Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Нека ви разкажа за още едно усмихнато семейство. Пламен, Вася и Антония Каимски са от град Дупница. Те са посланиците на Lidl за месец април. Вася я познавате отдавна, тя е създател на страницата „От мама за Нийка – всеки ден вкусотийка“, любима на много майки, а нерядко гостува и при нас с чудесни истории. Пламен е пожарникар. Тежката му професия обаче има и една добра страна – след 24-часовото дежурство той прекарва със семейството си 3 почивни дни, в които ходят на разходки и малки екскурзии, а сега, предвид ситуацията, се забавляват у дома. Но и там не скучаят, бъдете сигурни. Пламен се занимава с мотора си, който поддържа в перфектна форма, Вася пише, готви, експериментира и се грижи за задружното семейство. А малката Антония, която на галено наричат Ния, е петгодишна фурия, която няма да ги остави да скучаят и за миг. Огънят в това семейство не угасва.
Освен че се обичат и подкрепят, в семейството на Вася и Пламен умеят и да се забавляват. И тъй като сега всички имаме нужда от повече смях, ви подбрах няколко нейни смешни семейни истории - някои са по-стари, някои са съвсем нови. Но всички са мили, усмихнати и сърдечни - като самите тях.
За приспиването:
- Хайде, бе, маме, хайде да лягаш вече.
Пее си нещо и не ми обръща внимание.
- Нийче, маме, хайде…
Заслушвам се в песента.
- Забърквам, забърквам големи пакости.
Вбесявам, вбесявам добри родители.
Е, като е права - права е!
***************
За каките и лелите:
Отивам да изхвърля боклука. Виждам съседката в двора. Как сте, ала-бала. Нормален разговор. Кучето ѝ се затичва към мен, аз заставам и започвам да му говоря. Тя, докато усети, че си разговаряме приятелски тича по двора и крещи :
- Джаки, не лай КАКАТА! Джаки! Не закачай КАКАТА! А вие с КАКАТА сте си приятели.
Кака съм, кака. Вярно, на едно кутре, ама съм кака!
За снимките:
Понякога един поглед значи повече от хиляди думи!
И все пак :
Аз: Аххххх. Като те шибна с тоя лимон!
Пожарникарят: Значи… само ти гледам акъла..
Нийка: Тези двамата откачиха тотално.
Светът е оцелял, защото се е смял!
За сладкото:
- Мамо, има ли нещо сладко?
- Няма, маме, а и е късно вече за ядене.
3 минути по-късно се явява с:
- Пудра захар, бейби!
Близала е кутийката с локум, който бях оставила за сладкиш утре!
За чорапите:
Чорапи!
Бич за човечеството!
Най-големият враг на щерка ми.
Всеки ден, по цял ден припявам рефрен : обуй-си-чорапЕ!!!
После смекчавам тон: А поне чехли, а?!
После се отказвам, а тя цял ден шляпа по боси крака.
Голям ужас ще да са тези чорапи, да знаете.
Сега имам идея. Ще ѝ накапя моментно лепило в чорапа! Да я видя как ще го събуе.
Ама, ха! Веднъж и аз да спечеля тази битка!
За светът под КАРАНТИЯ
Когато всичко това свърши, вече нищо няма да бъде същото.
И БЛИЗАЛКИТЕ вече не са това, което бяха.
Къде са пъстрите цветове, сладостта. Къде са, питам аз?!
Това е и един пост за неравенството. Защо някои ядат крем супа (аз и Нийка), а други (пожарникарят) – карначета?!
Сбъркан свят под КАРАНТИЯ!!!
Бъдете здрави!
И нещо сериозно:
И това ще мине.
От нас, обаче, зависи как ще мине.
От нашата отговорност сега зависи какво бъдеще ни очаква.
От нашето поколение зависи какъв свят ще оставим на следващите поколения.
Бъдете отговорни! От отговорността на отделната личност зависи социалната такава. Ако всеки един от нас приеме ситуацията адекватно, то ще успеем да преминем през нея.
И ако доводът да мислим за възрастните, защото „чумавото“ удря най-силно там, не е достатъчен, то помислете за бъдещето, за децата. Защото светът, който ще им завещаем, не искаме да бъде осакатен! Защото искаме да има усмивки, искаме да има свобода, свобода да пътуват, да се забавляват, да мечтаят! Бъдете отговорни! Останете вкъщи! Четете книжки на децата си, прегръщайте ги, разказвайте им истории, рисувайте слънца и пеперуди. Обяснете им, че площадката няма да избяга и че сега няма да може да отидете, че няма да се събирате с приятелчета им няколко дни, обяснете им защо. Приемете, че за да продължи светът да съществува такъв, какъвто го познаваме трябва да спре за малко!
Борбата започна, никой не знае кога ще свърши. И по-лошо ще стане. Но най-тъмно е преди разсъмване. В много тежки ситуации винаги си повтарям това. Най-тъмно е преди разсъмване! Ако сме силни и единни, мракът ще се разсее. От нас зависи, буквално от всеки един от нас, зависи как ще минем през този мрак.
Бъдете отговорни, бъдете разумни, бъдете силни. И най-вече – БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!
Прегръщам ви!
