Автор: Пламена Николова

Уважаеми български родители,

Не знам дали някой в последно време е говорил директно на вас и с вас. Дали се е обръщал конкретно към вас като личности, а не като “избиратели”, “съграждани”, “електорат” или друга удобна за моментното говорене единица.

Знам, че когато човек стане родител, хората почти автоматично забравят колко много още неща той е и продължава да бъде, колко неща е можел, за колко неща продължава да мисли и от колко различни теми продължава да се интересува. Просто след родителя почти не остава място за друго, понеже родител е толкова голямо нещо, че измества всичко останало - личното време, личните качества, индивидуалността, собствените желания. Остава само огромното събитие, което е детето и което винаги е на преден план и винаги е най-важно.

Това е много изгодно положение на нещата за всеки, който би искал да извлече дивиденти от него. От една страна, родителят преди всичко и най-вече иска да бъде най-добрият възможен родител за детето си, иска да му даде най-доброто от свят, в който наглед е останало много малко добро. От друга - родителят е максимално затруднен и възпрепятстван в тази си задача, особено в страна като България, в която всяко нещо - от пресичането на улицата до посещението на болницата с дете, е изпитание за волята, нравите, морала и портфейла. Държава, в която е доказано по-лесно да действаш нечестно и по втория начин, отколкото да бъдеш справедлив и добър гражданин, добър пример за децата си.

Майната ѝ на стратегията

Единственият възможен изход е оцеляването чрез търсене на най-малкото съпротивление - да бъдеш добър родител, да бъдеш активен гражданин, но да не губиш твърде много време в търсене на информация, в ориентиране кои са експертите и отговорните лица по дадена тема.

Това общо взето е начинът на правене на политики в България - с половинчато или мълчаливо съгласие на гражданите, които никой не осведомява и които сами нямат време и знание да се осведомяват, и с игнориране на предложенията им, когато такива все пак има.

Дебат няма. Открита дискусия няма. Разяснителни и информационни кампании - само на хартия. Отворени институции - в мечтите ни. Манипулации и невярна информация - с лопата да ги ринеш.

В подобна ситуация изобщо не е изненадващо, че от никого неподкрепеният български родител, оставен сам да се бори за оцеляване с държавата, която всъщност би трябвало да е на негова страна, като Давид с Голиат, достигна до състояние, в което не може да отсее рационалните проблеми от ирационалните страхове. Не защото няма капацитета да го направи, а защото когато институциите мълчат, а пропагандата работи на пълни обороти, човек естествено се обръща към това, което работи, а не към това, което не просто мълчи, а мълчи с отекващо нежелание да поеме отговорност.

И ето как един ден се събуждаме сред мракобесие и страх, които като че дойдоха от нищото, но всъщност се оказа, са тлели бавно и сигурно в сърцето и ума на всеки един от нас, понеже по-страшна от антиутопията е само действителността.

Действителността, която само потвърждава, а не отрича тези страхове. Общество на индивидуалното самоспасение, на Мюнхаузените, които са се хванали за косите да се спасяват, но потъват по-дълбоко. На “всеки срещу всеки, на всяка цена”.

Спасителят на клети майки

Ситуацията не е нова, просто е добре забравена. Предвоенна, тягостна и страшна. Като в “Черния обелиск” на Ремарк (един такъв се появи вече на пл. „Гарибалди”). Знаем какво следва след нея. Трябва да знаем и от него да ни е страх.

Преди да сме стигнали до нова война на територията на Европа, да не допускаме войната пред прага ни, гражданската война във Фейсбук, войната за здравия разум и смисъла, в която вече сме жертви, защото на някой така му е удобно. И предизборно.

Не война на всеки срещу всеки. Не война срещу социалните. Не война срещу Норвегия, Русия или Тимбукту. Война за нашите институции като граждани. За нашето право да сме активни, информирани, да участваме в значимите за нас решения. Да не гласуваме само на избори, да не се вълнуваме само на мачове, да не сме смирени само на Великден. Да искаме, изискваме, контролираме държавата, превзета от дерибеи, които доволно се подсмихват на кокалите, които са хвърлили на тълпата, докато си поделят тлъстата плячка зад гърба ни.

Да не се сещаме, че има правила, само когато ни глобят за нарушение. Да не се сещаме, че има бедни деца, само когато някой ни излъже, че ще вземат нашите. Да не се сещаме, че има закони, само когато някой ни излъже какво пише в тях.

И да не се сещаме, че можем да мислим и да имаме мнение, само когато някой реши, че може да го подменя със своето както и когато си поиска.

Прочетохте ли

Обществото ни наистина не е дорасло