Автор: Нетка Коева

Има истории, които е трудно да бъдат разказани. И то не заради друго, ами заради неспособността на думите да поберат същността им.

И аз имам такава история. История, която нося като лъч светлина в душата си, и споменът за която ме изпълва с щастие.

Попаднах в нея, водена от най-саморазрушителните за човешкото същество чувства и мисли. Тя ме намери в момент, в който аз сама не се откривах. И ме спаси.

Огромна е тази история. Огромна и многопластова. Затова ще я разказвам на порции.

Имате ли страхове?

Убедена съм, че имате!

Дори да сте достатъчно разумни, за да им намирате опровержение или да владеете самообладанието си до степен да не им позволявате да се проявяват, тях ги има. Тези невзрачни и несъстоятелни червейчета се скатават някъде дълбоко и само чакат да им се отвори цепнатина, за да нахлуят.

А случвало ли ви се е да преглъщате и да потискате емоции, случки, думи и какво ли още не до степен да усещате, че всеки момент ще прелеете, та чак ще оплискате стените?

Най-вероятно ви се е случвало.

Така сме устроени, че сме безумно склонни към компромиси, премълчавания, потискане и всякакви подобни инструменти за постигане на заветното „само мир да има“. И си трупаме отрицателната им енергия до безкрай. Или до експлозия.

Какво ще кажете за коктейл от горните две?

Не звучи като най-якият писък на модата по плажните барове, нали?!

И не е.

Е, писък е, не може да му се отрече. Ама от онези - истеричните, които пробиват мозъка ти, карат те да тичаш като обезумял, за да избягаш, но в същия момент са сковали краката ти до посиняване. А сърцето се пръска от паника.

Добре дошли в света на паническите атаки!

Това е едно място, в което попадаш рязко и неусетно. Но не може да се каже, че е неочаквано. Все пак, за да сте тук, със сигурност сте имали достатъчно предпоставки. Предпоставки, на които не сте пожелали да обърнете внимание.

Няма да говоря за причини, симптоми и каквито и да било медицински термини – не съм компетентна. Ще разкажа за своето возене на това скоростно влакче.

Никога не съм допускала, че ще ми се случи да изпадна в подобно състояние. Дори напротив – винаги съм подхождала със снизхождение към хората, които според мен са толкова слаби психически, че позволяват да се сринат. Та аз съм тази, която винаги е била на ръба на разумното! И дори често го е прекрачвала. Аз съм тази, която не пропускаше нелегална гонка (С това въобще не се гордея!). Аз съм тази, която бременна в седми месец вършееше из Странджа с АТВ. Аз съм тази, на която ѝ се уви въжето за бънджи около врата, чу си хрупането на гръбнака и остана без кожа по шията, но пак отиде да скача. Аз съм тази, която вдъхва увереност и позитивизъм на всички покрай себе си. Аз съм толкова безстрашна, силна, с ясна мисъл и над нещата, че е немислимо на мен да ми се случи психически срив!

- ХО. ХО. ХО – както е казал класикът.

Всички си складираме туй-онуй. Кога осъзнато, кога не съвсем. А складът е с ограничен обем.

Дойде ден, когато не чашата, ами бурето ми с потиснати емоции преля. Какво ти преливане?! Избухна! Изплиска се! Разпарчетоса се! Оказах се търкаляща се на пода в хола, не можеща да контролирам тялото и рева си. Пълна липса на контрол. Днес, почти година по-късно, все още не мога да асимилирам това си състояние. И като изскочиха онези ми ти страхове, трупани и потискани. ПУФ! Безумие!

Следващите няколко дни прекарах на балкона. Пушех цигара от цигара и треперех от страх за какво ли не. Водех мислени разговори с всеки, причинно свързан с настоящето ми състояние. Спях по съвсем малко и на запалена лампа, за да не взема да умра в съня си. И не само – за да съм нащрек и да внимавам някой друг да не умре. Споменах ли думата „безумие“? Май да.

За щастие дойде фазата, в която си казах, че не може да продължава повече така. Започнах полека да стъпвам на краката си. Реших, че за да си помогна, трябва да сменя обстановката. Представих си се седнала на тераса. Заобиколена от скали и зеленина. Наблизо има вода. Лаптопът е пред мен и пиша.

Започнах да търся място, където да избягам. Не беше сезонът на планинския туризъм, но въпреки това не успявах да намеря свободно място. Реших, че явно трябва съвсем да изляза от себе си и да потърся противоречащо на същността си място. Най-абстрактното, което ми хрумна, беше да отида в манастир. Раззвънях се по манастирите. Уцелих няколко греди. Когато бях на ръба да се откажа, чух съдбовното: „Разбира се, че можем да ви приемем. Заповядайте, когато поискате!“. Подскочих! За нула време се разбрах с брат ми да ме закара, събрах пет парцала, лаптопа и буркан с мед и тахан в една раница и поех към това приключение.

След два часа бях там. Пристъпих страхливо. Първо, защото лудостта в мен беше просто в кратка почивка. И второ, защото си задавах въпроса: „Какво правя аз, противникът на църковната институция, на това място?“. Игуменът ме посрещна с такава енергия, че някак почувствах, че там ми е мястото. Изпратих брат ми да се прибира и се нанесох в своя дом за следващите няколко дни. Освен мен, в манастира беше настанена още една жена. До днес не знам защо игуменът реши да ме настани в апартамента на владиката, при положение, че целия манастир беше свободен. Въпросният апартамент е огромен, пълен с мебели, натежали от преминалото през тях време и целият окичен с портрети. Портрети! На мъртви хора! Нали знаете онова психясало чувство, че портретът те следи с поглед? Загасяш лампата, а те продължават да те следят, само че вече лицата им крещят в бял цвят. Настръхнах! Уж тръгнах да бягам от страхове, а май се натресох на още. Идея си нямах колко съм права…

Първият ми следобед в манастира беше вълшебен! И как няма да е, когато си попаднал в нова, непозната и интересна компания и си заобиколен от това:

Но дойде време за прибиране по стаите… И по зловещите апартаменти - за тези, които са родени с късмет. С осезаемо треперене в корема и жестоки усилия за самообладание преминах през апартамента и се затворих в спалнята. След гореща баня и няколко лъжици мед  се поотпуснах. Облякох топли дрехи и отворих лаптопа. Мисълта ми потече и започнах да пиша книгата, която от години чака да бъде написана. Не усетих как минаха няколко часа.

Изведнъж телефонът ми започна да получава съобщения, че някой се опитва да се свърже с мен. Сетих се, че ме предупредиха, че тук обхватът на мобилните оператори е относително понятие. А мъжът ми, който се опитва да се свърже с мен, е в чужбина и няма никаква представа къде съм и какво се случва! Ако не се чуем, ще се притесни. Започнах припряно да обикалям стаята, да се провесвам през прозореца – обхват няма. „По ягодите! Трябва да обиколя останалата част от апартамента, за да намеря обхват.“ Страх - не страх, започнах да търся обхват. Намерих такъв, надвесвайки се през прозореца към вътрешния двор. Проведох разговора. Успях да не се издам къде съм. Проведох един чат с приятелка. Телефонът се изключи, защото му свърши батерията.