За добрата дума
Завърших училище преди доста години. 12 някъде трябва да са вече. Помня, обаче, съвсем ясно първия път, в който прекрачих прага на училището. Първо видях охраната. После го виждах хиляди пъти. Всеки ден в училище започваше с него и той беше последният, който ни изпращаше. Децата в училище му казваха "Старшинката". На мен ми беше иронично и противно. Никога не съм се обръщала към него така. Той беше възрастен господин, пенсиониран военен, как бих могла да се отнасям с такава елементарна насмешка към него?! А беше един прекрасен, винаги усмихнат, гордо изправен, вежлив човек. Всека сутрин посрещаше всеки един от нас поименно. Знаеше имената на 500 души! Всяка сутрин беше еднаква :
- Добро утро!
- Добро утро, госпожице Вася!
Само на есен, когато падаха кестени от огромните дървета пред училище той ни чакаше отвън и приканваше:
- Хайде, госпожице Вася, минавайте по-бързо. Ех, военни каски ще ви раздавам, ей!
Мина и замина времето в училище.
Срещнах го преди дни в магазина. Гледах го от далече с умиление, спомняйки си училището и мислейки си как този човек за всичките 17 години, от които го познавам, не е мръднал изобщо. А той ми се усмихна :
- Здравейте, госпожице Вася! Още сте с Вашето момче! – каза той, потупвайки пожарникаря по рамото - Браво! А това е дъщеричката. Малка красавица! Браво, браво! Много се радвам, че Ви видях, госпожице Вася.
Хора, разревах се! Почти не можах да отговоря адекватно. Усмихнах се, подадох и му ръка.
Остарял е явно, няма как. Но времето май е по-благосклонно към позитивните, усмихнати и добри хора. А той е запазил всичко това в себе си. Да бъде жив и здрав още дълги години, защото светът има нужда от такива едни, наглед обикновени хора, които оставят отпечатък в душата на тези, които са имали сърце да ги видят.
Ей такива хора са Васето, Пламен и Нийка - хора с широки усмивки и големи сърца. Тъй като ги избраха за посланици в месеца на месните продукти, помолих Вася да сподели някоя вкусна рецепта за нашите читатели.
Медени пуешки бутчета с мандарина
< 2 долни пуешки
< сокът от 1 мандарина
< 2 с.л френска зърнеста горчица
< 1 с.л мед
< 1 с.л зехтин
< 200 мл червено вино
< 2 скилидки чесън (намачкани)
< 4 с.л соев сос
< сол
~~~~~~
Обърках всички съставки. Залях бутчетата и оставих да се мариноват за около 2 часа, като периодично го завъртах. Пекох около 2 часа, под капак на 200° заедно с цялата течност, в която се мариноваха. Станаха уникално вкусни, ароматни и крехки
Семейството на Пламен, Вася и Ния от Дупница са априлските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през май. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.
Tук може да прочетете за Елеонора и Калоян от Видин - мартенските посланици на Lidl.
Автор: Яна Пеева
Тази седмица (не точно тази, защото се движим малко назад) темата на предизвикателството е “азбука”. Мислих го, мислих го и в един момент спрях да го мисля, защото не можех да се сетя за нищо, което искам да приготвя. Седмицата така или иначе беше лудница, имах много лекции, Борис беше във вихъра си и общо взето във всеки един момент бях готова да се тръшна на земята и да обявя, че не мога повече. После Косьо ме помоли за нещо за рождения си ден.
Това е историята на един сладкиш, който инцидентно направих преди 4-5 години, а Косьо още помни от тогава и продължава да пита за него. Аз съответно опитвам периодично да го повторя и всеки път се провалям епично. Косьо обаче продължава да пита. И аз продължавам да си блъскам главата в плота на кухнята и да се опитвам да си спомня какво точно забърках тогава
На кратко - тогава направих лимонов сладкиш с каквото имах вкъщи. По спомени вътре сложих зехтин, кисело мляко, доста лимони и брашно. Почти сигурна съм, че го бях базирала на някаква рецепта за блонди, но се беше оказало, че нямам масло и бял шоколад. Няма никакво значение всъщност, защото рецептата за онова божествено нещо, което Косьо толкова хареса, се загуби безвъзвратно.
Този път реших да заложа на сигурното и да прочета 4029049203 рецепти, да избера привидно най-успешната и да се придържам към нея. Имаше няколко изисквания, поставени от рожденика - тортата да прилича на онази поне малко, демек да е лимонова и да има глазура от кисело мляко, и да е без брашно. Като напише човек “flourless lemon cake” (“лимонова торта без брашно”) в Google, пробладаващите резултати са за италиански сладкиш с бадемово брашно и лимони. Речено, сторено.
Бадемово-лимонова торта
200г бадемово брашно
4 яйца, разделени
100г кафява захар
стърготините от два лимона (аз купувам био лимони и ги мия много хубаво)
120г кисело мляко
1чл бакпулвер
щипка сол
1сл лимонов сок
Фурната се загрява на 180гр.
Захарта и лимоновите стърготини се смесват хубаво - може с ръце, може и с лъжица. Така лимонът пуска аромата си в захарта и сладкишите стават много уханни. Лимоновата захар и жълтъците се смесват, докато станат кремообразни и бледи. Постепенно се добавя киселото мляко, докато се смеси. Изсипват се и бадемовото брашно, бакпулверът и солта и се разбърква няколко пъти, докато се инкорпорират в сместа.
