За първи път ми се случи да се увлека толкова в книга, посветена на храненето. Но“Войната с храната“ на британската психотерапевтка Джулия Бъкройд не е просто книга с диети или информация за хранителните разстройства. Това е книга, която може да преобърне погледа ни към храната, за да открием защо отново и отново следваме определени модели, въпреки че осъзнаваме, че ни вредят. Освен това мисля, че ще помогне на читателя да реши за себе си някои по-леки проблеми с хранителните проблеми, а хората с по-сериозни ще могат да отидат мотивирани и с определена представа каква е причината за поведението им при терапевт. Изключително полезна и (поне за мен това е много важно, защото не обичам да затъвам в сложна терминология и отнесени разсъждения) изключително интересна. Със съгласието на издателите публикувам част от нея, в която открих своето семейство. Вие намирате ли вашето? 

Семейството на Джардин било шумно, експанзивно и многобройно. По време на хранене те водели цветисти разговори и се съревновавали един с друг за пространство да говорят. Държели къщата отворена, така че приятелите на децата им често идвали и се включвали в тези жизнерадостни събития. Кейт, майката, била изключително добър готвач и създавала, очевидно без особено усилие, големи количества вкусна храна. Ленард, бащата, бил подкрепящ и оценяващ съпруг, който често благодарял на съпругата си за отличната храна, на която всички току-що са се насладили за пореден път. За Джардин храненията били радостни поводи за празнуване. Това не означавало, че нямали своите мъки или кавги, но времето за хранене обичайно било щастливо събитие.

Любопитно е, че в семейството на Джардин всички били леко пълни, като че ли удоволствието от яденето и времето за хранене било твърде голямо, за да му се устои, но никой не се притеснявал особено. Това може да подкрепи казаното от мен по отношение на употребата на храната. Ако използвате храната, за да празнувате, както това правело семейството на Джардин, и в процеса напълнеете, това е проблем само ако ви прави нещастни. Ако начинът, по който се храните, ви носи радост, тогава няма проблем.

Храненията в семейство Найт, от друга страна, били мрачни и плашещи. Бащата, Малкълм, бил жесток и злонравен човек, който тероризирал съпругата си Нора и децата си. Точно по време на семейните хранения той избирал да се заяжда с тях за маниерите им на масата, дрехите им, какво казвали или как го правели, физиономиите им, всичко или нищо. Много, твърде много хранения приключвали с жестоки избухвания от страна на Малкълм и със сълзи в нечии очи. Дъщерята, Оливия, се справяла с тази ситуация, като била извън дома си възможно най-дълго време. Когато трябвало да се присъедини към останалите, тя често се хранела твърде бързо, както правел и брат ѝ, очевидно опитвайки се да приключат с храненето колкото е възможно по-скоро. Понякога обаче напрежението било толкова силно, че не можела да яде, поради което имало не един и два случая, в които не хапвала почти нищо.

Като възрастна Оливия открила, че повтаря точно този модел. Напрежение, дистрес или тревога можели да я провокират или да яде бързо и неконтролируемо или да отиде в анорексичен период, през който ще се храни съвсем малко. Беше ѝ изключително трудно да установи редовен, нормален модел на хранене, като това се отразяваше съответно и на теглото ѝ.

Патрик бил отгледан от своите възрастни баба и дядо. Те били грижовни, но продължавали да живеят по начин, установен от години и в който, поради това че се присъединил късно и неочаквано, Патрик не успял напълно да се впише. В делничните дни се хранел сам. Прибирал се от училище в края на деня и му сервирали вечерята да си я изяде сам. Дори и храната да била прилична, Патрик не успявал да се концентрира върху изяждането ѝ. Казваше, че като че ли винаги му се искало да бъде навън и да играе с приятелите си. Баба му не му правила компания, докато се хранел – това било време без каквато и да била емоционална привлекателност. За Патрик било изключително трудно да се принуди да яде, когато се преместил оттам. Теглото му било значително под нормата и изпитвал постоянно отвращение към храната. Когато обаче започнал да влиза в близки взаимоотношения и да открива удоволствието от споделеното хранене, той започнал и да осъзнава как всъщност продължавал семейната традиция на самотно или принудително хранене.

Роберта живеела само с майка си, която била медицинска сестра и работела нощни смени. Имала близко, дори твърде зависимо отношение с майка си, както и много малко приятели, така че била свикнала да прекарва вечерите си сама у дома. Когато се прибирала, майка ѝ вече била тръгнала за работа, така че Роберта си приготвяла някаква вечеря и я изяждала пред телевизора. Била самотна и „гладувала“ за майка си, но криела тези факти от себе си, като включвала телевизора и прекарвала вечерите, успокоявайки се с храна. Както казваше: „Просто седях пред телевизора и никога не забелязвах колко слагам в устата си.“