Чак тогава погледнах през прозореца. И рязко се върнах към „себе си“, което бях през последните дни - единственото, което очите ми видяха от целия пейзаж беше манастирското гробище. То беше най-далечната и прикрита част от картината, но аз виждах само него. Тичешком се залостих в стаята. Когато сърцето ми се успокои, започнах да чувам звуците наоколо. А звукът беше само един – натрапчиво чегъртане ВЪТРЕ В СТАЯТА МИ! Направо не знам как успях да се стегна и да потърся източника на чегъртането. Оказа се добре охранен бръмбар, настанил се до крака на леглото. С изненадващо бистър ум и треперещи ръце успях да го напъхам в една пластмасова чашка и да го пусна през прозореца. Затворих прозореца и включих в контактите угасналите телефон и лаптоп. Седнах на леглото и си помислих, че достатъчно емоции си причиних – време е за лягане.

Депресия или емоционално "прегаряне"

И тогава токът спря! Изпаднах в панически страх. Върнах се в положението от предните дни. Започнах да чувам всякакви скърцания, потропвания, летене на духове из коридорите и дори стъпките на идващата към мен (а всъщност спяща на долния етаж) служителка на църквата, която е меко казано „невдъхваща топлина и уют“.  Паника! Нямах никаква светлина, а цветът около мен беше тъмно черен. Намерих пипнешком запалката си и си светех с нея, докато не започна да ми пари пръстите. Нощният влак, който минава през отсрещния бряг на реката, оповести присъствието си. Подскочих сигурно на метър от земята. Това беше не влак за Мездра или където и да е, ами чиста проба оживял влак по Стивън Кинг. Разревах се. Токът дойде. Продължих да рева. Изревах си всичко, дето имах да си изревавам. Заспах на разсъмване.

Събудих се от камбаните. И сякаш с тях се събуди и спящият ми дълбок сън през изминалата седмица живот. Все едно този звън беше добре насочени шамари, чиято цел е да ме освестят. И се освестих. Все едно изминалата нощ беше едно трудно затваряне на хорър книга, а сутринта беше изплуване на озарения от слънце бряг.

Отново бях аз! Че дори и повече – докато белосвах оградата, на ръката ми кацнаха пеперуди и не умрях. А по принцип изпадам в истерия от пеперуди (психолозите свързват този страх със страха от смъртта).

Аерофобия за начинаещи

Това, което исках да извадя като извод с целия този разказ е просто и кратко, ама се отплеснах. Та, всъщност ще кажа две неща:

1. Преодолявайте страховете си! – Страховете ни поставят граници, смачкват ни и подкастрят крилете ни. Изправете се срещу тях, вместо да ги натъпквате на тъмно. Защото рано или късно ще се сблъскате. И по-добре е това да е по ваша инициатива и когато сте подготвени.

2. Не потискайте емоциите! Не преглъщайте! Забравете компромисите за „само мир да има“! – Това е най-прекият път към депресията и редица още по-неприятни състояния.

И бонус от мен: Вслушвайте се в себе си! Вие най-добре знаете от какво имате нужда! Нали ви казах как си се представях в началото - Седнала на тераса. Заобиколена от скали и зеленина. Наблизо има вода. Лаптопът е пред мен и пиша. И това и получих:

Тераса

И гледка

А кое е това вълшебно място, което ми помогна да се върна на себе си ли?

Ето това - Черепишки манастир. 

Препоръчваме ви още:

Ново начало

Невярната болест

Когато шоколадът загорчи

Инициативата се провежда под мотото „Ваксините действат, за да защитят вас и хората около вас от сериозни заболявания“

От 23 до 29 април, за пореден път, в Европа ще бъде отбелязана Европейската имунизационна седмица. Инициативата се провежда от 2005 г. насам. Тя е подета и координирана от Европейското регионално бюро на Световната здравна организация (WHO/Europe) и Европейския център за превенция и контрол на заболяванията (ECDC). По този повод в столицата се проведе семинар "Ваксините действат, за да ни защитят!", организиран от Българското сдружение по иновативна медицина. 

Целта на Европейската имунизационна седмица - 2018 е да се подкрепи стремежът към Европейски регион, свободен от ваксинопредотвратими заболявания, чрез повишаване осведомеността за значението на ваксинирането като индивидуално право и споделена отговорност. Европейската имунизационна седмица дава възможност да се подчертае, че ваксините осигуряват защита на индивиди и общности, както и да се подпомогне постигането на световните цели за устойчиво развитие. Основната теза тази година е, че всяко лице заслужава да бъде защитено от заболявания, предотвратими от ваксини, и играе жизненоважна роля в защитата на другите, като избере да се ваксинира.

За популяризиране на посланията са създадени и два хаштага #Vaccineswork и #immunizeEurope.

Всяка година в света се регистрират повече от 10 милиона смъртни случая при деца под 5-годишна възраст. Голяма част от тях са вследствие на заболявания, за които съществуват действащи ваксини. Имунизациите срещу дифтерия, морбили, тетанус и коклюш спасяват човешки животи и до голяма степен здравето на децата зависи от ангажираността на родителите. Важно е да се знае, че липсата на тежки заразни заболявания се дължи именно на засилено прилаганата имунопрофилактика. Следването на Националния имунизационен календар е от основно значение за поддържане на добро имунизационно покритие при ваксино-предотвратимите заболявания.

Провежданата у нас ваксинопрофилактика е в основата на успешното осъществяване на контрола на ваксино-предотвратимите заразни болести. Съвременният имунизационeн календар в България включва задължителни имунизации в детска възраст срещу 11 заразни болести (туберкулоза, хепатит Б, дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, хемофилус инфлуенце тип Б инфекции и пневмококови инфекции, морбили, рубеола и паротит). Ключов момент в контрола на едно заразно заболяване с имунизация е достигането и поддържането на висок имунизационен обхват (>95%). Спадането на имунизационния обхват под определени критични стойности е предпоставка за епидемично разпро­странение на съответната инфекциозна болест.

За здравноосигурени лица, които не са упражнили правото си на избор на личен лекар, задължителните имунизации могат да бъдат извършени безплатно в имунизационния кабинет на всяка Регионална здравна инспекция на територията на областните градове.

У нас съществуват и две национални програми за препоръчителни имунизации - Националната програма за първична профилактика на рака на маточната шийка (2017-2020) и Националната програма за контрол и лечение на ротавирусните гастроентерити в България (2017-2021). Те осигуряват безплатна имунизация за съответните целеви групи срещу рак на маточната шийка за момичетата на 12 и 13-годишна възраст и срещу ротавирусни инфекции за всички деца от 6-седмична до горна възраст според кратката характеристика на ваксината. Ротавирусната ваксина е единствената у нас, приемана през устата.