Белтъците се разбиват на сняг и вниматеелно се добавят към бадемовото тесто. Най-лесно става със шпатула. Изсипва се във форма за торта (20см - моята беше по-голяма и стана доста тъничък блат), в която има хартия на печене, а страните са намазнени.
Пече се 40 минути.
Моята торта беше с двойна глазура, защото се обърках! Първоначално направих айсинг с лимонов сок и пудра захар, залях тортата, прибрах я в хладилника да стегне и почнах да си правя някакви други неща. И в един момент ми светна, че това, което Косьо най-много хареса тогава, беше глазурата от кисело мляко. А сега! Никога преди и никога след онзи сладкиш не бях правила такова нещо и подозирам, че тогава чисто и просто съм си го измислила. В крайна сметка обаче разбърках 2 лъжици кисело мляко с някакво количество пудра захар, докато заприлича на глазура. Не беше обаче достатъчно гъста, затова добавих и 1 лъжица заквасена сметана и voila!
Трябва да изчакате тортата да изстине преди да сложите глазурата.
Имах доста големи резерви, които обаче се оказаха неоправдани, защото цялото нещо изчезна за около 8 минути. Борис собственоръчно изяде едно парче, а след това се опита да налази и това на Косьо.
Това е единствената снимка, която успях да направя!
Питате се какво й е азбучното на тази торта? Ами, името на Косьо, написано с ягодки отгоре.
Следващата ни тема е боб, нещо, което обичам много, но правя само по един начин. В Сол & Пипер обаче споделиха една много интересна рецепта за брауни с боб и мисля да я пробвам.
Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!
Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш.
Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки.
Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня.
Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово.
Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.
Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.
Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.
Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал.
Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня
Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране
Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii
Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки
Седмица 13 (25 - 31 март) - Пържене
Седмица 14 (1 - 7 април) - Азбуката
Седмица 15 (8 - 14 април) - Боб
Седмица 16 (15 - 21 април) - Южна Африка
Седмица 17 (22 - 28 април) - От нулата
Седмица 18 (29 април - 5 май) - Джинджифил
Автор: Мария Пеева
В една майчинска група решихме да се позабавляваме и си представихме, че сме съветници на правителството.
Първо направихме малка анкета по желание, в която взеха участие 358 души, което по някакво съвпадение се оказа точно 10 процента от групата.
Въпросът беше:
Ако зависи от вас в настоящата ситуация, днес, какво ще посъветвате правителството:
Опциите бяха следните:
Ето и резултатите:
179 души гласуваха да се задържат мерките до 13 май без промяна.
115 души - да се обмисли постепенно отслабване на мерките.
40 души - да започне постепенно отслабване на мерките.
12 души избраха опция друго и поясниха какво имат предвид с коментари.
10 души избраха правителството да даде оставка и да назначи нови избори.
5 души избраха незабавна отмяна на мерките.
Подбрах някои по—интересни коментари:
Да признават вече, че сме в социален експеримент и да ни пускат да ходим навън. За всички, които са си загубили някъде чувството за хумор из стаите вкъщи, ШЕГУВАМ СЕ.
При нас в Чехия и в Австрия вече започна постепенно отслабване на мерките. Но за връщане на училище и отваряне на магазинчета, молчета и и салончета за красота, категорично не се споменава. От днес отвориха вериги, свързани с домакинство, градинарство и планински хобита и спорт - Баухаус, ОБИ и др, заради Великден и топлото време. Хората ще искат да си оправят градинките, да си стегнат колелетата( тук много се карат колелета). И маските в гората, когато си само със семейството си не са задължителни вече.
Вирусът ще е тук и след 13 май, и след 13 юни. Той не си е тръгнал от Китай все още, защо си мислим, че от 13 май хоп и ще се изпари някъде в Космоса. Ми, не, няма да се. И не можем да живеем в изолация с месеци. Трябва да се мисли напред в бъдещето какви мерки да се предприемат, за да може поетапно животът да се нормализира. Идеята за ударно тестване на населението в Банско намирам за много добра. После цялото население трябва поетапно ударно да се тества.
Вирусът циркулира у нас, а и в Европа много преди да се обявяват първите случаи. Трябва да се види колко народ е изградил имунитет.
При нас (Испания) след Великден, ще започнат да отварят различни магазини, строителство и т.н.
Какво постепенно отслабване на мерките, тях просто ги няма... Днес, лято! Всички щъкат, няма маски, няма и помен от всичко.
Нямаше да позволя да се лети от и до рискови райони още с първия случай.
Да отворят парковете за разходка, защото затварянето им и полицейски патрули около тях е лудост.
Според мен, трябваше да се затвори всичко за 14, 21 или 28 дни, колкото е доказано, че си заразен. За този период държавата да спре плащания за осигуровки и кредити на фирмите и да плати заплатите на хората. Щеше да излезе по-евтино и да има реален ефект. Сега просто сме в някаква агония и чакаме, и ние не знаем какво. Не може да сме цял живот под карантина. Ясно е, че идеята е да се разболеем постепенно, за да издържат болниците, но за мен мерките, които се взеха са неадекватни в много отношения.
Сега аз съм без доходи, за да си гледам детето, детето не излиза в това слънчево време, но бабите от входа щъкат навън и ми обясняват, че страшно няма. Е, ми така може и до Коледа да откараме.
