Автор: Мария Касимова-Моасе

Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите вкъщи ли са?” Слабичка, спортно облечена, русолява, с небрежно прихваната на тила коса и широко усмихната,Тони прилича на тийнейджърка. Досещам се, че всъщност тя е едната основна половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови, само защото съм наясно, че у тях децата са две - син на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си!”, й казвам, докато влизаме заедно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, снимките и малките красиви предмети наоколо.

“Ами, ами… момиченце” - отвръща ми Тони и за първи път от много време виждам как пораснал човек се изчервява от свян. “Ето го момиченцетооо”, почти изпява тя и откъм кухнята долетява малката Яница - госпожица с две перфектни плитки покрай грейналото си лице, които, естествено, ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница деликатно хваща с два пръста кичур от косата ми и лекичко го опъва. Приятелки сме!

Нали знаете, че домовете олицетворяват общия дух на хората, които ги населяват? У Тони и Страхил някак веднага придобиваш усещането, че цялото семейство е наоколо, въпреки че в първите минути на гостуването ми там сме само ние трите. Константин, баткото на Яница, ще се появи след около половин час - като всеки уважаващ себе си млад човек, той спи до по-късно.

Страшко пък, както нарича съпруга си Тони, става в пет, за да може да прекара няколко часа в началото на деня с възрастната си майка. Прави така от години, абсолютно всяка сутрин, без изключение. Когато малко по-късно чуваме превъртането на ключ в ключалката на външната врата, Тони приповдигнато ми обявява: “Ето го и моето момче”. И след секунди Страхил се материализира в рамката на вратата.

Двамата са заедно вече двайсет и две години. Срещнали се в едно частно радио, където по онова време били колеги. Тони работела зад микрофона още като студентка, а пък Страхил Кюлюмов е едно от познатите новинарски имена от радиоефира на 90-те. Докато се разминавали в студиото, той от време на време я закачал, а тя абсолютно отказвала да му обърне внимание. “За мен той беше някакъв си плешив чичко с мустаци, който на всичкото отгоре е и с петнайсет години по-голям!”, признава през смях Тони. Когато била на пет години, татко й напуснал семейството си по баналната схема “любов с колежка” и така и повече не се поинтересувал от двете си малки дъщери. Пълното му отсъствие в живота на Тони е травма, с която във времето, в което среща Страхил, тя все още не може да се справи.

“Та ето едно такова същество - възприемано като различно от останалите, двайсет и една годишно и вече препатило, скромно, скрупольозно и изтъкано от комплекси и страхове - в една февруарска вечер се оказа за първи път поканено на вечеря от трийсет и шест годишен ерген и колега, при това с най-красивия глас на света, в който… признавам… вече се бях влюбила!”

С точно това обобщение Тони завършва тъжната част от разказа за себе си, а блясъчетата в очите й захващат началото на историята на една специална любов.

Защото - Та-даааааам! - русолявото притеснително момиче все пак приема поканата за вечеря! И за няколкото часа, прекарани заедно, Тони и Страшко не спират да си говорят, да се откриват един друг и бавно и полека да се влюбват. Всъщност не е било нито толкова бавно, нито толкова полека, защото и двамата наричат любовта си “безумна” и “помитаща”. Това и обяснява решението им само след три месеца да сключат брак.

Слънчевото семейство на Силвена

Така на 24 юни, точно на Еньовден, Антония Маринова и Страхил Кюлюмов си казват официално „Да!“. Константин се появява първо във вид на положителен тест за бременност след три месеца - като в приказките, където препятствията пред една мечта обикновено са три. Яница пък се ражда на 29.11.2009 г. - сбор от три единайсетици, както настоятелно отбелязва майка й - нумерологичното число на специалните хора. А малката Пипилота с двете плитки наистина е специално, слънчево дете - родена е със Синдром на Даун. Факт, който за малко помрачава щастието на тандема Тони - Страхил - толкова, колкото да разберат, че допълнителната хромозома на дъщеричката им всъщност е житейски подарък за семейството им.

Днес Тони, като председател на сдружението на родители на деца със Синдром на Даун, работи в името на тези различни деца и тяхното бъдеше. Страшко е нейната опора. “На стари години”, както закачливо казва Антония, се върнал към университетското си образование по философия и на шега, на майтап, след опита в радиото и няколко бизнес фалстарта, станал учител. Синът им Косьо е студент, а Яница е в първи клас. Докато пием заедно любимото им турско кафе, а аз топя една след друга какаовите домашни курабийки в него, се опитвам да разбера кое държи това семейство така здраво заедно. Колкото и да подпитвам обаче, въпросът ми увисва - и у двамата тази заедност е толкова естествена, че не могат да я отстранят, за да я опишат с думи. Твърдят, че си приличат в много неща, но са и много различни. Страхил слуша джаз, Тони предпочита БГ радио. Тя витае в облаците, той е заземяващият елемент. В същото време всички са съгласни, че Страхил е по-иновативният и по-дръзкият от двамата. Не крият, че са от двойките, които непрекъснато спорят за нещо. И двамата са характери и често семейният им баланс минава през бурни реакции. Важното обаче е, че са екип! Каквото и да става, взаимно се покачват на рамената си и оттам виждат светлината на хоризонта. Намерили са се и вече двайсет и две години не изпускат нишката един към друг. Заедно обичат да правят много неща - да си готвят и хапват хубаво, да си правят малки екскурзии, да ходят на море, да потъват в уюта на семейните празници, които и за двамата са време за пантофи, разговори и смях у дома.

“Има ли за мен останало кафенце?”, пита Страшко, докато аз се приготвям да си тръгна. “Май свърши, но ей сега ще ти направя ново!”, отговаря му Тони и го докосва по ръката.

Става ми мило от този малък жест за доставяне на радост. Представям си как затварят вратата след мен, а светът им отново си е само техен и цял. Понякога труден, често шумен от спорове и банални, делнични реплики, но споделен и отвоюван. Безопасен. Смислен. Завършен.

Ухаещ на турско кафе и домашно приготвени какаови бисквитки.

Историята на семейството на Антония и Страхил Кюлюмови е част от кампанията на "Верея" За повече здрави семейства. 
Mamaninja.bg е посланик на кампанията.

Препоръчваме ви още:

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

Моето семейство х 3

За по-здрави семейства с доведен родител

Как ще реагирате, ако някой ви каже, че повече нямате право да четете любимата си книга, защото я намира за неподходяща за вас?

Ще се ядосате, ще се почувствате обидени и подценени. Ще се разбунтувате.

Точно това се случва с деветгодишната Ейми Ан Олингер, героинята в романа „Забранете тази книга“ – всичко започва от едно празно място в училищната библиотека. Там, където обикновено стои любимата книга на четвъртокласничката, я очаква дупка. Не, книгата не е взета от друг ученик. Забранена е. И не е само тя. В библиотеката се появяват списъци с „неподходящи за учениците” книги и броят на забранените заглавия продължава да расте.

Обикновено мълчалива и нерешителна, този път Ейми Ан решава да действа и основава тайна библиотека на забранените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър начин да защитиш онова, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя не само срещу загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и срещу собствените си грешни избори и страхове. С подкрепата на приятелите си тя има един-единствен избор – да докаже, че всеки има силата да предизвика промяна, дори да е само хлапе.

Ейми Ан не е единствената, надигнала глас срещу забраняването на книги в обществените и училищни библиотеки. В края на книгата авторът Алън Грац е оставил на читателите бележка, че всички книги, забранени от училищното настоятелство в този роман, са книги, подлагани на преразглеждане или забранявани в американските библиотеки поне веднъж през последните трийсет години.

Всяка година от 1982 насам Американската библиотечна асоциация (ALA) отбелязва Седмицата на забранените книги – седмица посветена на общественото обсъждане и четене на книги, които поради една или друга причина са били предложени за премахване от библиотечните фондове. Сред най-често забраняваните книги в училищните библиотеки са безспорни класики като „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „451 градуса по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри, „Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър и „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд. Наред с тях под ударите на критиката попадат и феномени като „Хари Потър“, „Вината в нашите звезди“, „Приключенията на Капитан Гащи“.

Всяка година ALA обявява и десетте заглавия, които са срещнали най-много критика или предизвикателства през изминалите дванайсет месеца. През 2014 г. Дав Пилки, автор и илюстратор на поредицата „Капитан Гащи“, публикува в Huffington Post статия, в която казва:

„Нашата задача като възрастни е да уважаваме правото на децата да избират какво да четат. Деца, които се забавляват, докато четат, запечатват в умовете си парадигмата, че четенето е ценно и възнаграждаващо. Именно тази парадигма превръща обикновените деца в читатели за цял живот.“

Пилки е герой на „Забранете тази книга“ – авторът гостува в начално училище „Шелбърн“ и дори става част от тайния читателски клуб на Ейми Ан.

