Автор: Ина Зарева

Задъхваща се от студ вечер. Намигащи автомобили, премрежени светофари, уморени релси и потъмнели хора. Годината е 1998. Призраците на отминалите гладни зими и тежки кризи тягостно се скитат наоколо. Повечето хора все още са далече от нормалния начин на живот и това е изписано на лицата им. Улиците се напрягат под тежестта на мрака и потръпват от ноемврийските градуси.

Само на една трамвайна спирка цари контрастно оживление. Симпатична група студенти са се отправили към нечий купон и разговарят така разпалено, като че се топлят от думите си.

- Дано има някаква храна, че не съм ял от вчера – казва през пресилен смях високо и много слабо момче.

- Ти пък! Защо не дойде с нас в стола? Натегач – да не изпуснеш упражненията, нали?! – смее се русо момче.

- Ти гледай пак да не напиеш Вяра, че аз трябва да я мъкна до квартирата – връща му го дългучът.

- Вяра не само вече не пие, ами и не говори с такива като вас! – тръсва дълги коси красивото момиче.

- Хайде, хайде – шегувам се! – прегръща я момчето.

- Вие се шегувате, но аз спешно трябва да започна някакво бачкане. Другият месец въобще няма да има с какво да изкарам. Баща ми са го съкратили. – въздъхва мургаво момче със силно протъркано яке.

- Да! Взимаме изпитите и всички ще си намерим по нещо, че вече не се издържа! – почти в едни глас казват останалите.

Трамваят поглъща част от думите им, разтваря бавно врати и хората се изливат в него като тежка, мътна вълна. Студентите се настаняват на свободните места най-отзад, само високото, слабо момче остава право:

- Да ви гледам от високо – казва.

- Е колко по-високо, бе брат? – смеят се те.

Хората се заслушват за кратко в шегите им. После слизат на някоя спирка, качват се следващи, чиито носталгични усмивки ги издават, че и те са потънали в студентските разговори и са се върнали някъде далече в младостта си.

Ритмичното потракване и все по-плътната тъмнина отвън унасят уморените пътниците и само веселите младежи им действат ободряващо.

На една от спирките, миг преди трамваят да затвори пъшкащите си врати, високото слабо момче внезапно се откъсва от мястото си, грабва нещо от земята, провира се между тях и подвиква на някого отвън. Трамваят вече е в движение, единият крак на момчето е отвън, а другият стои заклещен вътре. Хората се окопитват бързо от първоначалното застиване, провикват се към ватмана, той спира и бързо отваря вратите. Момчето стъпва с двата крака на стъпалото, а някакъв мъж отвън държи ръката му и му благодари. Всичко става толкова бързо, че много малко хора са успели да видят как мобилният телефон на мъжа е паднал, докато той слиза от трамвая, а момчето го грабнало и се втурнало да му го подаде от потеглящия вагон.

- Ти си чисто луд! – посрещнат го приятелите му

- Можеше да загинеш, идиот такъв! – Вяра го гледа изумена.

- И за какво беше това? Кой знае какъв богаташ е. Ти колко хора с мобилни телефони познаваш? – мургавото момче е истински ядосано.

- Будала! Ако го бяхме продали, щяхме да си осигурим поне наема – отсича русолявият.

Подигравките се редят дълго. Момчето махва с ръка и се усмихва засрамено:

-  Как да го взема, като не е мое? – успява да вметне между разпалените планове какво биха направили с парите от телефона.

Хората наоколо поклащат неодобрително глави. Да си рискува живота за някакъв телефон. Те тия, с телефоните, едва ли заслужават подобна жертва.

Един много възрастен мъж с мъка се изправя от седалката си в най-предната част на вагона и бавно се придвижва назад. Движи се като в облак от достолепие, а бастунът му прилича повече на жезъл, отколкото на помощно средство.

„Сигурно спестява няколко крачки разстояние и ще слезе от най-задната врата“ – си мислят тези, като забелязват силното му куцане и му правят място, а той минава въздушно покрай тях и благодари с лек поклон. След почти цяла спирка разстояние, старецът е стигнал до студентската група. Те, вече забравили случката, коментират гадния преподавател, който къса всички.

Възрастният човек спира, премята бастуна на лявата си ръка, вкопчва я в

дръжката, а дясната протяга в треперещо, но стегнато ръкостискане към високото, слабо момче:

- Дойдох да те поздравя, моето момче! Никога не се променяй!

После поема бастуна с дясната си ръка, обръща се и все така в бавно достолепие се връща обратно към мястото си.

Младежите притихнало гледат приятеля си. По лицата им вече няма следа от ирония и смях.

Вяра става от мястото си, пъхва ръката в кокалестата шепа на високото, слабо момче, чийто скули са пламнали в руменина и обляга глава на гърдите му.

- Хайде, слизаме! – нарушава тишината той – Бързо, че умирам от глад!

Препоръчваме ви още: 

Жената с търсещия поглед

За Истината и дрехите, в които я обличаме
Заразно добро 
Най-тежките 21 грама

Автор: Ина Зарева

- Ще стигнем бързо – увери ме таксиметровият шофьор и потегли.

Не обичам да закъснявам, а задръстванията стават все по-непредвидимо кошмарни. Единствената утеха е, че шофьорът също не обича да виси по светофари и ще заобиколим дългите редици коли. Разпръснала съм документи на цялата задна седалка, за да ги прегледам и подредя за последно. Още едно предимство да не шофирам в момента.

Телефонът на таксиджията звъни, той си извинява, че трябва да вдигне:

- Колегата. Цяла сутрин го издирвам.

Разговорът е кратък, но привлича вниманието ми:

- Пак ли, бе пич? Айде стегни се вече! Добре, ще взема и другата смяна, ама не може така.

Не знам дали любопитството ми се е изписало на лицето, но таксиджията поклаща глава, поглежда ме в огледалото и през смях, но и със неприкрито състрадание ми казва:

- Жена му го бие.

Не успявам да сдържа смеха си:

- Така ли се измъква от работа?

- Не, наистина го бие – вече със сериозен тон говори мъжът - В началото се криеше, идваше с едни слънчеви очила, целият посинен. Все казваше, че е паднал и сам се е ударил. Накрая призна. Питам го защо търпи, а той: „Ми две деца имаме, а и къде да отида...“ И търпи.

Засрамена съм от смеха си отпреди малко. Рядко ми се случва да не знам какво да кажа, но сега мълча и рея поглед сред хората по улиците. Опитвам си да си представя как изглежда жената – насилник. Дали е груба и недодялана или пък е преуспяваща и фина дама, за която никой не би допуснал подобно нещо. А съпругът – жертва? Мухльо и неудачник или хрисим и благ човек, който изгаря от срам и унижение?