В България се прилагат и други препоръчителни имунизации, които се извършват срещу заплащане от пациента. Те се разделят в няколко категории:

• Ваксини от групата на задължителните, когато се прилагат на възрастови групи, различни от указаните в календара;
• Ваксини от групата на целевите (срещу бяс, кримска-конго хеморагична треска и коремен тиф), когато се прилагат на лица, извън посочените в календара случаи;  
• Ваксини, които са разрешени за употреба в страната, но на този етап не са включени в групата на задължителните. Част от тях се отнасят само за неголеми групи лица с медицински показания за профилактична имунизация срещу определена инфекция, а други са предназначени да защитават особено уязвими спрямо дадената инфекция възрастови групи от населението. Такива например са ваксините за грип, хепатит А и др.

Грипът представлява значителна икономическа тежест за всяка държава, тъй като е причина за високи разходи за здраве, пропуснати дни на работа или в училище, общи социални смущения и загуба на продуктивност. Проучвания във Франция, Германия и САЩ показват, че общите годишни разходи, по време на грипни епидемии, варират между 1 и 6 милиона долара на 100 000 души, а непреките разходи поради грип при отсъствие от работа могат да бъдат 5 до 10 пъти по-големи от преките.

През последния грипен сезон (2017/2018 г.) у нас от грип и ОРЗ са се разболели 23-ма на всеки 1000 човека, по данни на Националната референтна лаборатория по грип и ОРЗ към НЦЗПБ. 80% от констатираните грипни случаи са причинени от грипни вируси тип В и основно от линия Yamagata, чиито антигени се съдържаха само в четиривалентната противогрипна ваксина през изминалия грипен сезон.

***

ПРАВО И ОТГОВОРНОСТ

Имунизацията е право и отговорност. Всеки човек заслужава да бъде защитен от ваксинопредотвратими заболявания и има жизненоважна роля в защитата на другите чрез избора да се имунизира.

Ваксините работят, за да защитят вас и хората около вас от сериозни заболявания.

Всяко лице заслужава да бъде защитено от ваксинопредотвратими заболявания и с избора си да се имунизира играе жизненоважна роля в защитата на другите.

Когато всички отговарящи на условията хора са напълно имунизирани, те защитават и тези, които не могат да бъдат ваксинирани, благодарение на изградения колективен имунитет.

МОРБИЛИ

Морбили (дребна шарка) е сериозно силно заразно заболяване. То е 6 пъти по-заразно от грипа.

При един на всеки 5 случая може да се развие тежко заболяване или усложнения като ушна инфекция, пневмония, постоянна глухота, енцефалит или дори смърт.

Две дози ваксини срещу морбили осигуряват почти 100% защита срещу заболяването.

Благодарение на ваксината срещу морбили, броят на заболелите в европейския регион на СЗО е спаднал с над 90% от 90-те години на миналия век досега. Но вирусът все още се разпространява, там където има възможност.

Имунизираните хора предотвратяват появата на вируса при тези, които не могат да бъдат ваксинирани поради отслабена или увредена имунна система.

За постигането на колективен имунитет е необходимо ваксинално покритие сред най-малко 95% от населението.

РУБЕОЛА

Рубеолата е заразна болест, която може да доведе до спонтанен аборт, преждевременно раждане или вродени дефекти.

9 от 10 жени, заразени с вируса на рубеолата в началото на бременността си, губят бебето или го раждат със синдром на вродена рубеола.

Децата със синдром на вродена рубеола, могат да имат мозъчно увреждане, увреждане на слуха, дефект в очите и сърцето.

Ваксините срещу рубеола са безопасни и ефективни. Те се подлагат на стриктни тестове и имат много добри показатели за безопасност след близо 50-годишната им употреба.

Имунизацията осигурява почти 100% защита срещу рубеола и води до драстични намаляване на случаите на рубеола.

Имунизация на деца

- Всяко дете заслужава равна възможност да води здравословен живот и ваксинацията е една от основните стъпки за това.

- Децата под 5-годишна възраст попадат в особено висок риск от развитие на усложнения или дори фатален край при заболявания, които могат да бъдат предотвратени с ваксина. Ваксините, включени в имунизационния календар на всяка държава, дават възможно най-добрата защита на децата и то, когато най-много се нуждаят от нея.

- Блокирайки по-нататъшното разпространение на болестта, ваксинираните деца помагат в защитата и на децата около тях. Това включва братя и сестри, които са твърде млади, за да бъдат ваксинирани, съученици със специални здравни нужди и възрастните баби и дядовци.

- Имунизирайки децата срещу хепатит В през първата им година на живот и срещу HPV в ранните юношески години, ще ги предпазим от бъдещо развитието на някои онкологични заболявания.

- Имунизирайки децата срещу патогени, причиняващи пневмония, помагаме да се намали употребата на антибиотици и по този начин намаляваме и заплахата от развитие на антимикробна резистентност.

- Новата препоръчителна ротавирусна ваксина, която стартира в началото на 2017 г. , осигурява безплатно ваксиниране на всички деца от 6-седмична до горна възраст, съгласно кратката характеристика на ваксината с цел да намали значително честотата на острите гастроентерити при кърмачетата.

Имунизация на подрастващи

- Ваксинирането не е само за деца. Реимунизациите и HPV ваксината продължават в юношеството и защитават децата и в бъдеще.

- Имунитетът срещу дифтерия, тетанус и коклюш може да намалее с течение на времето, и реимунизации с комбинираната ваксина (дифтерия / тетанус / коклюш) е  необходимо да се поставя по време на юношеството и отново в зряла възраст.

- Ранното юношество (9-13-годишна възраст) е препоръчителното време за прилагане на ваксина срещу човешки папиломавирус (HPV), което помага за предпазване от рак на шийката на матката и други свързани с HPV заболявания. HPV е широко разпространен вирус, предаван по полов път, а ракът на маточната шийка е водеща причина за смърт сред жените. HPV ваксината, приложена преди първата сексуална активност на човек, е първата стъпка в цялостната профилактика на рака на маточната шийка.

- Юношеството е времето, в което може да наваксате с всички ваксини срещу болестите, които са опасни за всяка възраст, в това число морбили, коклюш, рубеола, тетанус, дифтерия и менингит. Жените трябва да са особено запознати с риска от заразяване с рубеола на нероденото дете и да са сигурни, че ще получат ваксина срещу рубеола, преди да забременеят.

Имунизация на възрастни

- Ваксините предлагат защита за всички възрасти. Посредством  ваксинациите защитавате себе си и околните от развитие на сериозни и потенциално фатални заболявания.

