Вече е трайна тенденция жените да усвояват мъжкия модел на поведение, а мъжете да търсят нежност и разбиране. Отношенията между половете стават все по-сложни. Или пък не?
„Как да го разбирам?“, пита се 33-годишен мъж. „Мина месец, откакто се запознах с една много красива брюнетка. Изкарахме нощта заедно, поисках телефонния й номер. Тя се засмя и каза, че ще ме потърси. Бях сигурен, че ще се обади. И двамата сме необвързани. Не мога да изхвърля тази история от главата си. Все се питам – къде сбърках? И изобщо как да се държиш в такива ситуации с жените? Вече нищо не разбирам.“
Мъжът е в недоумение и можем да му съчувстваме. Както и на приятеля на една 40-годишна дама: „Той беше от тия, които винаги съм харесвала. Ние си прекарвахме добре, забавлявахме се заедно, той беше галантен, имахме сходни вкусове. Но в леглото се оказа твърде сдържан и на мен ми стана скучно. Затова се разделих с него. Имам нужда от активен мъж, за да не ми се налага да гадая желае ли ме наистина.“
Напоследък никак не са малко жените, които искат да контролират всичко, играят по собствени правила, а след това се оплакват от слабохарактерните си партньори. Сексолозите в един глас ни убеждават, че съвременните мъже придобиват някои женски качества – те са раними, търсят нежност и разбиране. В същото време дамите все по-често действат по мъжки – вземат решения, поемат отговорности, изразяват открито желанията си.
Мачото и блондинката
Животът се променя, ролите в сериала му също, но отвсякъде продължават да ни налагат стари модели – в рекламите, по телевизията. Там мъжът и жената както в доброто старо време, имат все едни и същи роли – тя е идеалният обект на желанието, със съблазнителен бюст, къса пола и високи токчета; той – с тридневна брада, силни ръце, целият в мускули. Този модел е толкова остарял, че по-скоро предизвиква иронични реакции. Каква е целта на непрекъснатото акцентиране върху пола? Да не би да убеждаваме сами себе си в нещо? Оказва се, че е точно така. Потвърждават го и психолозите, и сексолозите. Ако отделяме прекалено голямо внимание на външните признаци, значи сексуалната ни идентификация става все по-размита. Традиционно (в минали времена) мъжът е този, който работи. Прекарва времето си извън дома, в „лов“, и това навремето му е отреждало водещата позиция в семейството. Сега жените все по-често са лидери. Мъжкото превъзходство вече не е неоспоримо, физическата сила е все по-рядко търсена, силният пол прекарва повече време с децата си, грижи се за своята външност и тялото си. От друга страна жените, които правят кариера, често се чувстват не на място: неудобно им е, че изкарват повече от мъжете си, преживяват факта, че нямат достатъчно време за децата и дома си. Тези вътрешни противоречия, без съмнение, се отразяват на интимния живот на двойката. Когато днешната независима, реализирана жена срещне мъжа на мечтите си, изведнъж разбира, че не би могла да живее с него. Да, той е готов да се грижи за нея и да я защитава, но в същото време се държи покровителствено, смята се за водещ в двойката. И тя неизбежно стига до въпроса: „Кой е той, че да диктува живота ми?!“
Пълното равноправие
Жените и мъжете започнаха твърде много да си приличат. Учат заедно, работят заедно, делят си домакинските задължения, заемат сходни служебни позиции, водят един и същ начин на живот. Това ги сближава и ги прави по-разбираеми един за друг… до момента, в който стане дума за сексуалността. В това отношение природата не се е променила – ние все така настойчиво продължаваме да търсим своята половинка и точно различията ни привличат един към друг и ни възбуждат.
За да се получи двойка, партньорите трябва да се уравновесяват един друг. Целеустременият мъж е ориентиран извън дома – той остава класическият „източник на средства“. Въпросът обаче е – съгласна ли е жената с ролята „жена на мъжа си“? Ако пасивността не я устройва, може да опита да съвмести двете роли, което е сложно. Особено трудно е на по-енергичните и самостоятелни дами: те не умеят да делегират правомощия, смятат, че винаги са прави, не са готови да признаят слабостите си.
Много момичета с „характер“ в младостта си избират ролята на фатална жена, с която се застраховат от разочарования, защото водещата роля е тяхна. Донжуанският стил предполага нежелание да се разпознават своите и чужди чувства и умение да се преминава от приятелски отношения към секс и обратно без душевни страдания.
„Често ми се струва, че съм влюбена, а после разбирам, че е по-добре да бъдем просто приятели“, споделя 27-годишна жена. „Но когато призная това на мъжа, той се обижда и не иска да ме вижда повече. Жалко, защото можем да бъдем наистина добри приятели.“
А какво мислят мъжете?
Те, както и преди, искат да бъдат харесвани от жените. Притесняват се, ако не могат да удовлетворят желанията им, неприятно им е, че ги сравняват с други. Много от тях се чувстват жертви, средство за забавление на жената до себе си, сексуалният им живот започва да куца. Ако жената не предизвиква доверие, или се държи твърде освободено, мъжът предпочита да се оттегли. Това, че жените изпитват желание за секс, отдавна не е неудобна истина, но когато без да се притесняват, го изразяват открито, мъжете все още се объркват. Когато мъжът обича една жена и й се доверява, мечтае да бъде най-добрият в нейните очи и това го води към компромиси, промяна в поведението, които рано или късно я разочароват.
