Вчера в групата ни една майка повдигна този въпрос. Споделям с вас, темата е изключително важна. 

Съжалявам, че отново повдигам въпроса за детските ясли и градини. Но на мен днес ми се повдигна, когато бабата на едно съседче подхвърли, че място в градината до блока ни струва 7000 лв. Последно преди две години бях чувала за 5000... И то без да се интересувам лично, просто чувам информация, която така се носи от уста на уста, в моментите, в които си споделяме, че "и ние не сме приети". Не знам дали е вярно, не знам кой и как ги иска, нито как и на кого се носят. И не искам да знам. И не искам да е вярно. Но знам, че във всеки слух има доза истина.

И искам да попитам:

Защо има възможност за вкарване на децата в градина или ясла по "другия начин", че и расте тарифата и съвсем не е по силите на всеки?

Преди много години съм чувала, че е било възможно да направиш дарение в градината, за да ти вземат точно там детето, не в друга... Дарение от, да речем, една пералня... И ако тя струва примерно 700 лв. и приемем, че горното е донякъде вярно, значи проклетата тарифа е скочила 10 пъти.

Не се чувствам виновна, че имам дете!

Защо трябва да се чудят хората как и какви връзки и пари да извадят, за да вкарат детето си някъде, където дори не са сигурни, че то ще се чувства добре? Защото знаем за големите групи и малкото персонал, който не смогва. Имах позната, която преди години ми каза: „Не, няма да работя в държавна детска градина, аз мечтая да работя с децата, не просто да ги отглеждам...“ Защото често и най-милите и добронамерени "госпожи и лели" едва успяват да опазят физически многото малки деца. Чували сме, че в някои ясли не извеждат дребосъците просто, защото са много и докато ги екипират с грейките през зимата, времето за разходка е минало.

А темата за случаите на лошо отношение от страна на възрастните към децата не искам да я засягам от уважение към хората, приели работата с деца за своя и колкото и да ми се свива сърцето на майка при всеки изнесен случай, се моля да не е масово и отказвам да приема, че е.

Защо бе направено така, че на практика първокласниците да имат избор от само едно училище, давайки на всяко училище "район" по произволно избрани улици, а моето дете от прозореца на блока ни може да наблюдава как играят децата в детската градина, но няма никакво предимство и значение това, че ни дели една ограда. Целият огромен административен район има еднакви точки за всяка градина в него. И който успее някъде на късмет да си запише детето, сутрин търка гумите на колата и участва в задръстването. Затова да хванеш детето за ръка и да го заведеш пеша на градината е вече рядкост.

"Системата" я правим ние

Защо има училища, в които предимство за записване в първи клас имат деца, посещавали предучилищна група в определена (близка) детска градина, а за градините подобен критерий няма? Нали имат право да си слагат допълнителни критерии? Защо да не е предимство това, че по-голямото дете учи в училището срещу градината? Така с едно водене, и то без кола, ще оставяш и двете си деца в съответните институции и няма да се правят шпагати и челни стойки по задръстванията.

Защо след като е ясно, че местата не достигат, не се работи съвместно с поне някои частни градини? Да се субсидират по някакъв начин и таксите да са по-достъпни и да не се получава така, че единият родител работи само за таксата в градината. Защото е ясно, че не може просто така да крещим, че искаме още градини, тъй като времето за намиране на подходящ терен, евентуалното му отчуждаване (ако не е общински), изработването на проект и самия строеж на ново детско заведение е повече от времето, през което едно дете ходи на градина.

Защо не са ясни критериите за какво може да "си изкараш протокол" и да минеш в бройката за деца с хронични заболявания? Защо да има предимство дете с алергия, като това още повече би затруднило персонала? Разбира се, всяко детенце заслужава място в прекрасна градина с най-милите "госпожи и лели", или "каки", както ги беше нарекъл един сладур. Аз питам просто къде е логиката. А това принуждаване да се вадят фалшиви протоколи за несъществуващи заболявания не поставя ли в риск здравето на децата? Защото, без да съм лекар, си мисля, че при спешен случай реакцията на медиците би била различна с оглед информацията за заболяването на детето.

