Автор: Леда Аврамова

Съобщение в месинджър: „Идвай да вечеряш”. Пращам го между два мейла, седейки в импровизирания си кабинет т.е. на масата в кухнята. На единия ъгъл, дето е натрупан с учебници, тетрадки, помагала, хартии, цветни химикалки и печатчета със сърчица. Учителски прелести.

На отсрещния ъгъл е вечерята. Съобщението е за сина ми, той е в другата стая, на компютъра… вероятно. Да отида дотам означава загуба поне на 50 секунди време, в което мога да прочета част от друг мейл или да поправя поне две изречения в някоя писмена работа.

Единственото нещо, което ме доближава до биологичния вид на Добрите майки е, че непрекъснато се притеснявам за нещо. Кашлица, болки в ушите, къде си, с кого си, защо не си вдигаш телефона, син кит, подвързии за учебници, тетрадки от колко листа – такива работи…

По отношение на всичко останало аз съм една лоша майка.

Добрите майки готвят всеки ден, грижат се винаги да има нещо топло за хапване. И здравословно, разбира се, задължително. Аз мразя готвенето, освен по внезапно вдъхновение, най-много веднъж на тримесечие. Идеята ми за приготвяне на вечеря е да забъркам паста с доматен сос с маслини или да взема храна от китайския ресторант. Любимата торта на детето ми е два вида крем с два вида бисквити помежду им. Нарича я торта „Везни“, защото е бяло-шоколадова, той е зодия Везни и за първи път я сътворих преди години за рождения му ден, в пристъп на безсилие и безвремие да направя нещо по-завъртяно. Пък без торта няма как. Та оттогава му е любима. А може и да не помни някога да съм правила друга.

Добрите майки непрекъснато наглеждат и назидават децата си, правят им разписание за домашните и следят като империалисти дали са написани и как точно. Ако трябва, висят над главите им, контролират процесите и продуктите. Звънят на учителите по телефона, ей така, за всеки случай, преговарят си формулите за съкратено умножение, Менделеевата таблица, видовете сложни изречения и кое от тях е с подчинено подложно. Моята майка е добра майка, затова бях отличничка. Моето дете учи самоинициативно от първи клас, затова никога не си е давало много зор. Училището - между другото… и толкова. Последното нещо, което научих заради него, бяха имената на стотина динозаври, и то отдавна, както и кой какво яде. Лесно е: ако не яде месо, то яде трева, а ако не – мършояден е.

Добрите майки имат Стратегия-за-дългосрочно-детско-юношеско-развитие. Частно училище, английски първи западен, китайски втори източен, пиано, шах, езда, тенис, плуване, професионални дисекции на жаби... Аз не. Не че подценявам детето си – просто никога не са ме мъчили такива амбиции. Да, исках училищата му да са… добри. Надявах се на добра среда. Но вярвах, и все още вярвам, че ако не иска да учи, никой не може да му помогне. Но ако пък иска да учи, никой не може да го спре. Добрите майки изискват. Аз само давам възможности.

Добрите майки са си вкъщи. И когато са си вкъщи, отделят време да наставляват детето си, да го поучават какво ДА, какво НЕ, какво ИЗОБЩО. Аз не съм си вкъщи. А когато съм, седя в кабинета си. Така де, в кухнята. И ако промълвя нещо, то е „имам да проверявам”. А също и “Какво казваш, маме?...”

Не надничам в пощата му, не му чета чатовете и не ровя в джобовете му, дори от съображение за сигурност. Знам, че добрите майки го правят, аз не мога. Чувството ми за самоуважение е по-силно от инстинкта ми за самосъхранение.

Добрите майки остават завинаги в тъжни бракове. „заради децата”. Тъжни, тъжни, ама детето си има собствена стая и лично пространство, нали?... Остават също и на лъскаво звучащи работни места, независимо че се чувстват притиснати, безсилни и унижени. „Защото навсякъде е така” и „защото е по-сигурно”. Е, нормираният работен ден също е важен. От 9 до 17 си е супер за служебна ангажираност, после имаш време за Менделеев, ставаш богиня на НВО-тата, а докато детето ти рецитира „На прощаване”, правиш здравословен десерт в допълнение на пресните задушени зеленчуци за вечеря. Ами… да, аз не съм, не съм добра майка наистина. Не се научих да правя компромиси, а здравият разум така и не стана моя житейска философия.

След един час е рожденият ден на Борис. Четиринайсетият. Той отдавна спи в другата стая, а аз си работя в кабинета… знаете. Имам да проверявам няколко десетки контролни, които съм обещала да върна утре (така де, днес), имам да пиша два спешни документа и още 1-2 неща, които вероятно ще ми попречат да си легна изобщо. В понеделник ми е срокът да си предам дневника. След 2 месеца ми е срокът да си предам дипломната работа. Междувременно имам още 10 други срока. И първи учебен срок. След него втори. Срокът да се предам като цяло… е, той май не е дошъл още, така ми се струва. Съвършения баланс тъй и не открих, но ще се пробвам да направя една торта „Везни“, пък… каквото стане.

Детето ми не случи на майка. Но ако не като добър пример, дано ме осмисли като ужасно предупреждение. Да помни, че животът е някакво непрекъснато търсене на смисъл… и дано не престава да го търси. Да не се предава, ако не го намира веднага. Дано не остава на тъжни места, защото „навсякъде е така”, защото „така правят всички”, по инерция, по принуда. Дано обича свободата и дано има сили да носи отговорността за нея и последиците ѝ. Дано не се страхува да прави всеки ден поне по едно нещо, от което се страхува. Така се учи. И се расте.

И най-важното – дано знае, че съм наблизо, винаги. И че го обичам.

Ще му драсна 2-3 реда по темата в месинджър, за всеки случай. 

Препоръчваме ви още:

Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка
Майките също сънуват 
Който има деца, да си ги гледа 
И твойта майка също