В края на „Забранете тази книга“ авторът Алън Грац е включил наръчник за учители и родители, който съдържа теми за разговор и разсъждения, дискусии и творчески задачи, които да помогнат на младите читатели да осмислят проблемите, заложени в романа.

„Книгите от БШКЗ“ пък е уникално за българското издание приложение, създадено от преводачката Елена Павлова – списък с всички книги, споменати на страниците на „Забранете тази книга“ и придружени от кратък синопсис и информация дали могат да бъдат открити на български език или не.

Алън Грац е автор на множество признати от критиката книги за деца и тийнейджъри, получили различни награди и попадали в Топ 10 на Американската библиотечна асоциация. Алън е роден в Ноксвил, Тенеси, но днес е писател на свободна практика и живее в Западна Северна Каролина заедно със съпругата и дъщеря си. „Забранете тази книга“ е първият му роман, издаден на български език. Повече за Алън ще научите на www.alangratz.com или в туитър като @AlanGratz.

Елена Павлова е автор и преводач с култов статут за израсналите през 90-те години почитатели на фентъзито, фантастиката и книгите игри. Първата си самостоятелна книга Елена издава през 1994 г. и оттогава насам има публикувани общо 11 книги под свое име и под псевдоними, както и много участия в алманаси и сборници. Сред най-интересните имена в преводаческото ѝ портфолиото са Стивън Кинг, Робърт Маккамън, Паоло Бачигалупи, В. Е. Шуаб, както и класици като Р. Хауърд, Е. Бъроуз и Т. Х. Уайт. През 2018 г. „Софтпрес“ ще публикува първия ѝ приключенски детски роман „Камен и пиратите от V-ти Г“.

Препоръчваме ви още:

Книжки, които оживяват

Осип Манделщам в детската колекция на "Лист"

Две вълшебни детски книжки

Ежегодната социално-спортна инициатива на Българска асоциация по хемофилия тази година ще премине под надслов „Споделянето е сила!“

На 21 април 2018 Българската асоциация по хемофилия за 3-та поредна година организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия. Социално-спортното събитие стартира точно в 11:00 ч. едновременно в 4-те най-големи града у нас – София, Пловдив, Варна и Бургас и ще премине под патронажа на Датското посолство в София и Министерство на здравеопазването. Сборният пункт в София са пилоните на НДК, във Варна – входа на Морската Градина, в Пловдив – площад „Съединение“ и в Бургас - площад „Тройката“.

За трета поредна година Асоциацията организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората, страдащи от това сериозно социалнозначимо заболяване. Тази година кампанията призовава публичния сектор и здравните институции да станат по-колаборативни с неправителствените организации, които работят в посока подобряване на условията на живот на деца, младежите и възрастните в този специфичен случай - пациентите с хемофилия. Всички хора, организации и институции са поканени да се обединят в името на една благородна кауза.

Велопоходът е избран за основен акцент на кампанията, с което Асоциацията цели да разпространи велоспорта като препоръчителен и полезен за хората с хемофилия. Всички проекти и публични инициативи работят в посока защита на правата и интересите им, акцентирайки, че с помощта на съвременно лечение и социална подкрепа, те могат да бъдат ЗАЕДНО, равностойно интегрирани – част от едно развиващо се гражданско общество.

С обединяването на възможно най-много хора във велопохода, се цели да се привлече вниманието на широката общественост, както и на здравните и социални институции, които са отговорни за осигуряване на по-добро лечение и условия за живот на пациентите.

Велопоход „Заедно“ стартира на 21 април точно в 11:00 часа едновременно в 4-те града - София, Пловдив, Варна и Бургас. Маршрутите и в 4-те града са леки и по-скоро символични, съобразени с децата и болните, които ще се включат.

Велопоход „Заедно“ София

Велопоход „Заедно“ Пловдив

Велопоход „Заедно“ Варна

Велопоход „Заедно“ Бургас

***

За хемофилията:

Хемофилията е най-често срещаното наследствено нарушение на кръвосъсирването. То е рядко заболяване и е генетично обусловено, съпътстващо целия живот на пациента и оказващо огромно влияние върху физическото, емоционалното и социалното благополучие.

Кръвта на засегнатите от него не се съсирва или се съсирва много бавно, тъй като организмът на засегнатия не изработва някоя от съставките на кръвта, отговорни за нейното съсирване. Това са специфични протеини (наречени фактори на кръвосъсирването), които участват в сложните процеси на спиране на кръвотечението при външно или вътрешно нараняване. Липсата им е свързана с дефект в половата Х-хромозома, поради което жените са нейни носителки, а мъжете активно боледуващи. Това е така, защото жените имат две Х-хромозоми и дори едната да е дефектна, другата определя нормално кръвосъсирване, докато при мъжете има комбинация от Х и Y хромозома и когато Х-хромозомата е увредена, това се отразява директно на здравето. В 30 % от случаите се среща и ненаследствена хемофилия, при която причината е увреждане на съответния ген по време на вътреутробното развитие.

При хемофилията съществуват два типа - тип А (дефицит фактор VIII) и хемофилия тип Б (дефицит фактор IX). Болестта е рецесивна и именно заради това засяга предимно момчета - предава се от майка на син (жените са преносители на заболяването, докато при мъжете се проявяват симптомите).

Лечението се състои във вливане на липсващия фактор на кръвосъсирване. Това може да се прави периодично в режим на профилактика или при нужда по време на кръвоизлив, в домашни условия или в болнично заведение. Лекарствата, съдържащи липсващите фактори на кръвосъсирване се произвеждат на базата на човешка кръвна плазма или чрез рекомбинантни методи. Около 20% от хората развиват антитела към съсирващите фактори, което прави лечението по-трудно.

Хемофилията е едно от групата заболявания, с най-голям брой пациенти, с наследственото нарушение на кръвосъсирването. Другите заболявания в тази група са свързани с дефект в неполови хромозоми и затова от тях страдат не само мъже, но и жени. Тези заболявания са болест на Von Willebrand, която не само в България, но и целия свят, е много слабо диагностицирана. Статистиката сочи, че в световен мащаб около 24% от хората болни от Von Willebrand са диагностицирани. Другите заболявания от тази група се определят като редки форми на тази група заболявания на наследствено нарушение в кръвосъсирването и са свързани с недостиг на фактор на кръвосъсирване I, II, V, VII, VIII, IX, X, XI и XIII.

Препоръчваме ви още:

Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата

Откриха център за деца с ревматични заболявания

Ваксини и автоимунни заболявания

Конфликтите са неизбежна част от живота ни. На работа, у дома, дори на почивка, възникват ситуации, когато сме принудени да спорим, да доказваме правотата си, да противоречим някому. Макар сред възрастните конфликтите да имат някакъв здравословен елемент, доколкото изясняват недоразумения и уточняват позиции, с децата е по-сложно. Колко пъти се е случвало, натрупали гняв и недоволство през деня, да излеем всичко върху детето си? Или да се наслаждаваме на нищожната, но все пак реална власт върху малкия човек, който не може да ни навреди, както би го направил шефът?

Внимателният, любящ родител винаги признава кога не е бил прав, кога е прекалил с реакциите си. В такъв момент, потънал в неудовлетворение от себе си, се гневи на собствената си невъздържаност и се моли неутешимия плач на мъника или леденото мълчание на тийнейджъра да не продължат дълго. Не е лесно да намерим пътя към помирението, ако искаме да запазим и достойнството си на родители. Правилната реакция ще ни подскажат сърцето и няколко съвета от психолозите. Но преди всичко трябва да имаме предвид възрастовите особености на детето. Едно е да се сдобряваш с малко дете, друго – да възстановиш отношенията си с тийнейджър.

Родителите също "прегарят"

До 3-годишна възраст

Причините за тези конфликти (ако изобщо могат да се нарекат така) са свързани най-често с упорството на детето по някакви битови въпроси. Дори не става дума за помирение, а за умението на родителя, без излишно напрежение, да накара детето да прави това, което очевидно точно в този момент не желае – да се храни, да спи, да се къпе и т.н.

