шише са ми нужни тогава, когато са ми нужни.

Дрехите

Моля да имате предвид – аз, както и вие, искам сам да избирам дрехите си, според моите представи за мода. Аз знам много добре какво ми отива и кое не ми „стои“, затова ще облека дрехите, които подчертават моя стил и отразяват моята индивидуалност. Ако реша, мога да обуя гумените си ботушки, дори ако навън е жега. Говорим за мода в края на краищата!

Памперсът

Да, да, всички сме виждали рекламата, на която мама преобува детето, което кротко си лежи на повивалника. Аз не съм такъв. Забравете. Имам много по-важна работа. Все ми е едно какъв мирис се носи от памперса ми или че е толкова пълен, та чак се влачи по пода. Това са дреболии. Аз трябва да рисувам, да вадя всички неща от мамината чанта и да ги разхвърлям из цялата стая, изобщо имам много и различни ангажименти. Всичко останало ще почака. Включително и натрапчивото ви желание да ми смените препълнения памперс.

Къпането

Не ми допадат вашите амбиции да ме къпете всеки ден. Само като чуя шума от течащата вода, предчувствам мъченията, които предстоят. Но това е само докато не се потопя във ваничката и не се сетя какво удоволствие е да се поглезиш в нея. Можеш да пляскаш, да хапнеш малко пяна, да гониш гумените си играчки из водата. Ех! Това е най-доброто време от деня, защото мога да остана насаме със себе си. Само не ме търкайте с гъба и не ми мокрете главата! Това е грубо нарушение на личното ми пространство и изобщо – не ми прекъсвайте любимото занимание. Вие обичате ли, когато ви прекъсвам любимото занимание? Не, нали?! И не опитвайте да ме вадите от водата, преди да съм решил, че ми е достатъчно. Все пак, имайте предвид, че никога не съм готов да изляза от водата по собствено желание.

P.S.
Благодаря ви, че намерихте време да се запознаете с моите правила. Сега вече мога да разчитам, че съвместният ни живот ще стане по-спокоен. Разбира се, ако не възнамерявате да ми съобщите, че е време да си лягам. Всъщност, точно в този момент, преосмислям идеята за необходимостта от съня като такъв. 

Препоръчваме ви още:

Стокхолмски синдром

Тъмни сили

Не е лесно!

Автор: Преслава Колева

Днес един дребен и незначителен детайл ме накара да се замисля за важните неща от живота. Знаете онази чудесна опция на Фейсбук, която напомня какво сме правили на същия ден преди година/и – дали статус, снимка или друго, което сме споделили в профилите си. Това сигурно е най-любимата ми функция на социалната мрежа – тя се явява своеобразна машина на времето, която ме връща в спомените ми. Прекрасно е, когато видя нещо мило, което разведрява иначе скучния ми офисен ден. За жалост, често споделям частично и криптирано, и понякога какво се е случило дори преди година остава загадка и за мен. Днес Фейсбук ми напомни за мой статус от преди 6 години, в който съм споделила, че имам прекрасен мъж и ми е направил страхотна изненада. Че е такъв, не оспорвам и след 5 години брак. Безкрайно тъжно ми стана, защото колкото и да се опитвах, не успявах да се сетя с какво ме е зарадвал толкова много. Възможно е да е било дребнa изненада, като да се върне вкъщи с любимото ми вино или сладки, или пък да ми е донесъл неочакван подарък. Но ето на, не помня. Било е нещо, което ме е направило щастлива, но дори и споменът за това чувство е забравен, потънал в ежедневието.

Вижте как се получават страхотни

Снимки с телефон

Един от честите съвети на позитивното мислене е да се записват нещата, които са ни зарадвали или за които сме благодарни. Може наглед да е страшно глупаво, но това е дневник на нашите хубави спомени. Винаги може да го отворим и да видим колко неща имаме. Не, не го правя, но след днес се замислих дали да не започна да си записвам онова, което ще искам да си спомням след 5 и след 25 години. В минизатворения форум, в който членувам от години, имаме подобна тема – казва се „Не искам да забравя”. Но дори и виртуално хората сме такива, че не успяваме да се сдържим и тази толкова смислена тема е потънала в забвение, за сметка на по-злободневни.