 Прочетете Аз, жертвата

Отдава ни се лесно да лепим етикети, да обобщаваме и генерализираме. Когато чуем „домашно насилие“ винаги си представяме крехката жена - жертва на арогантен мъж. Когато съпругът е насилник, това буди вълна от гняв и непримиримост, когато е жена – се смеем и не го приемаме сериозно. Според проучване от миналата година, една четвърт от анкетираните мъже се определят като жертви на домашно насилие. За тях обаче не се говори, не са изградени кризисни центрове, те не получават каквато и да било подкрепа. Причините, които най-често предизвикват гнева на съпругите им, са употреба на алкохол и финансови проблеми.

- Той, моят колега, си пийва, но кротко – минава на жълто моят спасител в задръстванията – и тя го издебва като не може да се отбранява и го налага здраво. С някаква дъска го беше била последно.
 

Ако ставаше дума за жена, щях да предложа поне няколко варианта, да дам координати на организации за закрила и помощ. Сега мълча, седнала до важните си документи и за първи път осъзнавам, че архетипното ми убеждение - един мъж не може да е по-безпомощен от една жена, не може да е физически и психически по-слаб от нея - се оказва по-силно, отколкото съм вярвала. „Той си е виновен, защото пие!“ е много удобна констатация. А лично аз съм убеждавала поне няколко жени, как никоя от тях не е виновна и не си е „заслужила“ насилието от съпруга.

 Вижте Майките, които убиват

- А мен едно гадже ме заряза, защото съм много добър! Представяте ли си? - прекъсва мислите ми шофьорът – Искала като мъж да тресна по масата и да кажа кое как да бъде, а не все да съм се съгласявал с нея. Само аз си знам какво ми беше да ѝ угаждам, но я обичах. Така го разбирах, така го правих. И накрая излезе, че трябвало да съм грубиян някакъв, за да е доволна. Не знам вече какво става с този свят.

Какво ли сме объркали в еманципирането си – дали сме погребали женствеността си, докато помпаме мускули? Дали сме смачкали мъжете с токчета, докато се катерим нагоре? Или просто сме забравили какво е да се обича?

Стигаме до адреса цели 6 минути по-рано от часа на срещата ми.

- Нали ви обещах! – усмихва се гордо таксиджията. Превел ме е през маршрути, за които никога не бих се сетила. Ако шофирах сама, щях да закъснея поне с половин час. Благодаря с приличен бакшиш и все пак отправям опит за съвет към колегата му.

- Няма да послуша. Предлагали сме му много пъти да се разведат, ще го приютим за някакво време, ще му помогнем. Не иска. Сигурно и той я обича по някакъв начин.

02/981 76 86 е националната телефонна линия за пострадали от какъвто и да било вид насилие.

Обадете се, ако сте преживели това, независимо дали сте мъж или жена.

Мълчанието никога нищо не е решавало.

А говоренето по темата е единственото, което може да помогне да бъдем отново себе си и отново в безопасност.

Препоръчваме ви още:

За цветята, поднесени с юмрук

То е напаст, която убива

За стереотипите във възпитанието

Детската психична травма

Разказах ви за Радост, моята героиня. За Лора, по-щастливата и успяла сестра (дали?), ще ви разкаже Люси Рикспуун. Вече сте чели нейните статии за децата от аутистичния спектър, ранната диагностика на психични проблеми и образованието в САЩ. Сега тя ще ви представи героинята си.

Аз не съм Лора. Лора е жената, която привлича погледите по улицата. Тя е сестрата/братовчедката/приятелката, която изглежда, че успява във всичко, с каквото се захване. Животът на Лора е привидно завиден и достоен за ежедневни статуси и снимки във Фейсбук. Всъщност нищо в живота на Лора не е просто! Тя упорито се мъчи да се измъкне от капана на миналото и да въведе порядък в бъдещето си.

Тя е жената, еднакво привлекателна за мъже и жени, но по различни причини. Мъжете са подвластни на нейния магнетизъм, а жените искат да приличат поне мъничко на нея. Животът на Лора в емиграция не е типичен за повечето български емигранти, но и тя изпитва носталгия в неочаквани моменти, и тя сънува близките си, останали в България.

Може би в Лора ще намерите парченца от себе си, от мечтите си, от тревогите си. Може пък в нея да намерите сестрата, която мечтаете да имате.

Лора

Обожавам времето в Калифорния! Подозирам, че народът се мести тук и плаща безумните цени на всичко само за да се наслаждава на невероятното калифорнийско слънце. Няма нищо като слънчев февруарски ден! Разкошни 19 градуса. Отварям прозореца и вдишвам свежия океански въздух! Безценно! Кой ме би да живея толкова години в Ню Йорк?! Но като изключим зимите, Ню Йорк е страхотен. Има толкова енергия в него, толкова живот. И непрекъснато се променя. Сякаш те държи в безкрайно напрежение, винаги се оказваш някакви си две-три стъпки назад. Помня колко обичах да се шляя безцелно из Бродуей и Таймс скуеър. Можех да наблюдавам минувачите с часове.

Лицата на хората казват много, стига да имаш търпение да спреш и да ги погледнеш. Колко често зад обичайния аксесоар – чаша „Старбъкс“, се крие безпокойството на някого, който не знае какво да прави с ръцете си. Удивителни неща правим с ръцете си, когато сме тревожни. Понякога френетично проверяваме телефоните си, или пък поглаждаме косата си. Друг път крием ръце в джобовете или в ръкавите, премятаме цигара, запалка, или връзка ключове. Ню Йорк ми липсва. Липсва ми усещането, че съществувам в центъра на тази малка, но много специална вселена, в която всичко кипи. Оставих чудесни приятели в Ню Йорк. От тези, които държат мозъка ми буден и винаги успяват да ме разсмеят.

Приятелите са важни в емигрантския ми живот, може би най-важните. Когато си далеч от семейството си, приятелите са семейство. В началото се терзаех дали този или онзи би ми бил приятел в България, после узрях до мисълта, че много хора имат място в живота ми, но местата им са различни. Всеки има нужда от приятел, с когото да изпие чаша вино и да размени душеспасяваща доза клюки за колегите и съседите. Всеки има нужда и от някого, който няма да задава тъпи въпроси, когато му се обади посред нощ с молба за помощ. Имах късмет и случих на добри приятели, те са моето семейство тук. Усещането, че нямаш нито един човек от твоята кръв наоколо, е безумно.

Ако в България останеш без работа, все някой ще ти подаде ръка, няма да останеш без подслон. Тези неща не се оценяват, докато живееш в страната, осъзнават се едва когато си далеч. В България живеем с илюзията, че сме самостоятелни и независими, но всъщност повечето от нас прекарват живота си най-много на 100 километра от родителите и роднините си. В чужбина го няма това усещане за близост. Самотата постепенно става ежедневие. Но пък ако човек има стабилна професия, не се сблъсква с обичайните за България проблеми. Животът в чужбина като цяло е по-логичен и предсказуем, хората изглеждат по-спокойни и създават впечатление за безпроблемност.