Да ни кажат "вие бяхте жертва на сладко отмъщение”…
За мен този срок 13.05. е далеч и е депресиращ. Не знам друга държава, която да е обявила в началото на април мерки до средата на май.
Според мен да задържат мерките такива, поне до Великден, след това да започнат обмисляне за постепенно разхлабване.
И без това всеки си прави каквото си иска, да отпадат всички забрани.
Да наемат адекватни специалисти по комуникация, които незабавно да започнат да оправят нанесените вече щети.
Правителството с лека ръка затвори всичко. Но на хората не се помогна. Защо не увеличиха платения отпуск, който се полага? Кой има 50 дни отпуск, че да си гледа децата вкъщи? Изказването "пускате неплатена", е просто абсурдно и за пореден път правителството показа колко е далеч от народа. Защото не само аз, ти, комшийката и приятелката ти не могат да си позволят да излезнат неплатен отпуск. А 80% от народа.
Трябва да се засилят мерките за дезинфекция - в автобуси, по улиците и т.н. Никъде не виждам да се дезинфекцира, както по другите държави.
Това поотпускане в Европа ще си е експеримент,а не че те са много наясно какво ще се случи.
Защо ние този път не изчакаме малко? Затова и отбелязах първия вариант /за изчакване/. Не че ми се седи в нас.
Ами ако не проработи и отново се тръгне към пик Какво правим тогава.Ситуацията просто в момента е проба-грешка.
Да се надяваме на умните глави да измислят ефикасно лекарство.
Както казах и преди 2 седмици, време е да помислим как ще живеем с това от тук нататък. Трябва да се мисли за постепенно отслабване на мерките.. Между впрочем, ако някой реши да си стои вкъщи от тук до края на света, не вярвам, че някой може да го накара да излезд навън, така или иначе.
Отбелязах "друго". Аз съм за сегашните мерки, даже да ги затегнат още. В нашия град е пълно по улиците с хора. Няколко козметични салона работят... веригите за техника също... а и да ми обяснят как се гледа дете като и двамата родители ходим на работа сега? Знам, че много хора, особенно в нашия край са останали без работа и доходи, много е тежко. А нас накрая ще ни изгонят от работа, понеже се чудим как да я съчетаеаме с гледането на детето.
В Квебек пък се оказа, че нямало достатъчно пациенти в интензивното за спешно мобилизираните лекари. Та обявиха, че ще разпращат медицински персонал в старческите домове (търсят им работа). Много рано удариха спирачките тук, целта беше не да спрат епидемията, което е невъзможно, а да забавят развитието й само колкото да насмогне медицинската система. Имам чувството, че като отменят извънредното положение в Квебек, нещата ще се влошат стихийно. Защото при всичките щети, нанесени на икономиката, сме много далеч от колективния имунитет. Трудно е да се улучи точния баланс, но поне при евентуална следваща епидемия ще се знае по-добре как да се действа.
Аз съм за предпазните средства относно хигиена. Правителството ни не помисли нито за родителите, нито за бизнеса. Трябваше да си размърдат мозъците и на деца до 15 години един от родителите да ползва платен БОЛНИЧЕН, поради обявена карантина. До фалирали фирми можеше да не се стига ако бяха реагирал по адекватен начин относно сметки, кредити, осигуровки и т. н. Сега като всички са на борсата от къде ще им плащат?Не беше ли по-редно да помогнат на бизнеса, а не да го закопаят?!Луда работа!
На мен пък така да ми хареса, че си мисля, че няма да ми се връща на работа в офиса.
Аз предлагам да ви затворят още два месеца за назидание.
А вие какво бихте посъветвали правителството?
Още по темата: Аз пазя теб, ти пазиш мен
Автор: Ния Йотова
В нормалните времена ние с мъжа ми имаме един основен проблем – той смята, че аз нямам нужда от него, защото съм можела да правя всичко сама. За мен това е положително качество, но той страда от него. На родителите ми пък, като че ли, в нормалните времена, не им казвам, че ги обичам, просто някак си съм смятала, че се подразбира.
Днес, ден ен-ти от карантината обаче, нещата драстично се променят.
Сутринта започва като всяка сутрин под карантина.
Бързам да поработя малко преди да се събудят децата и да започнат да учат дистанционно, преди да се активизират мамите в груповите чатове на родителите и на двата класа, както и преди най-важното – преди мъжът ми да се излюпи. Мъжът ми, също е като мен хоум офис, но за разлика от мен е държавен служител, и неговият хоум офис се свежда до това той, поради липса на по-неотложни служебни ангажименти, да се разхожда със скръстени на гърба ръце из къщата и да следи за мои нарушения. Като включа телевизора – Генерал Мутафчийски бди да не излизам от вкъщи. Като го изключа – самоназначилият се Генерал Йотов бди за домашните ми нарушения. Мира нямам никъде.
А домашните ми нарушения се състоят в това, че цял ден съм вкъщи, но нито съм изчистила, нито съм сменила чаршафите, дори не съм изхвърлила боклука, а вместо това : „ тц, тц, цял ден си цъкаш нещо на компа - "ей, в частния сектор живот си живеете, ей“!
За да разсея вниманието му от прегрешенията ми, обещах на Генерал Йотов днес да ходим да пазаруваме ( най-голямото ни развлечение), което удоволствие ще свършим в обедната ни почивка. И двамата запазваме за себе си мнението, че „обедна почивка“ е разтегливо понятие, тъй като всеки от нас смята, че целият ден е една безкрайна почивка за половинката му.