Господин и госпожа Симпсън, възрастна двойка, водели еднообразен и скучен живот. Като цяло били разочаровани от битието си, което изглежда било серия от рискове и кризи, само частично избегнати. Гледали на света отвъд входната им врата като на място, пълно с опасности, така че се чувствали в по-голяма безопасност у дома, следвайки ограничена, но сигурна рутина. В тази рутина храната заемала основно място – планирането, пазаруването, приготвянето, изяждането и последващото почистване на храната отнемали по-голямата част от времето и енергията им. Този процес продължавал много години, така че госпожа Симпсън стигнала до значително големи размери. За да контролира произтичащите от свръхтеглото ѝ високо кръвно налягане, сърдечни болести и множество други странични ефекти, тя пиела много лекарства, които на свой ред предизвиквали други неприятни странични ефекти. Но на препоръката на лекаря си да свали килограми, тя отговаряла само, че била твърде стара, че нямало значение и че, във всеки случай, тя ядяла много малко. „В крайна сметка – коментирала тя пред съпруга си – за какво друго да се живее?“.

Времето за хранене обслужва различни цели в различните семейства и формира част от нашия опит с храната.

Възможно е нито един от тези примери да не съвпада изцяло с вашето собствено преживяване, но, разсъждавайки върху тях, вероятно ще можете да определите какво са били храненията за вас във вашето семейство и дали вие продължавате или искате да продължите този модел и традиция.

Храната във вашето семейство

Това упражнение може да ви отнеме половин час. Може да изберете да го направите заедно с някой друг, така че да сравните опита си.

– Спомнете си за себе си като дете, когато вече сте на възраст, от която имате спомени какво ви се е случвало – за предпочитане преди да сте навършили 11 години.

– Спомнете си за себе си, когато сте били на възраст, от която помните къде сте живели и, по-конкретно, стаята, в която семейството ви (или хората, с които сте живели) се е хранило. (Ако не можете да си спомните най-ранния период, тогава изберете най-ранния възможен, за който се сещате.)

– Нарисувайте схема на стаята, като обозначите хората, мебелите, телевизора, кучето и всички останали съществени неща, които е имало в нея.

– Обозначете хората.

– Отговорете на следващите въпроси:

1. Във вашата ситуация кой готвеше храната и приготвяше ястията?

2. Какво изпитваше този човек относно тези си задачи и в какво настроение ги правеше?

– Харесваше ли му?

– Негодуваше ли срещу тях?

– Бяха ли те за него неща, които искаше да прави, или такива, каквито трябваше да прави?

3. За кого се приготвяше храната в семейството? (Познавам семейство, в което храната се приготвяше за бащата. Това, което той искаше и харесваше, трябваше да се яде от цялото семейство. Ако него го нямаше, останалите ядаха напълно различна храна.)

– Кой беше основният човек, който се хранеше?

– Децата ли бяха?

– Или някой от възрастните?

4. Каква, според вас, беше емоционалната цел на храненията във вашия случай?

– Какво се очакваше да се случва тогава?

– Какво не се очакваше да се случва?

– Бяха ли те възможност за всички да се карат?

– Бяха ли времето, в което родителите се държаха злонамерено един към друг?

– Бяха ли възможност за тях да тормозят децата?

– Или бяха възможност за изкарване на приятно време заедно и за споделяне на преживяното през деня?

– Бяха ли те време, в което никой не говореше или не трябваше да се казва нищо, т.е. време за гледане на телевизия?

5. Разгледайте схемата и помислете за всеки един от хората в нея поотделно.

– Какво най-вероятно казва всеки един от тях и на кого?

– Какво ви се казва на вас и какво евентуално вие бихте казали?

– Запишете тези неща върху схемата.

6. Какво си спомняте, че чувствахте по време на тези събития?

– Какво беше храненето за вас?

– Какво се случваше по време на храненията, за което си спомняте?

7. Когато мислите за всичко това, смятате ли, че случвалото се по време на храненията, е отразявало това, което е ставало в семейството ви по принцип?

– Мислите ли, че храненето е било отражение на взаимоотношенията в семейството ви?

– Това ли беше начинът, по който се държеше семейството ви като цяло?

10. Мислите ли, че сте имали някаква власт?

11. Кой имаше властта?

– Как се чувствахте, докато правехте това упражнение?

– Какви спомени събуди то у вас?

– А какви чувства?

– Можете ли да видите някаква връзка между това, което се е случвало във вашето семейство по време на храненията, и начина, по който вие използвате и възприемате храната днес?

Това упражнение може да бъде много силно. Някои хора се разстройват, връщайки се в спомените си към времето за хранене в първото им семейство, когато това е било неприятно. Други осъзнават, че повтарят поведенческия модел от детството си и като възрастни, независимо че не са го харесвали тогава, но продължават. Трети разбират, че актуалното им отношение към храната е силно повлияно от ранния им опит. Мисленето по тези въпроси може да бъде болезнено, но също така ни дава сила да правим избори в настоящето. Докато повтаряме моделите от миналото, без дори да ги осъзнаваме, ние оставаме техни затворници. Да ги видим ни осигурява пространство да ги анализираме и, може би, да ги променим.

Препоръчваме ви още:

Храненето като насилие