Това, че размерът на заплатата ти позволява да влезеш в повечето магазини и да купиш каквото ти е нужно, без много да му мислиш, по света не е лукс, но в България за много хора е. У мен е останал онзи манталитет, че това е привилегия, и не го забравям никога. Благодарна съм, че имам добра професия, не живея в ужас, че ще изгубя работата си и това ще съсипе живота ми. Благодарна съм и за Санта Моника. Животът тук е различен – достатъчно близо до големия град, но и достатъчно далеч. Човек може да отстъпи няколко крачки встрани от убийствения трафик и забързания поток хора и да се потопи в океанския безкрай.

В началото непрекъснато се разхождах по плажа от Санта Моника към Малибу. Можех да прекарам безпаметни часове и километри там. Напоследък все не намирам време. Преглеждам електронната си поща преди работа и намирам писмо от сестра ми. Отдавна не ми беше писала. Радост е с почти три години по-голяма от мен, но понякога тези няколко години изглеждат много повече. Тя е зряла, улегнала, отговорна. Понякога я чувствам повече като втора майка, отколкото като сестра. Животът ѝ в България не е лек. Съпругът ѝ Стефан е добър човек, но в близки взаимоотношения с алкохола. Много ми се иска да го харесвам, но не е лесно. Все опитвам и все не става. Не мога да се отърва от мисълта, че съсипва живота на сестра ми малко по малко, издънка след издънка, скандал след скандал. Винаги, когато го видя неадекватен и жалък, неспособен да изрече и няколко думи, сърцето ми се къса за Радост. Децата им са страхотни, но здравето на сина ѝ никак не е добро. От години го измъчват болести и тя все не може да си поеме дъх.

Дъщеря ѝ Ния пък е тийнейджърка и това носи съответните емоционални приключения. Ния ми пише често, говорим по телефона и по скайп. Аз съм идеалният слушател – безопасен, далечен и добре образован на тема „тийнейджърски неволи“. Предвид ранните години на сестра ми, чак ми е странно, че от нея стана отговорна майка, на моменти дори скучновата и предсказуема. Радост, меко казано, побъркваше родителите ни в пубертета. Отчаяно се бореше за независимост и експериментираше с каквото се изпречи на пътя ѝ. Впускаше се в безкрайни и безплодни дебати с нашите, в които никой не побеждаваше, но пък всички тренираха търпение и издръжливост. Сестра ми се радваше на завидна популярност и притежаваше видимата увереност на човек, който познава себе си и допуска малко неща под кожата си. Години наред аз бях по-известна като „малката сестра на Радост“, отколкото със собственото си име. Но в повечето случаи Радост беше невероятна сестра и титлата не бе неприятна. Сега Радост е учителка на пубертети. Няма как да не е карма. Подозирам, че не една и две от бившите ѝ учителки, с които неуморно се заяждаше, тайно празнуват при мисълта на какъв огън се пече Радост всеки ден. Имаше една учителка по литература, от твърдоглавото поколение, което лесно раздава правосъдие и не е способно да приеме чужда гледна точка. Радост ѝ късаше нервите ежедневно. Сигурно даже четеше допълнително, за да се заяжда качествено. Срещнах въпросната учителка случайно в кварталния магазин в първите учителски години на Радост.

– Сестра ти станала учителка, а?! – едва прикри смеха си тя.

– Да – гордо отвърнах с надеждата да приключим разговора бързо. Ама, не, възможността да злорадства не беше за изпускане предвид скучното ѝ ежедневие на пенсионирана учителка. Прекарах следващите десетина минути в насилено мълчание и очакване на края на душевния ѝ пир. Добре, че ѝ доскуча, тъй като не отговарях на злобните ѝ коментари, та ме остави на мира.

Обожавам сестра си, но осъзнавам, че нейният живот е доста по-различен от моя и моите проблеми са си направо лигавщина в сравнение с нейните. Никога не съм сигурна какво ми е позволено да споделям с Радост и какво – не. Сякаш вървя по тънка нишка и все внимавам да не нараня чувствата ѝ, да не я тревожа излишно, да не я накарам да се чувства нищожна или бедна. Осъзнавам, че никой друг освен теб не може да те накара да се чувстваш така или иначе. Останалите нямат такава власт, но понякога – съзнателно или несъзнателно – човек им я дава.

Връзката със сестра ми винаги е била много важна и продължава да е, дори сега, на хиляди километри, и не бих рискувала да я разруша. Затова активно цензурирам разговорите и писмата до нея. В първите години на емиграция всяка дума, изречена от Радост, ми напомняше колко много ми липсва тя и миналото, достатъчно удобно, но недостатъчно перспективно. С годините болката намаля и започнах да оценявам другата страна – че имам сестра, която винаги ме е обичала и подкрепяла, макар и далеч. Дори на моменти образът ѝ придобиваше нереални очертания в главата ми. Странно е, когато някой означава толкова много за теб, а не можеш да го видиш. Носталгията е чудновато нещо. Появява се на неочаквани места и се буди от незначителни дреболии – аромати, звуци, някоя позната песен, дори езика, на който сестра ми пише, и изразите, които свързвам само и единствено с нея. В началото ми отнемаше часове да се възстановя след поредната вълна носталгия. Помня как веднъж ароматът на печени чушки от една сръбска кръчма ме извади от равновесие за няколко дни. Нещо толкова дребно ме накара да се усъмня в решението да емигрирам. Осъзнавам колко глупаво звучи, но отдалеч положителните спомени обикновено изблъскват неприятните и родината придобива дълбоко романтичен ореол. С годините приятелствата започнаха да избледняват и добиха тривиален вид благодарение на социалните мрежи, но връзката със сестра ми и до днес е неизменно заредена с носталгия. Радост ми липсва във всеки миг от деня. В началото често се питах какво би казала Радост, какво би направила Радост на мое място. Когато ѝ го признах веднъж по телефона, умря от смях. Така и не разбрах защо. 

От: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

До: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Мила моя Радост! Дори звучи страхотно! Колко отдавна не съм го изписвала. Благодаря, че мислиш как ще реагирам на съобщение по фейсбук. Странно е, но звукът на съобщенията посред нощ сякаш кънти тревожно. Същият звук, но веднага скачам. Никога не ми минава през ума, че някой ми пише или се обажда по това време, понеже е станало нещо хубаво.