- Много хора, без да го осъзнават, са податливи на морбили и други заболявания, предотвратими от ваксини. Имунизационните календари са се разширили с течение на времето и на много от възрастните не са били предлагани наличните днес ваксини.

- Действието на някои от ваксините отслабва с течение на времето. Реимунизациите за дифтерия и тетанус в зряла възраст са необходими за осигуряване на защита през целия живот.

- Няколко ваксини се препоръчват за групи с особено висок риск поради тяхната възраст, професия, начин на живот или здравословен статус. Това включва ваксинация срещу грип, коклюш и тетанус за бременни жени; ваксинация срещу грип и в някои страни херпес Зостер за възрастни пациенти; ваксинация срещу хепатит В и менингококи за здравни специалисти, изложени на риск от заразяване.

- Здрави възрастни носители на заболявания могат да ги предадат на други по-податливи лица като бебета, имунокомпрометирани хора и възрастни над 65 години, като по този начин ги излагат на особено висок риск от усложнения.

- Ако не сме напълно имунизирани по действащия имунизационен календар, или не сме сигурни в имунизационния си статус, трябва да се посъветваме с нашия лекар за това кои са подходящите ваксини.

Препоръчваме ви още:

Още едно "безумно писание"

Природата ще реши проблема, но скъпо

Скъпи родители, лъжат ви!

Социално-спортното събитие се проведе в 4-те най-големи града у нас и събра над 600 позитивни колоездачи, които показаха съпричастност към хората с това заболяване!

За 3-та поредна година Българската асоциация по хемофилия организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия, който стартира точно в 11:00 ч. едновременно в 4-те най-големи града у нас – София, Пловдив, Варна и Бургас и премина под патронажа на Датското посолство в София и Министерство на Здравеопазването.

Над 200 души караха колело в събота сутрин в знак на съпричастност към хората с това заболяване от Пилоните на НДК до началото на Южния Парк , като част от кампанията „Споделянето е сила!“ и Велопоход „Заедно“ в град София! 

Българската асоциация по хемофилия получи подкрепата на Столична Община, Министерство на Здравеопазването, както  на Датското посолство, като самият посланик Н.Пр. Сьорен Якобсен откри шествието и кара колело заедно с участниците в София. 

Асоциацията получи подкрепата и на множество неправителствени организации, както и на редица публични личности, които споделяха видеа в социалните мрежи, като част от тазгодишната кампания „Споделянето е сила!“ С тази инициатива публичния сектор и здравните институции бяха призовани да станат по-колаборативни с неправителствените организации, които работят в посока подобряване на условията на живот на пациентите с хемофилия.

Препоръчваме ви още:

Велопоход в подкрепа на хемофилията стартира на 21-ви април

Децата с хемофилия могат да имат пълноценен живот

Една инициатива на CredoWeb

Всеки, поне веднъж в живота си, е попадал на лекар, който приема проблема му като свой, който се бори, който дава надежда, който връща усмивката на лицето. Това е Лекарят, който никога няма да забрави.

Инициативата на CredoWeb има за цел да назове добрите лекари, да разкаже важните истории, които са белязали положително живота, и са накарали пациентите да повярват в чудеса. 

Споделете онези добри моменти и онези добри лекари, които са оставили ярък спомен в съзнанието ви, за да си припомним, че добрите дела са повече от онези, които оставят горчивина. 

Всеки, който изпрати история и тя бъде публикувана, ще получи малък подарък. Историите ще можете да прочетете на страницата на Инициативата „Добрият лекар“.

Как можете да изпратите своята история:

- на email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите., със subject (тема): За инициативата "Добрият лекар"

- като лично съобщение в системата на CredoWeb/ до CredoWeb или CredoMedia: in focus

- като лично съобщение на страницата във Фейсбук, със subject (тема): За инициативата "Добрият лекар"

Препоръчваме ви още:

Ваксини и автоимунни заболявания

Епилепсията - какво трябва да знаем

Къде да заведа детето на лекар?

или Как родих два пъти и не съжалявам!

Автор: Пирина Воденичарова

Озаглавявам този пост така, защото излизат все повече истории на българки, раждали някъде в чужбина, а ние оставаме с усещането, че едва ли не дори нашите дъщери надали ще имат подобно мечтано раждане. Истината е, че все пак нещата не са чак толкова отчайващи и вече и у нас има алтернатива. Става ми мъчно, че тази алтернатива все още е свързана с паричните средства, с които семейството разполага, но е важно да знаем, че се работи в определена посока.

В този ред на мисли, първо искам да ви поканя в групата ЖЕНИ & АКУШЕРКИ във фейсбук, където членувам от доста време преди да забременея и откривам полезна информация от професионалисти, забавлявам се с развлекателните постове и получавам доста отговори на въпросите какво, къде, защо и как. Там ще намерите всичко, свързано с бременността и раждането такива, каквито искаме да бъдат за всички! И ще придобиете представа къде наистина се намира България по пътя към реализирането на адекватната грижа за жените в този период.

За бременността и раждането

Очакванията за раждането и изборите, които направихме

Съвсем накратко ще ви запозная с нашите избори за раждането и как очаквахме да протече то.

За болница се спряхме на СБАЛ “Свети Лазар” поради две причини: 1) там е кабинетът на моите акушерки от АК “Зебра” и със сигурност там щях да раждам с тях, на което държах най-много от всичко и 2) предлагаха водно раждане, което ние избрахме заради любопитството ми и дископатията ми; исках да имам възможността аз да решавам в каква позиция имам нужда да застана докато раждам.

Как очаквах да протече раждането? Тук можете да видите моят план за раждане. Знаете, че всеки има някаква представа за това, което го очаква, макар и то да се случва за първи път. Моята представа беше изградена на базата на ражданията на майка ми, защото в “женските неща” сме много еднакви. Бременността ми протече подобно на нейните, затова и очаквах раждането също да протече по подобен начин. Чаках го с вълнение, не със страх.
Очаквах да родя за има-няма 12-15 часа, естествено, активно, във вода. Не съм и подозирала какво ново приключение ще ми поднесе животът…

Роди се човек - история в снимки

от Ивелина Чолакова - Дамаянти

Как протече раждането

12.11.2017 г.

Цял ден имах подготвителни контракции, които не спираха нито от раздвижване, нито от почивка, нито от топъл душ. Така започнах да подозирам, че скоро ще се случи моето малко чудо. Вечерта контракциите се засилиха и разбрах, че влизам в латентния период на раждането. Не можех да заспя от дискомфорт.

13.11.2017г.

Към 1-2 ч. през нощта падна част от тапата и изтекоха малко води. Вече бях започнала да засичам времето на контракциите и забелязах, че интервалите между тях се скъсяват, а самите контракции стават по-продължителни.