Стилът „фюжън“
Психическата бисексуалност е едно от откритията на Фройд. Благодарение на нея във фантазиите на мъжете и жените се срещат доминиращи, пасивни, завладяващи образи. Мъжът, на когото му харесва жената да е „отгоре“, е по-чувствителен, твърдят експертите. А жените, както знаем, нямат нищо против да доминират и в секса, особено ако това ги прави по-привлекателни за партньора.
Какви са прогнозите?
Накъде вървят връзките, когато отношенията се променят буквално пред очите ни? Ясно е, че се създава нов модел на отношения, който не е съществувал до момента. И всяка двойка ще търси този, който й подхожда. Поне можем да се надяваме.
Източник: psychologies
Препоръчваме ви:
За любовта - по мъжки
Въжето се държи от двама
10 неща, които щастливите двойки НЕ правят
Имате ли своя „родителска програма“? Мислите ли за важните неща, които детето е добре да научи до определена възраст? Правите ли това със същата настойчивост, с която планирате семейното пътешествие или обзавеждането на дома? Моят Коко ще навърши 10 години скоро и тази статия на писателката Линдзи Мийд ми дойде съвсем навреме. В блога си тя споделя своята „родителска програма“, която много ми допадна. Надявам се, че съм я изпълнила и също така вярвам, че ще е полезна и за вас.
Сякаш беше вчера, когато ме занимаваше въпросът кои житейски принципи трябва да усвои дъщеря ми Грейс до 10-та си година. Ето че вече и синът ми Уит се е устремил към първата си кръгла годишнина. След по-малко от 2 месеца, той ще навърши 10 и в дома ни вече няма да има човек, чиято възраст се отбелязва с една цифра. Както и с Грейс, непрекъснато мисля дали съм успяла да го науча кои са наистина важните неща в живота. И дали съм го направила така, че да не ги подлага на съмнение.
Мисля за това, дори си записвам някои неща, после си давам сметка, че не всичко зависи само от мен. Знам, че е важно какво върша, а не какво говоря. Знам, че да живея според тези принципи изисква повече усилия, но го правя, за да може десетгодишният ми син да ги приеме като свои.
Надявам се да съм се справила добре със задачата си. Ето кои важни неща исках да научи той до 10-та си година.
1. Уважавай другите. Мъжете и жените, директорката на твоето училище и бездомният мъж в метрото еднакво заслужават уважение. Ти вече правиш това инстинктивно. Моля те, не изневерявай на този принцип.
2. Смехът и спортът са забавни и полезни. Да се смееш е нещо нормално. Знам, че те моля за тишина по-често отколкото трябва, но работя над това. Движението и спортът, дори белите (понякога), също са нещо нормално. Но има граници – насилието не е нормално. Много важно е да разбереш къде е границата.
3. Не, значи не. Точка. И не е важно, кой казва „не“ и по какъв повод.
4. Не крий емоциите си. Ти дълбоко преживяваш всичко – промените в живота ти, спомените, любовта, загубите. Не позволявай на света да те убеди, че не трябва да се вслушваш в чувствата си. Ти можеш да бъдеш силен, въпреки че си чувствителен. Точно тази богата палитра от емоции те прави такъв. Това важи и за момичетата и за момчетата.
5. Ти не можеш да направиш другите щастливи – нито мен, нито баща си, нито сестра си. Никого. Това не е твое задължение. Ние го знаем и се надявам ти да не го забравяш. Ти носиш отговорност за себе си и за отношението си към околните. Това, разбира се, влияе на настроението им. Но не позволявай на никого да ти вменява отговорността за него или за щастието му. Аз съм щастлива да знам, че успяваш, преодоляваш трудностите, че живееш с ентусиазъм и радост.
6. Обръщай внимание на собствения си живот. И в най-обикновения делник има толкова детайли! Наскоро, преди да заспиш, ми каза: „Ние често искаме да върнем това, което сме мразили.“ Попитах те какво имаш предвид, а ти ми отговори: „В детската градина имахме „тих час" и аз не го обичах. Сега в училище ми се иска всеки ден да имаме „тих час“.“ И след няколко секунди добави: „Щом на мен ми е направило впечатление, сигурно е хубаво.“ Това наистина е хубаво. Аз още не съм се научила да спирам времето, но знам, че когато обръщаме внимание на всичко, което се случва около нас ежедневно, ще бъдем възнаградени с пълноценен живот и богати спомени.
7. Открий това, което страстно те увлича. Не е важно какво е, но не искам да чувам от теб „скучно ми е“. Никога. Около теб има достатъчно интересни неща, които можеш да изследваш, да опознаваш и изпитваш. Аз ще подкрепя всяко твое увлечение, независимо дали става дума за хокей, програмиране, свирене на цигулка или дори за всичко това наведнъж. Но ти трябва да откриеш това, в което ще ти се иска да се втурнеш презглава.