Знам, че е трудно, но не го приемай лично това с мама. Паметта ѝ не е вече същата. Не иска да те нарани, толкова те обича. Винаги те е обичала. Чух я веднъж да казва, че ако някой ден се разболее, теб иска до себе си. „Лора ще отлети нанякъде, знам си я аз. Светът ѝ е тесен. Радост винаги ще бъде около мен“ – така казваше. Може и да не умее да показва колко те обича, но това е болестта, не е мама. Вие двете имате нужда една от друга, много неща имате да си кажете. Много спомени имате заедно, много нишки ви свързват. Ния е умно дете, знае какво иска. Напомня ми на теб на тази възраст. Като че мисълта ѝ върви няколко обиколки пред другите. Оценките и училището явно не са толкова важни за нея, както и твоите не бяха важни за теб някога. А мама и тате все трепереха преди контролните и изпитите ти. Понякога се ядосвах, че от мен не се интересуваха толкова. Мислех си дали нещо ще се промени, ако и моите оценки висят на тънка копринена нишка. Дали щяха да преживяват и моите успехи различно? На моменти имах чувството, че не съществувам за тях. Един ден реших да слушам внимателно дали ще произнесат името ми поне веднъж. Не. Не го направиха. Нито веднъж. Тогава си помислих, че за тях вероятно няма значение дали ме има, или ме няма. Но никога не се осмелих да им го кажа. Сигурно защото се страхувах, че може да потвърдят опасенията ми.

Тревожа се за Тони, Радост! Все ми се струва, че мога да направя нещо за него, но не знам какво. Радвам се, че лечението работи. Това дете заслужава шанс. За баща им... какво да ти кажа. Ти си знаеш какво преживяваш с него, какво ви сближава и дели. Винаги съм се чудила на връзката ви. Прилича ми малко на влакче на ужасите, има страхотни и страховити моменти. Не я разбирам. Аз не бих могла да живея в такава връзка, или по-скоро не искам, защото ми се струва, че е ежедневно изпитание.

При мен нищо ново. Пациенти и още пациенти. Ще ми се да намеря нещо, което да ме кара да се чувствам щастлива, да ме заинтригува, да ме плени. Но нищо на хоризонта. Животът ми може да се преразкаже чрез хронологията на пациентите. Помниш ли декември? О, да, тогава бяха онези хлапета с депресията. Уф, как я борихме тази депресия! Ужас! Но това е всичко, което мога да ти кажа за миналия декември. Друго няма. Скучно ми е, а не толерирам добре скуката. Като се почувствам така, знам, че е време за промяна. Монотонното ежедневие не е за мен. Склонна съм да върша глупости, когато дните ми започнат да се сливат. Примерно днес поръчах по интернет умопомрачителна рокля, която много добре знам, че няма къде да облека, но това не ме спря. Виждаш ли?! Прегръщам те!

Лора

Кога трябва да потърсим лекар-специалист

В последните години, все по-често, автоимунните възпалителни заболявания засягат и децата. Най-честите сред тях са псориазис, псориатичен артрит, болест на Бехтерев, ювенилен идиопатичен артрит, улцерозен колит и болест на Крон. Възрастовата граница на пациентите пада, сред тях вече има и 3-годишни деца. Медицината няма категорично обяснение на този феномен. При възрастните пациенти симптоматиката е по-ясна, защото те могат да обяснят какво точно им се случва и какво изпитват. При децата обаче поставянето на диагнозата е съпътствано от много неясни моменти и въпросителни, защото освен че не могат да кажат какво точно изпитват, някои от проявите при тях протичат по-различно, отколкото при възрастен човек.

Псориазис – не го бъркайте с дерматита!

Доц. Любомир Дормишев, дерматолог, специалист по псориазис при децата 

Едно от автоимунните заболявания, които най-лесно се диагностицират. В някои случаи може да засегне и ставите. Тогава говорим за псориатичен артрит - възпаление, което засяга различни мускулно-скелетни структури, периферните стави, сухожилията и обвивката им, както и ставните капсули. Псориазисът пък се изразява като силно лющене на кожата със зачервяване, в някои случаи със сърбеж. Заболяването не е заразно. Често педиатрите бъркат псориазиса с алергичен дерматит или дерматит с неустановен произход и третират участъците с лющеща се кожа с препарати, които не действат.

Диагнозата се поставя от дерматолог.

Затова, ако родителят забележи лющене на кожата с едва забележими червени участъци, които не намаляват и не преминават след мазане с препарати срещу дерматити в рамките на 5-7 дни, следва да потърсят кожен лекар. Диагнозата се установява или се отхвърля с биопсия на взет материал от засегнатите участъци, което е безболезнено за детето и не го стресира.

Псориазисът, както и всички останали автоимунни заболявания, е хронично заболяване, което не може да бъде излекувано. С подходящо лечение обаче може да бъде постигната много добра ремисия, участъците да не се разрастват и за определени периоди да намаляват до съвсем малка забележимост.

Първоначалното лечение е конвенционално, с определени препарати, предписани от дерматолога. По негова преценка може да бъде приложена фототерапия – също безболезнена за детето. Ако и това не помогне, се прибягва към биологичните препарати, които се реимбурсират от Националната здравноосигурителна каса и осигуряват трайна ремисия.

Това не са болки на растежа!
Ювенилен идиопатичен артрит и болест на Бехтерев при децата

Доц. Стефан Стефанов, детски ревматолог


Тези автоимунни заболявания са свързани с болки в ставите и гръбначния стълб, в някои случаи и с отоци. При децата е напълно възможно болките да се проявят за кратко, а след това да отшумят за продължителен период. Затова не са изключения случаите, в които родителите смятат, че детето им страда от болка в резултат на падане, травма в час по физическо възпитание или си е навехнало глезена или китката на ръката, докато е играе. Тъй като болката в детска възраст изчезва скоро, и то за по-продължителен период от време, родителите не водят детето на лекар-специалист, а само при педиатъра, който невинаги се ориентира за истинската картина на оплакването. Някои родители дори отдават тези неразположения на „болките от растежа”.

Ако забележите, че детето ви куца, щади едното краче или ръка и има оток, но няма реална причина за тези оплаквания, го заведете на детски ревматолог. Добре е да знаете, че тези специалисти са малко - има ги предимно в София, Плевен и Пловдив - градове, в които има медицински университети. От ювенилен идиопатичен артрит към момента засегнатите деца са около 800, като сред тях има и 5-годишни. Заболяването обаче се проявява най-често към 14-16-годишна възраст.

При малчуганите и тийнейджърите болестта на Бехтерев протича нетипично.

Тя започва като артрит на периферните стави, а не с характерните болки в гръбначния стълб. Затова, ако детето ви се оплаква от болки в ставите на пръстите или в местата, където сухожилията се захващат за ставите и костите, потърсете детски ревматолог. Специалистът се ориентира бързо в клиничната картина. За да е сигурен, ще ви изпрати за кръвни изследвания, които трябва да покажат дали детето е носител на определен антиген, отговорен за заболяването. При необходимост ще му направят и имунологично изследване.