Класическата препоръка в такива случаи е – играйте. Всяка, дори най-неприятната процедура, може да се превърне в забавна, ако мъникът бъде заинтригуван да се включи в нея. „Омразната“ каша може да се превърне в магическо езеро, което трябва да бъде пресушено. Къпането може да е възможност за забавна игра със сапунени мехурчета или плаващи във водата корабчета. Добре би било съчинените истории да търпят продължение. Така интересът към даден процес ще е по-траен и дори ще предизвика нетърпеливо очакване. Да фантазираме заедно с детето, неговите пристрастия, формиращият се пред очите ни характер, ще ни подскажат какво да измислим в един или друг случай.

4-7-годишна възраст

Това са децата в доучилищна възраст. Определението говори само за себе си – имаме работа с малко човече, което осъзнато се вглежда в света наоколо, самоидентифицира се, започва да възприема себе си като самостоятелна личност. В тази възраст вече не е достатъчно да отвлечем вниманието с игра. В редки случаи тази уловка все още върши работа, но колкото по-голямо е детето, толкова по-бързо разбира подтекста на действията ни.

Точно в този период ние започваме да избухваме, да губим самообладание и да излизаме от кожата си, използвайки възрастовото и физическото си превъзходство. Много лесно е да сгрешим и да свикнем да замаскираме пропуските си във възпитанието с подаръци и подкупи.

Това сработва веднъж или два пъти, след това детето свиква да получава бонуси от нас и често дори несъзнателно провокира конфликти. Това ни отдалечава един от друг, а то реагира на нашия „възпитателен“ метод като на неизбежно приложение към подаръка.

В тази възраст е достатъчно да кажем, че обичаме своето „слънчице“ и че избухването ни е било от умора, от това, че сме се чувствали зле. Можем да си спомним някоя забавна случка от ежедневието, от филм или книжка – нищо не помирява така бързо и ефективно като смеха. Можем да похвалим детето за работата, която е свършило, затова че ни е помогнало. Нека не го напуска усещането, че ни е скъпо, въпреки недоразуменията, предизвикали скарването.

7-11 години

Вече имаме работа с ученик, макар и в начален курс. Авторитетът ни като родители все още е достатъчно силен, а думите ни все още са безусловна истина. Но и в този случай конфликтите, със своята специфика, имат място. Житейският опит на детето в тази възраст го прави по-внимателно към емоциите, настроението, поведението ни. То все по-отчетливо долавя кога сме несправедливи и затова е по-трудно да намерим път към помирението.

Това е моментът да започнем да използваме „активното слушане“ и „аз обещавам“. Първият термин означава, че при конфликт трябва да слушаме и осъзнаваме какво иска да ни каже детето. Малко по-сложно е с „аз обещавам“.

Гневът ни е отшумял, осъзнали сме, че не сме прави – нека не се боим да го признаем на детето си. Можем да му опишем какво изпитваме, колкото по-голямо е, толкова по-подробно трябва да го направим. Можем да разкажем, какво сме чувствали в момента на скарването, какво сме преживели и как сме се притеснявали за него. Добро начало на разговора са репликите: „притеснявах се“, „беше ми трудно“, „надявам се“. Не бива да се страхуваме, че ще се покажем непоследователни или слаби. Това са искрените ни чувства и ние ги споделяме с близък човек. Когато говорим с детето си, трябва да го правим на неговия език. Да си спомним вълшебната сила на непосредствения контакт – нежното докосване от време на време, прегръдката, ласкавото разрошване на косата. Те ще кажат на детето ни повече от 10-минутен монолог. Няма нищо притеснително в това да изразяваме любовта си.

Конфликтите с тийнейджъра

12-17 години са трудната преходна възраст. В детския организъм се извършва активно пренастройване, хормоналните сътресения променят не само външността, но и характера на детето. Милото, кротко зайче, става неуправляемо и от ден на ден ни сервира все по-неприятни изненади. Ето ти безкрайно поле за разгръщане на безспорния ни авторитет: “аз, на твоите години… “, „как смееш… “, „внимавай как ми говориш“ – безкраен поток от банални упреци и обвинения. Вярно е, имаме основание да се възмущаваме и тревожим, защото точно в тази шантава възраст една грешка може да промени съдбата на детето ни. Но как да убедим в правотата си без да обидим, без да нараним или да се сблъскаме с тотално игнориране?

Работещият в този случай подход психолозите наричат активно сътрудничество. Отношенията с децата ни трябва да преминат в този етап. Ние не наставляваме, а подсказваме, не заповядваме, а препоръчваме. Нека изглежда така, сякаш нашият тийнейджър сам е стигнал до вярното решение, а ние сме били само насочващата сила.

Аналогичен подход се препоръчва и при помирението след конфликти. Нека предложим да обиденото си пораснало дете да сменим ролите си – да се постави на наше място, в момента, когато емоциите са избухнали. Би ли се държало по друг начин? Нека предложи своя модел за поведение в дадената ситуация. Да му помогнем да почувства това, което сме изпитали ние.

И още една препоръка от специалистите – по време на разговора за сдобряване да използваме собственото име на детето. Не пълното му име, което прави обръщението ни хладно-официално, но не и умалителното, което използваме, когато изразяваме обичта си (защото няма да ни вземе насериозно). Обичайната, кратка версия на името ще свърши добра работа, защото звучи доверително и предразполагащо.

Мамо, не прави така

Няколко общи препоръки, които са приложими във всяка възраст

Започнете разговора за сдобряване с подобен епизод от вашето детство. Тези истории предизвикват интерес у децата ни. Можете и леко да коригирате сюжета, за да го доближите максимално до случката с вас и детето ви. Нека то разбере, че и вие сте преживели нещо подобно с вашите родители, но сте ги разбрали и най-важното – сте им простили.

Понякога, ако детето е много обидено и не желае да установи контакт, можете дори да изиграете леко неразположение. Съчувствието, състраданието, които изпитва към вас, неговата загриженост и желанието да ви помогне, ще са своеобразен мост помежду ви. Това ще ви помогне да възстановите отношенията си. Важно е обаче да не преигравате и да използвате този метод в много редки случаи.

Много помага и „огледалното поведение“. Забележете с какво е ангажирано обиденото ви дете, как се държи и копирайте поведението му. Но не в комичен, пародиен стил, а максимално естествено, като че ли е съвсем случайно. Твърде възможно е това да го предразположи към контакт и впоследствие към – сдобряване.

И нека не забравяме – само нашата чувствителност, внимание и безкрайна любов към детето могат да ни помогнат да постигнем успех в изпитанието - възпитание.

Източник: 7ya

Препоръчваме ви още:

Крещите ли на детето?

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета

12 признака на токсичните родители

Създателят на едни от най-култовите филми ще гостува в Пловдив на 12 април в 18:30 часа в Lucky Дом на киното. Ще имате възможност да се срещнете лично с него, да закупите автобиографичната му книга "Девствената проститутка" и да вземете своя автограф!

Творческата биография на Николай Волев обхваща документални и игрални филми, привлекли милиони зрители у нас и в чужбина. Сред тях са култови ленти като „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Дом № 8”, „Да обичаш на инат“, „Маргарит и Маргарита“.

В новия си филм „Извън пътя” Николай Волев разказва историята на успешен в миналото драматург, изгубил творческото си вдъхновение и тръпката от брака. Често броди с джипа си сред красотата на българските планини и по време на един от преходите застаряващият творец среща прелестна муза на прага на женствеността. Близостта между 55-годишния Стефан и 19-годишната Салия, която търси душата си без посока, прераства в силна привързаност. Платоничната им връзка се движи по ръба на бръснача и причинява дълбоко страдание на дългогодишната предана съпруга на драматурга, актрисата Лидия.


„Извън пътя“ е филм на Николай Волев (сценарист и режисьор). В главните роли ще видите Деян Донков, Аня Пенчева и Сали Ибрахим.

Снимки: "Извън пътя"

Препоръчваме ви още:

Посоката, братче, посоката...

Възвишението на българското кино

Живот като на кино

Автор: Моника Далекова

Защо да не искам да живея на село – чист въздух, хубава храна, спокойно ежедневие далеч от стреса в големия град. Но дали това е достатъчно, за да смениш мола с кафенето на центъра (в което със сигурност не предлагат безглутеново смути), малката тераска на панелния апартамент с градинка и Южен парк с истинска гора? За мен явно не е било достатъчно, тъй като съм родена в китно балканско село и винаги съм искала да ,,изляза‘‘ оттам. Към днешна дата равносметката е 15 години на село и 15 години в няколко града (разбира се, последните 6 в мечтаната локация на всички току-що завършили студенти от провинцията – София). И знаете ли, не отричам положителните страни на живота в големия град, но все повече си мечтая за деня, когато ще се върна да живея на село.

Добро утро, мили мои съседи!

