Автор: Мария Пеева

Две-три комплектчета с ританки и бодита, две шишенца, одеялце, един биберон, няколко пакета памперси и една ваничка. Понякога толкова е нужно на една млада, объркана, изгубена майка, за да не изостави детето си. Не, грешка. Пропуснах най-важното. И една добра дума.

Сградата на фондацията се намира на тиха, сенчеста софийска улица. Може и да я подминете, на външен вид прилича на най-обикновенa детска градина. Преди тук е имало дом за изоставени деца. Сега отново е дом, но много различен. Дом, където помагат на майки и семейства да не изоставят децата си.

Съвсем до скоро домът за изоставени деца и домът, в който се борят да няма такива, се помещавали врата до врата в тази същата сграда. Точно тогава една майчица, току-що родила и изписана от болницата, разплакана, сама, уплашена и виновна, с притихнало живо вързопче в ръцете, сбъркала входа и вместо да влезе при едните, попаднала при другите. В резултат на което вместо да излезе с празни ръце и празно сърце, си тръгнала с бебето, с надежда, че не е сама и има кой да я подкрепи, и с гореописания пакет за първа грижа. Детенцето вече е на няколко месеца и си има мама. То никога няма да разбере колко близо е било до това да попадне в графата на тези хиляди деца, които слагаме в категория „от дом“, все едно те не са родени от майка. На една врата разстояние. Тази история е съвсем истинска, макар че звучи като сюжет на филм. Разказа ми я Десислава, която е толкова млада, усмихната и мила, че никак не й отива да носи вдъхващото респект звание „старши социален работник“ във фондация „За Нашите Деца“.

Случаите с двете изоставени дечица не ми излизат от главата (и от сънищата) вече месец. Затова и търся Деси. Искам някой да ми разкаже „от кухнята“ как се стига дотам, че една майка да изостави детето си. И най-вече какво може да се направи, за да й се помогне. Разговорът е дълъг и емоционален. Ще се опитам да ви предам накратко най-важното от него. Това, което може да спаси дете. И майка. Защото както Деси казва, майчинският инстинкт е толкова силен, че няма майка, която да не изпитва огромна вина и угризения, дълбоко страдание, когато изостави детето си под натиска на обстоятелствата, които й се струват невъзможни за преодоляване.

Отдел „Закрила на детето“ е първата институция, към която може да се обърне всяка жена в нужда, застрашена от невъзможността да се грижи за детето си. Ако случаят е в София и София област, както и в Пловдив, може директно да се обърнат и към фондация „За нашите деца“. Ако майката е в родилен дом, може да каже на акушерките там, че е финансово затруднена и няма как да се грижи за детето. Те ще се свържат с хората, които могат да й помогнат – Закрила на детето или фондацията. Социалните работници имат редовни дежурства в някои от родилните домове, където най-често има случаи на изоставяния. Точно с тази цел – превенция. Първото, което се опитват да направят е да предотвратят тази стъпка – оставянето на детето в институция или приемно семейство. Защото за всяко малко човече най-доброто е да си е при мама. Така че, казва Деси, най-напред се борим да помогнем на мама да му осигури необходимите грижи.

А после ми разказва как се случва това.

1. Подкрепата на социалния работник. Понякога се случва да ни търсят с молба за финансова помощ. Но нашата цел не е да помогнем веднъж и да вдигнем ръце. Нашата цел е да научим хората как да се измъкнат от безизходицата и да си помогнат сами. Правим го по няколко линии. Ако майката няма дом, търсим къде може да бъде настанена, консултираме я каква е процедурата, придружаваме я за набавянето на необходимите документи. Не оставяме майка с дете или деца на улицата. Помагаме й да получи помощите, които й се полагат за отглеждането на детето и да си организира бюджета. Осигуряваме консумативи за детето. Второто, което е необходимо за оцеляването – работа. Когато детето е на подходящата възраст, й съдействаме за прием в детска ясла или градина, както и за намиране на работа. Освен това се свързваме с близките й роднини, за да й осигурим семейна подкрепа там, където това е възможно. Понякога жената излиза от родилния дом и буквално няма с какво да облече детето. За тези дечица е и пакетът за първа грижа и не са малко случаите, подобни на гореописания, в които дори само един такъв пакет може да вдъхне на жената увереност, че все някак ще се справи. Социалният работник има една основна мисия. Не да помогне еднократно и да си измие ръцете, а да осигури дългосрочно решение на кризата, довела майката до такова съдбоносно решение.

2. Подкрепа на психолог и семеен консултант. Това е другата важна линия, по която работим. В случаите на възможна реинтеграция, семейният консултант оценява родителския капацитет на майката, дали тя е психически способна, дали има ресурсите да се грижи за детето. Той проследява състоянието й, разговаря с нея за миналото й, за семейната й история, има ли такива случаи в семейството й преди, за зависимостите и заболяванията, за начина й на живот и дали има мотивация да отгледа детето си. Когато такава мотивация липсва и съществува риск за здравето и живота на детето, ако е застрашено от насилие или ще попадне в рискова среда, в негов интерес е да отиде у приемно семейство или Център за настаняване от семеен тип, поне докато майката отново е способна да поеме отговорност за него. Това преценява социален работник.

Основната цел винаги е превенцията на изоставянето. И Агенцията за закрила на детето, и фондация „За нашите деца“ работят първо по тази линия. Когато това е невъзможно, детето бива настанено в приемно семейство. Деси няма точна статистика, но приблизително половината й случаи се решават на етапа на превенцията.

Ако детето все пак бъде оставено в приемно семейство, майката има шест месеца срок, в който да подаде молба за реинтеграция в агенция „Закрила на детето“. Тогава се започва подобна процедура със социален работник и семеен консултант, които й осигуряват подкрепа, преценяват дали родителят може да осигури нужните условия, а ако не може – дали може да разчита на подкрепа от роднинския кръг. и има ли рискови фактори за детето. За жалост, има случаи, когато родители подават такава молба на всеки шест месеца с цел да запазят правата над детето, което възпрепятства осиновяването му. Ясно е, че ги измъчва чувство за вина или все още таят надежда, че някой ден ще са способни да се грижат за него, но може би все пак трябва да има някакъв законов срок, в който имат правото да отлагат осиновяването му. Не бива да съдим майките, които оставят детето си за осиновяване, казва Деси. Понякога това е най-доброто, което могат да направят за него. Важно е да им се даде шанс и избор. Шанс да отгледат детето си, ако имат ресурсите и мотивацията. И избор да го дадат на родители, които ще се грижат за него, както заслужава, без да изпитват чувство на срам и вина.

Какво можем да направим ние, които не сме социални работници или психолози? Да се огледаме около себе си. Има ли майка в нужда? Има ли дете в риск? Можем да помогнем според възможностите си или да потърсим съдействие.

Най-лесното е да осъдим. Най-човешкото е да подкрепим.

Вижте защо тази тема ми е толкова на сърце в историята ми с Райчо, който не стана мой.