8. Няма нищо по-лошо от глезенето и неблагодарността. Аз съм строга майка, макар че често ми е трудно да наказвам. Но това, на което реагирам моментално, са и най-малките прояви на глезене и неблагодарност. При теб те са рядкост. Имаме късмет, че си такъв. Да живееш така, както живеем ние, е огромна привилегия. Малките неделни изненади, доброволчеството, помощта за бездомните, благодарствените писма – с тези неща се опитвам да ти покажа какъв късмет е да имаш семейство като нашето. Мисля, че това е най-добрата ваксина срещу разглезването и неблагодарността.
9. Дори нищо да не си направил, може да не си прав. Винаги ще помня думите на Мартин Лутър Кинг: „От мълчанието на приятелите боли повече, отколкото от думите на враговете ни.“ Водачът на банда (или инициаторът на нещо лошо) е виновен, но виновни са и всички, които са го последвали. Бъди смел и се противопоставяй на популярните деца в училище, когато правят нещо лошо. Досега не се е случвало, но знам, че все някога ще се случи.
10. Обичам те безусловно. Грешките са част от живота. За да научиш нещо ново, трябва да се освободиш от старото и да започнеш отначало. Това съм ти показвала с личния си пример – теб те отглежда майка, която не се страхува да признае слабостите си, не се бои от неуспеха, извинява се и започва отначало. Винаги ще те обичам, дори да не одобрявам постъпките ти. Надявам се, да се учиш от грешките си и когато ги осъзнаеш, да започнеш отначало.
Още по темата:
11 съвета от майка за дъщеря
Изборите, които правим за децата си
Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш
И друг път сме писали по тази тема. Може би си спомняте материала ни Съжалявам, че станах майка, в който жени откровено признават, че никога не са искали да имат деца и се чувстват нещастни и непригодни за ролята на майки.
Майчинството е толкова ценно за обществото и до такава степен се приема за даденост, че подобни изповеди предизвикват много негативни емоции. Всички очакват любовта към детето и желанието да му се отдадеш изцяло да се появят автоматично. Но по една или друга причина това невинаги се случва. Не само като в нашумелите наскоро два случая с бебенца, изоставени в парка. Там очевидно причините са дълбоко отчаяние и финансова невъзможност. Но дефицитът на майчински инстинкт се среща независимо от социалното положение и материалната обезпеченост. И жените, лишени от майчинско чувство, от майчински инстинкт са дълбоко нещастни, чувстват се отхвърлени, недостойни, заклеймени са като престъпници, виновни. А не бива. Причината този инстинкт да не заработи у тях обикновено е много дълбока. Ето какво споделя психоложката Анна Смирнова за усещанията на майката, у която това чувство липсва:
Може би това е най-страшното усещане за жената. Усещането, че не изпитваш майчински чувства към детето си.
Трудно ти е да си до него. Дразни те всеки контакт. Иска ти се да се махнеш и никога да не се върнеш. Иска ти се да причиниш болка. Реагираш на сълзите и страданието на детето си с равнодушие, дори с радост. Вършиш всичко автоматично: заведох-доведох, облякох-съблякох, нахраних, приготвих за сън. Всяка емоция на детето те дразни.
Всичко в теб крещи: Какво още искаш от мен?!
В опустошената ти душа, която с всички сили се опитва да скрие болката, имаш открита рана. Тя напомня за себе си при всяко движение.
Защо е така?
Защо съм такава майка?
Как изобщо се оказах тук?
Какво да правя оттук-нататък?
Усещане за безизходица. Тъмнина или мъгла. Как да отриеш пътечката, която ще те изведе от ада? И има ли изобщо такава пътечка?
Според нея трите стъпки, които трябва да направи една жена, за да си помогне сама са следните.
1. Признай, че ти трябва помощ
Първото, което трябва да направиш, е да признаеш пред себе си, че ти е нужна помощ.
Много е трудно. При жени, които са били лишени от топлота и грижа в детството си, майчинското чувство се появява мъчително. Когато изпитваш дефицит от контакта с най-близките си, получаваш мощен сигнал, че можеш да разчиташ само на себе си. Превръщайки се във възрастен, много трудно ще признаеш потребността си от помощ. Ако в детството си си бил лишен от майчиното внимание, основното на което си се научил, е да бъдеш независим и да разчиташ единствено на собствените си ресурси. Това е сериозна пречка в ситуация, в която се нуждаеш от помощ. Затова запомни, първото, което трябва да направиш, е да признаеш необходимостта си от помощ.
2. Научи се да се доверяваш
Ако през по-голямата част от детството си сме били самотни, в нас живеят едновременно силната потребност да се доверим на някого и страхът да не бъдем наранени от другия. Но без доверие трудно можеш да се възползваш от предложената помощ и пътечката, която търсиш, ще остане в мъглата. Затова е важно, макар и с малки крачки, да се научиш да се доверяваш на човека, който е готов да ти помогне.
3. Слушай своето тяло
Това също е сложна, но много важна задача. Сложна, защото в ранното си детство изпитваме огромна потребност от тактилен контакт, развиваме се чрез тялото си, опознаваме себе си чрез интимния телесен „разговор“ с майка си и с най-близките си. Ако изпитваме дефицит от такъв контакт, ние много рано ще решим да останем глухи към потребностите на тялото си. Иначе може да полудеем от постоянния му стремеж към любов и приемане. А тялото е първият ни приятел и съветник. То е главният ни помощник и единственото условие за съществуването ни. Затова точно нашето мъдро тяло може да ни подскаже как да се измъкнем от дълбокото тресавище на равнодушието.