В 3:00 ч. събудих Фиши, защото контракциите ми зачестяваха, а той искаше да има време да се разсъни преди да се качим в колата. Направи си едно кафе, а аз полежах още малко, за да си почина максимално. След това решихме да отидем на разходка до кварталния денонощен магазин, откъдето си взехме кроасани. Чувствах се като на среднощна романтична разходка в Париж. 

Целта ни беше да отидем в болницата възможно най-късно, затова и си измисляхме какво да правим, докато контракциите зачестяват все повече и повече. Чак в 6:00 ч. сутринта реших да звънна на Йоана и се разбрахме в 7:00 ч. да се срещнем в болницата. Контракциите ми бяха през 5 минути и с продължителност по минута и половина. Аз си хвърлих душ, Фиши запали колата, за да се стопли, и потеглихме.

Още с тръгването от вкъщи ме хвана the hospital effect (болничния ефект - бел.ред.). В колата продължавах да усещам контракциите, но някак по-рехаво. Притесних се да не би да си въобразявам нещо и да сме вдигнали хората на крак безпричинно.
В болницата ме включиха за тонове, но според машината положението не беше сериозно. Все пак Йоана и Илона бяха извикали д-р Дончева (израждащата лекарка, която избрахме) и в 8:00 ч. направихме ехограф и ме провериха за разкритие. Имах 4 см и макар това да не е никак много, заради изтичащите води, решиха да ме настаняват в болницата. Йоана ни направи препечени филийки и ни остави да дремнем в болничната стая.

В 10:00 ч. Илона дойде в стаята, за да направим отново запис на тонове. Изпрати ги на д-р Дончева, която ги погледна и каза, че можем да отидем на разходка около болницата за час-два. Решихме да обиколим зоопарка и си изкарахме страхотно! Бъзикахме се с приятелите ни, че раждам с пеликаните. Никога не съм си представяла, че ще се разхождам с контракции из зоопарка! Беше запомнящо се.

Как се казва вашата акушерка?

В 14:00 ч. дойде д-р Дончева отново да ми провери разкритието. Не каза колко е, за да не ме разочарова (било е все още 4 см, макар и с по-силни контракции след разходката). Каза само, че е добре да почивам сега, докато мога, за да имам сили за същинската част. Отново си легнахме с Фиши и се гушнахме. Аз вече не можех да спя от контракциите, но се постарах да си почивам колкото ми е възможно. Ако ме бяхте попитали предната вечер, щях да кажа, че очаквах до това време вече да съм родила, но бях милостива към себе си и се стараех да не мисля какво съм очаквала, а да се предам на случващото се и да се концентрирам върху това, което се случва с тялото ми.

В 16:00 ч. разкритието все още не беше напреднало, въпреки засилените контракции. Забелязах, че д-р Дончева започна да се чуди какво става, но Илона бързо предложи да правим упражнения за наместване и слизане на главичката на бебето и се разсеях. Той беше в добра позиция, но главичката му беше още високо. Реално само контракциите ми правеха разкритието без помощта от натиска на главичката, както трябваше да бъде.
С Илона и Фиши започнахме упражненията и много се забавлявахме! Всяко упражнение трябваше да се изпълнява по време на контракция и определено беше предизвикателно, но ми беше много интересно и преживявах всичко с усмивка и добро настроение. Усещах как Матей се върти страшно много след всяка контракция. Той също се стараеше да помогне и да свърши своята работа. Водите ми продължаваха да изтичат малко по малко и тапата също продължаваше да пада.

В 18:00 ч., когато ми казаха, че разкритието е 5 см, щях да се съкруша. Но не се предадох на тази емоция! Да, бяха минали 12 часа, а разкритието ми беше напреднало едва със сантиметър. Очевидно имаше някакъв проблем, но всички от екипа искаха да ми дадат всеки възможен шанс, а аз исках да дам същото на детето ми. Щом той имаше нужда от повече време, аз нямаше да се предам за нищо на света!
Единодушно решихме да пуснем минимално количество окситоцин, за да подпомогнем процеса и да напредне малко по-бързо разкритието. Тоновете бяха добри.
Окситоцинът, макар и в малки количества, си каза думата и контракциите станаха вече много силни. Слушахме Шакира, седях на топка, правих напади на един стол по време на контракция. Давах всичко от себе си да помогна на Матей! Нямаше нещо на този свят, което не можех да изтърпя в този момент! И на всичкото отгоре се забавлявах! Вече беше центрирана главичката от упражненията преди това. Контракциите ми прогресираха непрекъснато, а разкритието оставаше същото. От окситоцина станаха и по-продължителни.

В 20:00 ч. д-р Дончева ме прегледа за разкритие по време на контракция. Беше ужасяващ преглед, изпитах нечовешка болка! Но донесе добри новини – почти 7 см. разкритие! Ура! Докторката напипа главичката, оказа се, че има хематомче. Малкото ми момче даваше всичко от себе си да свърши своята работа, но не успяваше.
Съгласих се да ми бият някакъв спазмолитик, който да подпомогне процеса по изглаждането на шийката. И тогава рухнах! Устата ми започна да лепне, зави ми се свят, премрежи ми се погледът, контракциите станаха зловещи. Нямах сила, усещах как не мога да контролирам крайниците си, чувствах се разбита на хиляди парченца. Някакви хора ми говореха, а аз не ги чувах. Хипервентилирах, щях да припадна, хвана ме страх, паникьосах се. Срещнах погледа на Фиши, който даваше всичко от себе си да не изглежда притеснен, дори ми се усмихна! Ще помня тази усмивка цял живот. После, по някакъв магически начин, Илона успя да достигне до мен и заедно с Фиши ми върнаха контролираното дишане. Той дишаше с мен, беше много важно и не мога да бъда по-благодарна, че беше там не само в този момент, но и през цялото време. Посъвзех се и разбрах, че вече имам контракции с напъни!
Д-р Дончева поиска запис на тоновете, но не успявахме с машината в стаята. Свалиха ме на машината в операционната, за да са сигурни, че ще ги измерят правилно. Сложиха ме да легна по време на контракция. Чух, че д-р Дончева казва “Тоновете падат, пригответе я за спешно секцио!” Анестезиологът беше там, защото само преди час го извикаха, за да може да ми бие епидурална упойка. И на това се бях съгласила, предвид обстоятелствата.
Изпитах много неща в този момент, но и облекчение, че нещата отиват нанякъде и момченцето ми няма да се мъчи повече.

Матей се роди в 22:20 ч., 3870 г, 52 см Здрав, плачещ, топъл и по-мекичък от всичко, което съм усещала някога! Голям мъж! Проблемът? Беше се усукал в пъпната връв през шията, раменете, подмишниците и между краката. Зловещо. Нямали сме дори и 1% шанс да се роди естествено. Връвта го държеше много високо, усетих как ме натискат силно по ребрата, за да го извадят през разреза.