Лечението на болестта на Бехтерев и ювенилния идиопатичен артрит започва конвенционално. Ако се окаже, че това не действа, се преминава към биологична терапия. Към момента тя се поема от НЗОК. Ако лечението започне навреме, то подобрява качеството на живот и социалната адаптация на децата. Освен това, за разлика от близкото минало, вече не се появяват дефекти, които да дават отражение във височината и теглото, както и деформации на крайниците.

Болест на Крон и улцерозен колит – тийнейджърските болести

Д-р Пенка Янева, детски гастроентеролог

Това са автоимунни заболявания, засягат тийнейджърите между 14- и 16–годишна възраст, но има и случаи при деца на 4 години. Възпаленията при болестта на Крон обхващат цялото дебело черво. Те преминават през цялата му стена и могат да засегнат съседни органи. Появяват се фистули, възможно е червото дори да бъде пробито. Симптомите са липса на апетит, диария или запек.

За разлика от болестта на Крон, при улцерозния колит се наблюдават рани и възпаления само на лигавицата на дебелото черво. Затова и при него диарията е с кръв и слуз. И при двете заболявания децата често се оплакват от коремни болки, не наддават на тегло, както и на ръст. Едно дете трябва да наддава на година поне с 2 кг и 5-6 см на височина.

Внимание!

Ако детето ви системно не желае да се храни, не мислете, че това е каприз. Ако се оплаква от чести болки в корема и страда от диария или запек, потърсете консултация с детски гастроентеролог. Диагнозата се потвърждава или отхвърля с кръвна картина и изследване на анален секрет.

Ако първоначалните резултати са положителни, за потвърждаване на диагнозата, и при двете заболявания, се прилага фиброколоноскопия. Под специален микроскоп се оглежда структурата на лигавицата за евентуални възпаления.

Първоначално се прилага конвенционална терапия, а ако тя не даде очаквания резултат - и биологични средства. При болестта на Крон помага и преминаването на специална диета. Лечението е постоянно и поддържащо, като ремисията настъпва след втория месец.

Макар да са нелечими (на този етап в развитието на медицината) автоимунните заболявания имат ремисия, която при адекватно лечение, може да осигури нормален живот на децата. Неотдавна ви запознахме и инициативата на Асоциацията за развитие на медицинската общност (АРМО), която започна информационна кампания в подкрепа на децата с възпалителни автоимунни заболявания. Стремежът на участниците в нея е да бъда предоставени възможности за подходящо лечение и комплексна грижа на малките пациенти и юношите, страдащи от тези болести. 

Препоръчваме ви още: 

Това, което няма да ви кажат...

Маркери на детското развитие до една година

Маркери на детското развитие от 1 до 5 години

Истинските лекари на децата са родителите им 

Откриха център за деца с ревматични заболявания

Автор: Лени Рафаилова

Октомври се изваля в цветове зад прозореца. Облачно и ветровито е днес. Това е моето време. Напълно в унисон с мен. Разглеждам стари снимки и къде ме напушва смях, къде така се натъжавам, че аха да ревна на работното си място. Слава Богу, така съм си надънила музиката в слушалките, че сълзите само замъгляват зениците, а с носната кърпичка блокирам шмъркането си.

Особено любими са ми черно-белите снимки. Попадам на една от сватбата на нашите. Страхотна снимка. Знам, че е правена от професионален фотограф, приятел на баща ми. Това е снимка на любовта им. В един кадър. Познавам я, защото през целия си живот съм я виждала край мен. Без излишни целувки, прегръдки. Без сълзи и сополи. Без думи дори. Само поглед и толкоз. Баба ми все викаше, че човек по очите се познавал, всичко било в тях , и сърцето, и душата. Права ще излезе. А аз й се смеех навремето.

Моята майка не е известна. За нея не са писали в списания, не са давали репортажи по телевизията. Тя не е актриса, лекар или учител. През целия си живот се е занимавала с търговия. Работеше в едно външнотърговско предприятие и контактуваше с много и различни хора. Обичах, когато ме взимаше с нея на работа. Старата сграда, в която миришеше на хартия, столова и скъпи парфюми. Тази ужасна комбинация от миризми е залепнала някъде по рецепторите ми и щом помисля за нея, веднага ме изпълва. Обичах да ходя там, да обикалям по етажите и да разнасям на хората разни "важни" документи под претекст, че помагам на майка си. Тя беше вечно много заета. Ходеше по преговори с чужденци, пишеше писма, договори, справки и всякакви там, чужди мене неща. Но най-обичах да ме води в работата си, защото умирах да гледам как всички се обръщаха след нея. Жените с лека завист, мъжете с прикрито обожание. Да, беше красива. Много. Помня блясъка на дългата ѝ тъмна коса. Винаги скромно и елегантно облечена. С малко грим. Без маникюр. Като момиче. Очната линия подчертаваше красотата на кафявите ѝ топли очи. Сутрин я наблюдавах как с прецизна точност и само с едно движение я нанася в долната част на клепача. Съвършеното движение. Виждам, че го владее и до днес.

Майка ми. Тя присъства във всеки епизод на живота ми. Благодарна съм ѝ точно за това. Тя не ме изостави никога. Никога не се разочарова от мен и от безумните ми постъпки. Никога не ми обърна гръб, дори и когато си го заслужавах. Намираше решение за всяка моя болка. Понякога решенията, знам, са ѝ коствали много. Понякога си мислех, че я мразя за някои от тях. После разбирах, защо е направила така. И я обичах. Възхищавах се на силата, с която понасяше всяко страдание, всяко лишение, всяка загуба и болка. А в живота й имаше страшни неща. Такива, пред които човек трудно устоява и успява да не се погуби от болка. Благодарна съм й за това, че голямата й любов и грижа дариха още 13 години живот на болната ми баба. Помня,че трябваше да работи и на второ място, за да успява да плаща за медицински сестри и лекарства. Друг на нейно място щеше да прати баба ми в някой забутан старчески дом, в който я изкара 6 месеца, я не. Предлагали са й, знам. Но тя не се поколеба нито за миг. Нищо, че това я лиши от спокойствие и почивка години наред. Не се оплака нито веднъж.Това беше първият голям урок, който научих от нея. За силата на любовта. Любовта, която не предава, която и от оня свят е способна да те върне. Когато баба ми почина, майка беше съкрушена. Казваше, че вече е сираче, че с баба ми си е отишло нещо, което й е давало сили да понася всички трудности, които среща човек.

Благодаря ти, майко, че ме научи да обичам, че ме научи какво е да си силен и да не се предава, дори и когато всичко изглежда безнадеждно изгубено. Много пъти ми е ставало тежко и съм имала трудни моменти. Тогава започвам да рева. Безутешно.

Благодаря ти, майко, че във всички тях си била до мен и че не ревеше с мен, а успяваше да ме успокоиш и да ми намериш пътя, пътят, който имам способността да губя често, защото аз, майко не съм така силна като теб.