Искам да вметна нещо специално за бъдещите майки накрая. Не една или две приятелки са ми задавали въпроса: Ами ако не обичам бебето? Истината е, че едно от тайните притеснения на много бъдещи майки е точно това - какво ще правя, ако не успея да преодолея себе си, егоизма си, навиците си и да се отдам изцяло на детето? Ако ми е неприятно да се грижа за него? Ако просто не го обичам?
В повечето случаи притесненията са абсолютно безпочвени. Но ако не е така, не се отчайвайте. Майчиният инстинкт, майчинското чувство може да се възпита, дори ако не е вроден и не се появи, още когато бебето помръдне в утробата ви или изплаче за първи път.
Страховете и притесненията ви са напълно нормални. Споделяйте ги с приятелки, с майка си, със съпруга си и разговаряйте свободно по тези теми, без да задържате нищо в себе си.
Ако страдате от следродилна депресия, ако майчинският ви инстинкт не се "отключи", ще се наложи да потърсите и професионална помощ, и в това няма нищо лошо и срамно, даже е препоръчително. Коренът на този дефицит най-често се крие някъде в детството ви, в някоя травма, която сте преживели и която трябва да преодолеете, за да продължите напред.
Препоръчваме ви още:
И твойта майка също
Какво ще си изберете?
12.08.2017 - Южен парк - Столична библиотека в парковете на София Лятна читалня „Зелена библиотека“
13.08.2017 - Спортни състезателни игри за деца и възрастни - Decathlon - Подуяне
13.08.2017 - Градински базар на изкуствата - Маймунарника
12.08.2017 - Летен уикенд курс за бъдещи родители - София Ринг Мол
13.08.2017 - „Приключенията на Пипилота“ - КУКЛЕН ТЕАТЪР НА МЕГА МОЛ
13.08.2017 - Първа помощ на бебета и деца - Училище по първа помощ
15.08.2017 - "Бебето от 0 до 3 месеца – двигателно развитие. Грижа за кожата и масаж" - Слънчогледи - училището за родители
15.08.2017 - Първа помощ при бебета и малки дечица - Mall of Sofia
16.08.2017 - Ефективно възстановяване след раждането - Първите седем
17.08.2017 - Училище Чакам бебе - Бебето у дома - Park Center Sofia
11,12.08.2017 - FUN НА ВЪН - Миньонска щуротека и Кой е по-по FUN - Sofia Ring Mall - открита сцена
12.08.2017 - Екоработилница за деца: Автопортрет - Книжен център "Гринуич"
13.08.2017 - Lidl Неделя в Музейко (13 август)
13.08.2017 - КУКЛЕН ТЕАТЪР НА МЕГА МОЛ - „Приключенията на Пипилота“
13.08.2017 - Приказки на конци - „Папагалчето Пай“ - Сердика център
Jolly English for kids - Децата имат възможност да говорят на английски с деца на тяхната възраст от цял свят, които учат по същите програми, по която учим и ние в Jolly English, и да участват в различни международни проекти.
12.08.2017 - Състезание по лего строене LEGO MINECRAFT! - Мега мол
11,12.08.2017 - FUN НА ВЪН - Миньонска щуротека и Кой е по-по FUN - Sofia Ring Mall - открита сцена
12.08.2017 - Стрелба с лък - Decathlon - Витоша
14,15,16.08.2017 - История на изкуството за деца + рисуване - Gallery 2.0
15.08.2017 -Тайнопис за шпиони и контрашпиони - научна работилница - Музейко
17.08.2017 - Лятната занималня отново отваря врати от 16 до 31 август 2017 - Столична библиотека
КИНО +ТЕАТЪР + АНИМАЦИЯ - Ако сте в София през август - това е възможност, а не разочарование - само през АВГУСТ - Целодневна седмична лятна занималня за деца и тийнейджъри 8-18 години на цена – 60лв. за седмица!
Летни басейни около София - лято 2017 - места, цени, работно време и условия
Открити басейни и плажове в София - лято 2017 - места, цени, работно време и условия
Този бюлетин представлява извадка от седмичната програма на София за деца.
Разгледайте всички събития за деца в раздел КОГА в сайта на София играе.
Разгледайте най-новите предложения за курсове, ателиета, спорт, детски центрове и места за деца в раздел КАКВО в сайта на София играе.
Автор: Янка Петкова
Тригодишните деца да бъдат подлагани на тест за проверка на способността им да учат, предвижда проект на Наредба за приобщаващото образование. Вчера експертите от Министерството на образованието (МОН) ни убеждаваха, че тази стъпка е важна, за да спре ранното отпадане от училище. Да не се заблуждаваме. Тестването няма да спре този процес. Защото отпадането е демографски, финансов, етнически въпрос и проблемите в развитието на децата не са водещ аргумент в него.
Всъщност идеята никак не е нова. Тя се лансира още от 2012-а година, когато за пръв път тогавашният зам. министър на образованието Милена Дамянова я представи в медиите. Заговори се за пилотния проект „Включващо обучение“, който цели да осигури равен достъп на децата със специални потребности до образование. Тогава Дамянова обясни, че проектът дори е стартирал в някои детски заведения и училища, и че целта е да бъдат обхванати всички. Не бяха обхванати.
