Баба или хляб с преснина

Автор: Виолета Магдалинчева

Преди много зими на този ден се е родила моята баба Цане. Семейният фолклор донася, че десетилетия по-късно, когато съм се родила аз, баба ме е подала през прозореца на спалнята, напъчила се е хубаво, хвърлила е победоносен поглед на съседката от другата къща, която е повдигала пердето на прозореца, любопитствайки какво става отсреща, и е отсякла: ”Гледам, гледам, по-красиво бебе от това няма!”. Вероятно в този момент огледалцето на Снежанка е било счупено, защото бебешкият чар е относително понятие, а красотата и тогава, и сега е доста спорна.

Не за нея иде реч обаче, а за любовта, която изригваше между нас двете. Тази любов беше толкова голяма, че когато 18 години по-късно родих голямата си дъщеря, баба остави дядо (дотогава нямаше случай да са били разделени за повече от няколко дни) и дойде да гледа четиридесетдневното ми бебе. Не къде да е, а в Студентски град, в Меката на мизерията, апотеоза на безразсъдството и мястото на вечния купон. И не кога да е, а след зимата на 1996 година, когато хиперинфлацията тропаше по вратите, фалираха банки и Народното събрание тъкмо беше отхвърлило вота на недоверие срещу кабинета “Виденов”. Тази любов беше така неописуемо дълбока, че с баба споделих вълненията от първата целувка и разочарованията след това. Заради тази любов взех на бегом пътя от вкъщи до болницата, когато разбрах, че душата й е отлетяла. Пак заради нея, когато се чувствам пробита, завирам нос в бабината седефена кутия за бижута и мириша миналото за заряд, сякаш дишам лепило.

Случването на моето хранене беше пиков момент в тази любов. Сега нямам 45 килограма, но в онзи момент по думите на всички роднини и съседки бях “добре гледано дете”, с огромни тъжни очи и червени бузи за щипане, дете, което си отглеждаше постоянен глад за пресен хляб. По този повод майка, която надушваше проблеми с килограмите, подмяташе ядно на масата :”Стига с този хляб. Яж друго.” Баба я поглеждаше с бялото на окото, вдигаше вежди - винаги двете и равномерно, въздъхваше с дълбоката си бяла гръд и изригваше наум.

Експлозията всъщност идваше после. Когато всички се изнизваха и масата беше раздигана, а покривката надлежно изтупана през терасата, баба изваждаше един самун хляб, раздипляше го на плота и го покриваше с преснина. За който не знае, преснината е удивително вкусна, крайно калорична и безгранично недиетична част от закланото в къщата на другата ми баба прасе. Та баба Цане не само ми връщаше в пъти дозата от отнетия хляб, а обратно на всеобщото недоволство притуряше към него и пържена преснина. След като мазнината потечеше по страните и дрехите ми, заради които конспирацията нерядко биваше разкрита, баба премлясваше доволно и ме погалваше с опакото на ръката. Детето нахранено, мисията изпълнена, ерго Земята се върти в правилна посока.

Тази същата баба имаше цианови очи, с цвят на плитка морска вода над пясъчно дъно, благородни ръце с изящни дълги пръсти и нарисувана сякаш от художник арка на Купидон над устните, които всекидневно украсяваше с розово червило в тон с атлазения пеньоар, който носеше у дома. Тази баба имаше веждите на Грета Гарбо, а дълбоката й пазва, освен че беше откърмила две деца, криеше топлината на пустинята Деще Лут и най-женските тайни на света. Цялото това съвършенство се допълваше от способността на баба да готви за цял взвод и не просто да наготви, а да нахрани организационната единица по начин, достоен за боговете на Олимп.

Баба играеше с мен, учеше с мен, плетеше с мен, готвеше с мен, слушаше ме, когато говоря, но най-вече, когато мълча, усещаше ме от въздуха, лъжеше ме, без да й мигне окото, ако трябваше да постигне конкретна цел, и ме обожаваше. Обожавах я и аз. Никога, никого, никъде, в нито една част от живота ми не съм обичала по този безкрайно съвършен начин. Безаналитично, безусловно, безлимитно. Дори любовта към децата ми е различна от Онази, единствената, първата, непобедимата. Бих дала години от живота си, за да добавя към него миг, в който се губя в ръцете на баба и тя ми казва, че всичко е в правилната редичка.

