Автор: Димитрина Младенова, клиничен психолог

Раждането на първото дете е изключително събитие, предшествано най-често от радостно очакване, страхове, тревога и всевъзможни въпроси! В България естественото вълнение и страхът от самия акт на раждането допълнително се засилват от избора „как ще се роди бебето“ – дали по така наречения „естествен механизъм“ или чрез секцио, което явно се разбира като „противоестествено“. В последното десетилетие имаше бум на оперативните раждания в нашата страна и сякаш битува схващането, че повечето гинеколози използват всяка причина (понякога наистина основателна, друг път доста съмнителна), за да убедят майката, че тя трябва да роди именно по този начин. Чували сме всякакви доводи за това, включително и че нормалният метод е отживял и оперативното раждане ще го замести напълно в бъдеще, защото може да бъде относително добре контролирано и следователно безопасно. Съвсем логично, в противовес на тази тенденция, в медийното пространство се заговори за „плюсовете“ на нормалното раждане както за майката, така и за бебето. Лекарите изтъкват напълно основателни биологични причини например: по-бързото възстановяване на майката; прием на лактобацили при преминаване през родовите пътища от страна на бебето. Психолозите пък отбелязват важни психологически фактори – готовността на бебето да се роди и съответно възможно най-малко да се травмира, връзката с майката по време на раждането и т.н.

Нормално или секцио?

По обясними причини към настоящия момент, доверието в лекарите като цяло и гинеколозите в частност е подкопано, а към психолозите дори не е започнало да се изгражда. В тази объркана обстановка на много майки им предстои да родят. Ако за щастие те нямат някакъв проблем и имат добросъвестен гинеколог, им остава да чакат вълнуващия момент, в който с гордост ще родят своето дете. Съвсем различна картина се наблюдава при жените, които искат да родят нормално, но по някаква причина секциото е препоръчително/наложително. В случаите, когато те имат пълно доверие в лекаря и ползата е наистина неоспорима пред риска, в психичното сякаш няма конфликт.

Когато обаче въпросът за ползата спрямо риска не е еднозначен, жените често изпитват нерешителност, тревога от направения избор (без значение какъв е той), чувство за вина, съмнения в качествата им на майка, дори срам от неспособността си да родят едно дете по нормален начин, както това са направили майка им, бабите, свекървата.

Именно на тази ситуация ще обърнем внимание в следващите редове, набелязвайки основни психологически трудности, с които може да се сблъска бъдещата майка.

Разказът за началото на живота

Един от основните разкази, с които започва нашият живот и изграждането на представата за себе си, е този за нашето раждане, предаден емоционално или чисто фактологично от нашите близки. Той включва информация за това кои са родителите ни, предците ни, какво са фантазирали те за нас преди да се родим, имали ли са някакви предпочитания по отношение на пола, външния вид, датата на раждане, името, дали сме били желано дете или не и т.н. Логично следва описанието на самото събитие – на коя дата сме се родили, какъв ден от седмицата е било, валял ли е дъжд, сняг или е било горещо, в колко часа майка ни е получила контракции, „стандартно“ или опасно е протекло раждането, какво са си говорили акушерките и така до самия момент, в който сме изплакали и тя с облекчение и еуфорично задоволство от добре свършената работа се е отпуснала в родилната зала, приемайки поздравленията от роднини и приятели! Това е същината на разказа, който най-вероятно ни е разказан още като деца и ни дава първите отговори на основополагащия въпрос „Кой съм аз?“. За момичетата този наратив има и друга важна функция – той е свързан с изграждането на представата за една от основните роли на жената – тази на майка – какво означава да бъдеш майка, какво трябва да преживееш и да почувстваш, за да бъдеш призната като достатъчно добра майка – не просто да родиш дете, но това да стане по начина, завещан от предците. Този разказ задава родовото задължение жената да предаде една история със същите чувствени и героични параметри на своите деца (особено на дъщерите). Ако тази история не се случи точно по този сценарий, усещането на жената е, че не се е справила добре, че няма да бъде припозната като достойна и равна в редиците на майките от една страна и като достатъчно добра майка за своето дете, от друга (че не му е дала най-доброто според убежденията на обществото, в което живее).

Съвсем ясно е, че разказите, свързани със секциото, в повечето случаи не започват по този спонтанен начин.

И оттук произлизат повечето психологически терзания, които наред със страха от самата операция, предизвикват неприятни чувства на срам, вина, самообвинение, нарцистичен провал и усещане, че не си се справил както трябва.