И още много въпроси. А всички майки искаме едно: децата ни да са здрави физически и да се чувстват добре психически, да ходят на градина с желание и да бъдат спокойни всички - децата, родителите и персоналът в градините.

Росица Костова 

Бележка на редактора:

Ще ви призная, че винаги съм мислила за "градска легенда" слуховете, че можеш да си платиш за прием в градината. Не виждам как технически може да се осъществи. Но имаше обаче твърде много коментари, в които майки споделят как те самите са имали такива предложения, а също и възможни начини за осъществяването им. В коментарите майка написа: "Осъществява се или с посредник (някой от градината), или директно. Децата не ги вписват веднага в системата, могат с месеци, че и с години да посещават, а да ги няма отбелязани... И задължително фалшиви протоколи, за да ги вкарат като хронично болни." Никоя майка обаче не разкри, че детето й е прието по "втория" начин. Лошото е, че дори и да е така, не би посмяла да каже. В крайна сметка за корупцията е виновен също толкова този, който дава, колкото и този, който взима.

Моля ви, ако имате съмнения за корупция при приема в детски градини, да подадете сигнал до регионалното управление на образованието. За София линкът е ето този. И нещо интересно за финал - докато проверявах линка, забелязах следното съобщение на сайта на РУО - София. 

Спешна справка !!!

ДО

ДИРЕКТОРИТЕ НА ВСИЧКИ

ДЕТСКИ ГРАДИНИ,

УЧИЛИЩА

УВАЖАЕМА ГОСПОЖО/УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ДИРЕКТОР,

Във връзка с писмо на Министерство на образованието и науката, моля СПЕШНО, до 13:00 ч. на 05.10.2018 г. (петък) да попълните информацията по съответните приложени справки за броя на незаетите места и за броя на назначените лица без педагогическа правоспособност:

1. Справка – детски градини. 
2. Справка – училища.

Д-Р ВАНЯ КАСТРЕВА

НАЧАЛНИК НА РУО – СОФИЯ-ГРАД

Препоръчваме ви още:

Така можем да си караме още 100 години

Искаме едно и също

Чао, као, каииии!

Историята на една майка, чието дете е с аутизъм

Саманта Бишъп ражда сина си, когато е на 18 години. След половин година напуска баща му и в продължение на 8 месеца няма покрив над главата си. Но постепенно животът й се нормализира, намира си работа, жилище и успява да осигури на сина си най-необходимото. С това обаче изпитанията за младата жена не свършват.

Оказва се, че малкият Леви е аутист. Майка му не е готова за това. Тя е подложена на натиск от възпитателите в детските градини и в предучилищната група. Всички изтъкват необикновеното състояние на сина й.

Сега, вече пораснал, Леви все още трудно общува с хората, училището за него е голям стрес, но въпреки това го посещава. А Саманта, която от години се занимава единствено със сина си, открива своето влечение към фотографията, която се превръща в нейна професия.

Ако по-рано изпада в отчаяние, когато иска да снима сина си (той мрази камерите), сега намира начин да го сприятели с обектива.

По думите на Саманта, Леви много обича да се маскира, впечатлява се от новите рисувани герои и се опитва да пресъздаде образите им с подходящи костюми и аксесоари. Неотдавна решава да стане динозавър и сега има костюм на тирекс.

Точно в този костюм Бишъп успява да направи фотосесия на Леви и неговата най-добра приятелка и братовчедка Лола. Саманта казва, че двамата са неразделни от години и че много би искала всички да изпитват към сина й любовта, която изпитва момиченцето към него.

Майката решава да заснеме фотосесията на Лола и Леви на открито. Тя смята, че тези снимки са нейната малка лична победа. Първо, защото Леви се чувства комфортно в образа на тиранозавър, тъй като не е нужно да изразява някакви емоции и да гледа в обектива. Второ, защото толкова му харесва, че не иска фотосесията да свършва. В крайна сметка Саманта намира начин да снима любимия си син. Това го могат само майките.

Снимки: This Life With Levi

Препоръчваме ви още:

Трудни деца или трудни диагнози

Случват се удивителни неща!