Снощи с майка ми си писахме, тя ми изпрати едно стикерче във Вайбър, което казваше „Обичам те“. Аз й върнах следното:
Сега тя ми звъни и ми съобщава , че извънредното положение много ѝ харесва. Тя е на 67 и когато отива да си пазарува в интервала 8.30-10:30 не я пускат, защото я взимат за 50-годишна. Искат ѝ лична карта.
Много се радвам за добрите гени на майка ми. Поне на един човек да му харесва извънредното положение. Дано да съм ги наследила тия нейните гени, въпреки че засега няма такива изгледи. Тайно се надявам, че може би младоликият ген се активира след 45. Само още 5 години ми остават. Въпреки че майка ми ми обеща, че на 40 космите по краката ми ще опадат сами от възрастта, но това така и не се случи… Прекъсвам размишленията си, когато в магазина с Генерал Йотов се нареждаме на опашката, а червендалест Господин в отлично на вид здраве, бодро прережда всички ни на опашката.
Изнервено, но според мен любезно, му обръщам внимание, че всички чакаме на проклетата опашка.
Господинът ме оглежда, (мъжът ми е клекнал и разглежда някакви бургии, които са изложени до касата), и решава, че съм сама жена, което го окуражава да бъде по-отворен, отколкото ако например бях мускулест батка, или ако знаеше истината – че Генерал Йотов бди над мен.
„Е, мен какво ме интересува, че чакаш. Твой си проблем“ – казва Господинът и смело продължава към касата.
Така не се говори на жена, която е била толкова дни под карантина и която е преживяла онлайн уроците и домашните на шестокласник и на второкласник. Така не се говори на жена, на която се налага да работи от вкъщи, под строгия взор на Генерал Йотов, който недоумява толкова ли е трудно докато е в конферентен разговор с Англия, да метне една кофа вода и един сапун на пода на балкона.
Всъщност, така не се говори на никоя жена.
Със замах извадих най-мощния си коз - нищо неподозиращия Генерал Йотов, който кротко си беше клекнал и ровичкаше нещо в Лавицата-на-отвертките-и-бургиите. Победоносно го позиционирах между мен и отворкото. Чувствах се толкова всемогъща, все едно съм намерила аптека, пълна с маски и дезинфектант.
-Държите се арогантно, понеже си мислите, че съм сама жена и няма кой да ме защити, нали? Е, не сте познал, с мен е и мъжът ми! Ха, сега да Ви видя, дали няма да се заинтересувате кого предреждате!
Господинът се стряска и сменя тона – той само се бил шегувал, ха-ха, с мъжа ми да сме си изберели на коя каса да отидем, той ни пускал!
Това двуличие ме ядосва още повече, и подхващам с най-невротизирания си глас да редя изявления за двойните стандарти в обществото.
През цялото време зад мен опашката (която защитих) въздишаше през маските си „всички сме изнервени“, „много ни дойде на всички“, „важното е да сме живи и здрави“, както и „ горкото момче, то хубавите ябълки прасетата ги ядат“ ( последното очевидно отнасящо се за мъжа ми, поставяйки ме незаслужено в ролята на невротизираното прасе).
Отиваме към каса 6, това е касата, на която Господина „ни пусна“. Докато редим с мъжа ми продуктите на касата, той си разменя погледи с моя враг - Господинът, който реди топове тоалетна хартия на каса 5 и оттам подвиква на Мъжа ми: „Вземи на жена ти Кзанакс, получава се със зелена рецепта“.
Мъжа ми клати пръст към Господина, но виждам, че това е театър за пред мен и знам, че той вече си прави ментална отметка да провери за Кзанакс в аптеката.
Извън магазина, за мое учудване мъжа ми ме прегръща: „ Акулката ми тя! Как се бори за справедливост! Сладката ми блюстителка на реда! Разбра ли сега колко много нужда имаш от мен!“
Целувам го, сладкото ми самозвано Генералче – разбира се, че имам нужда от него! Виж как като работим заедно в екип, преборихме една малка несправедливост.
В колата, обаче – ново 20. Майка ми ми пише във Вайбър:
- Преди малко забравих да те питам - защо ме обичаш толкова малко?
Това пък сега откъде? Последното нещо, което ѝ изпратих по Вайбър беше стикерът със сърцето. И тя, горката, се е побъркала от седене вкъщи. Склонна съм да се съглася с хората от опашката – „на всички ни дойде много.“ Звъня ѝ. Тя вдига слушалката и повтаря въпроса си.
Питам я защо така е решила.
- Е, ми цяла нощ съм ти разшифровала съобщението – оплаква ми се тя. - Защо ме обичаш „по-малко от три“?
Помислям си, че едно Кзанаксче всъщност не е толкова лоша идея, дано мъжът ми вече да ми е купил тайно един блистър от аптеката.
Моля я, разчленявайки думите, все едно говоря на бавноразвиващ, да ми обясни кога съм ѝ казала, че я обичам „по-малко от три“.
Бясно превъртам варианти през главата си. Снощи, вярно, бях на три чаши вино, да не би да съм ѝ казала, сред винените изпарения, че я обичам по-малко от три чаши вино? Всичко е възможно в самоизолацията, а три чаши вино в момента са ми много нависоко в класацията „Кого най обичам“.