След като го извадиха, пуснаха Фиши в стаята, до главата ми, и веднага след аспирацията ни го донесоха да го нацелуваме! Зашиха ме и ни настаниха в реанимация, донесоха Матей, разповихме го с Йоана и го сложихме гол върху мен, а той веднага засука лакомо, сякаш цял живот това е правил! Оставиха ни час и половина тримата, беше вълшебно!

Една далеч по-тъжна история:

Раждането на една "ничия" пациентка

В заключение

Радвам се, че избрах този екип и тази болница. Това бяха правилните избори за нашето семейство. Не съжаляваме за нито един от тях, нито за развоя на събитията. Така е трябвало да бъде.

Радвам се, че докарах почти докрай едно невъзможно естествено раждане. Матейчето си избра кога да се роди, беше готов и двамата се потрудихме доста, за да се срещнем. Тялото ми премина през невероятно приключение, несравнимо с нищо друго, което някога съм изпитвала. Бях подложена на огромно изпитание и разбрах, че съм способна на неща, за които не съм и подозирала. Разбрах колко силна мога да бъда и как за нещата в живота, които си струват, човек няма граници във възможностите си! Разбрах колко силен е и съпругът ми. Той май все още не осъзнава колко много е направил за мен и какъв герой е в очите ми след цялото това време, прекарано ръка за ръка. Той се бори не по-малко. Със себе си, със страховете си, с това да не покаже и за миг притеснение. Беше много смел и ще го давам за пример навсякъде и на всеки!

Радвам се също, че секциото ми беше точно в Свети Лазар, защото:

• мъжът ми беше до главата ми от момента, в който извадиха бебето, докато сам не реши да си тръгне;
• дадоха ни Матей веднага, щом ме пренесоха в реанимация, и успяхме да осъществим кърмене още в първите минути от живота му;
• раздвижиха ме още на шестия час след операцията и възстановяването ми потръгна адски бързо;
• менюто беше съобразено с протичането на раждането ми и също спомогна по-бързото възстановяване на дейността на червата;
• само от мен зависеше кога бебето ще е при мен и кога не;
• питаха ме за всяко нещо – дали да го дохранват, дали да го къпят, дали да му дават вода, дали искам да го вземат за тоалет; единствено се разочаровах, че едната акушерка отказа да му смени памперса, защото ги сменят на три часа и още не е време;
• беше чист късмет, но бях платила пакет за двойна стая, а в крайна сметка бях сама, защото нямаше кого да настанят при мен; можех да имам колкото искам посетители, по което искам време на денонощието и можеха да остават при мен колкото пожелаят. Фиши един следобед дори дойде при нас и работи оттам, стоя половината ден, буквално! 

Винаги бих предпочела болките от контракциите пред възстановяването от секциото – то ми беше ужасно!
Благодарна съм, че не бях ограбена от всички емоции, които исках да изпитам и ми беше даден всеки шанс! За това нещо заслуга имат главно Илона и Йоана от АК “Зебра”, както и д-р Дончева. Безкрайно признателна съм им! В крайна сметка се чувствам чудесно емоционално!

И накрая знам, че ще ме попитате дали всичко се забравя като видиш малкото си геройче. Не, не се забравя. Помни се, но с добро чувство, защото всичко е добре, когато свършва добре!

Вижте и историята на Яна в

Не било чак толкова страшно

Снимки: личен архив на Пирина

Източник: empirina.com

Препоръчваме ви още:

Как да се подготвим за раждане

Някои психологически аспекти на раждането със секцио

Автор: Милена Макавеева

Когато решим да станем родители, в главата ни изникват безброй въпроси. Докато чакаме появата на малкото човече си представяме как ще го гушнем, ще го разхождаме, ще подкрепяме всяка негова мъничка крачка. Искаме да му подсигурим най-доброто, още повече че в днешно време има невероятен избор на столчета, колички, бънджита, проходилки и др. Те до голяма степен ни улесняват в грижите за мъниците, но дали им помагаме, позиционирайки ги в тях? 

Независимо колко модерен, различен и забързан е животът ни, психомоторното развитие на децата следва едни и същи закони. Бебето се ражда с арсенал от безусловни рефлекси, които подсигуряват физическото му оцеляване. Постепенно, посредством движенията на тялото, тези рефлекси биват интегрирани в по-зрели и осъзнати, контролирани действия. Първото „научаване“ се осъществява чрез тренировка и повтаряне на даден двигателен опит. Впоследствие този опит се запаметява и това позволява на малкия човек да го пренесе и използва в нова ситуация. От нас като възрастни зависи какви възможности за движение ще предоставим и как ще дозираме околните стимули, така че да не са прекалени и да са съобразени с наличните умения. Например бебето, поставено в позиция по гръб с играчка, над себе си, прави редица неуспешни и некоординирани опити да я достигне. Първоначално посягането е предимно странично, постепенно се насочва към средната линия на тялото и колкото повече упражнява тези движения, толкова по-прецизни и успешни са, докато след известно време можете да видите да държи с двете ръце играчката и да се опитва да я приближи до устата си.

Изключително ключово е бебетата да бъдат оставяни повече време в позиция по корем, желателно е на широка и твърда повърхност, а също и да бъдат стимулирани от близките чрез масажи на цялото тяло и игри на голяма топка. Как можем да стимулираме двигателно едно проходило дете и защо, ще опиша накратко в следващите редове.

Във възрастта между първата и втората година, с прохождането, се овладява хоризонталната средната линия на тялото, т.е., коремната област се оформя като център на тежестта. Малчуганите се научават да се навеждат от стоеж, да взимат нещо от земята и отново да се изправят. Това, което зрително привлече вниманието им, се превръща в цел, подтиква ги към действие. Би могло да се използват тунели, пътечки с препятствия тип легнала стълба или от възглавници с различен обем, по които детето да стъпва, по възможност, босо. Целта на този тип занимания е да се провокира движение в пространството в различни позиции на тялото. Не е задължително препятствията, които поставяме, да бъдат преминавани само с ходене. Ако се получи сериозно разминаване между актуалните умения и трудността на действието, това може да подейства демотивиращо. Идеята на този род игри е детето да изпитва удоволствие от движението и сензорните стимули. След първата година, когато е достигната стабилна вертикализация, е подходящо да се въведат дейности, стимулиращи функцията на вестибуларния апарат, като например люлеене и въртене, слизане по стълби, катерене. Добре интегрираната функция на вестибуларния апарат позволява на детето да има стабилен постурален контрол, да остане спокойно на едно място, да внимава и да задържа фиксиран погледа си, докато се движи. 