Как да общуваме с различните деца

:

Призивът ми за подкрепа на протеста “Системата ни убива” получи много коментари. Един от тях искам да споделя с вас, защото много ясно описва причината толкова хора да се откажат да се борят за каквото и да е и да търсят начини да се спасяват поединично. Тази майка трябва да бъде чута.

Мама Нинджа, прочетете всички тези коментари под поста, когато имате възможност. Прочетете ги внимателно един по един. Вие имате нежна и чувствителна душа и съм напълно сигурна, че от тези отговори ще разберете какъв е проблемът на България и тази толкова спрягана система. Ще разберете това, което аз разбрах преди около три години.

Проблемът на България не са политиците или системата. Проблемът на България сме ние.

Самите хора отвътре. Самите хора! Душите ни са почернели от злоба. И хич не искам да слушам оправдания, че сме бедни и съсипани и затова сме зли. Не е вярно! В Африка, Китай, Индия има хора, които никога не са виждали хляб на живо, които са яли едно единствено нещо през целия си живот - ориз! Гледах предаване за едно селце в Африка, в което африканците, когато са толкова зле, че не са яли нищо с дни, взимат шепа кал и я разбъркват с вода. Изпиват я и благодарят на майката земя, че ги е нахранила. Тези хора са вечно усмихнати, пеят постоянно и благославят всеки, който е дошъл да ги посети. Та така... зли сме си. Пуснали сме тъмнината в душите си.

Когато за първи път майките излязоха на протест ги нарекоха глезли!

Глезят се видиш ли ти!!! Имат пари, ама са алчни и искат още! Що пък ние да издържаме недъгавите им деца? Защо са ги родили? За да изкарват пари от тях, нали? Това са коментари на обикновени хора, минаващи покрай протеста! Това са мнения, публикувани в интернет и нямат нищо общо с политиката и политиците. Това са мнения на други майки, баби, бащи... на които децата им са здрави. Тогава за мен системата спря да съществува. Тогава всички изчезнаха и останахме само аз и синът ми. Мъжът ми работеше в чужбина по 13 часа на ден, за да може да ни издържа. Аз плачех на прозореца, когато идваше Коледа, защото билетите са много скъпи и ние трябва да пестим. Плачех, че синът ми няма да е с татко си докато расте!

След осем протеста Системата блокира

Моят син се роди с детска церебрална парализа. Днес имаме и добавка аутистичен спектър. Аз съм завършила Полска филология и освен това имам квалификация за учител по Български език и литература. Никога не съм работила по специалността си. Работех в голяма международна компания и имах обещаващо бъдеще. Говоря свободно полски и английски език. Живяла съм в Полша и в Англия. Днес живея в дълбоката провинция на България. Отидох да живея на село. Заради сина си. Напуснах работата си в София, за да му дам цялата възможна любов на този свят. За да расте щастлив и обичан. Зарязах всичките си постижения в столицата, изоставих приятели, изоставих живота си и се посветих на сина си. Наблизо, само на 20 км от нас, имаме детски център за рехабилитация и грижи. Синът ми започна да тича, да се смее, да разказва приказки и да разрешава да го прегърнат! Обичан и щастлив е тук! И това ми стига!

Теглих една дълга... благословия на всичко. На системата и на всички системи изобщо.

Системата сме самите ние. А ние сме зли.

Докато не започнем да се обичаме и да се защитаваме едни други, докато сме велики в интернет платформи, а в живота си сме мишоци, няма да мръднем и на йота от сегашното си положение. И не, никой не ни го е направил. Направихме си го сами! Вълк-единак съм вече. Не допускам който и да е до себе си. Боец съм. Оцелях и се съхраних въпреки системата. Аз победих системата. Вярно е, че по Коледа плача, но я бих скапаната система, защото с мен никой не може да се подиграва! Аз излязох от Ада и се спасих сама. Разбира се, че плащам цена. Всяко решение си има цена. Аз я плащам всяка студена вечер и на всеки празник, когато съм сама. Но със съпруга ми сме щастливи. Щастливи сме, че синът ни расте на село сред природата, диша чист въздух и яде чисто месо, плодове и зеленчуци. Тук залезите са красиви и медът ухае на билки. Така че бихме системата и си плащаме нашата цена. Но ние сме яки диванета и с нас никой не се подиграва! Когато нещо не ни харесва, ние го променяме! Когато не можем да го променим се променяме самите ние и пак го побеждаваме! Рядко пишем в интернет. Няма смисъл. Направихме цял един нов свят. Наш си. И не допускаме мишоци до себе си. Приемаме само истински бойци! Та, Мама Нинджа, прочетете още веднъж коментарите и ще разберете, че ние си заслужаваме сами съдбата, щото нямаме "топки" да я променим! Простете за грубия език, но напоследък съм взела да закоравявам душевно и, честно казано, спря да ми пука.