Само веднъж съм я виждала да плаче от страх, от истински, ужасяващ страх да не изгубиш някого, когото обичаш. Синът ми беше само на 10-11 месеца и беше пипнал някакъв кошмарен вирус. Не пиеше, не се хранеше и тотално се беше обезводнил. При поредната смяна на памперса, той забели очи и побеля, стана сиво-син. Аз, естествено, изпаднах в някакво нереално страшно състояние и единственото, което в ужаса си направих, бе да го вдигна и разтреса. В следващия миг, той отвори очи и се усмихна. Така не съм ревала от ужас и щастие никога. Майка ми бе видяла цялата сцена и тогава я видях, че се пречупи и се разрева. После дойде да ми помага. Благодаря ти, майко, че беше с мен в този страшен миг.

Майка ми. Помня, че на 5 трябваше да замина с баба ми и дядо ми да живея близо година в Мозамбик. Тогава не знаех къде по дяволите е това, нито колко далеч ще бъда от нея. Помня деня преди да замина. Бяхме на сладкарница и тя все ме галеше по главата и ми говореше да не се страхувам, че ще ми пише всяка седмица. Тогава нямаше още мобилни телефони, а избирането на чужбина, дори и на консула, в случая дядо ми, в българското представителство там, се следеше зорко от разни мъртви душици. Заминах с подпухнало от плач лице. Живях близо година на брега на океана, в една страна с уникална природа. Видях невероятни красоти. За мен се грижеха много, но не бях щастлива. Там станах на 6. Това е единственият ми рожден ден, без присъствието и прегръдката на майка ми. Върнах се, за да започна първи клас. Помня майка на летището. Побеснях от радост и се залепих за нея като пиявица. Така я бях ощипала, че няколко седмици ѝ стоеше синина. Бях си у дома. При нея. Това за мен бе всичко, което бях искала през тази година на раздяла. Благодаря ти, майко за писмата, които ми пишеше и че често намираше начин да се обадиш по телефона, за да чуеш разплакания ми глас. Сигурно ти е тежало, прощавай.

Прекъсвам. Звъни ми телефона. Майка ми. Иска да ни приготви нещо за вечеря, да не съм се мъчила след работа да готвя по никое време, пък и тя нямало какво да прави. Сама, като някои идиот. "Добре, сготви на децата от твойта мусака, ще мина след работа, към седем да я взема". Затварям. Сама е, знам. Все така е. Вече повече от три години. Минава си времето, ама мъката си е все тая. Откакто баща ми си отиде. Тя не е същата. Силите й си отидоха, усмивката и радостта изчезнаха безвъзвратно. Съжалявам, майко, че не успях да спася баща ми от болестта. Бих направила всичко, за да бъде той с теб сега. Вярвай ми, опитах. Надявах се, молих се, ала напразно. Помня, че в един миг май се предадох, загубих надежда. Но не и ти! Ти вярваше до последно, че той ще се оправи и правеше всичко по силите си, за да стане така. Какво ли не стори, майко?! Какво ли не даде от себе си за татко, защо продължаваш да се виниш?

Преди години баща ми се разболя. Оперираха го. Имаше терапия. Вече не можеше да говори, само едно шептене се чуваше. Носеше тънък шал около врата, за да не се вижда операцията. Майка започна да работи от вкъщи, за да се грижи за него. Два пъти на ден сменяше превръзката... четири години. Аз трудно разбирах, когато баща ми се опитваше да ми каже нещо, но тя разбираше всяка негова дума. Не знам колко е плакала и как е крила сълзите си от него и от нас. Но ракът не си отиде… върна се и за два месеца ми отне бащата и нейната единствена любов. В последните седмици говореха само очите. А в тях пак беше оная любов, голямата, дето не хленчи и подсмърча, а грее като звезда в пълния мрак. После, една сутрин, татко си отиде. С отворени очи, за да ги вижда тя. Колко обича тя тези негови небесносини очи! Сега майка ми живее в спомена за тях и всичко, което е било помежду им. От онзи миг, когато едва на 15 години се влюбва отчаяно и завинаги в него… някъде в Борисовата градина.

В къщата винаги гори малко кандило, до него е снимката му. Тя брои дните откакто него го няма. Разказва ми, когато го сънува. Винаги е млад в сънищата ѝ. Благодаря ти, майко, че направи невъзможното, че подари всяка своя частица, за да спасиш татко. Ти успя. Любовта ти, майко ще е с него навсякъде. Знам, че искаш да склониш глава на рамото му, както в деня на сватбата ви, и само за това копнее сърцето ти. Един ден и това ще стане. Но не още. Твърде си ми нужна, за да те пусна да си идеш. Аз все още съм твоето малко момиче, което не обичаше да слагаш маргаритки в косите му и което вечно губи пътя си. Благодаря ти, майко, за сърцето, което носиш, за любовта, която грее в нас и в сърцата на внуците ти!

Тръгвам. Гледай да си свършила с готвенето. Ще мина да взема цигари.

Препоръчваме ви още:

Горчивината, която ни трови
Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си 
Земните ангели са с образ на жена

Автор: Мария Пеева 

Водили ли са ви като дете в работата на родителите ви? За мен това беше любимо преживяване. Затова и с такова удоволствие заведох Коко на подобно интересно събитие в Деня на будителите. Инвестор Медия Груп е единствената българска медия, която участва в инициативата на ООН, чиято цел е да запознае децата с работата на родителите си. Или както се пошегува Доника Ризова - нека знаят, че не пием кафе по цял ден.

Беше изключително интересно и за децата, и за мен като гост. Разгледахме ефирната апаратна, студиото, нюзрума. Хлапетата видяха колко много работа има, за да може усмихнатата красива дама накрая да засияе от екрана и да ви разкаже какви важни неща са се случили днес.

Много ни хареса и в нюзрума, където редакторката Ваня и водещите Живка и Иван разказаха на хлапетата как се проверяват източниците, как се отсяват истинските от фалшивите новини и колко е важно да се чуят и двете страни по всеки противоречив въпрос. Оттук стана дума и за жълтите медии, чиято основна цел е да шокират и не може да се вярва на всичко, което пишат, защото не проверяват източниците си. Разказаха на децата и защо тези медии се казват жълти. Едно време жълтите вестници се отпечатвали на най-евтината жълта хартия и всички знаели, че трябва да имат едно наум за написаното там.

Жалко, че в наше време разликата не се вижда от пръв поглед. Но можете да ги познаете по статиите, които започват с Шок! Ужас! Скандал!

В студиото ни заведе режисьорът Стефан Милов, който разказа на децата как се реализира едно телевизионно предаване. За тяхна голяма радост ги поканиха да са водещи и те имаха възможността да седнат в специалните кресла и да участват в репетицията на най-новото предаване Бизнес среща. Неда Кралева, прекрасната водеща, която виждате до Коко, вече четвърта година посещава проекта и не само е готова за асистент на Доника, но и е решила да стане журналист.