Маркери на детското развитие от 1 до 5 години

Между втората и третата година движенията стават по-координирани и по-добре организирани в пространството. Малкият човек опитва да скача с две крачета, търкаля и хвърля обект в дадена посока, тегли, носи, бута. Започват опити за кръстосване на лявата и дясната половини на тялото. Подходящи са игри с топка – важни за развитие на зрителномоторната координация: подаване, хвърляне, хващане, бутане на други обекти. Би могло да се направи нещо като „паркур“ - трасе с поредица от различни препятствия като: наклонена плоскост, по която да се катери детето, греда, по която да се придвижва, поставяйки стъпалата си, кухи кубове, през които да се промушва, батут, на който да скача. Използвайте възможностите да стимулирате тактилната повърхност на дланите и ходилата, можете да направите разнообразни сензорни кутии, през които да последователно да преминава босо детето – например с памук, леща, трева, пясък и други. Важно е да отбележа, че през играта в реалното, триизмерно пространство, се овладяват пространствени понятия като: голямо/малко, вътре/вън, отпред/отзад, отгоре/отдолу. В следващият възрастов период може да се въведат игри с цел по време на вестибуларна стимулация (хвърляне на топки в голям кош по време на люлеене например), както и такива на балансиращ диск, каране на колело и други. 

Игри и играчки през втората година на детето

Ако детето с типично развитие получава достатъчно и разнообразни сензорни стимули и възможности за движение, то ще изгради адекватно схемата на собственото тяло, което е базисен компонент за усвояване на пространствените и времеви концепти. Най-общо казано, схемата на тялото е познанието, което има детето за тялото си, в покой и по време на движение, без задължително да го наблюдава. Това вътрешно усещане се изгражда благодарение на добре интегрираната информация, постъпваща от мускулите, ставите и кожата. Това не е вродено знание, а нещо, което се изгражда посредством кинестетичния и сензорен опит. Ако поради някакви причини не се формира схемата на тялото у детето, това би рефлектирало върху:

• Познаване границите на собственото тяло и разграничаването от другите;
• Познаване и контролиране на позите на тялото;
• Адекватното положение на тялото и частите му една спрямо друга в пространството;
• Адаптирането на тялото по време на движение спрямо средата;
• Уменията за подражание;
• Организирането и правилното насочване на жестове към определена цел;
• Фината моторика и уменията за самообслужване;
• Графичните умения.

В световен мащаб има разработени доста двигателни терапии за деца с проблеми в развитието. Те се основават на теорията, че давайки стимул на мозъка през двигателни дейности, се активира т. нар. невропластичност. Предоставянето на повече възможности за движение и обогатяване на сетивния опит в ранната детска възраст е ключът към балансираното развитие и доброто усещане на детето в собственото му тяло. Да го направим!

За Милена

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“, на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от екипа на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“. След това стартира частната си практика в Логопедичен кабинет „Светулките“. Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви още:

С какво може да ни е полезен логопедът

Още не говори, но всичко разбира - дали е така?

Не, не става дума за онези разговори на кафе или в градинката, в които вкупом се оплакваме една на друга, че таткото не взема достатъчно активно участие в грижите и възпитанието на детето. Говорим за случаите, в които той напълно игнорира детето си. Какви може да са причините за подобно поведение? Едва ли обяснението е само в прекомерната му заетост и умора. Жените също работят (домашният труд е пълноценен поне 10-часов работен ден) и все пак полагат усилия – да прочетат приказка, да зашият отпраното ухо на плюшения заек, да поиграят на „Не се сърди, човече“ и т.н. Къде са в това време бащите?

Ето какво споделя една майка по темата:

„Имаме четиригодишен син. От половин година баща му напълно отсъства от живота му. Зает е с проектите си и с плановете си за кариера. Рядко се застоява вкъщи и ако аз все пак успявам да го видя, макар и в късните часове, детето ни няма този късмет. В малкото моменти, когато са заедно, баща му присъства само физически. Опитвам се в свободното му време да им дам възможност да са само двамата заедно. Но в такива случаи мъжът ми води по-големия си син (от предишен брак), за да играе с брат си, докато баща им се отдава на собствените си занимания. Много ми се иска детето ми да има близка връзка с баща си, да правят някакви „мъжки“ неща заедно, да имат общи интереси, но не се получава. Разбирам, че усилията ми са напразни, докато мъжът ми сам не прояви инициатива, но ме потиска мисълта, че помежду им няма никаква близост.“

Възможно е споделеното от тази жена да е част от собствения ви живот. Темата е наистина много болезнена. Кои могат да бъдат причините за равнодушното отношение на бащата към децата му?

Дневникът на касичката (бащата)

Разрив в отношенията между майката и бащата

Ако мъжът вече не обича жена си, децата, които има от нея, се превръщат в натрапчиво напомняне за принудителния им съвместен живот. Защо не се развеждат? Много от двойките в подобна ситуация биха свили рамене и замълчали. Жените се страхуват от перспективата да се справят сами с живота и отглеждането на децата си. Мъжете също пасуват (уморени са, примирили са се, не са в първа младост, това им е втори брак, а всичко е едно и също… ). Затова се държат мъжки – изкарват пари за прехраната на семейството, изслушват жена си, според настроението и търпението си, не предприемат нищо, за да не усложняват живота си, живеят заедно, но не един с друг.

Възможен изход от ситуацията е да признаете, че не сте заедно в истинския смисъл на думата и да се разделите. На практика вие вече сте разделени, просто не е официално.

Има и друг вариант – да попитате директно – „Обичаш ли ме, или не ме обичаш вече?“ И да слушате не думите, а бързината на отговора, интонацията, да гледате другия в очите и да не бягате от реалността в разговора. Тогава има шанс да откриете истинската причина за това състояние на връзката ви.

Защото най-важното, което един баща може да направи за децата си, е да обича майка им. Останалото може да се нареди.

Ама вие луди ли сте?

Детето се е появило ненавреме

Разбирате, че мъжът ви все още ви обича, но се е почувствал в капан, когато сте обявили, че очаквате дете. Не е важно дали сте официализирали отношенията си или не. Важно е, че в този период от живота си, той е искал да живее с вас, но без деца. Особено ако това не му е първи брак.

Възможно е мъжът ви да е планирал активно развитие в кариерата си, възможно е точно вие да сте източникът на вдъхновение да го прави. Изведнъж рязко сменяте своето амплоа с това на майка. Да, ще му е неприятно. А на вас ще ви е неприятно, ако ви го каже в лицето.

При по-агресивни обвинения от негова страна би могло да му се напомни, че като възрастен мъж, който има някакви планове, които все още не включват деца, би могъл да се погрижи за контрацепцията. Подобни спорове и обвинения обаче са неефективни и не заздравяват връзката.

Какъв е изходът от подобна ситуация? Продължавайте да го вдъхновявате, както е било преди появата на детето. Поощрявайте го в стремежа към професионална реализация. Това ще съхрани връзката ви, а обичта към вас и привързаността му ще се пренесат и към детето. Постепенно, малко по малко, но си струва да бъдете търпеливи. Той наистина е планирал да посвети този период от живота си на себереализацията си (но не като баща). Все пак този стремеж има предел, след който погледът му отново ще бъде насочен само към семейството.