Светло да ти е горе, бабо. Празнувайте с дядо днес с любимата ти торта Добуш, която знам, че и там приготвяш съвършено. Един ден - след много, много зими, ще ядем пак хляб с преснина и ще си говорим през тишината.

Жълтата рокля

Срещата
Автор: Диана Великова/ Читателите препоръчват

Скука! Брутална скука. А ежедневието толкова бе погълнало Нина, че тя вече се задушаваше от еднообразието да бъде съвършена. Идеалната домакиня, любяща съпруга, душата на компанията, а в работата си перфекционист. Така си беше от малка. Силно се нуждаеше от одобрението на майка си, но никога не го получаваше. За това го компенсира с целия останал свят. Още на 9 откри, че е различна. Намери своя свят в книгите. Там всичко беше различно.

Разбърка за пореден път задушения заек със сини сливи, който подготвяше за днешната вечеря. Някой беше споменал, че заешкото се вари в оцет, дълго рови в интернет за доказателства на това твърдение, но страха месото да не придобие възкисел вкус я отказа. Рискуваше за толкова много неща, но не и в това да е Отличник! Телефонът иззвъня с нежна препратка към Ain’t sunshine, любима мелодия от романтично пътуване със съпруга й до Париж.

- Ало! Да, мамо! Готвя! - каза го с доза досада и напрежение в гласа - Да, за твоя изненада, справям се доста добре! Ще се чуем утре.

Натискайки червената слушалка се появи реклама. Сайт за запознанства. Нина се учуди защо точно нея са таргетирали. “Само ще надникна” любопитството неочаквано надделя. Изискваше се регистрация. “Добре де, нищо не губя. Фалшиво име, фалшива снимка. Какво пък, малко да разнообразя скуката. След 20 години брак! А и не планирам нищо, само да хвърля едно око!”

Представи себе си с реалните си данни, родителите я бяха научили да не лъже, което винаги й изиграваше лоши номера, но така и не се отучи. Промени само името си и датата на раждане. Стана Надежда Тодорова на 35 години, поне първите букви бяха нейните.

От тенджерата вече се разнасяше аромат на вкусната вечеря, време беше да я сложи в тавата и внимателно да запече заешкото с хрупкава коричка. Погледна телефона и изтръпна - 5 съобщения. Мъжко име, непознат. Захвърли телефона и се съсредоточи в избора на вино, което да охлади за основното си ястие. Колебаеше се между розе и мека Сира. Избра червеното и се опита да насочи мислите си към очакваните гости. Но всичко я теглеше към телефона.

“Здравей! Защо ми писа?” - ръцете и трепереха и започна да се оглежда сякаш извършва банков обир въвеждайки паролата на чужда банкова сметка.

“Защото е сайт за запознанства, Прекраснице!” - автоматичният отговор светна веднага на екрана.

“Познаваме ли се?”

“Ха-ха-ха не очаквам, че си тук с името си и своя снимка, но от къде да знам! Приятно ми е Йордан! Как попадна тук?”

“Случайно, дори не знам защо го направих. А ти?”

“Разведох се наскоро и опитвам дали все още вървя на пазара.”

“И как е? Вървиш ли?”

“Не знам! Нов съм! До сега си писах с една жена, приятна комуникация, но никак не ме грабна. Не е като Нея! Всичко ми напомня за Нея и нищо не е същото. Но да не те отегчавам! Какво правиш?”

“Готвя!”

“Тя готвеше страхотно! Идеалната домакиня. Приятелите ни обожаваха да ни гостуват заради нейните ястия.”

“Защо се разделихте?”

“Не съм твърде добър за нея! Тя е Идеалната! Искам да те видя, различна си. Някак, сдържана, но ми харесва! Само кажи кога ще ти е удобно!”

“Не знам! Прибързваме! Лека вечер!”

Звънецът вече настояваше някой да отвори вратата.

- Хайде бе, Нина, къде се бавиш? Нося разкошен десерт, бисквитена торта по рецепта на свекървата. Прави я страхотна, нали, Василе? - Теодора смигна на домакинята и с танцова стъпка тръгна към кухнята, за да остави огромната тава.

- Мъжът ти пак ли закъснява?

- Да, Васе, малко са го задържали, а и по пътя ще купи още няколко неща. До 30 минути е при нас. Да пуснем някаква музика?

Нина хвърли бърз поглед на телефона:

“И аз ще ставам! Приятна вечер! Пиши ми, различна си!”. Нина се изчерви, преглътна и тръгна към хладилника, за да налее по чаша на новодошлите. Вечерта преминаваше повече от добре, но мислите на Нина бяха другаде. Сякаш нещо в нея дяволски я притегляше към срещата. “Ами ако отида? Ами ако го харесвам? Не, луда ли съм? Я да си налягам парцалите!”. Постави и последната чиния в миялната машина. Мечтаеше вече за душ и да си легне. Денят бе прекрасен, но изтощителен.

Ароматът на кафе от кухнята я накара да отвори очи. Мъжът й стоеше по тениска и боксерки и четеше сутрешните новини.

- Добро утро, мила моя! Наспа ли се?

- Добро утро! Все още съм сънена, но трябва да се стегна, имам много задачи в офиса. Изпивам набързо кафето и изчезвам.

Нина го целуна нежно, а отвътре нещо се преобърна. Та тя го мамеше. Опита се да избие тази мисъл, нищо не беше направила. Паркира колата и с наперена крачка влезе в офиса си, потропвайки по мрамора с новите си черни стилето. Мина покрай машината и си пусна още едно кафе, имаше нужда от него. С едно движение се строполи на бюрото си и изтръпна. 7 нови съобщения. От него! Остави телефона със страх надолу с екрана. Нямаше намерение да ги отваря.

Денят отлиташе. Дарина я извика в кабинета си, имаше нов проект за нея. Трябваше веднага да се свърже с няколко техника за новия строеж. Грабна телефона и без да иска отвори това, което цяла сутрин избягваше. “Добро утро, Прелест! Липсваш ми! Не ме игнорирай! Кажи ми просто едно Здравей! Не спирам да мисля за теб и разговора ни! Надявам се да не те изплаших. Пиши ми, когато е удобно.” Ужас! Отвори ги! Не може сега да ги остави без отговор. “Добро утро! Имам много работа, ще ти пиша по-късно”. И набра първият номер.

- Ало! Да, мамо! На работа съм и имам доста неща на главата. Не мога сега да ти разказвам за снощи. Да, беше много вкусно. Оставям те, че съм в среща!

“Искам да те видя! В 17:00 ще те чакам пред "Александър Невски" или да те взема отнякъде? Не ми отказвай, не излизаш от мислите ми!”. Нина пребледня! Не го очакваше. Отдавна някой не е бил толкова настоятелен към нея. Този интерес я изплаши, но и погъделичка егото й. Минавайки покрай заседателната зала се погледна в прозореца. Черна пола по тялото, прилична, до коляното и с подобаваща цепка, разкриваща деликатно дългите й крака, дантелена бежова риза и висок ток. “Ще го направя! Нищо не губя и винаги мога да си тръгна!”. “Ще дойда!”.

Погледна си часовника, имаше още 2 часа да си довърши задълженията.

Нервно потропваше по волана на новия си Ситроен. Имаше ужасен трафик, но й беше толкова притеснено, а сякаш всичко това се случваше, за да й даде възможност да се откаже. Паркира точно пред централния вход. Времето беше прекрасно за май. Внимателно пресече улицата, опитвайки се да не закачи токчетата си в някое от паветата.

Него го нямаше все още. Може би, защото тя бе подранила. Погледна в телефона си, не беше писал. “Ами ако не дойде? Може би така е по-добре! Тръгвам! Веднага!”. Тръгна към стълбите, наистина така беше по-добре. Учудващо, нямаше никой за този час на деня . Няма кой да е видял, че е била там. Нина пресече с бърза крачка и тръгна към колата. Запали двигателя и потегли. Дишаше тежко и учестено, сякаш бягаше от местопрестъпление. За последно погледна към стълбите. Сепна се и дъхът й спря. Той беше там. Йоан! Съпругът, когото обожаваше и на когото бе отдала последните си 20 години.

Жълтата рокля

Нина

Автор: Кристина Шентова/Читателите препоръчват

Йоан отваря и затваря браузъра вече за сто и осми път. Тя е. Вече няма съмнение. Нина, 35 годишна, зодия Овен, коса - светло кестенява, очи - като стрели. Чертите ѝ разравят цяла вечност от дни, часове, години, цели епохи сякаш се изсипват върху настръхналите коси на мъжа и тила му се облива в сивкав хлад. Сърцето ту препуска, ту прескача удар или два. Тя е. Няма капчица съмнение. Отваря браузъра отново. Фейсбук - сърч - Нина Росицова. На снимката се виждат две момчета - вероятно близнаци на около 6 години. Очите на тримата греят в осезаема радост и обич. Сенд месидж.

Здравей

Здравей

Здравей

Здравей... не мога да повярвам, трябва да се видим.
This person isn't receiving messages from you right now.
Блокирала го е.

Йоан прокарва длан през косите си и остава за минута превил шия, стиснал сребърни кичури между пръстите си загледан в пустеещия си скут. 2 години след развода започваше да вижда белезите на времето по лицето си. Самотата прави човек да остарява. 50 години се усещаха като великолепие, особено при нестихващото внимание на дамите. 52 вече бяха бреме. Иронично разводът беше на петдесетия му юбилей. Отпразнува и двете събития подобаващо без идея, че в следващите месеци разпадът постепенно ще започне да поглъща стъкълцата на натрошения му живот и на тяхно място ще идва нещо непознато. Празнотата беше едновременно задушаваща и оголваща - ледени пипала, които го мачкат в открития космос и карат вътрешността му да се раздува и да иска да излезе навън. Това усещане го изритваше от съня му и сред нощ Йоан обвиваше ръце около тялото си като сирак, в опит да се задържи цял, треперещ и мокър от тежки капки отчаяние.

Тогава се появи Нина. По-точно тогава се появи идеята за Нина. Как стана? Беше като малка снежна топка, която се търкулна по склона на спомените му в една алкохолна нощ. Започна да нараства и да нараства, докато повлече след себе си цяла лавина от тежка бяла надежда. Мисълта за нея караше желанието да се завръща и любовта да придобива образ, цвят, форма и цялост. Чуваше се как диша, как стъпва, как животът с неговата безкрайност от последователности се възражда и той е решен да сграбчи тази безкрайност.

Нина.

Нина.

Неговата единствена Нина.

Цяло чудо е, че бракът му изобщо продължи толкова време. За какво изобщо се беше оженил за Мира? Беше му време, тя беше ок - стоеше добре до него. Неговата ювелирна съпруга. Малка, красива, знаеше кога да си затваря устата и да не го дразни, мрънкаше умерено и лесно се сливаше с обстановката. Накрая вече просто беше започнал да се спъва в нея. Може би затова не беше забелязал авантюрата ѝ (авантюра ли беше?), която в крайна сметка нямаше как да приеме.

***
Нина. Нина беше неговото единствено избавление. Нина беше сърцето му. Сърцето, което преди 36 години, в едно голямо междучасие, беше оставил да бие в утробата на съученичката си Росица и бе побягнал към светлото бъдеще, въоръжен с чифт слънчеви очила.

Странната двойка

Може да харесате също:

Многото лица на любовта - първа част

Автор: Мария Пеева

В ония далечни времена на постсоциалистическа България Тино все още не беше Тино. Беше един най-обикновен Константин, наричан от приятелите си Коцето, и работеше като бояджия на свободна практика, докато учеше финанси. Баща му боядисваше апартаменти и къщи преди да почине и го научи на занаята, което определено бе от полза в гладните години на прехода. Дали е съдба или случайност, няма особено значение, но така се случи, че Коцето боядисваше стар тристаен апартамент в един нелош шестетажен блок покрай Марица. Собствениците бяха се изнесли на село и се опитваха да го продадат на по-добра цена, което не изглеждаше неосъществима мечта, тъй като строителният бум не само не беше започнал, ами нямаше дори изгледи за него. И в един хубав октомврийски ден Константин, младеж на 21 години, наскоро уволнил се от казармата и вече студент първа година, получи възможността да изкара цели 300 лв, което се равняваше на едномесечната заплата на овдовялата му майка. Младият човек ходеше сутрин на лекции, след което яхваше колелото си, истински “Турист”, и отпрашваше с бясна скорост към спокойния пловдивски квартал Мараша, където сядаше на облепения с вестници паркет и хапваше увит в салфетка сандвич, а после до късни нощи боядисваше изпразненото от мебели жилище.

Докато работеше една вечер, през отворения прозорец чу момичешки глас да вика отвън.

- Галееее! Галееееее!

Гласчето, едновременно пронизително и треперещо, го накара да остави валяка и да излезе на южната тераса. На два етажа под него в малката градинка зад блока се извисяваше кестен, все още зелен в ранната есен, а под него беше застанало едно дребничко създание със ситно къдрави коси, изправено на пръсти, опряло ръце на широкия ствол, изпънало шия назад и очевидно втренчено в нещо скрито в короната. За да не изглежда, че я зяпа, Коцето извади кутия цигари от джоба и запали.

- Галееее! Галенце, слез при мен, моля те, Галеее! Мац-пис-пис-пис…

Звучеше сякаш всеки момент ще се разплаче. Макар и облечен в  стар работен гащеризон на петна и пръски, останал от баща му, в душата си Константин беше рицар, който няма да остави дама в беда. Единствената причина вече да не е долу беше същият този гащеризон. Младежът никога не би си признал, но в душата си бе донякъде суетен и обичаше да изглежда добре. Най-малкото чист. Нямаше начин да се представи в този раздърпан вид пред непознато момиче, особено хубаво. Защото девойчето с пискливото гласче определено хващаше окото дори от втория етаж. Но на този етап той нямаше намерение да слезе, нито дори да й се обади.

Обаче тя го забеляза. Може би долови острия аромат на цигарата или движението му, но изведнъж извърна поглед към него, пусна ствола и отстъпи назад. Двамата се вгледаха един в друг за няколко мига, тя отдолу, той отгоре, тя малко стресната, той - още повече.

- Вие сте майсторът, нали? - заговори го първа.

- Да. - малко смутен потвърди той. Не беше мислил за себе си като за “майстор”, но звучеше добре, престижно някак.

- А дали имате стълба? - поинтересува се тя. 

- Имам. - отговори той. 

- Олеле, това е чудесно! - момичето само където не подскочи. - Моля Ви, моля Ви, елате да ми помогнете! Трябва ми стълба!

- Ами, добре. - младежът се усмихна малко накриво, но загаси пъргаво цигарата и след минута беше долу, помъкнал сгъваемата стълба под мишница, леко попрегърбен от тежестта й. Когато застана до нея, видя колко дребничка е всъщност, стигаше едва до гърдите му. Приличаше на порцеланова статуетка с идеални пропорции, изящна, бяла, с плътни устни и чипо носле, светлоока и кестенява. Изведнъж се почувства ужасно обикновен и дори грозноват пред нея - облечен в стария, широк, изцапан с боя дочен гащеризон, потен, с бяла боя по косата, а може би и лицето му беше мръсно. Момичето обаче явно имаше други грижи в главата.

- Котенцето ми избяга и се покатери на дървото - посочи тя. - И не може да слезе. Дали ще може да ми подържите стълбата, за да се кача и да го хвана?

- Не е ли по-добре аз да се кача? Да не паднете. - попита той. Имаше нещо в нея, което го предизвикваше да я закриля.

- Добре. - съгласи се тя незабавно. - Аз ще Ви държа отдолу.

Константин подпря стълбата на дървото, разпъна я, закрепи я, и анализира ситуацията наум. От втория клон го гледаше сърдито  грозновато чудовище, еднооко при това, с настръхнала козина. Изобщо нямаше вид на изплашено или беззащитно, а по-скоро на ядосано, че му се нарушава личното пространство и правото да се катери там, където сметне за добре. 

- Не изглежда като да се страхува. - позволи си той да отбележи. - Дали няма да слезе, ако я изчакаме?

- Няма. - отговори твърдо момичето. - В момента умира от ужас, сигурна съм. Вижте, ако се притеснявате, аз ще се покатеря.  Просто ми трябваше стълба.

При мисълта, че прекрасното създание може да го помисли за страхливец, Константин само махна с ръка и чевръсто се изкатери до третото стъпало. Ужасното животно го изгледа надменно, изсъска почти в лицето му и се отдръпна назад на безопасно разстояние. Момчето погледна надолу разколебано. Девойката беше извърнала глава към него и го гледаше отдолу с широко отворени очи, зяпнала като птиче, вкопчена в стълбата, все едно би могла да я задържи, ако тръгне да пада.

- Ще успеете ли? - отчаяната молба в гласа й го накара да се изкачи до последното стъпало. Стълбата се залюля, аха да се сгромоляса, но Констатин се задържа за клона с лявата ръка, запази равновесие и с другата бързо се протегна и някак успя да сграбчи косматия змей. В този миг обаче проклетата гад го одра силно по ръката и се изплъзна, при което кой знае как се шмугна под широкия гащеризон и се вкопчи в тялото му, зверски задирайки корема му и о, ужас, промушвайки се все по-надолу към тайните места, които всеки мъж пази повече от зеницата на очите си.

Момчето, забравило срам и страх, се разкрещя, скочи на земята и пред смаяния поглед на девойката смъкна бързо гащеризона и измъкна звяра, преди да го е лишил от мъжкото му достойнство. 

- Галенце! - извика момичето и грабна от ръцете му мяукащото,  настръхнало, еднооко чудовище, което като по магия мигом се преобрази в сладко коте, измяука и отърка глава в гърдите й. Тя притвори очи, наклони глава и притисна животинчето към бузата си, след което се опомни, погледна засрамения младеж, който бързо и несръчно нахлузваше гащеризона, и къде през смях, къде през сълзи възкликна:

- Ох, добре ли сте! Ама Вие ми спасихте котенцето! Благодаря! Толкова много благодаря!

И така, с котката под мишница, му се хвърли на врата и го целуна. Точно тогава Константин за първи път видя този  възторжен, грейнал поглед, това щастливо изражение, за което стана дума по-горе, и в един кратък миг осъзна веднъж и завинаги, че това е лицето, което иска да вижда всеки ден до края на живота си. Също така осъзна, че дори не знае името на момичето, което само за минута беше успяло първо да го смути, после да го превърне в герой, и накрая да го накара да се влюби.

- Аз съм Константин. - каза той, ни в клин, ни в ръкав, след като тя се отдръпна от него, изведнъж утихнала и някак засрамена.

А момичето се вгледа в него, косо, леко присвила очи и вече сериозна.

- Катерина - каза тя накрая, с тържествен тон, все едно му се врича. И веднага се засмя отново.

- Хайде вече да си говорим на “ти”, след като те видях по гащи. И да знаеш, че ще ти казвам Тино. Така се казва героят в една мафиотска книга, която чета в момента…

И започна да му я разказва.

Няколко месеца по-късно се ожениха и заживяха щастливо, макар и невинаги спокойно. А след почти трийсет години се озоваха в красивата испанска къща, след която нищо вече нямаше да е същото.

Семейство Катерина и Константин Куман са главните герои в криминалната ми поредица "Случаите на семейство Куман". Първата книжка "Инцидент в Мадрид" вече е издадена от Софтпрес. Този разказ е откъс от книгата. Видео с кратко представяне може да видите тук.

Прочетете също:

Коледата на семейство Куман

Този път в седмичния обзор  ще обърнем внимание на това, което препоръчват специалистите на преболедувалите Covid-19. 

Усложненията

Въпреки че рискът е по-висок при хора със съпътстващи сърдечни заболявания, се наблюдават усложнения след прекарана инфекция дори и при здрави пациенти. Най-честите усложнения при преболедувалите COVID-19 са при дихателната и сърдечно-съдовата система, като засяга сърцето в различни степени и форми. Почти 25% от хоспитализираните пациенти с COVID-19 са диагностицирани със сърдечно-съдови усложнения, които са и причина за около 40% от всички смъртни случаи.

Немалко пациенти имат нужда от неврологична и психична помощ.

Все повече деца във Великобритания постъпват в болница заради Мултисистемен възпалителен синдром (MIS-C) след прекаран COVID-19. Това усложнение се прояви още по време на първата вълна на пандемията през 2020. Докато обаче през април миналата година в британските болници са постъпвали средно по 30 деца седмично, то сега броят им е скочил до 100.

Препоръчителният набор от изследвания за оценка на сърдечно-съдовата система след преболедуван Cоvid-19:

• Електрокардиография
• Ехографска оценка на сърце и бял дроб
• Детайлни кръвни изследвания, определени от специалист
• Ядрено-магнитен резонанс на сърце
• Компютърна томография на бял дроб и сърце
• При необходимост се назначават допълнителни образни изследвания

Екипът от кардиолози, рентгенолози и пулмолози съветва всички пациенти в рамките на няколко седмици след прекаран Covid-19 да направят оценка на състоянието на сърцето и съдовете си.

Ето и споделеното от Милена Златарова, солист на Софийската филхармония, след успешната ѝ борба с вируса:

• При първите симптоми на неразположение си направете тест. Не се залъгвайте, че не сте били в контакт с болен, че е настинка и ще мине. Колкото по-рано разберете, че сте позитивни за вируса, толкова по-навреме ще започне проследяването от личния лекар. Лечението на ковид е специфично, няма нищо общо с лечението на настинка, болно гърло или грип, и колкото по-рано започнете, толкова по-голям е шансът да си спестите усложнения.

• Ако в продължение на няколко дни вдигате температура, дори само до 37.5, идете на скенер на белия дроб. На доста места вече има времеви коридор специално за хора с ковид. Обаждате се предварително в районното да предупредите, че се налага да излезете за изследване, за да не ви наложат после глоба. Асимптомната пневмония е често срещана при ковид. Това, че не кашляте, не е гаранция, че нямате поражения. Проблемите с дишането също понякога трудно се разпознават, така че един контролен скенер ще даде прецизна картина и може да насочи лечението в правилната посока.

• Ако сте диагностицирани с пневмония, намерете си пулсиоксиметър и редовно следете сатурацията (нивата на кислород в кръвта). Нормалните стойности са от 95% нагоре, при някои хронични заболявания може да са малко по-ниски. При продължително измерване на стойности под 95% звънете на личния лекар, при стойности под 90% звънете направо на 112.

• След като ви изтече карантината, пуснете си широк пакет изследвания: ПКК, чернодробни, бъбречни, липиден профил и коагулация, за да хванете навреме, ако вирусът ви е ударил из някоя от системите.

• Ако получите възможност да се ваксинирате, направете го. Срещата с ковид от първо лице е нещо, което не пожелавам на никого. Минава като валяк през вас и изобщо не се интересува на каква възраст сте, в каква форма сте били дотогава, колко сте здрави и пр. Побърква целия ви организъм, а психическото натоварване е огромно.

Новият щам

Симптомите при новия щам на коронавируса, открит във Великобритания са малко по-различни.

Чести:

- кашлица;
- гърлобол;
- отпадналост;
- болки в крайниците.

Редки:

- загуба на обоняние и вкус.

Именно загубата на вкус и обоняние бе най-важният симптом за първата разновидност на Ковид-19, докато сега той не е водещ.

Ваксините

Страните, които най-бързо ваксинират най-голяма част от населението са готови да излязат от най-смъртоносната фаза на пандемията до няколко седмици.
Сред тях е Великобритания, която е готова да приложи имунизационния план от два приема на ваксината до края на юни. Ако това бъде постигнато, значително ще бъдат намалени смъртните случаи в страната. Графиката показва пътя на Великобритания през пандемията и дори ако темпът на ваксинациите се забави, страната ще успее да даде шанс на всички да бъдат имунизирани до края на юли.

Все по-актуален за правителствата и туристическата индустрия е въпросът с въвеждането на зелени паспорти, които да доказват, че човек е бил ваксиниран и да гарантират свободното му придвижване. В България при три разрешени за употреба ваксини, очакванията са към края на месец юни да бъдат ваксинирани около 2 милиона души.

Междувременно Оксфордският университет обяви, че е започнал клинични изпитвания на лекарството алмитрин (almitrine), за да определи дали може да подобри дихателното възстановяване при сериозно болни от COVID-19.

