Автор: Юлиян Попов

Крехки и пухкави облаци бяха слезли от планината и приспиваха града с фин дъждец. Капките бяха подели една нежна песен, която достигаше до децата през прозорците и всяко едно от тях искаше да чуе една хубава приказка, преди да заспи. Малката Йоана нетърпеливо чакаше баща ѝ да се обади по Скайп, за да ѝ разкаже някоя чудна история.

- Тате, тате, искам да ми разкажеш една приказка - радостно му каза тя, щом той ѝ звънна.

- Добре, ще ти разкажа една история, която се случи наскоро - увери я той.

- Наистина ли, тате ? - малкото дете прегърна любимата си играчка и затаи дъх в очакване.

- Да, слушай внимателно, принцесо моя, тази история започва така :

Месец май посрещна града в едно почти заспало настроение. Хората ходеха унесени в телефоните си, изгубили от поглед всичко около себе си. Унили изглеждаха и доброволците, които по-скоро влачеха, отколкото поставяха украсите за предстоящия празник на Азбуката.

Вече почти никой не четеше и най-тъжното беше, че дори и децата не отваряха книгите. Ежедневието беше пленило думите и ги използваше, за да сее само горчивина.

Внезапно се случи нещо, което разтърси всички. Буквите, подобно на реки от сълзи, започнаха да изпадат отвсякъде, потекоха от надписи, пощенски кутии, вестници, телефони, сгради и улици, а щом докоснеха земята - чезнеха. В книжарниците картичките изгубиха думите "Обичам те", на летището пътниците отчаяно търсеха своя самолет, а в училищата звънецът звучеше тъжно.

И веселите, и мрачните хора се стъписаха от празнотата около себе си.

По това време, в една къща, три приятелки пишеха с много усърдие имената си в тетрадките.

- Първа! - каза весело едното момиче.

- „Ива“ е много кратко, не е честно - възрази другото и скръсти ръце.

- Раличке, не се сърди - помири ги третото, което не обичаше кавгите. - На нас ни харесва твоето.

- Миме, защото си най-голямата от нас, моля те да преброиш буквите на имената ни и да ми кажеш чие е най-бавно за писане - Ралица не беше съгласна.

- Вижте, вижте - Ивето уплашено посочи буквите в тетрадките, които бяха започнали да изпадат. Децата видяха как буквите изчезваха отвсякъде и трескаво започнаха да отварят книгите. Изпищяха щом видяха Пипи Дългото чорапче да гледа тъжно във Вила Вилекула, Трите братя напразно се вторачваха в табелите на път за Златната ябълка, а в приказката за Живата вода на чешмата на кръстопътя нямаше указания и братята спяха дълбоко.

- Само бели листа и картинки, няма букви - единствено Мария беше способна да говори. - Знам защо си отиват - и продължи - Само ние обичаме да четем, другите гледат филмчета по цял ден. А възрастните не се държат добре с думите.

Ако ние покажем на другарчетата си чудните истории, които има в книгите, буквите ще се върнат. Те искат да бъдат обичани. Нека ние трите да научим другите да четат и ценят буквите.

- Добре, но как? Няма ги вече в учебниците - отговориха най-сетне другите две деца.

- Ще използваме буквите от паста, с които мама ни прави супа - рече уверено Мария.

- И с мидички можем, видях го на морето - радостно добави Ива

- А пък аз знам да редя букви от макарони - каза уверено Ралица, но срещна учудения поглед на приятелките си и бързо добави - Сурови макарони, не сварени.

Трите момичета убедиха майките си да им помогнат и свикаха всички другарчета на урок по азбука. Привечер, след много смях, труд, настъпени макарони, ориз по косите, миди в шепите и букви от паста в обувките, всички можеха да четат. На другия ден отидоха до други деца и тях също ги научиха да четат. Ралица, Ива и Мария посяха в сърцата на приятелите си копнежа да срещнат Карлсон от покрива, да плават със Синбад и да галят Илчи и Хататитла.

Родителите им си спомниха сълзите, родени от стиховете "...да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо...", а мрачните хора видяха колко е горчиво да сееш лоши думи. Градът заспа с вопъл за едно ново начало.

В деня преди празника чудото се случи, буквите се появиха отново във вестниците, по табелите на улиците, по звънците на сградите, а на летището мравунякът от пътници най-после се разплете.

24 май осъмна с едно истинско честване на буквите - децата си разменяха книжки и споделяха какво има в тях, в метрото вместо с билети се влизаше с книга, а много хора написаха дълги и красиви писма за тези, които обичаха.

- И така завършва тази приказка, моя чудна Йоана - мъжът прошепна през Скайп, но неговото дете вече беше заспало.

Огромна бе изненадата му, когато на следващия ден, получи една снимка по телефона - някой бе създал с макарони неговото име.

Една малка ръка старателно бе образувала думите: ТАТКО ВЛАДИ.

Като насън мъжът си купи еднопосочен билет и се върна при дъщеричката си.

Може да харесате също:

Последната книга

Малкото гномче, което трябвало да си остане вкъщи