Има един, на когото искам да благодаря и да му кажа следното:

Боже, благодаря ти от душата си на майка, че спаси сина ми и го дари с живот и път! Благодаря ти, че беше до нас, когато никой друг не беше! Благодаря ти, че си ме създал такава! Благодаря ти, че си говориш с мен, когато искам да умра и ме окуражаваш да живея! Благодаря ти, че спаси най-милото ми! Моля те, помогни на всички, които са в нашето положение и спаси децата им, както спаси моето! Ако имаш нужда от мене, знаеш къде да ме намериш!

Жасмина Тонева

Препоръчваме ви още:

Моля те, Боже... или нещо друго...

Майките, от които нищо не зависи

"Системата ни УБИВА" - фланелката, която скара властта

Автор: Нора Ардашева

Днес е един добър ден за създаване на Наръчник на занаятчията.

1. Светът е много малък и е абсолютно наложително да внимаваш както в това, какво казваш, с кого и как живееш, така и в това, как се справяш с работата си и с клиентите. Защото има форуми, в които клиентите си пишат впечатленията от личността и майсторлъка ти. В моя случай, това се оказа печеливша опция :) Сещате се защо!

2. Ако един клиент откаже 75-те ти предложения за опаковане на подарък и държи на своето, вероятността да се получи тотал щета е право пропорционална на упорството му. Естествено, негативите за това обира кой - занаятчията. По този повод препоръчвам посещение на курсове по психоанализа, автосугестия, хипноза и вуду, за да можем да сме адекватни на всякакви инвазии, ако ме разбирате :)

3. Когато няма работа, всички луди се наговарят да посетят магазина преди обед. Вероятно, за да ти дадат възможност следобед да затвориш с чистата съвест на изпълнен преко сили дълг и да се прибереш вкъщи, където да се лекуваш с ракия и салата. Или с каквото Бог дал!

4. Ако не работех това, а примерно бях станала ядрен физик, никога, ама никога нямаше да знам колко различни от моето обкръжение хора има на този свят. Тия лудите от Биг Брадър са все едно юноши бледни в сравнение с някои мои клиенти. Слава Богу, има и други, които са като свеж планински въздух в знойно лято.

5. Може цял ден да висиш зад бюрото и да мръднеш само за 10 минути, но точно тогава се изсипват всички нуждаещи се от услугите ти люде. Вкупом.

С аромат на пролет

6. Колкото си по-усмихнат с хората, толкова са по-усмихнати и те с теб (освен онези лудите, дето ви казах за тях в т.3 :) ). Обратното важи със същата сила!

7. Има хора, които още като влязат в помещението разбираш, че ще останат в живота ти. Това е много невероятно правило, но е доказано! На мен ми се случи!

8. Оказва се, че нещата, които продаваш и много харесваш, се харесват само на "твоите" хора. Така научаваш, че за да си печеливш търговец, не трябва да избираш стоката си само по твоя вкус. Колкото и да ти се струва, че е безгрешен :)

9. Никога не съм предполагала колко лични неща може да сподели човек с непознат. Докато му опаковат и гравират подаръка примерно :)

10. И най-важното. Когато обичаш професията си, не се налага да работиш нито миг!