Две години по-късно темата отново стана актуална. Бяха издадени помагала, които да улесняват работата на учители и специалисти. Обясниха ни, че подобна практика има в много европейски страни (и това е истина). Разказаха как психолози и логопеди ще обикалят групите, и в процеса на игра, ще установяват имат ли децата затруднения с усвояването на информацията в съответната възраст. С подобно тестване можело да се прецени дали едно 6-годишно дете е готово да учи в първи клас или му е нужна още една година, за да стигне необходимото ниво. Намерението беше добро, но остана намерение.
Ето че рефренът с тестовете се подхваща отново, но този път в друг контекст – за да спре ранното отпадане на децата от образователната система. Логопедът Милена Макавеева потвърди съмненията ни, че тази стъпка няма да задържи децата в училище: „Скрининг тестовете са полезни за началото на пътя към ресурсно подпомагане и СОП (специални образователни потребности) статут на детето; за явяването пред официални комисии. За мен лично, това не е достатъчен аргумент за спиране на отпадането. Целта на теста е да се използва изключително като средство за скрининг и ранна диагностика, а не за формулиране на точна диагноза. Той по-скоро установява има ли нужда от детайлно обследване или не. Ние работим с Денвър, Мюнхенска функционална диагностика и DP3 (американска скрининг методика). Ако детето покаже дисхармоничен профил, се нуждае от по-сериозно обследване, проследяване или терапия. Дисхармоничен профил например е да разбира езика на ниво 30 месеца, а да има активен говор на ниво 12 месеца. Скрининг тестовете трябва да се правят от хора, които могат да интерпретират резултатите. Изисква се сериозна подготовка в областта на детското развитие. Да не забравяме, че не са важни цифрите в теста, а интерпретацията им, в съчетание с информацията от родителите. Всички такива тестове изискват сертифицирано обучение. За съжаление, недостигът на специалисти в детските градини и училищата е факт. Няма и единни стандарти за работа. Заплащането, като цяло, също не е добро.“
Какво все пак представлява това тестване и защо не бива да ни смущава възможността, детето да бъде подложено на него? Един от най-популярните у нас е тестът Denver II, който очевидно се използва като базов от експертите на МОН. Това тестване продължава около 20 минути, обикновено се извършва в присъствието на родител и протича под формата на игра. Denver II е предназначен за използване от лекари, учители, професионалисти, които наблюдават развитието на кърмачета и деца до предучилищна възраст. Той оценява в каква степен може да се осъществи определена задача или да се постигне дадена цел. По време на теста се сравнява поведението на изследваното дете с нормалното поведение за съответната възраст.
Както разбирате, в тези тестове няма нищо смущаващо или обременяващо детето. Друг е въпросът как това намерение може да се осъществи на практика. От МОН вече заявиха, че в момента се обучават възпитатели, които ще осъществяват тестването. Остава неясно ще присъстват ли в крайна сметка родителите или не, защото тяхното мнение и наблюдения са от съществено значение. Нужна е информация, която е от компетентността единствено на родителя. Неясно е и какво ще се случва след тестването. Кой ще работи с децата, при които е констатиран проблем, кога, къде и как? Възпитателите с няколкомесечен курс? Недостигът на ресурсни специалисти е факт не само в детските градини. А и липсата на стимули, принуждава по-голяма част от тях да се насочват към частна практика, която както знаем е платена. В крайна сметка, родителите, които имат отношение към развитието на детето си, отново ще решават проблемите си сами. А тези, чиито деца отпадат от системата рано, основно от малцинствата, гарантирано няма да проявят интерес към инициативата на образователното министерство.
Препоръчваме ви:
Печати, звездички и други емотикони
На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище
Късно проговаряне
Колкото и да сме отдадени, грижовни и любвеобилни, да признаем очевидната истина – детето ни изморява. Иска ни се да се уединим макар и за кратко, но то не ни го позволява. Ставаме нервни, раздразнителни или откровено зли. Нахлуването в личните ни граници топи от енергията и силата ни.
Ние започваме да делим неприкосновената си територия с детето, още с неговото раждане. В началото дори е обща. И не закъснява моментът, в който се чуват репликите: „Не мога дори до тоалетната да отида сама.“; „Откакто се роди, нямам никакъв личен живот. Дори спалнята деля с малкия. Баща му спи в детската.“; „Големите ми деца ме изнервят, вечно пренареждат и изхвърлят нещо от дома ми, без да ме питат.“
Вярно е, че само преди десетилетия, никой не говореше за ценността на личните граници. Затова може би все още не сме се научили как да ги очертаваме и пазим. Още по-сложно е да изградим отношенията си с детето така, че то да може само да създава свое пространство и да уважава нашето.
Пътят на детето започва от майчината утроба и това е първото „нарушаване“ на личните граници. Първо заема пространство в майчиното тяло, след това влиза в дома и изисква още повече внимание. Този път го извървяваме всички. И това е едно от най-смислените ни пътувания. Даваме живот, осигуряваме условия за съществуване, споделяме натрупания си опит, за да бъдем полезни на поколението си. Но понякога този процес е съпроводен с болка и неразбиране.