Казали са хората, че времето лекува и забравяш, но това важи с еднаква сила и за щастието. Но ако неприятните неща искаме да оставим зад гърба си, то е важно да ценим и помним прекрасните моменти. Едва ли ще си направя дневник, в който да отбелязвам всеки ден малките радости, но ще се опитам да записвам онези събития, които се открояват и карат сърцето ми да запърха от вълнение.

Как да съхраним спомените

от детството - 15 идеи

Аз знам, че не искам да забравя малките и големи жестове на любов от любимия, неповторимите моменти от израстването на дъщеря ми, прекрасното време, прекарано с близки и приятели, в което не се е случило нещо значимо, но сме говорили за всичко и нищо. Не бъдат ли скътани тези красиви епизоди, ще се стопят като мъгла и от тях няма да остане дори полъха на спомена. А именно те са онези, които дават смисъл на живота и заради които си заслужава да ставаме всеки ден от леглото и да поемаме по задачи.

Препоръчваме ви още:

Тук и сега

Искам по-често...

Мост от спомени

Васил Величков написа този текст в отговор на комикса Трябваше да ми кажеш, който предизвика толкова противоречиви реакции.

Не мисля, че стереотипите и генерализациите са ОК и в двете посоки. Според мен дамите трябва вместо да жалеят, да делегират отговорности с перманентни договорки, за да не „изтрещяват“ от микромениджмънт. И в семейството, и в бизнеса, това е разликата между "партньор" и "служител" - дали може да си разпределите отговорностите, без се проверявате непрекъснато. Ако се налага микромениджмънт, значи няма партньорство...

Не съм съгласен, че всеки в семейството трябва да мисли и да поема инициатива за всичко, считам, че е далеч по-добре да има специализация, като отговорностите се разпределят справедливо, според талантите, уменията и графика на всеки член. Желателно е всеки да полага услия, както за добиване на нови умения, така и за гъвкавост в графика.

Не мисля, че има универсална формула, но всяко семейство може да намери своя баланс. Мога да дам пример с условното разпределение на отговорностите в моето семейство с три деца (2 момчета и 1 момиче):

Моите регулярни задачки:

• Карам децата на училище и по извънкласни занимания, ходя на родителски срещи и отговарям на „привиквания“ от директора на училището.
• Готвя им любимите манджи (правя го рядко, през уикендите и ваканциите, по-често се поръчва храна или жена ми носи храна от служебната кантина).
• Отговарям за спазването на правилата („screen time“ и временно отнемане на „устройства“, уроци, домашни).
• Пазарувам хранителни продукти (по тежките пазари на 3-4 дни) и заедно с момчетата, облекло и обувки.
• Грижа се за всички устройства в къщата (5 лаптопа, 5 смартфона и 2 таблета) + всичко, през което тече ток, вода, духа топло или студено...
• Следя и организирам поддръжката на колите (в нашето домакинство, на бившата ми жена и на сестра ми).
• Занимавам се с всички сметки, данъци, декларации и пр., вкл. и за нещата на половинката ми.
• Онлайн игри с децата + разговори по всякакви теми „като за татко“.

Жена ми поема други неща:

• ходене на родителски срещи и спорадична логистика по прибиране на децата от училище, водене по доктори и пр.
• зареждане на миялната и пералнята (почти всеки ден);
• простиране / гладене (редуват се с чистачката и големия син), опаковане багажа на децата;
• основното чистене се осигурява от чистачка (1 път седмично) + поне още веднъж седмично се поема от големия син (който е по-добър от най-добрата чистачка, но се пазари повече);
• готвене на бързи манджи (супи / картофи на фурна) + носене на храна от служебната кантина;
• пазаруване на дрехи за децата и всякакви онлайн поръчки;
• иницииране на участие в социални събития :-)
• гонитба на децата за следване на хигиенни навици;
• организиране на почивки и пътувания;
• оff-line игри с децата (щото аз мразя офлайн игри) + разговори и занимания по музика, рисуване и други приложни дисциплини + концерти и музикални представления (ама истински, то си е „пълна лудница“...)