Следобед ни взе един специален черен бус. Е, не чак брониран, но за сметка на това суперкомфортен, и с групата хлапета, досущ ВИП персони, посетихме още участници в “Гордея се с труда на моите родители” - три големи финансови институции - СиБанк, ОББ и ДЗИ. Сградата, която помещава трите компании, е на цели 24 етажа и е една от най-високите и модерни сгради в България. След малка почивка посетихме фронт офиса, където децата видяха отблизо и дори надникнаха вътре в истински банкомат. Видяха и броячна машина и се запознаха с други технологични особености на работата на банките, които ги заинтригуваха. Касиерката им показа как да разпознават фалшивите банкноти. Дори си поговорихме за това какво означава парите да са евтини или скъпи и защо е добре за всички банките да са стабилни. После г-н Кьосев им разказа за парите и банките и се оказа, че работата на банкера не е чак толкова скучна, колкото може би някои си мислят. 

Накрая, естествено, дойде трезорът, където се съхраняват ценните вещи. Показаха ни не само сейфовете, но и как камерите наблюдават и заснемат всичко. Бяха заснели дори нашата малка банда, която търсеше съкровища из неизползваните сейфове. А накрая хлапетата се срещнаха с един топ-топ мениджър - главният изпълнителен директор на СиБанк и ОББ г-н Петър Андронов. Директорските столове в кабинета и тези в заседателната зала се оказаха съвсем удобни и за децата. Кой знае, може и те някой ден да седят в такива. Но най-много им хареса масата, на която имаше огромно шоколадово съкровище за всички малки гости. С този шоколад г-н Андронов направо ги спечели и когато накрая попита дали някое дете иска да стане банкер, имаше гора от ръце.

Изгледът от кабинета на изпълнителния директор
Столът му е много удобен, нали :)
И на мен ми хареса изгледа от този кабинет
На децата повече им хареса изгледа отвътре
Деница иначе е мениджър корпоративни комуникации, но този ден беше нашият екскурзовод, който ни разведе из банковите потайности.
Заседателната зала на Управителния съвет. Мисля, че ни отива :)

Каквито и професии да изберат децата ни някой ден, със сигурност е чудесно веднъж годишно да посетят работното място на родителите си и да видят какво правят мама и татко по цял ден и защо понякога се връщат толкова изморени, а друг път - толкова усмихнати. Ще е чудесно, ако повече фирми се включат в инициативата за следващия Ден на будителите.

 *****

Проектът „Гордея се с труда на моите родители” възниква като идея на компаниите-членки на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН. Целта му е да помогне за решаването на проблема с влошаването на качеството на образованието, липсата на връзка между образованието и реалния бизнес, липсата на кариерно образование и ориентиране в училищата. А съвременните изследвания показват, че днешните деца ще имат в живота си по няколко професии, ще имат нужда постоянно да овладяват нови технологии и умения, да се адаптират много бързо към променящите се условия за работа, да бъдат приспособими, креативни и независими.

В момента много младежи избират просто място, където да учат, вместо професия, която желаят да работят. В училище децата нямат възможност да се запознаят с различни професии; да разберат какви лични качества, знания и умения трябва да притежават; къде и как могат да ги придобиват и развиват. С този проект се работи за решаването на тези проблеми, като поставим на фокус ценностите – на труда, старанието и ученето, като ги пренесем на територията на нашите работни места, за да покажем на децата реална работна среда, да ги срещнем с професионалисти, да им покажем в друга светлина работата на техните родители и да им припомним, че за да постига успехи, човек трябва да продължава да учи през целия си живот.

Препоръчваме ви още:

Бизнесът трябва да влезе в училище

Мечта за работа vs работа мечта

Какъв да стана

Задавали ли сте си въпроса защо празнуваме Рождество Христово именно на 25 декември, при условие че в Библията всъщност никъде не е упомената точната дата на това знаменателно събитие?

Виновникът за това е не кой да е, а самият император Константин - владетелят, наложил християнството като официална религия в Римската империя.

През 325 г. той инициира свикването на Първия вселенски събор, известен още и като Никейски събор, на който трябвало да се спрат разногласията в Църквата, предизвикани от арианството – учението, поведено от презвитер Арий. Всъщност по онова време съществували куп течения, два пъти повече евангелия и текстове, често пъти граничещи с богохулството. На събора трябвало да бъде осъден Арий и да се приеме Символът на вярата или т.нар. Верую.

Император Константин имал интерес царящият религиозен хаос да бъде преустановен и в новата държавна религия да бъде сложен най-сетне ред.
Но, разбира се, далеч не всичко било по благородни подбуди. Като император, Константин гледал на християнството по-скоро като на част от държавната си политика и начин да укрепи позициите си на престола, имайки предвид, че той всъщност бил дете на обикновен офицер и бивша робиня. Самият Константин вероятно не е бил покръстен – според някои историци това става факт едва на смъртния му одър. И до днес се спори дали Константин е първият християнски император или последният римски.

По онова време, наред с християнството, съществували още две разпространени религии, които имали общи черти – Митраизмът и Sol Invictus (Непобедимото слънце). Трите били почти идентични и на Никейския събор просто било осъществено сливане на някои основни практики.

Защо 25 декември, при условие, че преди това Рождество всъщност изобщо не е било отбелязвано?

Много просто. Защото в Митраизма и Sol Invictus на тази дата се е празнувало възраждането на Слънцето, т.е. зимното слънцестоене. Император Константин се постарал да обедини трите религии, за да направи прехода по-приемлив и плавен за последователите им, като в същото време извлече максимална полза за укрепване на владетелските си претенции. Пак по негова заповед, на Никейския събор, трябвало да бъдат унищожени всички документи, отнасящи се към Евангелията отпреди ІV век. Било взето решение в Библията да влязат единствено познатите ни днес четири Евангелия, в които датата на раждането на Иисус никъде не е упомената.

Допреди събора в Никея се отбелязвали само три християнски празника – Богоявление, Възкресение и Петдесетница.

За вярващия човек днес вероятно е трудно да допусне, че съвременният вид на християнството има малко общо с ранното християнство, и че всъщност голяма част от него е формирана по доста меркантилни и властолюбиви мотиви. Император Константин имал нужда от религия, на която да се опре в претенциите си, че е легитимен и богоизбран владетел. Както казахме, самият той вероятно приема християнството, едва когато се изправя пред лицето на смъртта, в което няма нищо нередно за един прагматик, какъвто бил Константин.

Рождество, като традиция, се е формирало векове наред, за да достигне до нас в днешния си вид. Например „наричането“ е чисто българска традиция, наложила се, поради убедеността на предците ни в силата на думите, като още един начин за въздействие в желаната посока. Всъщност то е свързано по-скоро с трапезата на Бъдни вечер, отколкото на Коледа. Във всички случаи словесният компонент придава сила на определено действие.