Конфликтите заради нарушеното лично пространство ще възникват, докато родителите не осъзнаят, че имат потребност от такова, че това е ценност, която трябва да защитят.
Как можем да се ориентираме, че нещо не е наред:
- вещите ни принадлежат едва ли не на всеки от семейството и при опит да ги изискаме ни обвиняват в алчност;
- вътрешният ни свят е обезценяван или обект на присмех;
- опитите ни да отстояваме себе си още в тийнейджърска възраст са претърпели провал.
Всички се сблъскваме с нарушаването на личните граници, дори понякога сами размиваме очертанията им, докато не престанат да съществуват. Поведението на детето, което търси себе си и се опитва да разбере какво е его, ни напряга, нервира, дразни.
Все пак имаме опции – да опазим своя свят и да научим детето да се съобразява с него. Какви са те?
1. Да приемем факта, че родителството е споделяне на личното пространство с детето. Прекрасно е, че в живота ни има човек, с когото можем да го направим, и да се докоснем до детството отново.
2. Да знаем какво е ценно за нас, какво сме готови да споделим с детето и какво не. Ако например решим то да спи при родителите, трябва да компенсираме нуждата от интимност помежду си, защото това са отношения, към които детето няма никакво отношение и не носи вина за нарушаването им.
3. Да покажем на околните, че не бива да нарушават пространството ни, като отстояваме това, което наистина ни е важно. Не желаем детето да пипа вещите ни – тогава трябва да им намерим място, което е недостъпно за него, поне докато вече е достатъчно голямо, за да разбира забраните. Ако се налага да работим у дома, можем да потърсим помощта на другите в семейството за ежедневните домакински дейности и да обясним категорично, че когато сме заети, не бива да ни пречат. Добра е да не правим компромиси с това.
4. За да искаме детето да уважава границите ни, трябва да сме толерантни и към неговите. Можем да му помогнем да се ориентира в собственото си пространство и да се погрижим то да съответства на възрастта му. Играчката, която ни се струва стара, вероятно е любимата на детето ни и нямаме право да я изхвърлим без неговото разрешение, колкото и малко да е на възраст. Това е неговият избор, трябва да бъде уважен.
5. Да ценим личното пространство на другите в семейството. Можем да покажем на детето с личен пример как се прави това. Ако таткото не позволява то да пипа лаптопа му, не бива майката да го допуска, когато той не си е вкъщи.
6. Да ценим неприкосновеността на тялото си и да сме внимателни към него. Ако детето се опитва да ни удари, трябва да го спрем. Извинения, мотивирани с обяснението, че е твърде малко и не разбира какво прави, са нелепи. Удрят се само неодушевени предмети. Ако носим мъника непрекъснато на ръце, трябва да използваме всяка възможност да почиваме, въпреки вероятните протести от негова страна. Важно е да пазим силите си и той трябва да го знае.
7. Да обясним на детето си, че никой няма право да му причинява болка и да се отнася към тялото му с неуважение. Телесните наказания са недопустими заради това, че то губи усещането си за безопасност, преживява силно своята безпомощност и остава с убеждението, че ценността му е условна.
8. Да не забравяме, че най-интересната личност в нашия живот сме самите ние, затова не бива да спираме да се самоизучаваме. Така ще ни е много по-лесно да убедим в собствените си ценности околните и да откроим онези от тях, които са наистина неприкосновени.
9. Да уважаваме чувствата и интересите на детето си и да се опитваме да разберем какво го води към един или друг избор. Тогава няма да имаме проблем и с нарушаването на собственото ни пространство. Показали сме, че това е нещо важно, с което се съобразяваме.
10. Да не критикуваме и осъждаме другите, за да издигнем собствената си значимост. Ако детето чува от нас само укори, ще започне да се съмнява, че го ценим и това неизменно ще доведе до нарушаване на нашите граници.
Препоръчваме ви още:
Зависими ли сме от децата си
Залепен за теб - как да направим раздялата с детето по-безболезнена
Защо не бива да позволяваме на децата да ни управляват
Източник: annasmirnova.ru
или защо ние, родителите, се връзваме на нелепите обяснения на децата си
„Цигарите не са мои. Един приятел ги остави в мен, защото баща му ще се кара.“ или „Много се забавихме и останах да спя у Ани.“
Почти всеки от нас се е сблъсквал с някакво нелепо обяснение на детето си. Защо им вярваме (или поне даваме вид)? Да се опитаме да си обясним.
Не съм видял – значи не съществува
Някои от нас предпочитат да не навлизат в деликатни територии. Най-често това е несъзнателна защита: „С моето дете всичко е наред. Дори да е малко далеч от истината в обясненията си, няма нищо страшно. Засега всичко изглежда нормално ( с всеки се случва), държи се както обикновено, занимава се с обичайните си неща. Не си струва да създавам излишно напрежение.“
Това често е основна причина много родители да не забелязват сериозни проблеми като наркотиците например.