Моето поколение е възпитавано да влезе в добър университет, където да стане икономист (естествено) и да си намери добра работа на бюро в големия град. Ако не работиш в офис зад бюро, ти не си се реализирал. Съучениците ми от гимназията (тези, които не заминаха за чужбина) масово бяха приети да учат в реномираните софийски университети с ясната цел, че след 5 години вече ще са завършени софиянци и по-лесно ще си намерят работа. Някои от нас влязоха в университети в провинцията с ясното съзнание, че след 5 години ще трябва да отправим взор към големия град. Крайният резултат? Тотална неудовлетвореност. Все по-често приятели споделят за проблемите си с паник атаките, за липсата на визия за бъдещето. Това че светът стана по-малък помогна на много от тях да сменят София за Лондон, Берлин, но тези, които останаха, все по-често поглеждат към провинцията. Проведох цяло проучване какви са причините, които ги карат да се откажат от последните 10-15 години усилен труд в голям град (може и да не е София) и отговорите са сходни, общовалидни – добрата храна, която можеш да произвеждаш сам, свободата, която можеш да дадеш на детето си, чувството за общност в малките населени места, завръщането към по-естествения начин на живот, непоносимост към издигането на консуматорството в култ, свободата и удоволствието да седнеш на двора с книга и чаша кафе, където кучето ти да тича доволно покрай теб и това че лае да не възмущава всички, а да ги кара да казват: ,,Не му се карай, остави го да си заслужи хляба‘‘. Явно все повече хора започват да ценят и да се стремят точно към тези простички удоволствия и очарования.

Всички знаем, че животът в голям град не е лесен, особено ако си на квартира и се издържаш сам. Има едни стартови 2-3 години, в които работиш в офис на банка, застраховател, стажант си в някоя голяма компания с минимално заплащане или ако си учил в града, знаеш, че е по-хитро да работиш в кол центъра на някоя аутсорсинг компания. Цялата тази дейност я вършиш за минимално заплащане, живееш в евтина квартира в крайните квартали и работиш денонощно с идеята, че на следващата атестация ще ти повишат възнаграждението със сто лева. Лично аз смятам, че това е нормален път за извървяване от младите хора, които все още нямат никакъв опит. Освен това калява характера. После идва моментът на осъзнаването, минали са 4-5 години и си се досетил, че може да искаш повече. И така вече си млад специалист, можеш да си позволиш по-добра квартира и да се замислиш за създаване на семейство. Кариерата потръгва, научил си думи като „рикрутър“, говориш само с десижън мейкъри (с другите няма смисъл), наясно си с пазара за недвижими имоти, всички start up състезания и ти се върти идеята за собствен бизнес. Създаваш семейство, купуваш апартамент с кредит, можеш да си позволиш ваканция, но това не стига. Ставаш все по-изморен и все повече се чудиш дали си заслужава. Защото се амортизираш, нямаш толкова време за семейството си и като си направиш равносметка се оказва, че работиш, за да захранваш начин на живот, който не те прави щастлив. Поне така протича процесът при повечето ми познати и при мен. Напрежението и липсата на усещане за сигурност накара много млади хора да променят живота си.

Да познаваш корените си
повишава самооценката

Цялото това психическо изтощение изигра положителна роля за приятелката ми, която купи къща във Велико Търново, превърна я в уютна къща за гости и се премести да живее там със съпруга си. Това изтощение накара мой приятел да си намери квартира до Южен парк, за да усеща природата по-близо (според мен го дели една стъпка от връщането в любимия Троян). Когато се прибирам на село са ми необходими само три дни, за да се почувствам по-спокойна. Храната, чистият въздух и природата, която ме заобикаля, ме успокояват. Когато съм напрегната, се разхождам в гората. Първото, което усещам сутрин е ароматът на мащерка. Когато изляза, взимам млякото, което млекарят е оставил на стълбите. Съседите се поздравят, сутрин пият кафето си заедно и ако баба Цона е правила кекс за закуска, задължително носи и на баба Мима. Когато бях малка и се страхувах от тъмното, майка ми ми казваше: ,,Ако някой те изплаши, на която и врата да потропаш, все приятели ще ти отворят.‘‘

Знам, че не всяко село е толкова жизнено, но имам късмета моето да е дишащо и да се разраства. Има поминък за всички и можеш да работиш без да си под постоянно напрежение. Балканджиите обичат да се забавляват и затова се развличат с участие в църковния хор (който постоянно пътува из България и се явява на състезания), клуба по народни танци, театралната школа, а в близкия град тренират канго, йога и зависи какво друго е модерно. Много млади хора останаха там и създадоха семейства, градините са пълни, децата са обгрижвани и възпитавани в добрите стари ценности. Любими празници са Лазаровден и Сирни Заговезни. Хората са по-спокойни и уравновесени, децата са здрави.

Ако повече млади хора се завърнат в селата с вече натрупания опит от големия град, все ми се струва, че може пък да спре моралния упадък и по-важното е, че хората ще бъдат по-удовлетворени и по-щастливи. А щастливите хора взимат правилни решения за себе си, за страната си, за децата си. С нетърпение чакам деня, в който аз ще направя тази крачка по обратния път.

Бел.ред. Всички снимки са от личния ми архив. Направихме ги преди пет години в Боженци, на един вълшебен Великден, когато осъзнах, че макар и градско момиче, всъщност искам да живея на село. И не съм се отказала от тази мечта. - Мария Пеева

Препоръчваме ви още:

Как от гражданка станах селянка

Приеми ме на село

Залез в Шипково

"Деца с ограничени възможности", "деца със специални потребности", "различни деца" – това не са само политкоректни синоними на понятието „дете с увреждане“. Това са думи, които много точно описват какво се случва с детето и от какво отношение се нуждае. Увреждането, което ограничава възможностите на малкия човек, може да бъде предизвикано от различни диагнози - аутизъм, изоставане в умственото и психическото развитие, детска церебрална парализа, генетични патологии. Болестта може да повлияе на интелекта или да не го докосне. Но така или иначе, децата с ограничени възможности ще се чувстват неуютно в общността, ако общността не им предложи подкрепа.

Майки, за които няма празници

Не става дума за липсата на рампи в обществените сгради например, а за реакцията на околните. Въпреки че темата често се обсъжда в общественото пространство и разговорите за интеграция на децата с увреждания не стихват, ние продължаваме да не знаем как да се държим, когато сме в компанията на такова дете. Да предложим помощ? Да изразим съчувствие? Да даваме вид, че всичко е нормално? Да отминем, криейки емоциите си? Децата, които изглеждат или се държат различно, привличат вниманието като всичко необичайно. Как се чувстват, превръщайки се в център на внимание? Все пак те са деца, пълноправни личности. Само че заради състоянието си живеят и възприемат света по друг начин. Как да общуваме с тях, за да не ги нараним с нетактичността или неразбирането си?

По молба на родители потърсихме полезни съвети за поведението ни към децата със специални потребности. И тук, както и за всичко останало, личният пример е водещ. Нашето отношение ще формира и отношението на децата ни към тях. Ако ние сме приемащи, ако проявяваме здравословен интерес и готовност за подкрепа, така ще се държат и децата ни. Хората със специални потребности нямат нужда от съчувствие и снизходителност, а от съвсем нормално човешко отношение, уважение и съответната помощ, когато имат нужда от нея. И колкото по-рано научим децата си на това, толкова по-стабилна ще е моралната и етична основа, върху която те ще изградят отношението си към света. 

1. Ако детето е с аутизъм

Най-напред обяснете на детето си, че аутизмът не е болест, а различно възприемане на света. Ако при едни деца е развито умението да комуникират, при други са развити други умения. При децата с аутизъм социалните умения се развиват по-трудно. Затова те общуват по особен начин. Трябва им повече време, за да привикнат към непозната обстановка или събеседник. Дайте им това време и научете децата си да не настояват за контакт, ако другата страна не е готова за това.

Не им натрапвайте своето общуване, предлагайте го на малки порции. Започнете с това да бъдете заедно в едно помещение.

Детето-аутист може да се държи агресивно, да нервничи или да крещи. Обикновено това се случва, когато не са го разбрали и не е в състояние да обясни по-точно какво иска да каже. Дайте му време да се успокои.

Подобна реакция може да бъде предизвикана и от реален физически дискомфорт. Аутистите имат повишена чувствителност. Звуците, светлината и усещанията, на които ние не бихме обърнали внимание, може да са непоносими за тях. Всеки има свой набор от неприемливи усещания. Нека се отнасяме към това с разбиране. Ако забележите, че нещо го дразни - специфичен шум, силно осветление, асиметрия, нарушаване на нормалния ред, опитайте се да отстраните дразнителя, когато това е възможно. 

