И това се случва, макар да не е толкова често. На пръв поглед, проблемът изглежда неразрешим. Но в крайна сметка, дори най-категоричният отказ може да се превърне в „може би“. Как да разберем дали решението на човека до нас не е окончателно?

Когато за пръв път споменах на мъжа си, че искам дете, той се престори, че не ме е чул. Вторият път направо ме отряза: „Хайде да не си говорим глупости! Това вече не е смешно!“ С времето му стана ясно, че изобщо не се шегувам, но продължаваше да ми отказва. Всеки път, когато виждахме на улицата бременна жена или детска количка, лицето му изразяваше нещо между притеснение и чувство за вина. Бях сигурна, че ако разбера какви са страховете му, все пак ще мога да го убедя да се съгласи.

Причините, поради които мъжете не искат да станат бащи, са много и за някои от тях дори не подозираме, че могат да съществуват. Но ако се опитаме да ги разберем, можем да накараме партньора си да промени своята гледна точка.

Понякога е нужно поощрение

Проблеми с кариерата, малко жилище, оскъдно заплащане…С всички тези аргументи можем да се справим. Често е достатъчно да обясним на човека до нас, дори на най-категоричния, че за детето най-важно е да бъде обичано. Следващата стъпка е да въздействаме на очакванията на бъдещия татко, уверявайки го, че щом сме избрали да създадем поколение точно с него, значи сме сигурни, че е способен да направи едно дете щастливо.

„Ражда се детето, сбогом романтични вечери и импровизирани уикенди. Вместо това трябва да ставаш нощем, всяка сутрин да водиш някого до детската градина или училището, изобщо превръщаш се в домошар, който от месеци не се е виждал с приятелите си. Не, благодаря!“

Ако човекът до нас се бои да загуби свободата си, можем да го убедим, че детето няма да превърне ежедневието ни в затвор, ако бъде правилно организирано.

 „Осигурих бавачка, още преди да забременея с дъщеря си. А когато ставаше дума за пари, повтарях, че и двамата работим, значи няма да се наложи да се откажем от повечето си придобивки. В крайна сметка, сега мога да разчитам на помощта на майка ми (нашата бавачка) и да продължа да работя, защото семейството ми има нужда от моя доход. За съпруга ми нещата не се промениха съществено.“

И все пак: какво плаши мъжете? Отговорността. Те се страхуват, че няма да бъдат добри родители. Може ли да се преодолее този страх. Тревогата рано или късно отминава, като много други митове за живота, които са били опровергани.

Отказът да пораснеш

„Когато жена ми каза, че иска дете, изпаднах в паника. Знам, че това е нормална стъпка, но първото, което ми хрумна беше, че ще трябва да продам любимата си кола, за да взема някакъв семеен автомобил, който гори по-малко.“

Какво трябва да бъде решението? Да покажем на този, който се колебае, че ставайки баща пак ще е желан и обичан е възможност. Можем да посочим за пример приятелите му, които вече са родители и не са се променили. Можем да погъделичкаме нарцисизма му, казвайки, че бащинството ще го направи още
по-привлекателен.

Можем да подходим и авантюристично.

„Не исках да го принуждавам да взема подобно решение. Просто предложих да оставим нещата, да се решат от само себе си. Престанах да пия противозачатъчни. Чакахме дете, без да променяме начина си на живот. Забременях след две години и мъжът ми беше щастлив, че ще става баща.“

Мъжете към 40-те много често не се доверяват на жени, за които майчинството става натрапчива идея.

„Приятелката ми сподели, че иска дете, три месеца след като започнахме да се срещаме. Това ми се стори прекалено. Била на 35 години и биологичният й часовник вече „цъкал“. Чувствах се като в капан. Затова я помолих да изчакаме.“

Жените, които са отдадени на кариерата си, инвестират времето си в работа. Впоследствие с наближаването на 40-те се „събуждат“, изпадат в паника, че времето им е ограничено и може да не успеят да станат майки, така тероризират не само себе си, но и партньора си.

Друга типична ситуация

Мъжете, които имат деца от първия си брак, изпитват чувство на вина, че могат да си „родят“ друго дете. Те не са в състояние да правят планове за нови наследници, докато вече родените растат, отделени от тях. Често с развода идва и отказът от други деца. В подобни случаи не бива да се бърза. Нужно е време да се преживее предишната връзка и мъжът да осъзнае, че е напуснал само жена си, но не и децата.

Когато мъжът се идентифицира с дете

„Направете следния тест - попитайте майката кого ще спаси пръв, ако се случи природно бедствие – мъжа или детето си. Тя веднага ще ви отговори – „детето, защото то повече се нуждае от мен“. Ето това ме вбесява! Аз искам да живея с жена, която би спасила мен! Мисълта, че трябва да я деля с детето, макар да е мое, ме изнервя. Затова не искам деца: изобщо не съм готов да мина на втори план.“

Шокиращо признание, което слава Богу, е изключение.

Всичко се усложнява, когато мъжът символично казано е „на отглеждане“. Отношенията с жена му са от типа „майка-син“ и той съвсем естествено се съпротивлява на възможността между тях да застане дете. Това е патологична ситуация, в която отново възниква проблемът с отговорността. Връщайки се емоционално към състоянието на дете, мъжът не може да приеме да носи отговорностите, присъщи на възрастните хора.

Това са варианти, при които за решаване на проблема е нужна намесата на специалист. Можем временно да се разделим, за да дойдат нещата на мястото си. Понякога подобно прекъсване може да позволи отново да се повдигне въпроса за изначалните причини за отказ, макар да има риск в крайна сметка мъжът да преживее раждането на детето негативно, ако предварително не са изхвърлени „скелетите от гардероба“. В този случай не можем да направим нищо друго освен да се опитаме да убедим партньора си да се подложи на терапия или просто да прекратим връзката си.

Когато миналото напомня за себе си

„Единственото, което помня от баща си са побоите, жестокостта и омразата. Вечер заспивах, мечтаейки да изчезне от живота ми. На 16 години напуснах дома си и повече не го видях. За мен е непоносимо да създам дете, страхувам се да не го подложа на това, което съм преживял.“

„В детството си страдах от отсъствието на баща си. Той ни е напуснал, когато съм бил на три години. Отгледаха ме мама, баба, лелите ми. Баща ми много ми липсваше. Не вярвам в семейния живот. Защо да създавам дете с жена, с която може да се разделя след време, и никога повече да не я видя?“
Идеята за дете кара мъжете, с подобно минало отново да преживяват нещастните отношения с бащите си.

Има и причини, които водят до още по-категорични откази.

„Заченат съм случайно, от родители, които не са ме искали. Оставили са ме за осиновяване, но това така и не се случи. Защо ми е, с такъв опит в собствения ми живот, да създавам дете?“

Това са мъже, които трудно ще се впишат в групата на бащите. Подобна идея само връща чудовищни спомени. В такива случаи да се настоява е опасно. Може да помогне терапия със специалисти, при която да се анализират ситуацията, нерешените проблеми в миналото. Но дали ще бъде намерен ключът към бащинството, зависи единствено от мъжа.

Да започнем от себе си

Не е добра идея да постигаме целите си с лъжа.
Мисълта да спрем противозачатъчните, без да се съобразим с мнението на партньора и да симулираме „случайно“ забременяване за много жени е твърде приемлива. Но имаме ли право да го направим? Психолозите твърдят, че подобни случаи никак не са изключение. Нерядко жените не желаят участието на мъжа по въпросите за продължаване на рода. Подобни жени олицетворяват майчинското всемогъщество.
Да игнорираме по такъв начин желанието на мъжа до себе си, означава да излъжем и да проявим неуважение. След подобна постъпка съществува риск той просто да напусне семейството след раждането, чувствайки се неподготвен и негоден да бъде баща. Все пак детето трябва да е резултат от обичта между двама души, а не на един.

Действително ли мъжете са против?

Сигурни ли сме, че точно партньорът ни не иска деца, а не ние самите? Случайно ли попадаме всеки път точно на такъв тип мъже? Често такива партньори са отражение на двойнственото отношение към майчинството на самата жена.

„Исках от мъжа си дете, знаейки, че ще ми откаже. Дълбоко в душата си аз също не го исках, но усещах натиска на близките и приятелите. И вместо да призная чувствата си, се скрих зад отказа на мъжа си.“

Много често в подобни случаи става дума за страх да не загубиш придобивките на свободния живот без ангажименти, страх от раждането или неувереност, че ще се справиш като родител. В подобна ситуация просто проектираш собствените си съмнения и страхове в човека до себе си.
Естествено най-добрият вариант е споделянето на притесненията, страховете и съмненията. Затова са разговорите. Дори, ако крайният резултат е раздяла на двойката.

Как да изградите пълноценни отношения можете да прочетете в Емоционалният интелект на мъжа - разковничето на силната връзка.

Материала подготви Янка Петкова