Не – майка ми настоява, че не съм говорила за вино. Тя е разшифровала мое съобщение към нея и оттам е разгадала кодовото „По-малко от три“. Да си погледна сама какво съм й пратила снощи:
Отварям Вайбър - Срещу мен се блещи познатият стикер:
-Ето го, майка ми казва, след сърчицето си ми написала < 3 – това е знакът за „по-малко“ и след това има цифрата 3.
Ах, това ли било!
Предлагам на Вайбър да направи нов стикер, на който да пише
Обичам те > ∞
Можем всички заедно да го изпратим на родителите си, които в момента дори не можем да видим на живо. Те да си сложат очилата, цяла нощ да разшифроват стикера и сутринта да са разчели тайния код.
Обичам те повече от безкрайност.
Снимките са от личния архив на авторката. Вижте още от Ния: Лара
Автор: Виктория Бешлийска/Words do Worlds
Родителите ми са лекари.
Баща ми е специализирал вътрешни болести, а мама — педиатрия.
Като бях малка, тях вечно ги нямаше. Все бяха или на работа в болницата, или на специализации в София. София... това далечно място за мен беше придобило образ на кукла с дълги мигли и синя рокля на бели цветчета, която ми бяха донесли след едно дълго отсъствие. Татко беше главен лекар в болницата в Гулянци, но даваше нощни дежурства, мама — детски лекар и също дежуреше нощем. Често се случваше смените им да съвпадат. Затова нас със сестра ми ни гледаха баба и дядо, докато аз не станах в първи клас, а кака в пети и вече можехме да стоим и сами у дома. Е, тогава хората много разчитаха и на съседите, та често ни наглеждаха комшиите отсреща, но и те работеха в болницата — жената беше медицинска сестра, а мъжът ѝ — шофьор на линейка.
Като станах в първи клас, сутрин мама ме водеше на училище. Излизахме от блока, пресичахме главната улица, тя ме оставяле пред входа на училището, даваше ми 20 стотинки за закуска и отиваше на смяна. Когато свършвах училище на обяд, често отивах при нея в кабинета. Спомням си как прекрачването на прага мигновено ме отнасяше в друг свят. Натрапчивата миризма на мозайка, балатум, спирт, реванол и дезинфектант и до днес се подвизава в ноздрите ми при спомена за отделението. А отровнозелената боя на стените още ме кара да настръхвам, щом срещна този цвят някъде.
Въпросната миризма, отсъствието на родителите ми по цели дни и нощи и твърде натуралистичните илюстрации в учебника по анатомия, който въпреки страха си като дете разлиствах с интерес, са нещата, които още тогава ме караха да осъзная, че като порасна, НЕ искам да стана лекар. Спомням си как веднъж, на сутринта след поредното дежурство на мама, докато прегръщах пижамата ѝ, с която спях наместо плюшена играчка, ѝ казах:
— Никога няма да стана лекар и да оставям децата си сами нощно време.
Днес често се питам как ли се е почувствала от думите ми. Но тогава давах този категоричен обет, докато същевременно се разхождах из градчето, пременена в удобната гордост на въпроса чие дете съм, да отговарям: „ На д-р Бешлийски”. Тези думи вършеха чудеса: виждах едноврвменно благодарност, признателност и възхищение в очите на непознатите всеки път, когато ги изричах. Нямаше човек, който да не познаваше родителите ми. Дори събота и неделя, когато почиваха, у дома се върволяха хора за преглед, а те не връщаха никого. В знак на благодарност пациентите носеха бонбони „Амфора”, кокоши яйца, коняк „Плиска”, цветя (естествени и изкуствени) и какво ли още не.
А в моя клас имаше две момичета — сестри от ромски произход, които повтаряха първи клас по една-две години. Освен възрастово, превъзхождаха останалите деца осезаемо и физически. Тези две девойки, които мама наред с останалите им братя и сестри неведнъж беше лекувала, не даваха никой да ме закачи. Веднъж в междучасието по-голямата хвана показалката и я размаха срещу едно от момчета, които по детски се заяждаше с мен.
Но дори това не промени твърдостта ми да мечтая за друго, а не за лекарска професия — например да стана балерина, учителка, водеща на централната емисия новини по БНТ, разследваща журналистка и какво ли още не..
***
А после дойде демокрацията с всичките ѝ кризи и злощастни реформи. Гордостта да бъдеш лекар се подмени от обидата на обезценения труд. На същия хал бяха и учителите, и редица хора с други почтени професии, които нямаха досег с материални ресурси и резерви. А само и единствено с хора. И толкова е било трудно да си родител лекар или учител в онези години, че само възпитанието, моралът и призванието са могли да те държат над повърхността, мисля си.
Заради това по своя различен път поеха цяло поколение деца на лекари, които НЕ станаха лекари и оставиха неонаследени учебниците, знанията и уменията на родителите си. В това число и по-голямата ми сестра, която се отказа от медицината, срещайки се с неудовлетвореността на родителите ми във втората половина на 90-те години, когато заедно с промените в системата от съсловието им беше оттеглен огромен кредит на доверие, незнайно защо. Тогава първо баща ми, а след няколко години и майка ми свалиха престилките. По пряка или косвена линия останаха в здравеопазването, но не облечени в бяло. Сестра ми се насочи към икономиката. А аз си останах с мечтата за телевизионна кариера.