Ето едно видео, което може да помогне на децата да разберат повече за аутизма.

Този текст, публикуван преди време в Клевърбук,  също може да ви е полезен, когато обяснявате на децата си как да общуват с деца от аутистичния спектър. Ето извадки от него:

1. Винаги казвай на детето с аутизъм какво смяташ да направиш, ПРЕДИ реално да извършиш действието, и му дай възможност да ти откаже. Т.е. не го хващаш за ръка, а първо питаш: „Може ли да те хвана за ръка?“. Не да му хвърлиш топката, а да кажеш: „Сега ще ти хвърля топката, ти я хвани, а после ми я върни. Искаш ли? Искаш ли да си подхвърлим топката няколко пъти?“.

2. Ясно обяснявай правилата на играта и не ги променяй в процеса на игра. Тези деца предпочитат ясни параметри и изключително много се затрудняват да играят в игри с променящи се параметри.

3. Децата с аутизъм се чувстват по-добре в обичайна, повтаряща се обстановка: да седят на едно и също място в стола, да подреждат принадлежностите си по един и същи начин. Не им пречи. Запомни кое място предпочита детето и се старай да не го заемаш.

4. Тези деца много често възприемат болезнено намесата в личното им пространство.

Това условие обаче изисква вашето дете да е запознато с понятието „лично пространство“. По принцип т.1 обяснява частично какво значи това и аз се ограничих на този етап само с това обяснение. В нашето семейство използваме понятието „къщичка“, което описва границите на личното пространство на всеки, така че аз го дадох за пример.  Съветът ми към сина ми беше, когато говори с детето с аутизъм, да помни за „къщичката“ му, като си представи, че тя дори е малко по-голяма от на другите деца.

5. Помни, че на тези деца им се налага да полагат повече усилия, за да общуват, и съответно те се уморяват много по-бързо.

На по-големите деца може да се посочат определени признаци, които показват, че детето с аутизъм се нуждае от почивка и как да му помогнем в нея.

Важно е да предупредим детето си, че спазването на тези правила не гарантира мигновена промяна в отношенията с детето аутист. Тук можете да си припомните случай, в който детето ви е имало конфликт (на площадката или в училище), и го попитайте: „Ако изведнъж това дете беше започнало да се държи, все едно че ти е най-добър приятел, ти би ли му повярвал? Или щеше да си помислиш, че нещо не е наред?“; и да добавя, че за детето с аутизъм е много трудно да си промени мнението за околните.

Аутизмът не е присъда

2. Ако детето е с ДЦП или с неконтролируеми движения 

Хората с церебрална парализа, в частност децата, не обичат някой да им натрапва помощ, ако те изрично не са го помолили. Също така не обичат да им се говори снизходително, нито да бъдат игнорирани. Правилното отношение е да се държим с тях както бихме се държали с всички останали. В най-общи линии, ако в класа на детето ви има ученик с ДЦП, може да му дадете следните съвети:

1. Съсредоточете се върху смисъла на думите му, а не върху движенията. Не проявявайте притеснение или дискомфорт. С времето ще свикнете с тези движения и няма да ги забелязвате.  

2. Предлагайте помощта си ненатрапчиво, без да привличате внимание към проблема. Ако ви каже, че може да се справи сам, не настоявайте.

3. Понякога помощта от страничен човек, който не е привикнал към реакциите на такова дете, може само да попречи. Не се обиждайте, ако ви откажат. В никакъв случай не бутайте количката на детето, освен ако то само ви помоли.

4. Не се старайте да успокоите детето. Неговото поведение не е свързано с душевното му състояние.

5. Разговаряйте с него директно, а не чрез придружителя му, ако има такъв. Ако не сте съгласни с него, кажете му. Спорете с него, когато се наложи. Изобщо детето с ДЦП ще е много щастливо, ако го приемете такова, каквото е и се държите с него съвсем естествено, като с всички останали. ДЦП не е клеймо или заразна болест. Тя е състояние, което не пречи на детето да се забавлява, да има приятели и да придобива нови умения и знания като всяко друго дете.

3. Ако детето има проблем с говора

Ще ви е нужно повече време от обичайното.

Проявете търпение, позволете на събеседника си се доизкаже, дори това да му се удава трудно. Не го прекъсвайте, не завършвайте фразите вместо него, не ускорявайте темпа на разговора.

Поддържайте зрителен контакт и максимално се концентрирайте върху съдържанието на разговора.

Не забавяйте своята реч, освен ако не са ви помолили за това предварително.

С какво може да ни е полезен логопедът

4. Ако детето е със много слабо зрение или незрящо

Когато съпровождате незрящо дете, описвайте му накратко всичко, което става наоколо, назовавайте предметите около вас. 

Когато водите разговор, не забравяйте да представите себе си и другите събеседници. Обръщайте се не към придружителя, а към самото дете персонално. Изобщо, когато сте сред група незрящи, назовавайте поименно всеки, към когото се обръщате.

Когато предлагате на незрящ човек да седне, просто поставете ръката му на облегалката, но не се опитвайте да го настанявате пряко волята му.

Когато общувате с незрящ човек употребата на думата „виж“ е уместна. Той „вижда“ с ръцете си.

Не вземайте бастунчето на незрящия, дори да го водите за ръка. То му помага да се ориентира в пространството.

Хайде, Кухи лейки, на протест!
Защото те всички са наши деца!

5. Ако детето е със силно увреден слух или напълно глухо

За да привлечете вниманието му, докоснете рамото или ръката му.

По време на общуване гледайте събеседника си в очите. Той трябва да вижда изражението на лицето ви.

Някои хора с увреден слух могат да четат по устните. Но това се отнася само за една трета от думите. Говорете отчетливо, използвайте кратки, обикновени думи. Мимиката, жестовете и движенията също ще ви помогнат да се разберете по-лесно.

Ако говорите със специалист по жестомимичен превод, обръщайте се не към него, а към събеседника си.

Източник: uaua.info

Прочетете и историята на едно пораснало момче с аутизъм за Живота сред хората.

Препоръчваме ви още:

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова

"Коя си ти да отнемаш надежда?"

Усмихнато различни

Защо има деца с проблемно поведение? Какво отключва подобни прояви и как да реагират родителите в подобна ситуация - на тези и други болезнени въпроси отговаря психологът д-р Цветелина Иванова.

Д-р Иванова, тревожна е тенденцията за все по-честото поставяне на „диагнози“ на деца и подрастващи, без да има експертно основание за това. Наблюдава ли се зачестяване на психичните проблеми при децата, или с тях се обозначава всяко поведение, което не се вписва в обществото ни?

Факт е, че тревожността като цяло през последните десетилетия нараства. Повишаването на тревожността сред обществото може да бъде обяснено с рухването на много от категоричните схващания за допустимо/недопустимо, морално/аморално, успешно/неуспешно и др., което изправя субекта пред това да ориентира сам своите търсения и разбирания без опората в стабилни външни авторитети. На субективно ниво това може да се прояви чрез прекомерно вглеждане в себе си, в тялото си, в детето си – което от една страна подхранва илюзията за контрол над живота, а от друга води до това, което се наблюдава като обществен феномен – разклащането, а понякога и прекъсването на връзката с другия – от другия в семейството до другия, олицетворен в институцията.

Мисля, че това стои в основата на търсенето на характеристики и „вкарването“ на субекта в типове, профили, а в частност поставяне на диагнози, защото това прави така, че нещата да изглеждат предсказуеми, по-ясни и подлежащи на намеса. Но поставянето на реална диагноза не би трябвало да се разглежда едностранчиво от гледна точка на ефекта – за всеки отделен субект това би имало различен смисъл. За някои това би локализирало тревогата и успокоило страха, докато при други  би могло да доведе до криза. Именно за това е добре да се избягва даването на готови рецепти, а към всеки един случай на изявено психично страдание да се подхожда индивидуално в търсене на начини за неговото облекчаване. Аз мисля, че все повече като общество ние се учим на това – това толкова трудно изграждане на чувствителна мрежа от експерти в различни области, обграждащи и работещи, с всеки един отделен случай на страдание на дете и семейство, за мен вече е започнало.