Как да си помогнем
Като сме внимателни към детето и собствените си усещания. Дори когато ситуацията ни изглежда нормална, има някакво осъзнато безпокойство, което обикновено пренебрегваме, защото така е по-лесно. Но е по-опасно. Може би си струва да поговорим с някого – с другия родител, с приятел или с човек, който е дистанциран и може да бъде обективен в преценката си. По-добре да се притесняваме излишно, отколкото да пренебрегваме явни сигнали за проблем, обявявайки ги за незначителни.
Забраните не действат
Вероятно ще се изкушим да забраним веднага всичко, което е нередно дори опасно според нас, но едновременно с това ще ни стане ясно, че забраните вече не могат да помогнат. Може би единственото, което е останало у сина или дъщерята от уважението към мнението на по-възрастните, е опитът да поддържа илюзията, че е все същото послушно дете, което не би си позволило алкохол, цигари или сексуална връзка. Не бихме могли да предвидим и как ще реагира, ако тази илюзия бъде разрушена – дали ще прибегне до още по-изобретателни лъжи или открито ще се разбунтув?. Често ни се иска да не проверяваме това.
Как да си помогнем
За начало е добре да приемем, че привидното уважение няма никакво отношение към реалното. Тийнейджърът дава вид, че признава авторитета ни, ние, от своя страна, се правим, че му вярваме. Отношенията ни се превръщат във формалност. Струва си да помислим кои забрани в подобна ситуация, са наистина важни за нас и кои реално могат да бъдат спазени. Можем да изискваме и да настояваме, само ако едното и другото условие съвпадат. Напълно в наша власт е например да определим вечерен час. И ако той не бъде спазен, да не позволим следващо излизане. Да, неприятен, труден опит, дори по-непоносим за нас като родители, отколкото за порасналото ни дете, но иначе това напълно разумно изискване няма да бъде взето насериозно. Ако сме категорично против консумацията на алкохол, в каквито и да било количества, също трябва да заявим това, дори да нямаме гаранция, че ще се съобразят с изискванията ни. Не бива да спираме да изразяваме мнение, само защото сме сигурни, че няма да бъде взето под внимание.
Понякога просто не знаем кое е правилно
Ами хора сме! Случва се да попаднем в ситуация, която не сме преживявали преди, и да нямаме готова реакция или решение. От една страна, пиенето, пушенето и други „екстри“ на порастването са недопустими. От друга, и ние сме преживели възрастта на бунта и знаем, че забраните са загубена кауза, ако твърдо сме решили да не се съобразяваме с тях. Може би ще си помогнем, ако изясним за себе си, докъде сме склонни на компромис и кое категорично не приемаме. Макар с тийнейджърите всичко да е много по-сложно.
С каквото и да са свързани ограниченията, винаги е трудно да ги поставяме. Да вземем пушенето. Вредно е, безспорно. Но ето една хипотетична ситуация – родителят е започнал да пуши на 14 и не е спрял. Някак трудно ще е да говори убедително за вредата от никотина (макар статистиката да сочи, че деца на семейства непушачи също пропушват).
А сексуалните отношения? Толкова много е говоренето по тази тема. Но когато трябва ние да проведем разговора с детето си, сякаш всички полезни стратегии, които сме чули и чели, се изпаряват. Някой от родителите ни говорил ли е с нас по темата? Какво ни каза и какъв беше ефектът? Ако е бил никакъв, и разговорът е бил по-скоро неловък момент, по-добре да си го спестим. Въпреки страха, че детето ни може да научи важните неща през "кривото огледало" на улицата. Всъщност улицата вече я няма, има интернет, океан от информация за каквото се сетиш, и тази информация не е задължително изкривена. Защо да не научи важните неща от мрежата или от приятели? Винаги е по-добре от нелепо проведен разговор по темата с нас.
Как да си помогнем
Доказано е, че когато сме пределно откровени, сме най-убедителни. Разбрали сме и още нещо – понякога даването на личен пример е почти непосилно (като да спрем цигарите например), но ако ще сме категорични в забраната си, ще трябва да се подложим на „изтезанието“ от трудното си решение и да ги откажем и ние. Ако не можем да го направим – по-разумно е да не сме толкова отявлени и критични противници на пушенето. Така ще си спестим въпроса: „А ти защо пушиш?“, на който, да признаем, няма убедителен отговор.
А разговорът за секса? Това вече го знаем. Ако все пак решим да го проведем, е добре да не се случи пет минути преди излизането, за което подозираме, че е нещо повече от среща.
В крайна сметка, ние решаваме на какво да вярваме, кога да навлезем в подробности, и кога е по-добре да не го правим. Не е лесно да намериш вярната „тоналност“ с порасналото си дете. Но дали е разумна и другата крайност – да сме си толкова близки, че тийнейджърът да ни възприема единствено като приятели, от които няма респект? И непрекъснато търсим баланса, защото никак не ни се иска да се превръщаме в макет на правилния родител, който няма нито реална връзка, нито искрени отношения с детето си.
