Автор: Ина Зарева

Първо се докосваш до мама. После цял живот се бориш да се отскубнеш от прегръдката й. Накрая единственото, което искаш, е да се гушнеш в нея завинаги.

А тя тъкмо е пуснала бебешката лъжичка, с която те е хранила и хваща друга, за да нахрани собствената си майка. Тази щафета продължава в мъчителна, педантична последователност и хилядите психологически анализи, стотиците филми и книги по темата не стигат и не стигат, за да обяснят как, защо и какво да правим после...

Какъвто и да си, каквото и да постигаш, както и да живееш, животът ти неизменно балансира върху пъпната връв, а майка ти върти края й и пламенно дирижира. Редуваш благодарност с гняв, примирение с бунтарство, амбиция с отчаяние. Гордееш се, срамуваш се, доказваш се, отказваш се и при все това я обичаш все повече и повече.

Като се започне с "Трябва да поговорим за Кевин" и се проследят историите на маниакалните убийци в историята на човечеството, във всички тях майката е запушила с голям тромб тази пъпна връв и е нарушила нормалната циркулация майка – дете и дете - живот. Винаги е майката. Никой друг и нищо повече. Само майка и тромб.

В нормалната ситуация, самите ние образуваме тромба, за да „запушим” майките си, да ги отдалечим в пространството, изпънали ръце с трептящи от напрежение мускули. Защото така е по-добре за тях, за нас и за всички. Защото: „Майка е обратното на дъщеря. Майките са тревожни и уязвими, те нямат златен шлем, не се раждат от морските вълни. Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после- преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват. Бащите растат.“ (Василена Мирчева „Бащите не си отиват”)

Майката се смалява и животът все повече се дирижира откъм твоя край, но колкото повече тя се смалява, толкова повече нейното достойнство и твоят дълг растат. И ти пак си онова малко момиченце, което докато си играе на въже с поизсъхналата вече пъпна връв, гледа майка си в очите и чака нейното „Браво!”.

В „Мама и смисълът на живота”, психотерапевтът Ървин Ялом разказва за собствения си повтарящ се сън, в който непрекъснато пита починалата си майка: „Как се справих, мамо? Мамо, как се справих?” Веднъж в съня, тя му казва:

- „Ти смяташ, че аз съм в твоя сън. Само че този сън не е твой, синко. Сънят е мой. Майките също сънуват.“

Въпреки леко обезкуражаващата борба на психоаналитиците със собствените си майки, при тях е пълно с пациенти, опитващи се да отрежат най-накрая пъпната връв и да заживеят в пълна независимост и свобода. Майката на една млада жена, като разбрала колко пари дава дъщеря й за всеки сеанс на психоаналитика си, се хванала за сърцето и възкликнала:

- Що за разхищение! Давай ми ги на мен, ще ми разказваш и аз ще те слушам.

- Аз ходя, за да му говоря само за теб, мамо. – въздъхнала жената.

И докато с мама въртим пъпната връв, държейки я в двата й края, на нея като на игра на въже, подскачат мъже, деца, колеги, шефове, приятели и неприятели. Всичко в живота ни зависи от динамиката, посоката на въртене и силата на опъване. И никой не смее да пусне своя край. А краищата се множат – един на майка ти, друг на дъщеря ти, трети на сина ти... И ти държиш здраво, стискаш с все сили и въртиш, а докато въжетата се заплитат и разплитат пред очите ти, тихо шептиш:

„Сто катинара да сложа на устните си, мое дете, и да не те превръщам във възрастен.  Сто окови да вържат краката ми и да не те водя по мръсния свят.  Сто вериги да ме опашат и да не ти пазя сянка от слънцето.  Сто пъти да се спирам,

 да млъквам,

 да умирам,

 а не мога, защото съм нечие дете...”

Започваш да сънуваш свят, в който ти, твоята майка и твоите деца сте щастливи. Сънуваш, че се справяш идеално с всичко, майка ти е доволна, а децата ти са свободни. Няма никакви въжета и обвързаности.

И тъкмо си успял да отделиш стволовите клетки и да изхвърлиш ненужното, мама се превръща в малко дете, а цялото й достойнство, авторитет и влияние се сплитат в огромен ореол над главата й. Ти се блъскаш в него всеки път, когато трябва да се погрижиш за детето-майка, а пъпната връв вече напълно е стегнала врата ти. На никого не му се играе и дирижира повече. Искаш само всичко да се върне постарому – мама да порасне, а ти да се смалиш и да заспиш в скута й.

И не ти пука за въжетата и обесените на тях мечти.

Не търсиш отговори и обяснения.

Не бягаш и не стържеш оправдания.

Дори няма да питаш „Мамо, добре ли се справям?”

Искаш само да е жива.

И да сънувате заедно.

Ако тази статия ви е харесала, ви препоръчваме "Супербебетата не плачат" и "Мамо не прави така".

Снимката е от филма "Трябва да поговорим за Кевин" - We need to talk about Kevin. На края на статията може да видите трейлър, ако не сте го гледали. Тежка психологическа драма за отношенията между объркана майка и психопатичният й син с Тилда Суинтън и Езра Милър в главните роли. Книгата е също разтърсваща.