***
03.04.2020 г., петък вечер. Едва съм дочакала края на работната седмица след усилни дни на тактическа словесна борба с вируса. По новините на БНТ дават репортаж за 18-годишно момче, доброволец във ВМА. Заради пандемията то е в Академията всеки делничен ден по няколко часа, за да помага при дезинфекцията на помещенията, така че лекарите да останат при пациентите и да не се налага да имат излишно натоварване. През уикенда момчето наваксва с онлайн уроците в училище. Мечтата му е да стане лекар и смята, че с това, което прави сега, помага.
Така е. То вече лекува.
Свръхчастицата е в него и тя може да се прояви в момент, когато светът неистово крещи, че има нужда от оздравяване и от хора на първа линия. Дано му провърви.
Още от Виктория: Бърза рецепта за щастие
Защото призванието и признанието трябва да вървят ръка за ръка и никое не може да оцелее твърде дълго без своята заслужена половинка. Гледам това 18-годишно момче и си отговарям на въпроса, който си задавах преди няколко вечери — не трябваше ли да стана лекар, за да мога да помагам сега, когато има нужда от повече хора на фронта? Признавам пред себе си, че не всеки го може, не всеки носи свръхчастицата.
„Трябва да звънна на сестра ми”, казвам си след малко. Впрочем, от около десет години тя работи в аптека, почти на първа линия.
Автор: Мария Пеева
Най-напред нека ви призная, че това, което преживяваме, не само ние, а и целият свят, не съм си го представяла, а уж съм човек с въображение (и немалко постапокалиптични книги съм изчела). Но при всичкия хаос на настоящето и тревога за бъдещето, виждам и положителни страни от ситуацията. За първи път в живота си сме заедно всички у дома и разполагаме с много време да правим всякакви неща заедно и поотделно. Здрави сме, държим се, справяме се, надяваме се.
Някъде прочетох, че 4 милиарда души по света в момента са в това положение, затворени у дома си. Сред тях са всичките ми роднини - в Доминикана, Канада и Франция. Както и майките в групата ни и приятелите ми от всички краища на света.
Реших да споделя с вас някои забавни неща, с които те се занимават, както и някои наши идеи. Очаквам и вашите.
Като не е лесно, поне да си го направим интересно.
Домашен магазин за гироси си направиха Тони в Гърция. Тони е моята морска сирена, която се надявам да видя лятото и много ми липсва. Нейният син Антонис е връстник на Алекс и са първи приятели. Тони, съпругът й и двете им деца са си вкъщи от началото на карантината, кариерите и на двамата са "на пауза". За да не скучаят, си измислят всякакви игри и развлечения. Магазинът за гироси много ми хареса. Малкият предприемач си е направил табела: Ο γύρος του Αντώνη - “Гиросът на Антонис”, наредил е всички продукти и посреща клиентите с усмивка, като същински гръцки ресторантьор. Не знам с какво му плащат Тони, но си е заслужил добър бакшиш! Ето и рецептата на Тони:
Днес момчетата вкъщи решиха да правят домашен гирос-гръцки дюнер. След голямата цапаница резултатът беше повече от добър. Синът ми беше продавач. Наредихме всичко пред него и останалите минавахме да си поръчваме кой с какво иска, а той приготвяше. Нямам много реални снимки, но ще ви опиша.
Стандартно гиросът се състои от питка, месо, пържени картофи, домат на шайби, лук и дзадзики ( нашата Снежанка). Добавя се горчица или кетчуп по желание.
За питката:
В равни части брашно с цедено мляко и лъжица зехтин. Само това! Важното е брашното да е само набухващо или да се сложи малко бакпулвер. Разстила се на тиган и се пече като палачинка.
Месото-малки късчета от ребра. Да има мазно по тях. Пържат се на много силен огън за няколко минути до почервеняване.
Пържени картофи - правих ги на фурна на хартия за печене.
Дзадзики - цедено мляко, малко оцет, краставица, копър и чесън по желание.
По желание домати и лук.
А междувременно, далеч оттук, в Чикаго, Люси Рикспуун, моята съавторка в "Писмо до сестра ми", работи онлайн, докато съпругът и синът й си правят състезания за сандвичи. Впрочем Люси е изключителен кулинар и постоянно споделя разни невероятни рецепти, но е хубаво, когато у дома има кой да те отмени в кухнята. Ето какво сподели тя в кулинарната група на Яна "сол&пипер":
Ако пък у вас имате сръчни домашни майстори, споделям с вас идеята на Кремена от майчинската ни група. От сушилника, който не използват, нейните мъже си направиха домашна джага, с която много се забавляват.
И накрая - в нашето семейство джага няма да успеем да си сглобим, но пък си измислихме настолна игра, която единодушно нарекохме “Корона Гейм”. Много е лесна, но за сметка на това е доста забавна. Може да си я направите с подръчни средства у дома. Ще ви трябват лист, който да разграфите с цветни квадрати или да принтирате, зарче и няколко пионки или фигурки.