Препоръчваме ви още:
Сексуалното възпитание по света и у нас
Тийнейджъри говорят за родителите си
Адреналиновите деца
Материала подготви Янка Петкова
Източник: mel.fm
Автор: Вяра Кирилова
Изпитан, вече и от мен, постулат гласи, че с деца на море почивката не е като с едно дете, а още по-малко без никакво. С деца на море може да е много повече НЕпочивка. Нещо като изморителен престой до морския бряг или случайно пребиваване в близост до плажна ивица. Не зная как е с другите семейства, но на зрялата част от нашето, ваканцията му се видя безкрайна. Още на третия ден, от планираните осем, бленувахме за сериозен отдих, далеч от пясък. Ако ви звучи познато, това е и вашата история. Ако се чудите за какво говоря, вероятно нямате деца, имате магически умения или стоите много над нещата. Или те се решават с помощник, тип „бавачка“ или с безплатния й еквивалент - баба. В интерес на истината и ние имаме, през повечето време, от последния вид, но за морето щедро му обяснихме, че може да планира, както реши, свободния си от нас период.
И така започна нашата първа ваканция в четворен формат. Бебето се роди миналата есен, голямото дете е вече почти на 4 и е добре осъзнато в постоянните си искания. Малкото особени претенции няма, стига двата източника на мляко да са на разположение. Дестинацията я избрахме без колебания – Гърция. Резервирах през популярен сайт в китно, вече проверено от най-близката ми приятелка, вилно селище. Очаквахме тишина и спокойствие, палми и плаж на някакви си 400 метра от вилата, в която ще отседнем. Според приложената карта това си беше смешно разстояние. Че аз до близкия ни парк ходя по-дълго.
Пътят се виеше покрай чудни гледки към тюркоазени води, децата спяха, малко ръмеше, но иначе всичко предвещаваше хубава ваканция. Джипиесът услужливо сочеше насам- натам. И бам – къщичка в полето. Ама много поле, без път, с прашна завеса зад гумите. Пасторал. И сред него се подаваме ние. Поле като поле, голяма работа. Вилата е хубава, хазяйката дотичва отнякъде, с езика на жестовете ни води на оглед, връчва ни ключа и изчезва бързо. Децата се разсънват, голямото вече е съзряло катерушките на двора и ги обхожда с алчен поглед.
С таткото, макар и изморени от пътя и разправията преди това „защо, по дяволите, си взела толкова багаж, къде ще го поберем“, поемаме дълбоко от морския въздух, лишен от дизеловите аромати и всякакви други софийски примеси. Без да се бавим, зарязваме набързо чантите, които все пак някак се събраха в колата, и поемаме за първа среща с морето. „Все направо и сте там“, упътва ни хазяйката. И направо, направо по прашния път, половин километър по-късно сме до брега. До брега, не до плажа. Плажът е близо, казваме си ние, ей сега ще изникнат чадърите и нашите приятели, пристигнали по-рано в съседна (според моите илюзорни представи) вила. Вървяхме, вървяхме с тази надежда и така незнамсиколко време. Едното дете си стоеше в количката, после се размрънка и повися достатъчно дълго в ръцете ми, докато отмалеят. Другото, на всяка крачка питаше кога ще стигнем, запазило инерцията от колата за често задаване на този въпрос. Стигнахме километър и нещо по-късно.
Голяма работа, повървели сме малко, какво се глезим. Не ни пречеше в този момент, но се сетихме, че не носим хавлии, мазила, топка, лопатки, надуваеми гумени пособия за вода, питейна такава и какво ли още не, побиращо се в поне две чанти. Освен това беше прохладна привечер, слънцето не жареше. „Ще се ходи с колата“, заключи тъжно таткото, предан на возилото до степен, в която чисти всяка размазала се мушица върху капака (да не разяде боята, какво знаете вие). Малко по малко започнаха да прехвърчат нервни искри между нас. Аз - предчувствайки как той ще мърмори, че колата тъне в прах и пясък, той – с усещането, че ще е точно така. И от следващия ден започна една нескончаема товаро-разтоварна дейност на автомобила. Накрая имахме чувството, че почивката е минала в пълнене и освобождаване на колата с количка, чанти, още чанти, помпа за надуваемите детски неща, самите деца и какво ли още не. И всичко това - за час-два на плажа.
Важното е, че децата са щастливи, че им харесва, повтарях си аз, докато перях като в древни времена, всяка вечер след полунощ, изцапаните бански и други дрехи, оказали се недостатъчни, въпреки едва затворения от текстил куфар. Всеки зноен следобед пък се отдавах на заслужено подреждане на сътворения хаос, миене на чиниите от закуската и обяда. "Поне не чистя и не мия пода ден през ден като у дома.", казвах си за утеха. То и хазяйката не го правеше. Някак не го сметна за необходимо нито веднъж. Но и това са бели кахъри. Както и че душът не работеше особено добре и бебето се дереше всеки път от честата самоволна смяна на гореща и студена вода. Аз все нещо не намирах из апартамента и се лутах напред-назад, като хрътка с главоболие. Сигурно и вие сте попадали в Бермудския триъгълник на местата, които не са "вкъщи". Но храната, в таверните наоколо, беше вкусна, природата – невероятна. Децата се радваха на хубавото място. Какво като заспивах скапана от умора.
Ще си кажете – идете на ол инклузив, може да не се оплаквате толкова. Отидохме. Но на планина. А това е една друга история, която приключи за половин ден, защото голямото дете вдигна много висока температура. Няма да я разказвам. Знаете как е...
Препоръчваме ви:
С деца в България - 2017
С деца из Европа
Багажът - драма в три действия
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам