Автгор: Богомил Димитров 

Преди да започна със случките, ще цитирам изказвания на децата ни, доказващи по безспорен начин голямата им любов към нас, родителите им.

Дъщеря ни в първи клас към майка си:

 - Мамо, обичам те почти колкото другарката Клисарска!

Синът ми в шести клас, когато най-сетне му купих мечтаното голямо шах-табло за игра на стена: 

- Татко, обичам те най-много от целия вход! 

По-долу следват историйки от моя живот или този на децата ни, в които приумиците на някое дете са предизвиквали смях или недоумение в околните.   

                                                         Бу-бу

Дъщеря ни бе току-що проходила и бърбореше някои срички. В събота с жена ми решихме тримата да се поразходим из квартала с чисто новата ни кола „Вартбург“. В нея детето се заоглежда с интерес, но когато запалих колата, зарева. Жена ми се премести отзад и взе да го успокоява:

- Не бой се, маме, това е тати - бу-бу. Добро бу-бу, оо-о, тати-бубу. 

Аз, начинаещият шофьор, потеглих чак когато сълзите на малката се превърнаха в сополи - с много газ и на полусъединител. Минувачите взеха да се обръщат към нас и това успокои щерката. Тя и досега обича всички да гледат в нея. След 20 минути, изтощен, паркирах пред блока ни само с три опита. И двете бяха разочаровани от кратката ни разходка. Жена ми обясни на детето, че тати - бубу трябва да нани. Вече в апартамента тя го изведе на балкона, показа му оттам колата и го накара да й помаха. Аз също като тати-бубу исках да „понаня“. За да си осигуря тишина, реших този път по изключение лично да пусна една прахосмукачка. Но щом я извадих на стартова позиция, щерката скочи въпреки страха си от нея, хвана ме за ръка, заведе ме на балкона и ми посочи колата ни от там:

- Тати-бубу. Върна ме отново вътре, хвана майка си за ръка и й заповтаря пред прахосмукачката: 

- Ма-ма-бубу,  докато тя не започна да чисти с нея. Така в един ден дъщеря ни преодолея страха  си от прахосмукачката и внесе ред в дейностите в семейството ни.   

                                                  Вълчо 

Същото дете, след още само две години започна да чете. Не само книжки, а и каквото зърнеше. Един ден тръгнахме с колата към вилата на родителите ми. По пътя имаше задръстване на един светофар. Точно там то възкликна:

 -   Я, не знаех, че и те имат фамилии!

Бях все още неуверен шофьор и не бе разумно да приказвам, но попитах:

-   Кои те?

Жена ми ме погледна учудено, а детето отговори доста неясно:

- Как кои? – Вълците! 

Наредих на жена си да провери дали детето има температура. Нямало. Все още не можеше да потеглим и попитах пак: 

- Нийка, кажи, тати, за какви вълци говориш? Те са в гората, не се бой! 

- Говоря за Вълчо Иванов. От животните май само Зайо-байо има фамилия - Средногорски, но че Вълчо е Иванов, това научавам чак сега.  

Настъпи тишина. С жена ми се спогледахме. По едно време тя ме бутна с лакът и ми посочи усмихната голямата табела над сградата в дясно: „Завод Вълчо Иванов“. Не само движението се отпуши в този момент, а и смехът ни. Май точно тогава се отпуснах като шофьор. В оставащия път съвсем се напикахме, слушайки размислите на глас на детето ни как си представя този Вълчо Иванов - с костюм и вратовръзка, мъж на гримираната Кума Лиса Иванова.   

                                              Детска помощ 

Бяхме доста малки с батко. Една събота сутрин /тогава в събота се работеше до обяд/, чухме мама да казва на татко, че като се върне я чакало голямо пране. С батко решихме да я отменим. Знаехме какво правеше тя - от котлите с вряла вода, които бяха върху кухненската ни печка сипваше в четири легена, после слагаше в тях мръсни неща и ги насапунисваше. Накрая простираше прането на телта в двора. Доста се поизпарихме докато наливахме водата от котлите, но се справихме някак си. В единия леген сложихме нейното кожухче без ръкави, в други два - възглавниците /заедно с калъфките/, а в четвъртия - нашето плюшено мече. Когато водата поизстина, насапунисахме всичко и се заехме с простирането. Взехме „гердана“ с щипките и един стол, на който батко стъпваше, за да достигне високата тел на двора и простряхме. Към 1 ч. след обяд бяхме готови и се заиграхме доволни пред бумтящата печка, на която вече бяхме върнали отново напълнените от дворната чешма котли. Бяхме сигурни, че когато мама се върне,  ще се разплаче от умиление. Но не очаквахме тя да направи това още на двора. Най-дълго плака пред кожухчето, което, както ни каза по-късно, било станало "като мача глава"- след като ни пооскуба косите. Все пак, добре че не каза нищо на татко и се разминахме без шамари. 

                                            Братска любов 

Като малки, когато ни купеха марципан, батко бързаше да ми предложи: 

- Искаш ли да си го разделим? За теб -„златцето“ /станиоловата опаковка/, за мен - марципана. 

Аз си събирах тези „златца“, имах малка колекция, с която обичах да се фукам. Бях леко гузен, че батко нямаше подобна колекция.

Граматика за родители

                              Покръстването на кокошарника 

Като малък живеех в двор с общ външен клозет, с две отделения, градинка с домати и кокошарник. Това, което често правех, бе да застана отвън пред мрежата на кокошарника, да изкопая някой червей или просто да взема трева и да размахам това, което държа. Кокошките се скупчваха отвътре и започвах да правя движения във формата на кръст - наляво-надясно, нагоре-надолу. Те следят ръката ми и така ги „покръствах“. Петелът не ми се връзваше - скачаше върху някои кокошки, според мен залудо, те вече боготворяха само мен. 

                                    Триумфът на сина ни - 1  

 Един ден жена ми се зае яко със сина ни по математика. Той бе в четвърти клас и им бяха дали задача за домашно, цитирам: „ Ако сега е 12 ч. на обяд, можем ли да се надяваме след 36 ч. да грее слънце?“ Жена ми му каза да отиде в детската стая и когато реши задачата, да се върне при нея в кухнята и да й обясни как я е решил. Той пое навъсен. Минавайки наблизо до детската стая, след малко дочух следния разговор между сина ни и кака му:

- Ама аз откъде да знам дали ще има облаци? Да не съм метеоролог?

    На което кака му отвърна почти веднага:   

- А бе, тъпчо, не загряваш ли, че 36 ч. след 12 ч. на обяд ще е нощ?

    Синът изглежда загря и изтича в кухнята при майка си. Аз го последвах и бях свидетел как след неговото обяснение жена ми се възторгна:

- Браво, мами!  Мама толкова се радва, че всъщност си бил умничък! Боже, как съм се заблуждавала досега!      

                                Триумфът на сина ми - 2

Един ден се връщам по-рано от работа и заварвам сина ми, въпреки че бе вече в пети клас да си играе с колички на пода, които блъска една в друга и озвучава сблъсъка с: „Джуф“. Чудех се за кое първо да му се скарам -  че все още играе с колички или че е сложил на главата си свои гащи, при това - наопаки.

Попитах го защо има гащи на главата си. Той, без да вдига поглед, отговори: 

- Ама ти не знаеш ли? Вечер преди битка на другия ден, Наполеон е слагал гащи на главата си,  за да измисли как да надхитри враговете си!  

Това ми бе нещо ново. Според мен, връзката на Наполеон с гащи, бяха наполеонките на дядо ми - дълги гащи, светлосини и избелели, леко пожълтели отзад. Казаното от него не ми даваше мира. Спомних си и мисълта на Съмърсет Моъм, че преди да произнесе присъдата, съдията трябва да има до себе си руло тоалетна хартия.  Накрая не издържах и влетях при него с въпроса: 

- А ти какво още знаеш за Наполеон?

- Вчера учителката ни спомена за него. Май накрая са го прецакали. 

- А защо си е слагал гащи на главата преди битка?  

- Знаех си, че ще се вържеш. 

- А защо сега ти си ги свалил от главата си?  

- Много ясно - слънцето вече не ми пече на главата отзад!                                             

                                  На всеки километър

Семейството ни се връщахме с колата от морето. Тогава всички бяха луднали по сериала „На всеки километър“. Децата често ме попитаха ще стигнем ли навреме за сериала. Когато наближихме Калофер, с жена ми им предложихме да посетим музея на Ботев. Те някак си набързо го овършаха и ни чакаха отпред. Следваше Карлово и музеят на Левски. Този път ги спирахме пред черно-бели снимки и им четяхме какво пише под тях. Показвахме им  пищови и пушки. Те пак бързаха. Накрая ги скастрихме, че бяха проявили неуважение към Левски,  а те нас - че май ще закъснеем за сериала. 

В Сопот се оказаха гладни и посетихме музея на Вазов на галоп. След това хапнахме набързо и им обещах тържествено, че ще карам по-бързо до София и ще стигнем навреме за сериала. 

Когато наближихме с. Кърнаре, се сетих, че в него живее моя леля и така и така минаваме оттам, ще е редно да я видя. Жена ми одобри идеята - и без това й се пишкало. Децата се навъсиха. Взех да се тюхкам дали леля ми ще си е вкъщи и ако не - кой знае кога ще ми се удаде нова възможност. Оказа  се, че тя наистина в момента не бе там. На мъжа на лелята му се искаше да поостанем, докато тя се върне от магазина, но децата побързаха да кажат:

     -   А бе татко, бе, карай, бе, те и другите трима не си бяха вкъщи. И какво - заради това струва ли си да изпуснем сериала?

Още от Богомил:

Комплекс за пълноценност