Тежка възраст е пубертетът, спор няма. Като сравнявам обаче преживяното през моя пубертет и преживяното през пубертета на големия ми син, бих казала, че тази възраст е далеч по-тежка за родителя, отколкото за детето. Не знам грехове ли изкупваме, уроци ли учим, но да си майка на тийнейджър е много по-трудно отколкото да си тийнейджър.

Ясно ми е, деца, че хормоните ви бушуват, че не се харесвате, не сте сигурни дали другите ви харесват и не знаете на кой свят сте. Сякаш се мятате в копринената примка на детството като какавида, която се опитва да изскочи от пашкула. И дори не сте сигурни дали от вас ще излезе пеперуда или ще си останете грозен червей. Но трябва да знаете, че не сте сами в терзанията си. Родителите ви ги преживяват с вас и израстват с вас. Пубертетът е почти като раждането. Детето се бори да излезе на бял свят и да си поеме дъх. Майката се разкъсва, за да му помогне. И също като неопитна родилка понякога повече пречи, отколкото помага.

Като майка на пубер имам два случая, когато грозно излъгах сина си. И двата пъти си мислех, че е за добро, но и за двата сега си спомням с неудобство. Ако се върна назад, няма да прибегна до лъжа повторно, ще потърся друго решение. Но тогава ми се стори единствен вариант. Човек се учи постоянно, най-вече от опита си. Ще споделя моите грешки, пък вие по-добре не ги повтаряйте.

Първият случай, когато излъгахме Теди, беше в пети клас, съвсем в началото на пубертета. Тогава той изведнъж реши, че не иска да ходи на училище. И до днес не знам каква беше причината, детето винаги изтъкваше различна. В началото казваше, че не иска да ходи, защото имат нова класна. После го болеше корем. Направихме всякакви изследвания, оказа се напълно здрав. Водехме го до училище, той оставаше час-два и просто се прибираше вкъщи. Малко преди това се роди братчето му и предполагам, че е преживял период на вътрешна съпротива срещу новия член на семейството. Но не потърсихме психолог, изобщо не ни хрумна. По онова време в България не беше толкова честа практика. Стигнахме дотам да повикам дядо му от Пловдив да виси по цял ден пред училището и да убеждава Теди да си изкара до края часовете. Тогава осъзнах, че проблемът е ужасно сериозен. Семейният съвет измисли „решение“ – да го заплашим с ТВУ. За по-младите обяснявам – ТВУ е трудово-възпитателно училище. Нещо като затвор за малолетни, в който едно време пращаха деца с тежки криминални прояви, извършили кражби, побои, убийства, изнасилвания. Такава институция вече не съществуваше по времето на Теди, но ние цветно му обяснихме какво представлява. И не само че го заплашихме горкото ми момче, ами разиграхме и сложна схема – включихме класната, защото решихме, че на нас няма да се върже. Та жената го извика на сериозен разговор и му обясни, че ако не прекрати бягствата, ще бъде изпратен в ТВУ и дори мама и татко не могат да го спасят. Естествено, схемата подейства безотказно. Чак след години си дадох сметка, че той е преживявал тежка емоционална криза, а ние вместо да му помогнем да я преодолее, един вид просто сме му ударили шамар зад врата и сме го вкарали в пътя. Може би щяхме да имаме много по-малко драми впоследствие, ако още в онзи момент бяхме потърсили адекватна помощ и смислено решение.

Вторият случай, слава богу, е малко по-забавен. Теди на 16 години, отказва да отиде с нас на тридневна почивка. Оставяме го вкъщи с твърдата уговорка, че няма да прави купони. Детето дава мъжка дума и ние спокойни заминаваме с двамата му по-малки братя.

Прибираме се след три дни и още от вратата забелязвам, че нещо не е наред. Първо, миризмата е някак чужда и странна. Къщата уж подредена, но не съвсем както съм я оставила. В шкафа и хладилника няма нищо, ама нищичко, дори пакет с брашно, захар, боб, нито едно яйце. Чак пък толкова да си е готвил? Почнах да прибирам багажа, и с ужас открих в гардероба смачкани банани между дрехите. Извикахме го Теодор на разпит, брей, нищо не признава, мълчи. Не знам откъде му хрумна на Иван идеята да му каже съвсем сериозно:

– Виж какво, Теди, досега не сме ти споменавали, но в цялата къща има скрити камери, отдавна сме ги монтирали за крадци. Така че най-добре си признай какво е ставало тук, да не преглеждам записите.

Ей, това дете взе, че се върза и подскочи като ужилен:

– Татко, моля те, всичко ще ти кажа, само не ги гледай! Обещай ми, татко!

Моли се, чак със сълзи на очите. И е имало защо. Като сме заминали, Теди споменал на един приятел, че е сам вкъщи, да дойде да гледат някой филм. Приятелят му казал на двама, те казали на още двама и се събрали вкъщи една банда от двайсетина хлапета. Изпили всичкия наличен алкохол и допълнили бутилките с вода. Изяли каквото има в хладилника и шкафовете, а с останалото замервали случайни минувачи по улицата. Вдигали адска врява, чак съседите повикали полиция в малките часове. Повръщали из цялата къща. Намазали с паста всички детски играчки, мерили ми сутиените (ей затова побеснях, казвам ви), намушкали банани из гардеробите. Не смея да мисля какви други щуротии са вършили, щом Теди не искаше да гледаме записите от несъществуващите камери. Но подобни купони винаги излизат от контрол. Така че или слагайте камери наистина, или не оставяйте детето само вкъщи. Или го възпитайте да е разумно и отговорно от ранна възраст, както се опитвам сега да направя с по-малките му братя.

Да, децата лъжат много в пубертета. Но ето че и родителите лъжат. И после си дават сметка, че не са били прави.

Лъжата не решава проблемите, независимо дали я изговарят децата, или родителите. Не мога да върна времето назад, но поне съм си направила изводите и няма да повтарям стари грешки. А децата ни ще пораснат и ще се измъкнат от пашкула като прекрасни пеперуди. Дано замахът на крилете им да промени света.