На първо място секциото понякога нарушава приемствеността в рода, променяйки представата за това какво означава да родиш дете и кое те прави майка. Ако прабаба ти, баба ти и майка ти са успели да родят по естествен начин, а ти не си, това означава ли, че можеш да се наредиш с гордост до тях в женската линия. Основният въпрос тук е „кога можеш да се наречеш, и да се почувстваш, майка на едно дете“ – дали оформянето на майчиното чувство е свързано с настъпването на точно определени събития, които трябва да се случат по точно определен начин или има друг смисъл? Истината е, че когато се касае за първо раждане със секцио, доста жени споделят своите трудности да осъзнаят и приемат факта, че са родили дете и съответно да развият майчино чувство спрямо детето, именно защото не са го родили „нормално“. Очевидно има нещо, както психологически, така и физиологично детерминирано в този процес на подготовка, засилваща се болка, „родилни мъки“, последвани от безумно щастие и облекчение, което служи като естествен преход между периода на бременността и новия статут. Жените, родили със секцио, сякаш имат нужда от повече време да припознаят и почувстват детето като свое, което води до чувство на вина и повишена тревожност в присъствието на бебето. От своя страна малкото човече улавя тези емоции и може да стане по-плачливо и неспокойно, което допълнително изнервя майката и така се завърта един порочен кръг.

„Пресата" на пресата

Тревогата у майката и чувството за несправяне се засилват още повече от статиите и мненията на психолози, които циркулират в оборотните списания и медийното пространство като цяло, и според които детето е безвъзвратно прецакано, ако не е минало по родовите пътища, за да погълне лактобацили. Като психолог не мога да не се съглася, че „нормалното раждане“ е естественият начин, по който приключва една бременност, отчитайки ембрионалната зрялост и психологическата готовност на бебето за прекъсване на чисто телесната връзка с майката. Вярно е също така, че внезапното изтръгване от утробата, може да бъде травмиращо за новороденото, тъй като не зачита субекта у бебето и неговото човешко право на избор кога да „скъса пъпната връв“. И все пак наистина има медицински показания, налагащи оперативното раждане и в тези случаи майката остава раздвоена между физическото здраве на бебето и психическото му благополучие; или изборът на телесното оцеляване, което води до психологическа травма за новороденото.

Съвсем ясно е, че един такъв избор вкарва майката в капана на непосилна вина, тъй като няма печеливш ход – все нещо няма да е наред.

Ето защо, отново като психолог, смея да заявя, че подобни крайни твърдения и генерализиране на проблема са далеч от психотерапевтичното разбиране за уникалност на всяка човешка ситуация. Всъщност, ако има нещо, което може да се нарече „най-доброто за бебето“, то това е по-скоро увереността на майката, че постъпва правилно и оттам – способността й да запази връзката с бебето и да го подготви за предстоящото събитие, като му говори какво ще се случи, как ще протече всичко и защо това се налага.

Раждането трябва да е приятно
като зачеването

Чувството за вина

Изненадващо е какви последици за бъдещите вярвания и поведение на майката би могло да има едно такова единствено събитие. Например някои жени, които съм срещала в своята практика, споделят ирационални самообвинения, че отнемайки правото на избор на своето дете, отнемат и късмета му, даден от съдбата, или влияят на бъдещите му способности да прави и отстоява избори; че го травмират по някакъв начин и затова впоследствие детето е неспокойно, плачещо, с много колики или много болнаво (понеже не е приело лактобацили!).

В резултат на чувството за вина, майките често се опитват да свръхкомпенсират бебето и съответно да накажат себе си, като му обръщат повече внимание от необходимото.

Винаги са там, дори когато то не ги търси и няма нужда от погледа, гласа и присъствието им, или прояват прекалена търпимост към ситуации, в които е добре да сложат граница на исканията на детето. Съществува и обратната тенденция – майката изпитва трудности да се възприеме като майка изобщо и се отчуждава от бебето, защото то не е сбъднало фантазиите й за това какво означава да бъдеш майка (най-грубо казано вината се приписва на бебето).

Така представена, ситуацията звучи много апокалиптично. Разбира се, в реалността всички тези чувства и мисли могат да останат крайно незабелязани и неразбрани в хаоса от радости, тревоги, хормони, новости, хора. Понякога пък се възприемат като резултат от нашумялата напоследък „постродилна депресия“ – израз, използван за описание на негативните преживявания на майката в периода след раждането, който често има обобщаващ и дори неглижиращ характер в разговорния език. Важно е да се знае, че „постродилната депресия“ е диагноза от психиатрията и като такава има своите ясно описани клинични проявления, които отиват далеч отвъд „искам да избягам от всичко“, „чувствам се тъпо“ и „малко съм потисната“! Достатъчно за младите майки, на които им предстои секцио, е да знаят, че може да изпитват подобни емоции и това не означава, че „полудяват“. В случай че има нещо, което силно ги притеснява, могат да поговорят с човек, на когото имат доверие за своите тревоги или да потърсят подкрепа от специалист.