Колкото до втората част на въпроса ви: по мое мнение, да – сред децата се наблюдават все по-често симптоми на емоционално страдание. От една страна, защото разпадането на онези опорни точки в патриархалното общество, които правеха родителската роля с ясно очертани граници и авторитет вече са силно дискредитирани, а тази лъхаща родителска неувереност много бързо се улавя от децата. Субективната трудност на родителя да бъде в позицията на баща и да изпълнява психологичната функция да прилага закона, а съответно в майчината позиция да подкрепя и безусловно приема, и взаимодопълването на тези функции в семейството, несъзнателно води до противоречиви послания към детето. Това осуетява възможността то да остане в позицията на дете като в едната крайност това може да изглежда като преждевременно пораснало дете и самото то родителстващо, а в другата да изглежда като дете без преживяване на собствени граници – дете „пуснато“ в хаоса и експериментиращо в поведението си какво самото то би могло да понесе. Сами разбирате, че тук могат да се открият всички форми на асоциално поведение – промискуитет, наркотици, други зависимости, агресия, автоагресия и др. И от друга страна, защото обществото стана по-сензитивно в разпознаването на емоционалното страдание сред децата.

И понеже не искам да звучи така, че вината за психичното страдание на детето да бъде приписвана на родителите, искам да поясня, че тук невинаги става въпрос за нежелание за влизане в адекватна родителска позиция, а много по-често говорим за невъзможност това да се случи. В този смисъл ми се иска да кажа, че грижата на родителите за тяхното собствено психично здраве и щастие е една индиректна грижа за психичното благополучие на техните деца. 

Вербалната агресия

Казвате, че агресията е част от човешката природа. Кога едно поведение става агресивно, кои са белезите за патология? Какви трябва да са първите ни реакции, ако ги забележим в собствените си или в другите деца? Помагат ли наказанията? 

Разглеждането на темата за агресията в психоанализата винаги препраща към един много ранен период от детското развитие, известен под наименованието „Стадий на огледалото“, който засяга възрастта приблизително от шестия месец до две години и половина, когато образът на тялото за субекта все още не е изграден и когато водеща е размитостта в психичната представа на границите между собственото тяло на детето и тялото на другия, грижещ се за него. В този етап реално преживяваната телесна болка има неясен произход – то не може да определи дали идва от него или идва отвън. Именно тук е ключовата роля на грижещия се възрастен да обвърже за детето отделните иначе регистри на телесното преживяване, на емоционалното отреагиране и на езиковия изказ на съответния феномен в едно – да речем, че детето е паднало например, ударило се е и т.н. Само така то може да изгради себе си единно и кохерентно. Характерните за стадия на огледалото скубане, хапане, щипане, разчленяване на кукли например и т.н. имат за цел точно в един имагинерен, въображаем план постепенно да конструират тяло на детето – тяло с определени граници, които ясно да го отграничат от другия. В този ранен етап от човешкото развитие всички тези прояви са нормални и съпътстват психичното съзряване на индивида. В по-късна възраст обаче, подобни прояви имат своя патологичен произход и могат да звучат например така: „Ти ми нанесе толкова силна болка, когато ме изостави, с която аз не мога да живея и ще трябва да убия или себе си, или теб.“ А може дори и да няма следа от осмисляне, а директно пристъпване към действие – например, когато някой младеж приема за абсолютна истина, че погледът на другия е подигравателен, поглед, който предизвиква невъобразима възбуда в тялото му, и той отреагира автоматично с бой над другия, за да спре този поглед, който е непоносим за него.

Всяка проява на крайна агресия или автоагресия говори за някакъв вид осуетеност в протичането на този ранен период в развитието на субекта и именно в този смисъл се използва термина „психично страдание“. Трябва да се разбере, че агресивните прояви, особено сред децата, са израз на някакъв вид непоносимост за тях и винаги са начин за справяне със субективен психически и/или физически разпад.

Тук искам да отбележа две неща:

• Първо, в това е смисълът на националната програма за профилактика на ранното детско развитие от 0 до 3 години. Да се обхванат семействата, в които поради различни причини – крайна бедност, зависимости на родителите и/или психични проблеми, те не могат адекватно да се справят с грижите за детето и това прави невъзможно то да се конституира психически здраво, което от своя страна увеличава риска от прояви на агресия или автоагресия в бъдеще. Обществото е свикнало да гледа на тези социални групи хора като обществен „отпадък“ (много добре познавам тези нагласи от позицията си на преподавател по „Психология“ и „Психопатология“ на курсанти, студенти и офицери). Но за да е възможна профилактиката на психичното здраве за поколения напред, тази нагласа трябва да се промени. В социалното, психологичното, медицинско, юридическо и всякакъв друг вид подпомагане на уязвимите родители се състои грижата на обществото ни в дългосрочен план.
• Второ, в никакъв случай не гледам по „сълзлив“ начин на децата, проявяващи агресия, или извършили даден вид противообществено деяние. Професионалното разбиране на факта, че те проявяват поведенчески симптоми на психично страдание, не означава това те да бъдат оневинявани и/или съжалявани, а означава една разбираща и адекватна грижа и подпомагане в техния, а и на семействата им път, те да намерят форми и начини на живот със своите психични особености и затруднения (а такива имаме всички ние), които да не водят до нараняване на другия. Професионалната позиция е в позицията на партньорството на детето и семейството, в пътя им за социално приемливо поведение и сублимация на вътрешното напрежение и преживяваната в тялото тревога.

Наказанията, разбирани като „понеже направи това, аз ще те набия, отнема, унижа... “ се превръщат в част от така или иначе свирепата действителност за тези деца и в никакъв случай не помагат – те носят посланието „щом направи това, аз пък ще ти направя на теб това“ – т.е. превръщат детето в обект на родителското и/или институционално всесилие и каприз. Но ако звучат по-скоро като подкрепа в начина, по който субекта регулира сам себе си – те работят. Например: „Трудно се справяш с парите – като имаш, ги харчиш всички. За това реших да ти давам по малко всеки ден, за да се научиш да ги управляваш.“, а не: „Щом ги изхарчи всички, аз сега няма да ти дам.“

Не мога да коментирам в дълбочина правните аспекти на наказанието, но бих искала да кажа, че в промяната на гледната точка към него се състои реформата на детското правосъдие. Малолетните и непълнолетни извършители на престъпление да не бъдат репресивно наказвани в смисъла на превъзпитание, а да бъдат подпомогнати в откриването на тяхното място в социума и функционирането им в обществото по приемлив начин, защото не страхът ще доведе до промяна, а откриването на силните страни на всяко едно дете и работата за затвърждаването им. В това трябва да е ангажирано цялото общество.

Шестгодишната ми дъщеря наскоро ме попита как могат да бъдат накарани хората в каруци да не бият животните, дали ако ги накажем ще разберат? Отговорих й, че те ще спрат да го правят само ако сами пожелаят това. А как да накараш един човек да насочи желанието си в нещо друго е цяло изкуство и за всеки се случва по различен начин.

Насочен към мен от училищния психолог младеж с недопустимо поведение в училище и агресивно поведение и кражби от дома, в началните ни срещи предимно мълчеше. Постепенно забелязах, че има интереси в областта на градския транспорт – това за него имаше специфичен и съществен смисъл, и се превърна в тема за разговор. Постепенно премина в желание да кара колело и до относително отслабване на напрежението в тялото и до успокояване на тревогата, което от своя страна доведе до редуциране на агресивните прояви.

Колкото до това, какви трябва да са първоначалните реакции на родителите по повод забелязана агресия у децата им, на шега бих казала – да не са панически.

Как да разпознаем,
че детето ни е жертва или насилник

Какъв трябва да е подходът към дете с проблемно поведение – в семейството, в училище, сред връстниците му? Етикирането на едно дете с „лошо“, „опасно“, „агресивно“ какво влияние оказва върху него? Преодолява ли се някога стигмата? 

Обикновено възрастните, които разпознават едно поведение като проблемно сред децата, това са възпитателите в детските градини, учителите в началните класове, учителите, педагогическите съветници и психолозите в гимназиите и изобщо всички възрастни, които в професионалната си практика имат много срещи с деца. Някои от тях биха назовали „проблемно“ поведението, което им коства проблеми с овладяване на дисциплината, с овладяване на конфликтите между децата, с това, че някое дете ги затруднява в преподаването на учебния материал и др. Ако са по-чувствителни, някои от учителите биха забелязали проблемността и в прекомерната пасивност на дадено дете, в оттеглеността му от другите, в неувереността и вялостта му. Биха обърнали внимание на промяна в обичайното му поведение също – рязък спад на успеха, „блокажи“ при излагането на иначе усвоен материал, затруднение в протичането на т.нар. когнитивни процеси – трудност при концентриране на вниманието, проблемно запаметяване, обърканост на мислите и др. Ако са още по-чувствителни може да им направи впечатление и например прекомерно малкия номер обувки, сенките под очите, говорещи за недоспиване – вероятно поради висока тревожност, била тя обективна или субективно преживявана, възможно е да има и признаци на недохранване и други симптоми на неглижирането от страна на грижещите се за него възрастни.

