Авторката пожела да запази анонимност.

Покрай репликите на някои политици, протестите на майки на деца с увреждания срещу социалната система у нас, организирането на каузи и публични събития, обществото бива допуснато за малко в техния свят. Обикновено хората, които се замислят или се вглъбяват в подобни проблеми, са близки, познати, работещи за някоя от групите на хора с определен дефицит. Разбира се, при живия контакт с тази уязвима група (на улицата, в болница, в банка, университет); медийни изяви - реакциите са разнопосочни.

От дете ми е било интересно да наблюдавам и проследявам впечатленията на околните, като съм се натъквала на всичко това. От възхищение, че те са феномени, уникални, до съжалението и презрението, че те са едни хора, които едва ли могат да правят нещо и е по-лесно да им се кажат две-три мили думи, да им се подхвърлят дребни трошици, та до чукане на дърво, цъкане с език това зло да не ги застигне. Да, всеки човек на Земята е неповторим, но не му се отдава да прави всичко с лекота. Така е и при хората с увреждания: една част предпочитат повече да търсят подкрепата и помощта на семействата си, други пък се чувстват по-свободни и дръзки да се борят с препятствията, които се налага да преодоляват. Всеки си има своя гледна точка и е прав за себе си, така че не ми е работа да упреквам по-нерешителните, нито пък да величая по-предприемчивите.

Обаче има една група майки, които са с увреждания и остават в сянка. Напоследък много от тях вече са активни във виртуалния свят, участват във форуми, споделят майчинските си преживявания от личен опит. Ако не си кажат, че имат увреждане, няма и да се разбере. Впрочем това не е лошо, защото така няма да я има нагласата, че те са по-специални. Евентуално, ако възникнат определени обстоятелства, може да се наложи да си напишат, че са такива.

Иска ми се да представя профила на майка, която е с нулево или частично зрение. По белия бастун в едната си ръка и хванала дете с другата - ще я познаете... Понякога, освен с детето, към тях може да се присъедини и придружител, който, в този случай помага и на мама, и на наследника. Това обаче невинаги е печелившата комбинация. Тя е добре работеща, но има моменти, в които мама не може да създаде контакти с другите майки в парка, в детската градина или училище. Тъй като асистиращият наблюдава детето, тича след него или пък с мама си говорят на пейката, докато малчуганът изразходва енергията си на съоръженията на площадките, често пъти изглежда, че родителят остава в сянка. Ако майката е с частично зрение, то много вероятно е да не ви разпознае, тъй като се е концентрирала по-отблизо да наблюдава къде играе детето, или пък да се разминете с нея по улиците, да я поздравите и тя да не ви отговори. Не се сърдете, не ви е фиксирала или разпознала по гласа! В кабинета на лекаря, в някоя лаборатория или институция, ако има виждащ водач, информацията се дава на него, явно така е по-лесно или хората не са запознати.

Ако децата се отглеждат основно в семейството, където единият или двамата родители имат зрително увреждане, едва проходили, малчуганите много адекватно се включват ако се търси паднал предмет, следователно се подава в ръка; ако искат да се доберат до нещо конкретно, хващат мама или татко за ръчичка и водят натам. Проговарят по-бързо, защото това е най-добрият начин за общуване в семейството, поради липса на визуален контакт.

За поддръжката на дома, приготвянето на храната, обгрижването на детето, възможностите и желанието за това са различни при всяко семейство. Има къщи, чисти, подредени, аптеки, които се поддържат изцяло от незрящи, или от близките им, вероятно има и по-неглиже, все пак светът е шарен. Детето свиква с порядъчността - то знае, че вратата на стаята трябва да е или изцяло отворена, или затворена, както и каквото се вземе, да се върне на същото място; шкафовете да са затворени, за да няма пострадали.

Не мога да не напиша как се случва пазаруването на облекло. Ако има баби наоколо, помагат, набързо избират дрешки по цвят и стоки, дето им хващат окото. Мама също много старателно избира дрешките, като отива на пазар с виждащ водач, всяко нещо се опипва. Материята трябва да се хареса, най-подробно се разказват цветовете/щампите. Ако детето е по-голямо, също може да се включи в избора... Тук е мястото да се благодари на продавачите за търпението!

Ако родителите извеждат детето без придружител, от малко го приучават да ги държи за ръка/да ходи около тях, а в градинска възраст да си каже къде иска да отиде - на люлка, пързалка, катерушка. Като че ли в такива моменти майката изглежда по-обсебваща отстрани, защото тя трябва да знае какво прави детето и да има контрол над ситуацията. Децата порастват по-бързо, съзряват преждевременно, стават по-отговорни, помагат в много от ежедневните дейности, и биват по-самостоятелни. Така е, инстинктът работи, а и нямат избор! Това е радващо, но многократно съм се замисляла дали успяват да изживеят детството си така щастливо, както връстниците си от семейства без подобни проблеми? Съмнявам се - в днешно време има много информация, изкушения, възможности за разходки, посещения на атракции в и извън столицата, до които нашите деца не могат да стигнат поради ограничения начин на живот на тези семейства. И как ли се чувстват в моменти, в които техни приятелчета разпалено разказват в коя планина са били през уикенда, къде са карали ски, на кой плаж са строили пясъчни замъци, как са яздили щраус в някоя ферма и други приятни преживявания насред природата. Тук, разбира се, зависи какво могат да си позволят семействата и доколко имат близки хора около себе си, които да ги превозват и да отделят от времето си за разходки.

Детското късогледство - един различен поглед

Нашите дечица също си намират приятелчета, които ги канят на детски рожден ден. Тук става интересно най-вече за мама: не е удобно да отиде с придружител, може да не познава мястото, най-добре е да потърси помощ от друго семейство, поканено на същото парти. Има и други специфики, които ще спестя, защото е най-добре да се намери решение спрямо обстановката.

Предизвикателство е и когато трябва да се помага в учебния процес - ако преподавателите са дали ясни указания, написани в текстов формат, е по-удобно за родителите. Ако се изпращат снимкови материали, много е възможно да не могат да се разчетат, и да си остане само желанието на родителя... Ако детето е по-наблюдателно и любознателно, бързо се ориентира какво трябва да се постигне, но родителят не може да контролира при грешки (това е ситуация, случваща се, да речем, по време на карантина, когато достъпът до контакти с други лица е ограничен. В краен случай може и някоя видеовръзка да се направи, сега има избор на канали за комуникация.)

Опитах се за малко да открехна вратите на нашия майчински свят и да ви разкажа за него. Информативно, за да знаете как да се отнесете, ако Съдбата ви срещне с такъв родител. Не тъгувайте, сигурно и вие имате трудности, за които ние не знаем, защото не са от естество, като нашето. Но общото между нас е най-хубаво, а именно децата ни. Всички те се отглеждат и възпитават с любов, грижа, всеотдайност и желаем като пораснат да станат преди всичко човеци.

Когато ни видите на улицата и децата ви попитат защо сме с бастун, обяснете им спокойно, или пък ако ви поискаме помощ за пресичане, преведете ни заедно с тях. Така ще им дадете най-добрия пример, а те, нищо че са малки, наблюдават, намират начин да ни привлекат вниманието, а като пораснат, ще са наясно и ще са по-социално отговорни. Те ще са бъдещите учители, лекари, социални работници, продавачи, законотворци и така ще бъдат по-наясно, и с подход. Правят се малки стъпчици към това, които ме карат да вярвам, че вървим по правилния път.

Може да харесате също:

Аз не съм слаб, мога всичко!