Прочетохте ли

История с един строг баща, една опака дъщеря
и пъзела на съдбата

Автор: Ина Зарева

Бях на 19, когато я срещнах. Започнахме заедно работа в един магазин. Аз между лекциите, за да имам за цигари, тя – между малките си смърти, за да живее. Никога дотогава не бях виждала толкова красива жена с толкова тъжни очи. Някога се беше усмихвала – лицето ѝ пазеше следите от трапчинките, докато не се беше вкаменило. Изглеждаше точно като статуя на самата себе си – твърда, съсредоточена в безчувствието си и... мъртва. Работеше бързо и пъргаво, нищо не успяваше да отклони вниманието ѝ и да я извади от тази нейна категорична вцепененост.

До един следобед, когато видях как статуята се разпада пред очите ми и твърдостта се срива до шепа пясък. Тогава се запознах с Мая.

Бил първата ѝ любов и първият ѝ мъж. Била толкова щастлива, когато забременяла. Докато не започнали юмруците. По цялото ѝ тяло, но повечето попадали в корема. Не само я биел, но ѝ не позволял да се храни добре, а когато много го „ядосала“, я изхвърлял на снега по нощница. Тя лежала с часове в студа, прегръщала утробата си и се молела детенцето да се роди живо. То се родило живо, но не и здраво. Списъкът с уврежданията му изпълвали цялата страница от документа, който ѝ връчили, за да се откаже от него. Отказала се. От документите, от малката болница в малкия град, от малкия мъж с големите юмруци, който изхвърлил нещата ѝ и я изгонил, когато видял детето. Взела си голямото щастие, погледнала в големите, пъстри като лехите в дворчето им очи, и го кръстила Цвета. Тръгнала към големия град, където са големите болници, с големите възможности и няма как да не помогнат на нейната Цвета. Продала родната си къща – последното, което останало от починалите ѝ родители, и хукнала по всякакви лекари, санаториуми и процедури. Но Цвета растяла, а нищо по нея не оздравявало. Даже се разболявала все повече и повече. Парите от бащината къща свършили и Мая започнала работата в магазина, а за Цвета се грижела хазайката. До днес. Обадила се, да се изнесат до вечерта. Не можело повече така! И какво като ѝ дава допълнително пари към наема, за часовете, които прекарва с детето?! И какво като детето не прави нищо?! Не може тя с изроди да живее!

Майчица

Този следобед Мая и Цвета се нанесоха вкъщи. Живеех под наем в гарсониера в много краен квартал. Пренесох нещата си в кухнята, а те заеха единствената стая. Когато видях Цвета, разбрах къде беше отишла цялата усмивка на майка ѝ – върху нейното личице. Тя цялата сияеше, смееше се, а пъстрите ѝ като градина очи бяха вперени някъде извън тази стая и този свят. Малкото, нежно телце лежеше, болезнено извито, върху вехтото одеяло, което Мая беше постлала на леглото. Накъсаните, конвулсивни движения я караха да изглежда така, сякаш се бори с нещо невидимо, но много страшно. Цвета приличаше на много красиво и много специално цвете, което някой бе напъхал в грозна и болезнена шушулка, от която тя непрекъснато се опитваше да се отскубне.

Гледах я и бях истински ужасена. За първи път виждах това, което само някога бях чувала, че се случва на някого. То беше реално. Беше пред мен, в малката, тъмна квартира, на края на града. Виждах откъде Мая има толкова пъргавина и ловкост – дори най-дребните грижи за Цвета изискваха невероятна концентрация и бързина. Обличане, тоалет, хранене, масаж, упражнения – всичко беше битка, която изпъваше Мая като пружина – мускулите по тялото ѝ се напрягаха до скъсване, емоциите угасваха в бездънните ѝ тъжни очи, за да може да издържи и този път на натежалото вече телце, което лежеше безпомощно в ръцете ѝ.

Този следобед пораснах. И разбрах какво означава да си в безизходица. Колкото повече се опитвах да помогна, толкова по-безпомощна се чувствах. Но безизходицата не те кара да пораснеш, а да остарееш. Тя сбръчква гънките на душата ти, парализира вените, побелява кръвта, осакатява мислите. Преди да стана на 20, щях вече да съм старица, но все още не го знаех. А пред очите ми, Мая се вкаменяваше и грохваше все повече и повече. Не ежедневието я смазваше толкова, колкото кризите, в които изпадаше Цвета. Всяка една беше малка смърт и за двете. Те така и живееха - вкопчени една в друга и в живота си, между тези техни, малки, страшни смърти.

