Автор: Валентина Вълчева

Една от най-големите ми мечти допреди три години беше да изкарам шофьорска книжка. Мъжът ми известно време предвидливо пазеше обществото от мен и мило ми напомняше, че тоя град вече си има достатъчно други проблеми, за да му се натреса и аз в качеството си на правоспособен шофьор. В един момент обаче му писна да мрънкам и за Коледа 2014-та се прибра с ключове от едно „Рено”. „Твоя е, оправяй се!”

Започнах предпазливо: цял месец проучвах местните инструктори в търсене на този с най-здрава психика, защото си се знам колко съм талантлива в опъването на чужди нерви. Някои от тях като инструктори бяха прекрасни, но нервите им просто нямаше да издържат на напъна. Препоръчаха ми един, за който обаче от познати знаех, че не го слуша много главата, и като сгафиш някъде, се започва една… „Кокошко! Гъско! Пуйко! Патко! За к`во ревеш сега, ма, кукумявко?!”. И всички останали представители на пернатите, за които можете да се сетите. Определено не е моят човек. Тръгнала съм шофьорска книжка да изкарам, не да се сдобивам тепърва с досие за побой и хулиганство.

Открих моя някъде в края на януари и цъфнах в офиса за Урок №1 навръх рождения си ден – на 6 февруари 2015 г. Той категорично ме отряза. Нямал намерение да ме вкарва и двама ни в тая беля точно на личния ми празник. Прозвуча достатъчно зловещо, за да ме откаже и да се съглася да започнем на другия ден. Предупредих го, че съм рядък индианец, който дори не знае как се пали кола. „Чудесно! Такива най ги обичам!” А аз го гледам и си мисля: „Ще съжаляваш! О, как ще съжаляваш, човече!”

Когато обявих на мъжа ми, че започвам курс, той ме изгледа скептично и попита:

- Ама ти предупреди ли го тоя човек с какво се захваща?

Още ме бъзика заради едно пътуване до София, в което първо влетяхме в най-гъстата мъгла, която можете да си представите, после скъсахме два болта на една и съща джанта, двигателят прегря навръх прохода Петрохан, вече в София така и не улучихме нито една от търсените улици, три пъти пресичахме на червено, за малко да ни блъсне трамвай, глобиха ни за липса на предпазни колани и като за капак заседнахме в асансьора на един хотел. Оттогава брат ми се зарича, че с мен и на кафе няма да излезе.

Жена зад волана

Противно на очакванията на мъжа ми, курсът мина общо взето гладко. Тоест… по-гладко, отколкото се надявах, и определено не толкова, колкото вероятно е искал инструкторът ми. И като казвам това си мисля, че така и не му благодарих, а определено има за какво. Например, че не ми се разкрещя нито веднъж, дори и когато за едната бройка да ударя линейка (на заден ход). Железен самоконтрол, дори и в най-абсурдните моменти!

- Много добре, Валя! И сега тук завий надясно!

- Добре.

Ляв мигач и перфектен завой наляво!

- Рекох надясно, ама карай!

- Е, да де. Надясно…

Казвам го преди да се усетя. Той пали цигара. Първата от поне десет, които ще изпуши преди да сме спрели за днес. Не се хили, не ме бъзика.

- Хубавото е, че дори и да объркаш посоката, поне завиваш натам, накъдето си дала мигач. Можеше и по-зле да е.

Ето! Знаех си, че има нещо хубаво!

Ако някой ден се провали като инструктор по шофиране, категорично ще обере точките като инструктор по позитивно мислене.

След около половин час сме на същото кръстовище.

- И сега, Валя, ако нямаш нищо против… завий НАДЯСНО!

Не ми се обяснява, че аз и първия път нямах абсолютно нищо против. Нещо ми подсказва да не го дразня повече от вече постигнатото.

Много спокоен човек! Май трябваше да го питам на какви хапчета е. Дори и докато ни караше две курсистки за изпита по листовките, все ни повтаряше като някакъв индийски гуру:

- И само спокойно, момичета! Няма от какво да се плашите! Нищо страшно няма…

При третото „няма да се плашите” сладуранката до мен реши да го успокои на свой ред:

- Аз от четири години работя в погребална агенция. Малко неща могат да ме уплашат.

Листовките всъщност не ме притесняваха – аз съм професионална зубрачка в крайна сметка. Виж, на практическия изпит бях леко изнервена и за едната бройка да набия изпитващия, когато един тъпак ме засече насред булеварда. Не за друго, а защото се пресегна към волана ми, за да надуе клаксона, а десет минути преди това ни беше предупредил:

- Пипна ли волана, изгорели сте!

Размина му се, само защото ме възхити колко изобретателно може да ругае такъв дребен и изглеждащ иначе толкова деликатен човек.

Така че… взех книжка. Необяснимо, но факт! Което обаче ми изглеждаше толкова фрапантен пропуск от страна на КАТ, че когато отидох да си я прибера, за всеки случай попитах дамата на гишето:

- Ама Вие сигурна ли сте, че… ?

Да не кажат после, че не съм ги предупредила! Общо взето, със същия резултат можеше да връчи и колан-бомба на ислямист-камикадзе.

Оттогава някак си брат ми рядко взе да идва в града и предпочита да си стои на село.

Препоръчваме ви още:

Когато майка ти е джедай

Лъвът - цар на пътя, Везните - подвижна опасност

Криворазбраните правила на пътя