Автор: Юлита Гърбева

Все ви разказвам за детството, за къщата на прадядо, която в един период от живота беше дала подслон на 4-5 семейства, като не броим прииждащите ежедневно близки и роднини. Напоследък се чудя как така се завъртя светът, че се отчуждихме и от свои, и от непознати. Сигурно затова все се връщам към онези времена, в които всичко беше по-чисто и истинско или поне така го виждаха моите детски очи. Откакто тази година украсихме елхата на 25-и ноември и предвидливо не закачих на нея стъклените играчки от детските ни елхи, заради новия член на семейството - котарана Буси, все тази история ми се върти в главата. Коледна, на сбъднати желания и искрена детска вяра.

Помните ли онези първи години след 10-и ноември - изпълнени с надежда, но трудни, много трудни за обикновения човек? За тези, които не ги помнят, ще кажа, че бяха години на купонна система и режим на тока, на безработни родители, които обаче живееха с надежда, че нас, децата, ни чака светло бъдеще. А ние, таралежите, виждахме очарование в това, да се криеш под одеялото, защото се топлехме на ток и го спираха за 3 часа. И там, под завивката, да слушаш как дядото ти ти чете на фенерче или разказва истории.

Беше си куул, както се казва, да отидеш чак в другия микрорайон, защото там не те познава продавачката и в един ден може да вземеш две бутилки олио. Колко готини неща виждаш по пътя, може и някое куче да доведеш вкъщи, защото се скита само. Ей такива работи разни. И в тези години китайските пластмаси ги нямаше, нямаше лъскави молове и Коледата се въртеше около семейството и времето, прекарано с него. Украсите правехме от гланцова хартия, а традиционният подарък беше пликче с шоколад, портокал и фъстъци в шушулки. Тогава се работеше и на Бъдни вечер и някак само магията на сплотеността и близостта помагаше вечерята да се случи навреме. Цялата къща замирисваше на сарми и домашен тиквеник, на тамян и мандарини, намерени "с връзки" за децата. Умората от работния ден и от бързането отстъпваше място на уюта и споделеността. Малката жива елха ухаеше в още по-малкия ни хол. Ние, със сестра ми, чинно бяхме написали писма до Дядо Коледа и в тях още по-искрено бяхме помолили за най-желаните подаръци - раници - готините ученици носеха раници, а ние още квадратни кожени чанти - моята беше кафяво и бежово, нейната червено и синьо. Били сме 8-10-годишни и с една лека тъга подозирахме вече, че Дядо Коледа е само в приказките, но все още се надявахме.

Дойде Бъдника, двете с нея тичахме нагоре-надолу между нашето апартаментче на втория етаж и стаите на долния, където живееха баба ми и прабаба ми. Трескавата подготовка беше приключила, вечерята привършваше с традиционните орехи, които чупехме, и вече беше време за лягане. Малката ни елхичка не криеше нито един подарък и някак звездите в очите ни лекичко угасваха. Тогава навън се чу пукот, а татко, който пушеше на стълбището, потропа на прозореца. Бързо! Боси и по пижами хукнахме навън. Не знам защо, но повечето Коледи, които помня, са студени и безснежни. И тази беше такава - ужасно студена, скреж и лед навсякъде, но там, насред замръзналия двор, на големия простор висеше нещо, даже две неща. Две раници в розово, лилаво и синьо. Еднакви и прекрасни! Сбъднато детско желание, коледен дар! Ето на това му се казва магия! Не спахме от радост, а после колко пъти ги обърквахме и разменяхме! Тичах по коридора в училище, за да взема своята и да дам правилната на сестра ми. Това нямаше никакво значение. Тези прости платнени раници бяха нашето Коледно чудо! Днес децата чакат от Добрия старец айфон, дрон или плейстейшън. Времената са други, но ако можем да съхраним чудото и да запазим вярата им по-дълго, значи сме изпълнили мисията за Коледа.

Препоръчваме ви още:

Ухае на детство

Гушкащо време

Ягоди през зимата