Мая и Цвета живяха няколко месеца при мен, докато изтече договорът за квартирата ми. Обикаляхме всякакви институции, за да намерим изход. Но те всички звучаха еднакво монотонно като запис:

- Остави го това дете! Има си домове, там ще се грижат за нея. Млада си, ще имаш още деца, защо ти е да се заробваш. Притрябвало ти е!

Мая стискаше устни, а очите ѝ страшно потъмняваха - превръщаха се в огромни, черни дупки, прибираше си документите и си тръгваше. После взимаше Цвета на ръце и я прегръщаше толкова силно, че двете ставаха една сплав.

- Има лечение в чужбина - каза Мая - Всичко съм измислила. Ще работя на още едно място нощем – ще гледам възрастна жена. Така няма да плащам за квартира, ще спестя всичко и ще заминем. Само три месеца ми трябват за първите дни там. После има социални програми, в които можем да се включим двете, и ще ни помогнат. Проучих един дом наблизо. Ще се грижат за нея през седмицата, а в събота и неделя ще пътувам и ще сме заедно. Само три месеца ще е така. И после заминаваме.

Майки, за които няма празници

Мая говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Нямаше си никого. Никого, освен Цвета. Очите ѝ горяха, тя гледаше някъде напред, лицето ѝ ставаше все по-вкаменено, гласът – все по-изстинал, а единствената дума, която остана да кърви върху устните ѝ беше – безизходица.

Цвета умряла още през първия месец. Задавила се и издъхнала в креватчето си. Така казали на Мая, когато ѝ връчили малкото, сковано телце, увито във вехтото одеяло. Няма достатъчно персонал. Как да гледаме всички?! Вие какво искате повече?!

Мая погреба Цвета при майка си. Цял ден садила цветя, докато гробчето не заприлича на дъга. Сълзите ѝ поливали насадените стръкове, а тялото ѝ се сривало минута след минута. За първи път усетила колко изтощено и отслабнало е то. Нямало място, което да не я боли. Умората, събирана във всяка нейна клетка през последните години, яростно я връхлетяла, и тя се облегнала върху цветното гробче, смазана под тежестта ѝ. Сигурно е искала да си отиде още тогава при нейната Цвета.

След няколко месеца изпратихме и нея.

Прочетохте ли

Писмо до майката на Раличка
и доцент Петкова

Ние сме много радостни, че равноправието и двустранно отговорното родителство стават все по-обичайно, нормално явление. Все повече двойки отглеждат децата си, споделяйки схващането, че двамата родители носят еднаква отговорност за благополучието, здравето, възпитанието на детето. Това е супер! Но все още битува и разбирането, че отпускът по майчинство е време, в което жените си СЕДЯТ с децата, и че да обясняваш какъв труд е това е досадно и тъпо. На привържениците на тази гледна точка е посветен текстът на млада майка, която предлага лека размяна на ролите.

За авторите на репликите „Аз изкарвам парите.“, „Днес нещо съм изморен.“, „А ти какво прави цял ден?“

Кой знае защо се е наслоило впечатлението, че в повечето случаи майката „СЕДИ вкъщи“, докато бащата работи. Не усещаме кога настъпва моментът, в който таткото започва да бърка нещата, ляга на дивана след работа и забравя какво точно е да прекараш цял ден с малкото дете. Наша грижа е да му напомним, в идеалния случай да го поставим на наше място, за да го ориентираме малко в ситуацията. Което и ще направим. Да си представим…

Да си майка означава да работиш на две места и половина

Сутрин. Будилникът звъни за 10-и път, спал си пет часа, вече закъсняваш за работа, обличаш се за минута, за тоалетна, зъби и закуска няма време, сериозно, нямаш такава опция. Ти трябва да изтърчиш при шефа си, за да го нахраниш и преоблечеш. Момент! Той лежи до теб и ти бърка в носа. Аха. Време е за закуска. Готвиш пред очите му, предлагаш варианти – не яде, даваш йогурт с гранола – хвърля лъжицата, пъхаш в устата му кроасан, обличаш му костюма, въпреки крясъците, хващаш го под мишница и тичаш, докато реве, към колата.

Все пак мисля, че в реалния живот татковците намират време за тоалетната, душа и могат дори риза да си изгладят…

През целия път шефът реве, защото му е скучно, топло, студено, не обича да седи и въобще… той иска да си догледа сериалчето. Ти си мечтал да си допиеш кафето в тишината на задръстването, но реалността е друга. Отиваш на работа и шефът от вратата заревава с пълно гърло, нахвърля се да те блъска и хапе. Какво да се прави, има криза на „средната“ възраст, дупето го боли, и изобщо той е твоят шеф, само си напомняй, че непременно ще го израсте.

Забележително е, че това продължава през всичките 8 часа на работния ден, с малки прекъсвания. Не е като да кажеш „добро утро, колеги“, да си включиш компютъра и да си пуснеш кафе.

Не забравяй през пет минути да сваляш шефа от масата, да измъкваш остри предмети от устата му и да не му позволяваш да рисува с химикал по секретарката. Не се впрягай, той просто тества границите на позволеното.

Към обяд, по традиция, е време да отскочиш за нещо за хапване или да направиш пауза за по цигара, но не бива да забравяш да облечеш шефа, който тича като луд наоколо, опитва се да ти се измъкне, и упорито се мъчи да свали дрехите, които си успял да му наденеш. Трябва да успееш и да го натикаш в асансьора и да следиш да не избяга, когато вратата се отваря по етажите.

Или как ти се случва обикновено? Все пак успяваш да се поразсееш в почивките или поне да пообщуваш с други хора, без да се налага да ги гониш?

Идва ред на обяда, но не обядваш ти, първо трябва да нахраниш шефа, да жонглираш с вестника, айфона или спинъра и в крайна сметка да му позволиш само една серия от любимото филмче и да седнеш да хапнеш, изпитвайки чувство на вина, че пак си се спасил с анимации.

Някога си бях съвсем наред

А когато накрая този адски ден свърши, твоят любим и най-скъп шеф се прибира вкъщи заедно с теб, защото работният ден не свършва никога. Но не е ли яко, че все пак можеш да смениш картинката, да се прибереш у дома и да забравиш деловите ангажименти за малко?

И ето, ти си почти до входа, главата ти кънти, защото шефът пак е ревал през целия път, защото сокът му е бил портокалов, а не ябълков. И колата ти е червена, а не синя и това буквално го довежда до истерия. В главата ти се рее само една мисъл, по-скоро да се включи жена ти, да ти помогне малко, да поеме този изверг за известно време иначе ще гръмнеш някого.

Влизаш вкъщи, съпругата ти те посреща и казва, протягайки се, че днес е мнооого изморена.

Препоръчваме ви още:

За мамнезията и други отклонения

Мразя разходките

Млъкни и яж каквото ти дават!

На 9 октомври млади музиканти ще подкрепят с изкуството си създаването на „Даун Синдром Център“

С безвъзмездното гостоприемство на НДК, Сдружението на родителите на деца със Синдром на Даун и Фондация „Консонанс” ще отбележат Международния месец за информираност на тема Синдром на Даун (СД) и ще поставят началото на реализирането на една голяма мечта – създаването на първия за България Даун Синдром център.

Необходимостта от създаване на центъра е продиктувана от многобройните сигнали на родители на новородени деца със СД, които търсят информация и място за ранна интервенция; нуждата от припознато място, където да общуват, спортуват и играят;  голямата изолация на младежите с тази диагноза и желанието им за социални контакти, място, където да се обучават и забавляват и да се чувстват полезни.

През последните години, с приемането на новите законови разпоредби относно децата със специфични проблеми и развитие, децата със СД намират все по-лесно място в масовите детски градини и училища, но въпреки това проблемите пред родителите им са огромни. Повечето деца се справят в детската градина и началното училище и разликата с техните връстници не е особено забележима - те са интегрирани. Проблемът възниква в по-горните класове, където натоварването е много по-голямо, а съучениците им се обособяват в групи. Така започва разделението и ако децата със Синдром на Даун нямат приятели, възникват поведенчески проблеми. Затова създаването на гостоприемно място, където ще могат да играят и споделят време с приятели, става все по-важно за тяхното бъдещо развитие и интеграцията им.