Друга такава чисто нашенска традиция е прекаждането на трапезата, след което се вярва, че храната придобива особени свойства. Също и вярването, че дните от Бъдни вечер до Водѝци или Богоявление (периода от 24 декември до 7 януари) са „седмица на демоните“, на нечистите сили. Наричали ги „караконджулови дни”, „мръсни дни”, „погани дни”. От страха от караконджула е породена и традицията да се преобличат мъже като кукери. Българинът вярвал, че по този начин ще прогони демоните и ще си осигури здраве и берекет.

Днес никой не би могъл да каже откъде са тръгнали тези обреди, но е сигурно, че те са били породени от желанието да бъдат подсигурени по-добър късмет, по-добра реколта, здраве и благополучие в семейството. Във времена, в които късметът е единственото, на което българинът е можел да разчита, подобни практики, граничещи със суеверието, постепенно са придобивали особено значение и са се вплитали в основните принципи на християнството. Вероятно това е и причината буквално всяко селище да си има свои уникални ритуали, които не съществуват никъде другаде. И това не се отнася само до Коледа.

Общите елементи, около Коледа, между всички християнски народи са три: Бъдника, коледната елха и подаръците.

Бъдникът е символът на светлината.

Коледната елха води началото си още от езическо време и била традиционна в Древен Рим и на Скандинавския полуостров, където в края на декември се отдавала почит на дървото. Като християнска традиция обаче елхата била въведена преди около пет века във френската област Елзас.

Обичаят с подаръците също е древен. Колкото до Дядо Коледа, негов първообраз вероятно е Свети Николай – реална историческа личност, живяла през ІІІ-ІV век във византийската провинция Кападокия, днешна Турция. Той станал епископ много млад, бил щедър, добър, състрадателен, благороден и дълбоко религиозен. Дарил цялото си богатство на бедните и онеправданите. Може би именно оттам тръгва и традицията с подаръците.

Снимки: интернет

Източници:

• Василева, Маргарита. Коледа и Сурва : Изследване . – София : Септември, 1988 . – 95 с.
• Огнянова, Елена. Традиции и празници в България : Български, арменски, еврейски, мюсюлмански, цигански . – София : Коралов и сие, 2003 . – 276 с.
• Мицева, Евгения Георгиева. Невидими нощни гости . – София : Наука и изкуство, 1994 . – 183 с.
• Константин Велики – светец или палач? –  23 май 2012 г.

Препоръчваме ви още: 

Коледно чудо

Нощем в Святата гора - Атон 

Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!

Коледна баклава

Една майка с жестоко чувство за хумор написа изключително забавно писмо до шестте си деца
 
Най-голямото дете на 27-годишната Кречъл Картър е на шест години. Освен че се грижи за симпатичната си орда и любимия мъж, тя води и много популярен блог.

„Когато нищо не се получава, и нищо не е както трябва, единственото, което не се променя, е любовта.“ – философски заключава майката на шест деца. Кречъл признава, че малките и големите неуспехи в живота й са достатъчно много, но не липсват и победи, макар и понякога съвсем незначителни. Да откриеш в гардероба си чисти панталони например е подарък от съдбата.

„Аз съм шумна и непохватна. Харесва ми животът да е изпълнен със смях. Някой ден ще стана радиоводеща и ще разкажа на всички историята на своя живот. А дотогава, благодаря, че се отбихте в моя блог.“ – пише многодетната майка на своя сайт, в който споделя весели истории, съвети как да успееш във всичко и да не се предаваш. Неотдавна Кречъл написа писмо до шестте си деца и го публикува в блога си. Тя е сигурна, че всеки родител би искал да каже същото на своите хлапета, но не го прави, защото ги обича.

Мили деца,

Млъкнете, ако обичате! Гласовете ви ме дразнят, имам чувството, че никога няма да мога да ви угодя. Вие сте малки, злобни диктатори, които вземат ужасни решения. После аз трябва да се справям с последствията от вашите действия, докато вие просто продължавате да се занимавате с „важните“ си неща.

Старая се с всички сили, но единственото, което ви вълнува е запасите от шоколадово мляко никога да не свършват. С часове чистя и подреждам, сресвам косите ви, играя с вас на „Монополи“, макар че аз съм факир на „Монополи“. Това означава, че ви позволявам да ме побеждавате. За да правя това, вероятно ви обичам твърде много, нали? А всичко, което се иска от вас, е от време на време да пожелаете да отидете на гости на баба и дядо.

Не, аз не обичам да изрязвам коричките на хляба, за да ви правя сандвичи. Имате си сирене и салата. Чувате ли? Вие сте длъжни да изядете тази салата, цялата. На никого няма да разменям салатата срещу сандвич. Изобщо не ме вълнува, че някой от вас не обичал домати или зелени подправки. Просто изяжте проклетата салата!

Не мисля, че има нещо по-досадно от това да четеш приказка за лека нощ шест пъти поред. Историите за феите са тъпи. Всички ще умрем – някои по-рано, други по-късно. Истинската любов не пада от небето, не можеш да я разпознаеш с един поглед. Бракът е тежък труд. Сигурна съм, че Белоснежка и Рапунцел имат тайни блогове с кървави истории, за това какво им се иска да направят със своите мъже-принцове, които не бързат да се приберат в петък вечер вкъщи. Това няма да го видите във филмче на Дисни.
А на какво прилича това, аз да ви правя паста Болонезе, вие да се натъпчете и цял ден да пърдите? Вкъщи мирише отвратително! Аз мириша отвратително! И, разбира се, точно в такъв момент изненадващо ни идват гости.

Знам, че обичате думата „мама“. Аз също я обичах. Но сега обичам думата „тате“. Кажете заедно с мен: та-те. Не е трудно, дори се изговаря по-лесно от „ма-ма“. Много ми харесва да съм майка. Но още повече ми харесва, когато търсите баща си в три през нощта.

И знаете ли още какво? Спрете да скачате по дивана, точно когато сядам на него с кафето си. Не знам какво толкова ви харесва. Половината ми дрехи са с петна от кафе. Искам поне веднъж да си изпия кафето на спокойствие и по възможност да не е в 4 сутринта.

Казват ми: „оценявай тези моменти“, „не бъди неблагодарна“. Не, аз съм благодарна. По-точно - ще бъда благодарна. Просто днес още не съм успяла да си взема душ. Искам да прекарам 45 минути в банята. Искам да отмия всичко, което сте изливали върху мен, през последните шест години. Искам да изтрия всички петна.

В заключение искам да ви кажа, че вие сте най-ценното, което имам, макар че понякога сте просто едни малки задници. Вие, деца, сте целият ми огромен свят. Такъв е моят избор. Всъщност личи ли да съм имала друг?

Снимки: eightathome

Препоръчваме ви още:

Хотел за майка-бегълки
Не казвай на майка си!
Ужасен ужас