Факт е, че освен тези задължения, има много дребни, уж невидими неща, които са истинска планина, докато децата са по-малки. Докато децата бяха бебета, аз поемах къпането + нощната смяна, всяка нощ. След 22:00 до 6:00. То разходки с бебе на рамо и укротяване на колики, изваряване, хранене, смяна на памперси и пр. От тийнейджър предпочитам да спя няколко пъти по 1-2 часа в денонощието, така че не ми е било драма с малкото сън, но на 8-та седмица вече бях зомби с „изпит мозък“, и като чуех движение в къщата, камо ли приреваване, подскачах на един метър – едно е да будуваш, защото си „цъкаш нещо“ или работиш, друго е в къщата да имаш едно или повече НЛО-та, и да се чудиш, какво не им е наред...

Преди години един приятел с четири (4) деца ми обясняваше как е:

ТОЙ:

1) На първото му изварявахме посудата до 3-годишна възраст, термометър за храната, термометър за ваничката, въобще КОНТРОЛ

2) На второто му изварявахме посудата през първите 5-6 месеца, температурата на храната и водата я пробвахме с пръст, въобще ПО-ЛАБАВО...

3) На третото му изварявахме посудата първите 2-3 седмици, после - пъхаш го под чучура, ако писне, значи водата е или много студена, или много гореща...въобще АЙЛЯК...

....

АЗ: А с четвъртото?

ТОЙ: Де да знам, трябва да питам другите 3...

Когато децата поотраснат, ако са „ръчкани“ 10-ина годинки, нещата не са толкова страшни, защото ги включваш в процеса. Положението е малко "както си го направиш”. Разбира се, ако спрем да дуднем, кочината става невъобразима за 2 часа, но вече големият син „влиза в роля“ и започва да дудне на малките, защото той също отнася бая работа. Няколко прости правила вършат чудеса. Е, ако искаш всичко да е като "в аптека" през 100% от времето, по-добре живей сам(а).

Всъщност с порастването на децата става малко по-леко с домашните тегоби – спестяваш си травмите от тухлички Лего, а лепкавата слуз от бъркането на слайм се преживява по-лесно. Тогава обаче идват други проблеми – „няма да си сложа якето“, „остави ме на мира, във видео-чат съм“ и пр.

Ето и няколко подсказки за майки и бащи на момченца (и за някои момиченца):

• Момченцата се запленяват по прахосмукачки - ако насочиш правилно интереса им, ще се научат овреме как да ползват прахосмукачка.
• Миялната машина е машина, реденето на миялната е като пъзел, въпрос на гледна точка и правилна комуникация :-) С пералнята трябва да се подхожда по-предпазливо, ако татко и мама не искат да носят дрехи на петна...
• Зарязването на мръсни дрехи и играчки се "лекува" с "виртуална черна дупка" - ако нещо не е прибрано 1-2 дни, изчезва в "черната дупка". Като свършат чистите дрехи, има тръшкане, после им идва акъла...
• Прибирането на чинии и чаши и заплакването им след ползване трябва да се приравни с бърсането на дупето. Не, че винаги и това работи, ама идеални решения няма.
• Ако децата искат закуска – да си направят и да си разчистят „кочината“. Освен това е добре да участват в готвенето – чистене, рязане, бъркане – готвенето може да е една чудесна, макар и много мърлява забава...
• Нежеланието за лягане навреме, съпроводено с измисляне на всякакви поводи за отлагане, като например „пие ми се вода“, „искам да ям“, „отивам до тоалетната“, „разкажи ми история“ са винаги най-тежкото предизвикателство – рецепта няма, но често репликата „Броя до 3...1, 2, 3“ върши своята магия.
• Като крайна мярка, събирането на „устройствата“ за по-продължителни периоди (3 дни, 1 седмица, стигали сме до 1 месец) върши чудеса. Първите 1-2 дни е „кошмар“, после се минава към настолни игри (Board Games)или четене на книжки, стига да се „удържи фронта“.
• Бабите и дядовците имат една мисия в живота – да си „върнат“ за всичко, което сте им причинили – не им се сърдете, ако лигавят внуците, помнете, че „всичко се връща“.

Препоръчваме ви още:

Трябваше да ми кажеш

Дневникът на касичката (бащата)

Защо никой не ме предупреди?