В концерта ще участват талантливите деца от Фондация "Консонанс" Петър Дюлгеров (пиано), Георги Василев (пиано), Теодора Маркова (пиано), Теодора Занева (пиано), Лазар Мицов (кларинет) и Мариан Минчев (акордеон), които ще представят любими класически произведения. В програмата ще прозвучат творби за соло пиано, пиано 4 и 8 ръце, кларинет и пиано, както и импровизации на акордеон. Специална подкрепа ще окажат и Белослава, Михаела Филева и Вензи, както и малките певци от вокална група "Смехоранчета".

Кога и къде

9-и октомври, от 19:00 ч. до 20:30 ч. НДК, зала „Люмиер“

За организаторите

Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун е нестопанска организация, основана през 2009 г., която има за цел да работи за социалната интеграция и личностната реализация на хората, в частност на децата и юношите със Синдром на Даун - най-често срещаната генетична аномалия. Това състояние се дължи на една допълнителна хромозома в 21-та хромозомна двойка. Хората с този синдром имат в кариотипа си 47 хромозоми вместо 46, както всички останали. На всеки 700 родени деца, едно е със синдрома, като тази честота е еднаква във всички страни, всички раси и всички социални групи. Годишно в България се раждат около 100 деца с генетичната аномалия.

Фондация "Консонанс" е създадена през 2014 година и чрез организиране на концерти, майсторски класове, уъркшопове, семинари и други събития, подкрепя млади български музиканти, лауреати на национални и международни конкурси в областта на класическата музика и им дава възможност за развитие и срещи с утвърдени музиканти на световно равнище.

Повече подробности за събитието, ще откриете тук.

Препоръчваме ви още:

Усмихнато различни

Какво може Микаела

Случват се удивителни неща!

Години наред у нас беше традиция бебето да се приспива в кошче-люлка. Вероятно днешните майки и баби си спомнят това подвижно креватче от ракита, кокетно облечено в бродиран чаршаф. Днес подобна традиция е по-скоро екзотика. Но в някои страни в приспиването на бебето все още има обичаи, които се спазват.

В Германия новородените спят в "beistellbett".

Това креватче има само три борда, защото четвъртата страна е закрепена за леглото на родителите. То осигурява на бебето безопасност, позволява му да усеща близостта на мама, без да споделя едно легло с нея. Друго удобство е, че не се налага майката да става за нощното хранене и да вдига детето от креватчето. Това е особено практично в първите месеци, когато жената все още е твърде изтощена след раждането.

Във Филипините окачват плетена люлка "duyan".

Дуяните са широко разпространени във филипинската култура. В тях бебето заспива бързо и сладко.

Във Финландия, където нивото на внезапната детска смърт е едно от най-ниските, децата спят в кутия.

Не, родителите не използват за креватче стар кашон от телевизор. Става дума за прочутата финландска кутия за бебето, която бременните жени получават преди да родят. Тя е пълна с всичко най-необходимо за първите месеци след раждането и е подарък за семейството от държавата.

В Индия бебетата спят в хамак направен от сарито на майка им.

Тази местна традиция успокоява новороденото през първите месеци. То усеща аромата на майка си, люлеенето го унася, а много често го приспиват и с песничка.

В Япония родителите спят заедно с децата си върху бамбукови или сламени килимчета, а понякога и върху памучен матрак.

Макар Американската педиатрична асоциация да се обявява против съвместния сън, нивото на смъртност по този показател в Япония е много ниско. Там времето за сън е възможност да се сближиш с детето и бързо да реагираш на нуждите му нощем.

Много от бебетата във Великобритания спят в „кошницата на Мойсей“, поставена до леглото на майките им.

Освен че създава уют и сигурност на новороденото, тази кошница е лесна за преместване от една стая в друга, така че родителите лесно могат да наглеждат бебето, докато спи.

Източник: buzzfeed.com

Прочетохте ли

9 мита за съня на бебето