Да спасим бащите

Прекалената ви отдаденост на детето

Възможно е мъжът ви да ви обвини, че след раждането на бебето вие сте така обсебени от майчинството, че просто не сте оставили място за бащинството му. Появила се е нова двойка (майка и дете). На таткото се пада задачата да опита да съхрани нормалността в семейството и връзката помежду ви. Обикновено в такива семейства има разкошна детска стая, но не и местенце за бащата, където би могъл да се уединява от време на време, да помисли, да поработи. Мъжът се съпротивлява на нахлуването на детето в живота му – разхвърлени играчки навсякъде (когато 2-3 са напълно достатъчни за игра), безкраен рейд по магазините за попълване на гардероба на бебето, готовност на майката да угоди по всякакъв начин на малкото: „Когато тате изкара парички, ще ти купим… “

Ако това вече се е случило, е добре да направите крачка назад от детето – към партньора си. Защото мъжът ви няма да доближи детето – там вие сте обсебили цялото пространство.

Завишените ви изисквания към грижите за детето

Ако сте твърде фиксирани върху хигиената, здравословното хранене, гардероба, възпитанието и грижите за детето, всеки нормален мъж би се оттеглил или… обесил.

Мъжете често имат различна гледна точка към изброените аспекти. А и на децата им е по-лесно с тях - по-лесно и приятно да спят, да се мият, да се хранят, да се разхождат…

Не, не става дума за това за пренебрегвате здравия разум и да оставите нещата да се развиват от само себе си, но би било добре за всички да се поотпуснете. Иначе си ще си докарате тотално изтощение, а таткото ще бъде отегчен и дистанциран.

Таткото не умее да играе с детето си

И не е нужно да умее. Детската игра е дар Божи. А включването на детето в реалния ни живот е напълно човешко. Важно е да обясните това на партньора си. Без назидателност, спокойно. С какво обича да се занимава той? Нека прави същото с детето си – да го научи да играе шах, да му покаже как да се прицелва точно (ако обича лова), да построи заедно с него сграда от кубчета (ако е в строителния бизнес), да поритат топка заедно (ако обича да прави това с приятели). Важно е да не се намесвате в заниманията им, да не го критикувате или съветвате, за да не убиете желанието, което едва се е появило.

Десет разлики във възгледите на майките и бащите
за възпитанието

Моите деца съществуват благодарение на баща им

Нито един мъж не е предизвиквал у мен желание да бъде баща на децата ми веднага. Дори смятах, че когато реша да имам дете, вероятно ще го отглеждам сама. Макар че подобна перспектива не ме вдъхновяваше особено, въпреки финансовата възможност да се справя. После се появи ТОЙ и след няколко години разбрах, че си струва да рискувам и да се впусна в авантюра за минимум 18, а може и повече години. Ние възпитаваме децата си ЗАЕДНО. Това е безценен опит за тях. Не знам как ще се развият нещата в бъдеще, но за миналото (съвместното раждане, носенето на децата в слинг, разходките и памперсите) аз съм благодарна на мъжа си.

Всеки ден, работен или почивен, напрегнат или спокоен, аз усещам подкрепата му и виждам загрижеността му за децата ни. И съм щастлива, че не съм избрала друг. Защото на всички онези прекрасни, талантливи, умни и сексуални мъже не им достигаше едно много важно качество – бащинското чувство.

И ако ме попитате от какво зависи то (как например успявам да го мотивирам да се занимава с децата) ще свия рамене…

Изначално това е даденост за мъжа ми. Вторичната причина е, че се обичаме. След това бих поставила възхищението си от това как го прави (с мъдрото пояснение, защо го прави и каква е ползата от децата ни за това). И, разбира се, аз никога не изпадам в крайности по отношения на грижите и възпитанието на децата. Доверявам се на мъжкия му подход към нещата.

Защото всичко започва от майката. Погледнете как бащата се отнася към децата си и ще разберете какво е отношението на жена му към него.

Автор на текста е Наталия Качанова - психолог, специалист по интегративна психология, писател, съпруга и майка на 4 деца.

Препоръчваме ви още:

Защо той не иска дете

Коментарът на бащата

Защо никой не ме предупреди?

Автор: Диана Илиева

Този въпрос си го задаваме всяка година около 80 000 български семейства, чиито деца ще тръгват на училище. По принцип не би трябвало да има нещо неясно, обезпокоително и т.н., защото нали, не сме Африка, имаме си образователна система, която е дори уж безплатна и всичко е организирано. Да, ама не.

Дойде ли този момент, дори една година преди да дойде, започват едни странни, дори абсурдни маневри в различните населени места. Различни, но навсякъде еднакво луди. В големите градове местата в училищата не достигат. Особено в тези, които се водят хубави, елитни и т.н. Родителите пускат цялото си въображение, комбинаторика, сложни шахматни ходове с адресни регистрации и какво ли не, дори ползват жокера „помощ от приятел“, за да наместят безценното си в предварително науменото училище. В по-малките градове картината е обратна – училища много, има дори закрити такива, там директорите, притиснати от делегираните бюджети, и учителите, от възможността да загубят мястото си, защото не са събрали клас, вземат (законно или не, надявам се първото) ЕГН-тата и адресите на потенциалните първокласниците и хукват да обикалят по адреси и да рекламират като търговски пътници училището си, и в частност себе си, за да запишат заветната минимална бройка деца. Съответно имаме и палитра от ситуации между родители, учители, директори, които ако не бяха толкова унизителни, щяха да са смешни.

"Системата" я правим ние

Често децата стават свидетели, ако не пряко на всички действия, то поне на изпуснати коментари в къщи – „Как пък да не го запишем Ванко при тая патка!“ или „Ще ги разоблича тия мошеници Иванови, ще ги унищожа направо!“

И целият този цирк нямаше да го има, ако училищата бяха така организирани, че да са достатъчно, еднакво добри (като материална база, персонал и т.н.), с грижа към децата и индивидуалните им особености, ако учителите бяха с нужния авторитет и съответно качества... И вместо да губим сили, нерви и енергия за такива неща, да сме спокойни, да знаем, че нашите наследници попадат на хубаво и интересно място, където ще се чувстват добре, ще се развиват като личности, ще добият не само знания (и то практични, важни за бъдещето им), но и приятелства, и полезни навици, и морални качества... Сега, знам, че ще има много скептици – „То, ако можеше, щеше да е направено!“ или „Става, ама само с много пари в частно училище!“. Обаче се оказва, че може и вече е направено. Поне в няколко държави има доста добре функционираща държавна образователна система, а тази във Финландия е от образците. И ако многото български семейства, които сме тук, в България, с децата си, се обединим и го поискаме това, то ще успеем да направим нещо с изключителен социален ефект за нашите деца и за поколения напред.

Препоръчваме ви още:

Какво искат родителите?

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

За равен достъп до качествено образование