Въпросите и убежденията на близките

Отношението на най-близкото обкръжение също има значение – какво мисли бъдещият татко, какво подмятат майката и/или свекървата: „Ами ти сега защо ще раждаш със секцио? Не може ли нормално? Какви са тия модерни глупости? Едно време нямаше такива неща и всички сме се родили! Страх те е от малко болка?" Или обратното – "Ама това е операция, не те ли е страх!!!“. Не на последно място всяка жена има приятелки, които разказват епични геройства за протичането на своето раждане, които са женският еквивалент на мъжките казармени истории от недалечното минало!

Как се казва вашата акушерка?

Избор на датата

Както вече споменах, голям проблем за много майки, представлява изборът на датата на операцията. Как да изберем едно или друго число и защо? Това от една страна лишава бебето от правото на личен избор (макар и още несъзнаван), а от друга – поставя майката и таткото в позицията на боговете, които отсъждат без да питат. В тази ситуация родителители процедират различно – някои се освобождават от когнитивния дисонанс, като оставят лекаря да определи и насрочи дата според графика си; други пък се обръщат към астрологията и търсят най-добрата дата според конфигурацията на небесните тела; трети избират любимото си число или ден от седмицата, в който се е вярвало, че е много хубаво да се родиш (например четвъртък). Хрумванията на родителите са най-различни.

От техническа гледна точка, ако изборът на дата много ви притеснява и смятате, че вместо да контролирате ситуацията, можете да контролирате тревогата си, бихте могли да изчакате момента на първите контракции и тогава да позвъните на избрания лекар (все още има гинеколози, които се съгласяват на такъв вариант) или просто да отидете в приемния кабинет при дежурния лекар за секцио по спешност.

От психоаналитична гледна точка нещата далеч не са еднозначни и понякога е трудно да се разграничи кой, какво и защо избира – дали бебето само решава кога да се роди или вие несъзнавано сте забременели в точно определен период така, че детето да се роди около или на точно определена дата, която е значима в личната/ родовата история. Френският психотерапевт и основател на науката психогенеалогия Ан Анслен Шютценбергер говори за така наречения синдром на годишнината – несъзнавани семейни повторения на важни дати от родовата история, например някакво неприятно събитие съвпада с годишнина от кончината на скъп човек или раждането на дете съвпада с рождението/смъртта на друг важен член от семейството. Отчитайки тези уж случайни синхроничности в живота, може да се замислим доколко „изборът на датата на раждане от страна на бебето“ е наистина негов избор или е по-скоро мълчаливо съгласие с предварителното несъзнавано решение на родителите. Има твърде много случаи на деца, родени на или около датата на един своите родители, баби, дядовци, чичовци, лели, за да наречем този факт чисто случайна събитийност!

Раждането на дете е едно от най-важните събития в живота и като такова съвсем естествено активира нерешените душевни терзания, които всяка жена носи със себе си. И тъй като всяка жена е различна, вероятно има психологически аспекти около въпроса за оперативното раждане, които са останали незасегнати – това може само да бъде повод за бъдещата майка да се вгледа в себе си, в личната си история и да разбере по-добре своите мисли, чувства и страхове, знаейки, че не е сама в това предизвикателство.

И ако филмовото изкуство ни представя раждането като една крещяща жена, чиито води изтичат непременно в таксито, а бебето „излиза“ за две минути в присъствието на мила акушерка, то реалността ни сблъсква с различни сценарии – някои жени раждат „нормално“, други оперативно, но това, което ни прави „достатъчно добри майки“ за нашите деца, не са родилните разкъсвания или оперативната рана, а последващите тревоги, безсънни нощи, грижа и любов, които инвестираме в един достоен човек...

Успех на всички бъдещи майки!

За автора:

Димитрина Младенова е магистър по „Клинична и консултативна психология“ към Софийски университет „Свети Климент Охридски”. От 2009г. до 2014г. специализира индивидуална психоаналитична психодрама към Асоциация „Българско психоаналитично пространство. През 2014г. се дипломира като психодрама асистент към Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг”. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Раждането на една "ничия" пациентка

За бременността и раждането