Целта на играта е първи да стигнеш до края. Ако играчът попадне на квадратче с определен цвят, трябва да изпълни предизвикателство. Ние измислихме следнитe:
Игра Корона:
Зелено предизвикателство:
Направи 5 коремни преси
Оранжево предизвикателство:
Направи 5 лицеви опори
Синьо предизвикателство:
Отговори на въпроса на член от семейството по твой избор
Червено предизвикателство:
Изпълни желание на член от семейството по твой избор
Черно предизвикателство:
Върни се от начало.
Жълто предизвикателство:
Разсмей компанията
Пробвайте, като можете да промените правилата или да изберете свои. А победителят може да получи и реална награда - например да определи какво ще се сготви за вечеря или дори да бъде “господар на къщата” за един ден.
Споделете непременно и вашите идеи и очаквайте продължение.
Основната снимка е дело на моята "жрица на спомените" Ивелина Чолакова и е част от проекта й със спомени от карантината.
Днес ме трогна една история, която ни разказа Вася Зарева в майчинската ни група. Споделям я с вас. Навсякъде около нас има прекрасни хора с прекрасни и вдъхновяващи истории. И колкото са по-трудни времената, толкова е по-важно да има такива примери.
Има едни такива хора сред нас... Човеци им казват! Хора, които не са изгубили човешкото в себе си. Ще ви разкажа една малка история от днес.
В службата на моя съпруг, пожарната в Дупница, има кученца. На снимката е най-малкото от три. Момчетата се грижат за тях. Бездомни душици, на щат към пожарната. Днес, докато са приготвяли нещо за хапване, както обикновено са занесли и на кученцата. Това, най малкото изтърсаче се задавило. Останалите кучета го тормозят и то винаги бърза да глътне дадената му храна... Е, днес нещата малко се пообъркали. Глътнало голямо парче и се задавило. Спряло да диша направо. Умряло!!!
И тук идва историята за човеците! Момчетата веднага се намесили! Един започнал да му прави сърдечен масаж, други двама да го обдишват с маркуч. Няколко минути се борили за живота на малкото кученце...
Върнали го! Изплюло хапката и си поело въздух!... Сега това малко, рошаво пухче живее втори живот, благодарение на тези момчета, чието призвание е да спасяват животи. Спасяват, понякога с риск за своя, спасяват, без да правят разлика кого.
П.П. На снимката не е моят пожарникар, а един негов колега. Любимият пожарникар на щерката, след татко ѝ.
Тук храни малката душица, след като са го реанимирали успешно и няколко часа е постояло на топличко, за да се съвземе.
Още от Вася:
Автор: Бени Хюбнер
Преди няколко дни гледах интервю с българин, прекарал карантината в Китай. Спокойно разказваше за взетите мерки там – проследяване чрез телефон, строги ограничения на периметъра и времето на придвижване, глоби за нарушителите, измерване на телесната температура при влизане и излизане от жилищния комплекс. Разбира се, попитаха го как населението е приемало всичко това. Спокойно, каза той. Спокойно и дисциплинирано. Носели маски, каза, но те по принцип си носели. И пак повтори – те са много дисциплинирани.
„Дисциплинирано“ е определението, което винаги ми убягва в контекста на поведението на съвременния средностатистическия масов българин. Мисля, че думата дисциплина стана нелицеприятна в момента, в който се сдобихме с така лелеяната демокрация. Натовари се със значението на несвободност, на ограниченост, на нахлуване в личното, на отнемане на изконното право да правя, каквото си искам. Дисциплинирано, т.е. макаренковско. Дисциплинирано, т.е. соц. Дисциплинирано, т.е. – не, благодаря, не употребявам, аз съм свободен човек!
Днес разбирам, че свободата е най-важната ценност на българина. Свободата да ходи където си иска, когато си иска и с когото си иска. Не на протести, разбира се – нито на такива на медиците, нито на нуждаещи се групи от населението. Не! Искаме си сбирките на по бира, искаме си полянките в парка и пътеките на Витоша, искаме си спорта, който бяхме решили да започнем от понеделник. И без маски, много моля! Свободата, Санчо... е на върха на копието. А върхът на копието е много остър и при едно невнимателно движение по пътя на свободата, можем да нараним някого...без да искаме или нарочно. Защото нашата свобода, колкото и лично да я усещаме, колкото и да смятаме, че тя ни е даденост, нашата свобода е част от обществената такава. И нашите права, личните, свършват точно там, където започваме да нарушаваме чуждите.
Винаги сме имали свободата да изразяваме волята си – законово и обществено, но това винаги през годините ставаше все по-тихо и тихо, и тихо. До днес, когато светът е изправен не пред политически враг или териториален нашественик, изправен е пред миниатюрен невидим противник, който опустошава телата, отнема здравето, застрашава живота. До днес, когато изведнъж се сетихме за всичките свободи, които ни се полагат законово, политически, морално, емоционално. И от комфорта на защитените си домове, в уюта на семейното си бездействие, пожелахме да бъдем на улицата. Без маски и с грим. Свободни.
В същото това време, в което ние се присетихме за важността на свободите ни, една група хора от нас се опитват да ни оцелеят. Правят и невъзможното в невъзможни условия. За медиците ми е думата, за фармацевтите, за продавачите, за полицаите, за доставчиците, за доброволците. Тях попитахте ли ги какво мислят за свободите си? Защото, ако те се разбунтуват... ако те си потърсят човешките си права точно сега, ще стане страшно.
Прочетете още: Как да говорим с децата за коронавирус
