Автор: Светла Чимчимова

И все пак тя се върти. Надеждата, не земята. Земята ясно, че е плоска.

Днес ми е едно криво, откак съм станала. И ме избива на рев, че и на бой. И излизам от къщи, щото не искам Инжа, освен в нарушаване на конституционното му право на личен живот ( един приятел юрист, без чувство за хумор, най-сериозно ми каза, че пишейки за Инжа, му нарушавам правото на личен живот, гарантирано му от конституцията, да ми се не знае и престъпницата), да ме обвини и в домашно насилие. Апропо, като му казах, че може да ме съди, за по-горното нарушаване на конституционно право и ми вика ,,и да те осъдя, пак аз ще плащам, та няма смисъл да ги прехвърлям от единия в другия джоб" .

И вървя по бургаските улици и съвсем ми докривява. И аз не знам защо. Ей тъй ми е тъжно, ама чак злобно. Първо - сигурно, щото съм гладна. От десет дни не съм кусала нищо сладко, освен в деня за плодове. А днес е денят на млечни продукти и пия една ряженка, и животът ми е опротивял. Второ - силуетът си дето виждам да се отразява във витрините, хич не отговаря на глада, дето го гладувам. И трето - туй, което виждам по витрините, ме кара да плача.

От всичко наднича духът на модата на осемдесетте години на миналия век. Най-омразната за мен мода. През осемдесетте аз бях тийнейджърка. Юноши ни викаха тогава. Няма такава гнус като оная мода, така ни прецака животът във фешън отношение, тогавашните девойки. Даже се чудя, как въобще сме успели да свъртим гаджета облечени по онзи безумен начин. Па някои се и изпожениха. Аз благоразумно изчаках едно десетилетие и отгоре, че поне кат' булка да мязам на човек. И сега пак трябва да го нося това, и баш пак в период дето не ме слушат хормоните. И такава гладна и зла стигам до един голям магазин за хранителни стоки, и влизам да си взема сиренце и един айрян, да разреждам ряженката. Вземам тая скромна покупка и се нареждам на касата. Пред мен една жена над седемдесет, разтоварва цяла количка от промоции. Поглежда ми анемичния пазарлък и ми казва:

- Искате ли да минете преди мен? Защо да чакате толкова за две неща?

Толкова мило ми стана, че как не ревнах не знам. Благодарих и един милион пъти и само социалната дистанция ми попречи, да я разцелувам. Платих. Дезинфекцирах себе си и покупките и излязох. Вън, заръфала стръвно щафетката топеното сиренце, аха да тръгна и ме спират две момченца с колела, на видима възраст шести клас. Ама толкова добри, сърдечни и възпитани деца, не бях виждала, от как две други момченца се опитаха да ми продадат багер. Оранжев. Пластмасов. Та тия още по-големи душички. Идват и ме питат:

- Госпожо, бихте ли ни пазили колелетата, докато влезем да си купим водичка? Само три минути.

Аз се съгласявам с готовност, а те отиват за вода. След пет минути излизат и носят някакви млекца и едни брускети. Обясняват, че нямало вода (има, разбира се, ама пусти ограничен бюджет) и отварят брускетите, протягат ги към мен и казват:

- Моля ви, нека ви почерпим за благодарност.

- О, не аз съм на диета, не мога да ям такива неща - отказвам любезно.

- Но моля ви, от едно нищо няма да ви стане, вземете си - казва малкият изкусител с глас, на който змията от рая би завидяла.

Аз отказвам твърдо и си ям сиренето.

- А случайно да имате син? - пита другото момченце и аз имам дежа вю от историята с багера.

- Имам - признавам и се чудя този път каква е връзката, щото тези деца не искат нищо да ми продават.

- Ами тогава, вземете това подарявам ви го, за сина ви - казва детето и ми подава някакви стикери за събиране - всички малки момченца ги харесват.

- Много си мил, но синът ми е много голямо момче и вече не събира стикери.

- Голям... жалко. А ние как ще ви се отблагодарим сега? - той е искрено разочарован.

- Но аз нищо не съм направила...

- Не вие ни пазихте колелата. И сте толкова мила.

Ами едва се разделих с тях. И после повече не ми се плачеше.

И даже не ми пука, че от мъглата косата ми бухна като облак и приличам на козунак първо качеството в главата.

Още от Светла:

За хората и техните клинове

Крив ден, а?