Това, което искам да кажа е, че признаците на психично страдание понякога могат да бъдат грубо проявявани и очевидни, а понякога те могат да бъдат много дискретно изявени и трудно доловими.

Като възрастни, ангажирани по някакъв начин в работата си с деца ние трябва допълнително да се обучаваме в това да доразвиваме чувствителността си към тях, но и да не преставаме да се осланяме на често чисто човешката си интуиция за разпознаването на нещо нередно.

Предполагам във въпроса ви за подхода към дете с проблемно поведение визирате агресивни прояви на детето и проблеми с дисциплината. Понякога подобни прояви имат своето начало още в ранна детска възраст и се проявяват в интеракцията на децата в детската градина. Учителките забелязват, че детето не може да се социализира – страни от другите или по прекалено интрузивен начин нахлува в тяхното лично пространство чрез дърпане, бутане и др. Ставала съм свидетел на разговори между родители как „цялата градина е пропищяла от еди-кой си“. Обстановката се нажежава, самите родители стават агресивни едни към други и често реагират емоционално незряло самите те. Учителите понякога се чувстват безпомощни в овладяването на такова поведение. И за съжаление често започват да се търсят начини „проблемното“ дете да бъде преместено в друга група, клас, училище и т.н. Трябва да отчетем това, че понякога подобно решение може действително да доведе до облекчаване на емоционалното напрежение за самото дете и за неговото семейство, но за съжаление по-често то е проява на безпомощността ни в различните обществени роли, които заемаме, изправени пред липсата на отговор на въпроса защо то реагира така и съответно как да се справим. Защото простия отговор на въпроса например - „Защо еди-кой си се бие или краде парите на съучениците си...“ – Защото родителите му го бият, защото той, произлиза от бедно или ромско семейство, или защото родителите му са разведени или не му обръщат внимание и т.н. не ни вършат работа. Първо, не ни вършат работа, защото това са стереотипни разсъждения, които, освен да поставят етикет, не носят друга информация. И второ, не ни вършат работа, защото не казват нищо повече за това как детето е вписало съответния факт в собствената си история. А още повече не вършат работа, защото ние знаем, че и деца от богати семейства, с известни и успешни родители, обгрижвани и обичани, също извършват актове на необяснима агресия или пък асоциални прояви. Като привърженик на психоаналитичния подход бих казала, че отчитането на всички социални и демографски фактори за едно дете са от значение, но ние трябва да се научим да гледаме отвъд тях, да гледаме и подпомагаме субекта извън неговите обективни характеристики, интересувайки се от неговите лични, субективни интереси. Чувствителното ухо на възрастния може да разпознае сравнително лесно в коя сфера е разположено желанието на детето – кое истински го вълнува и увлича.

Какво правим на практика, когато дадено дете бие и краде от съучениците си? Учителят информира за това директора, провеждат се разговори с неговите родители. Понякога те се ангажират и започват да търсят начин да овладеят ситуацията. В тях често има буря от емоции – страхуват се какво ще стане с детето им занапред, задават си въпроса сбъркали ли са, чувстват се засрамени пред другите родители и т.н. В подобна ситуация за тях от голяма полза би била консултация с училищния психолог. Изключително добре подготвени и постоянно развиващи се професионално колеги имам, работещи като психолози в училища и детски градини. Не бих премълчала и факта, обаче, че тази длъжност все още заемат и хора, завършили „проформа“ психология, които никога не са били мотивирани да работят първо със себе си и собствените си емоции и също професионално да развиват компетенциите и сензитивността си към преживяванията на другия. Това е въпрос на нестихващо любопитство към Човека и личностна себеактуализация. Та виждаме, че родителите и детето могат да бъдат много професионално подпомогнати от ресурсите на институцията с работещите в нея психолози или пък да им се наложи да потърсят консултация извън градината или училището при психотерапевт, като понякога се налага и намеса на психиатър и употребата на медикаменти.

Ролята на психолога, работещ в институция, е от особено значение, тъй като той е професионалистът, който би доловил дискретните знаци на страданието и би насърчил родителите да потърсят ранна помощ. Той също така има компетенциите да подпомага и учителите в работата им с деца, преживяващи различни форми на дезадаптивно поведение, той би бил и професионалистът, който, в случай че не срещне родителско разбиране и желание на съответните родители да се ангажират с проблема на детето си, би работил с него и неговото субективно желание. И не на последно място, именно той е специалистът, имащ ключова роля в копирането на страховете, притесненията и цялостното безпокойство на родителите на останалите деца в класа, а и на самите деца, които споделят немалко часове ежедневно с дете, което по една или друга причина, има нужда от особено внимание. В рамките на родителски срещи или индивидуални разговори би могъл да им обясни спецификата на конкретния проблем – било то медицинска диагноза, странности в поведението или конфликтни взаимоотношения. Разбирате, че това е една длъжност в институцията от особено значение, която изисква изключително човешко и професионално влагане. И не на последно място – това е специалистът, който би трябвало да разполага с външни за институцията ресурси в лицето на психотерапевти, психиатри, контакти и с други институции, ДАЗД, полиция и др, чиято работа има допирни точки с децата, за да можа да насочва и към тях.

Сещам се за няколкомесечната ми работа с момиче в юношеска възраст, на което му беше изключително трудно да намери своето място в училище, което преминаваше през демонстративни конфликти с учители по различни предмети, с арогантно поведение, в драматични раздели и събирания с приятелки, до актове на автоагресия чрез горене на цигари в ръцете и висок риск от суицид. Една изключително сензитивна млада класна ръководителка, която е говорила с майката и я е окуражила да потърсят помощ. Постепенно фокуса в тялото на това момиче и неговата проблемност се измети към театрални интереси – т.е. към използването на същото това тяло в роля. И едновременно с това разговори с майката за разхлабване на натиска за учене и за допускане на мисълта, че дъщеря й може да има неподозирани до този момент и несвързани с интересите на семейството търсения за самата себе си. Едно облекчение в тялото, в поведението, в семейството и в клас.

Как да си отгледаме жертва

Отхвърлянето като пасивна форма на агресия може ли да отключи у едно дете физическа агресия? Как да определим кой е по-големият агресор в тези случаи и как да превърнем средата от враждебна в позитивна? 

Обикновено отхвърляме, когато нещо ни се стори различно, не го разбираме, а и поради това че не го познаваме често ни е страх. Възрастните хора го правим доста умело и фино понякога, докато при децата, чиито социални компетентности са все още слабо развити, отхвърлянето често е рязко, грубо и демонстративно. И пак, ако като възрастни ние имаме все пак някакви социални лостове да се справим с чувството, че сме отхвърлени макар и невинаги), при децата актът на отхвърляне може да се преживее радикално, изключително болезнено и детето да не открие за какво да се „захване“. Вследствие на това преживяване детето може да предприеме автоагресивни актове, да развие компенсаторни форми на дезадаптивно поведение или да развие активно или пасивно агресивно поведение спрямо тези, които разпознава като отхвърлящи го.

Предполагам, че във въпроса ви как да определим кой е по-големият агресор имате предвид ситуация, в която дадено дете, което има своите особености в развитието и поради тях не умее да създаде приятелства или да влезе в добър контакт с другия, често прави това като ги закача, понякога дразни и физически смущава. В юношеска възраст по-зрелите деца биха игнорирали подобно поведение, но в средното детство много често се наблюдава невъзможност другите деца да разпознаят затруднението на това дете и да отвърнат с осъзнати актове на агресия и отхвърляне спрямо него. Това, разбира се, допълнително усложнява ситуацията, агресивните прояви и от двете страни се ожесточават и често се намесват и родителите. Ние нямаме нужда да определяме кой е по-големият агресор, тъй като това не би ни помогнало в трудността. Това, което ще ни помогне, е да разберем динамиката на конкретната ситуация с всички включени в нея участници. 

Изключването и преместването на дете с проблемно поведение работещи решения ли са? Какви послания изпращат тези мерки до останалите деца в класа? 

