Автор: Десислава Димова

Преди много години, във времето на моето тийнейджърство, една от настолните ми книги беше „Жажда за върхове“ на Маргарита Ангелова. Книгата проследяваше съдбата на златните момичета в художествената гимнастика в залата и извън нея. Беше пълна със сила, упоритост, воля, затръшнати врати, пропуснати, но и спечелени медали, сълзи, обич на инат, разбити сърца, обтегнати мускули, а по-често нерви, въобще - една спортна динамика и хъс, които владееха ума и сърцето на момичетата от 80-те. От всичко дотук, в моята история има само воля и желание. Не за друго, просто съм на 42.

Защо започнах да тичам и защо продължавам да тичам две години по-късно са две различни теми.

Отговорът на “защо започнах да тичам” е прозаичен. През есента на 2015 г. записах втората си магистратура - психология в СУ. Бях напуснала университета преди 17 години, дъщеря ми (тогава 10-годишна) твърдеше, че “не съм добре” да уча и да се явявам на изпити, а синът ми (на 4 г.) ме питаше: “Мамо, ти каква искаш да станеш като пораснеш?”

Скоростта, с която влязох отново в студенството беше по-висока, отколкото си бях представяла. Първите две седмици прекарвах по 10 часа в четене и по 10 пъти на ден ми хрумваше да се откажа.

Случи се страхотна есен. Мушкатото ми придоби златисти оттенъци през ноември. Слънцето грееше като в началото на септември. А аз четях и не излизах навън.
Докато един ден не сложих маратонките, за да се поразходя. Беше средата на ноември, след пладне, слънцето припичаше, пуснах една любима плейлиста, сложих слушалките в ушите и тръгнах. Една минута ходя, една минута - тичам. Никога, никога не съм обичала да тичам. Във всичките тези години преди 2015-та твърдях, че НЕ мога да тичам. Оттогава пък се запознах с десетки хора, които казваха точно това, когато разберат, че тичам и ми харесва.

Това продължи четири месеца. Успоредно, от години, посещавам една малка зала за фитнес. Моят треньор там (лекоатлет) се хвана за главата като ме видя как тичам на пътеката. Веднага ми дръпна лекция за ставите и започна да ме учи на техники за тичане. На четвъртия месец ме остави половин час на пътека и накрая заяви, че съм готова. Можех да инвестирам в маратонки и да тичам повече от 6 км на ден. Записах се дори на 12 км през Черни връх, където на моменти мислех, че ще умра. 
Като цяло обаче, тичането се превърна в една от най-разтоварващите дейности за ума и психиката ми.
Имало е седмици, в които съм тичала по 50 км. Аз – същата, която не можеше да тича.

Защо продължих да тичам е тема, която и мен ме вълнува. Понеже отговорите са повече от един, ще кажа първия по важност: тичането се превърна в част от живота ми, както съня и храненето. Тичането Е начин на живот. То не може да се опише и разкаже. То е еднакво, а също и абсолютно различно като усещане за всеки бегач.

Ето и някои от другите причини, поради които продължавам:

Тичам на открито, дишам планински въздух, радвам се на невероятни гледки. Тичала съм на Витоша, в Родопите и Пирин, по бреговете на Черно и Средиземно море, в парка Вила Боргезе в Рим, по крайбрежието на Соренто. Не тичам, когато е твърде топло, но през зимата тичам редовно. И е факт, че се разболявам много рядко.

Известно време тичах сама. В началото слушах музика. След това започнах да слушам гората. Това, между другото, е и времето, в което пишех много от текстовете си. Мисля ги, премислям, след това се прибирам и записвам.

От много време тичам с компания. Моята приятелка Дани, ме заведе на 8-километрова пътека, която изтичваме два пъти в седмицата и през цялото време говорим. Винаги съм мислела, че тичането е индивидуално занимание. Но ако имате моя късмет, то много бързо се превръща в социално. Ще прибавя и съпруга ми, който също се запали. 

Така, понякога, в седмицата се получават три или четири бягания. Но има и седмици без нито едно. Най-важното, което открих, е да слушам тялото си. Ако е уморено – не го подлагам на допълнителен физически стрес. Природата, тичането и аз сме в любовен триъгълник, чийто синхрон може да се поддържа само доброволно и осъзнато.

Тичам за здраве. Това е абсолютно клише и на изказа, и на практиката, но е и също толкова вярно. В един от моите учебници по психология пише следното: "Няма друго средство, познато на човечеството, което трайно да поддържа здравословен физически и психически баланс у човека, освен спорта." Нито диети, лекарства или операции могат да свършат с човешкото тяло това, което би направил умереният спорт на всяка възраст. Толкова е просто!

В подкрепа на това, и без да влизам в детайли, има серизони изследвания и резултати, които сочат следното: умереното тичане, при здрави хора, предпазва от сърдечно-съдови заболявания (намалява рискът от сърдечни удари с до 50%), подпомага превенцията на Алцхаймер; понижава кръвното налягане и подобрява сексуалния живот.

Тичането оказва добро влияние и върху начина, по който работим – то увеличава продуктивността и креативността ни. Подготовката за маратони пък се свързва с дисциплина, постоянство и отдаденост, което води до цялостно подобряване на личността и характера.

 
Потвърждавам от личен опит всичко, което написах по-горе. И още нещо, което съвременните родители дъвчем като дъвка – личният пример. Дъщеря ми, вече на 12, кога редовно, кога нередовно, но цяло лято практикуваше с приятелки сутрешно бягане.

***  

Опитах се да намеря статистика за бягащите в световен мащаб. Намерих само за тези в Америка. Но дори и само там, цифрите са впечатляващи: над 64 милиона човека за 2016 г. и още над 110 милиона, които ходят за здраве.

***  

Много хора могат да разкажат много неща за тичането. Важното е да се слушат тези, които го практикуват. Всички останали най-често теоретизират над въпроса “защо не го правя”. А той не носи никакви ползи.

Освен да се слушат тези, които го практикуват, трябва да се вслушваме и в собственото тяло. Само тогава тичането е удоволствие. 

Прочетохте ли Обиколката на върховете?

Препоръчваме ви още: 
Трите килограма, които убиват
Защо е уморена мама
Една игра за пораснали момичета