И ако продължа разсъжденията си и дам отговор и на този въпрос – динамиката във всяка ситуация е различна. В дадена ситуация преместването може да се окаже работещо решение – но това решение не трябва да звучи като „преместване, заради самото преместване, т.е. бягство от проблема“, а трябва да е разположено в цялостния контекст на справянето със затрудненията на детето, като държим в главата си възможните позитивни и негативни ефекти за него. Например сравнително скоро подкрепих семейство в колебанието им дали да се поддадат на натиска на училището да преместят детето си от него. В конкретната ситуация напрежението у детето, което се изразяваше в буйно и неорганизирано, хаотично поведение, идваше от едни сложни и много объркани взаимоотношения с родителите. Преместването на детето в училище в близък град и най-вече ежедневието му извън обтегнатите взаимоотношения в ядреното семейство, доведе до възможността за „поемане на глътка въздух“ от всички. Но отново да кажа – в тази ситуация преместването имаше своя смисъл. Често желанието и натискът за преместване идват от усещането за безсилие на институцията да се справи със ситуацията и с невъзможност на родителите да намерят решение, в повечето случаи неподпомогнати отникъде. И да, за съжаление това често е придружено със стигма – „лош“, „неадекватен“, „агресивен“ и т.н. Рядко чета форуми, но съм чувала за разкази там как деца са посягали на други деца с пергели и за други случаи на опасни за живота и здравето ситуации. Вярвам, че такива ситуации има и мисля, че при подобни случаи е наложителна намеса на психиатър и общо успокояване на състоянието на детето с прием на медикаменти за намаляване на тревожността и/ или антипсихотични вещества, защото то дори може да има преживявания със статут на халюцинации, които наистина да го правят опасно за себе си и за другите. При едно адекватно медикаментозно лечение, а понякога и психотерапия, същото това дете по нищо очевидно няма да се различава от останалите. И виждате, че тук не преместването би решило проблема, а професионалната помощ.

Що се отнася до това какви послания праща на останалите деца преместването на едно дете с проблеми в поведението – при всички случаи децата имат необходимост да си обяснят какво се случва – с детето, със ситуацията, с решението за преместване. Децата срещат емоционални трудности от всякакъв вид – те имат нужда да обсъждат хранителните си разстройства, безсънието си от тревожност нощем, странностите след пушенето на трева, натрапливото миене на ръце и спазването на чистота, побоищата един над друг, къртенето на пейки в парковете... и т.н. Юношите говорят помежду си за тези неща и направо се чудя как е възможно ние възрастните да се правим на „ощипани“ като разберем за това по новини или по друг начин – та това е ставало под носа ни и ние сме били на една ръка от него, да го разберем.

На въпроса, едно просто преместване без обяснение от страна на загрижен възрастен – в лицето на класен, учител, училищен психолог и т.н., на дете с психично страдание ще бъде също толкова жестоко за останалите деца в класа, макар и да остане безмълвно, колкото ще е и за самия него чрез стигматизацията.

Адреналиновите деца

Приобщаващото образование е мантра, която се повтаря непрекъснато в публичното пространство. Има ли образователната ни система ресурс то да бъде работещо, според Вас? Само присъствието на деца със СОП в класната стая достатъчно ли е за тяхното приобщаване? 

Бих започнала по-отдалеч с идеята за приобщаване изобщо – нагласата за живот в общество, където сепарирането на отделните групи и категоризацията на хората не е издигната в култ е качествено различна от идеята за живот в общество, където това, което не отговаря на нормата постепенно се превръща в „отпадък на обществото„ в смисъла, в който го използвах по-горе в разговора. Това е идеята за общество, в което различията между отделните индивиди в него не се използват за сепарирането и маргинализирането на съответните групи на принадлежност, а се разглеждат като възможност за поддържане на неговата уникална многообразност. Различията между хората са неизброими. Очевидни, и то невинаги, са тези, които се дължат на външни телесни и езикови признаци – раса, етнос, пол, физическо здраве, сексуална ориентация, субкултурна принадлежност, религиозна принадлежност, социална група и възможности и др. Отвъд тези обективизирани различия всяко човешко същество изгражда себе си през призмата на своята субективна позиция.

В основата на приобщаващото образование е заложен именно този подход за работа през индивидуалността на всяко дете – било то с диагностицирано или не психично страдание, било то принадлежно към някоя маргинализирана общност, било то с дадена дарба или талант в някаква област, било то проявяващо симптоми на живот в тежка семейна среда, неглижираща или с присъстващо ежедневно насилие в нея, било то с различен статут на пребиваване.

Мисля си, че да се заеме позицията за работа по линията на приобщаващото образование от даден учител, възпитател в градина или цяла институция означава, те да застанат в позицията на „незнаещия“ . Цялото експертно самосъзнание тук включва позицията на отговорен възрастен, който бидейки професионалист в тясната си област на педагог, психолог, социален работник, ресурсен учител, лекар и т.н. има ресурсите да стои в позицията на този, които ще се остави да бъде воден от детето. Да усети момента, подхода и точните думи, с които той ще има възможността да предаде своето знание на това дете, което, поради една или друга причина, не може да се придържа към темпото и структурата на утвърдения обучителен процес, когато говорим за интимността в динамиката на учител-ученик. А когато става въпрос за цялостния подход към дадено дете в институцията, да се работи на екипно ниво през призмата на специфичното професионално знание на всеки един специалист в името водещия интерес за детето. Да стои човек в подобна позиция е изключително трудно, защото тя постоянно го препраща към незнанието – незнанието на това как знанието, което той има, може да бъде предадено точно на конкретното дете. Това е въпрос на лична позиция и личностно развитие на самия възрастен – да бъде готов да разчупи своите утъпкани пътеки и да „се учи от детето“. Така че ресурсите на образователната ни система да „направи„ приобщаващото образование работещо не се свеждат само до финансови и материални параметри, и до обучения и квалификация на състава. Свеждат се и до работа на едно много по-дълбоко ниво във всеки един от нас като гражданин на обществото ни, а именно работа с предразсъдъците и стереотипите в мисленето ни, което е въпрос на лично съзряване и работа върху самите себе си. Това е наша отговорност и никой друг не може да го организира или да „ни го излее в главата“, както казваха в моето училище навремето.

Едната ми дъщеря е в първи клас и в момента се учи да смята „с прехвърляне“ – 17 минус 5, например. Забелязах, че когато решава задачите си е написала на един отделен лист числата от 1 до 20 и за да реши конкретната задача започва да брои от 17 пет числа назад и така получава отговора. Такъв метод никога на мен не би ми хрумнал и аз го споделих на учителката й. Тя каза: „Забелязала съм, че децата изобретяват такива странни техники за смятане, които са различни от написаните в учебника и това няма значение, важното е, че те работят“.

Родителите и учителите достатъчно сетивни и реактивни ли сме към преживяванията на децата и процесите, през които преминават? Как да подобрим чувствителността си и да разбираме това, което ни казват – вербално и невербално? 

Отново с работа със самите нас и то не в курсове и обучения от рода на „Как да станем перфектни родители“ и др., които носят внушението, че щом ще ги преминем, изведнъж всичко ще се нареди – защото такъв тип курсове са просто бизнес. Трябва да се знае, че влизането на един възрастен в позицията на родител може да бъде много травматично за него, ако той има своите неразрешени вътрешни конфликти от позицията на дете (а такива винаги има). Да бъдеш родител означава да носиш събудените твои детски травми и да можеш да отграничаваш в интеракцията си с детето кое предизвиква твоите емоции – дали те идват наистина от конкретната, свързана с детето ситуация, или от една неотработена в теб ситуация, в която ти все още преживяваш себе си като дете. Това е една сериозна и отговорна работа със себе си, която в рамките на един курс няма как да се реши. В този смисъл, бих подкрепила родителите, които усещат себе си несигурни и объркани във взаимоотношенията си с децата, да се обърнат към себе си и в психотерапевтичен или психоаналитичен контекст да преразгледат своите съмнения.

Д-р Цветелина Иванова е магистър по „Клинична и консултативна психология“, „Психология на развитието“ и „Организационна психология“. През 2013-а защитава докторска дисертация по „Психология на дейността“. С психологическо консултиране се занимава от 2001-ва година. Терапевтичният ѝ опит започва в Извънболнична детско-юношеска психиатрична клиника „Св. Никола“ към Александровска болница, работата ѝ с деца и жени, преживели различни форми на насилие, и жертви на трафик продължава в Асоциация „Анимус“. В продължение на десет години д-р Иванова е работила като психолог в МВР и ДАТО. Преподавател е по „Психология“ и „Психопатология“, обучител в Академия МВР по програми "Специализирано изслушване на деца жертви и в риск от насилие" и "Разследване на престъпления с участието на малолетни и непълнолетни лица".

Препоръчваме ви още:

Ранна диагностика на психични проблеми

Канадското училище и "проблемните" деца: случаят с едно 9-годишно момче

Детето - жертва