Източници: The New York Times, DW, OFFNews, Acibademcityclinic. 

Още по темата: 

Ваксините в България

Автор: Мария Антова

Казвам се Мария и съм трета година студентка в Hotelschool The Hague (HTH), Нидерландия. Уча за бакалавър по бизнес администрация в контекста на хотелиерството. Учебната програма, изцяло на английски, комбинира теоретическо и практическо обучение и подготвя студентите за кариера в почти всяка сфера на бизнеса, не само в хотелиерството. В HTH учат студенти от над 50 държави от целия свят. Университетът има кампуси в Хага и в Амстердам. В първата си година студентите са задължени да живеят в кампусите, а в останалите три години живеят на квартира.

Холандците са практични хора, което си личи и от сградата на HTH в Амстердам. Тя е построена специално за нуждите на университета. Представлява триетажно каре с вътрешен двор, в който се събираме на кафе и приказки, когато времето е хубаво. На втория и третия етаж са спалните помещения, а също така и компютърната зала и библиотеката. На първия етаж са учебните зали. Така, за да отидат на лекция, първокурсниците трябва само да слязат един или два етажа.

В единия ъгъл на сградата има хотел с 20 стаи, а под него ресторант. Във всяка от стаите е копирано обзавеждането на някой от големите хотелски вериги – Hilton, Hyatt, Four Seasons и т.н. И хотелът, и ресторантът под него са истински, в смисъл че приемат гости. Разликата с другите хотели е, че студентите карат практиката си там. В 4-годишния курс на обучение има два платени стажа по половин година, най-често извън Нидерландия. Аз например работих 5 месеца в голям курортен комплекс на карибския остров Гренада.

А практиката в хотела и ресторанта в кампуса е отделно от стажовете. По време на нея първокурсниците работят по две седмици като камериери, сервитьори, бармани, кухненски работници и на хотелската рецепция. Второкурсниците в тяхната практика пък са мениджъри на първокурсниците, т.е. работят като техни началници, защото нали ни обучават за такива в университета. Отделно има студентски ресторант на самообслужване, в който можем да се храним, когато желаем. Ако искаме сами да си приготвяме храна, на втория и третия етаж има обзаведени кухни за целта. Всичко в HTH е замислено и осъществено перфектно, но дори и в най-уредените университети в най-уредените държави понякога има проблеми.

В кампуса бяхме по двама в стая. Съквартирантката ми беше холандка. Една събота тя си замина при родителите и не знам какво беше пускала в тоалетната, но тя се запуши. Слизам долу при дежурните служители от университета, но те ми казват, че няма кой да ми поправи тоалетната, трябва да изчакам до понеделник. Звъня на баща ми в София за помощ. „Е, как да ти помогна, като съм на 2000 километра? Търси начин да се оправиш сама“ – казва баща ми.

Пред мен бяха два избора – до понеделник да ползвам общите тоалетни в кампуса и да спя на миризма или да реша проблема сама. Тогава изпитах на гърба си приказката за неволята. Извиках неволята да ми помага и заедно отидохме до магазина. Там обясних на продавачката какъв ми е проблемът и тя ми даде гумена преса за отпушване и някаква течност от сорта на каналин. Сипвах, натисках, сипвах, натисках и тръбата се отпуши.

Звъня на баща ми и гордо му съобщавам, че съм решила проблема сама, а той казва: „Това, което ще научиш от учебната програма, ще ти бъде много полезно. Но още по-полезно ще ти бъде и наученото в университета на живота в Нидерландия. Ако беше при нас в София, щях аз да отпуша тоалетната. А сега се справи сама, което също е урок за цял живот.“

Баща ми беше съвсем прав. Животът в Нидерландия ме учи да бъда самостоятелна и предприемчива и това е не по-малко ценно от лекциите в Hotelschool The Hague.

На 13 Февруари, събота, в 11:00 часа организираме уебинар, свързан с университета и живота в Нидерландия. Заедно с Калина Борисова и Йоана Саву ще ви разкажем повече за Hotelschool The Hague, учебната програма и процесът по кандидатстване там, както и за достъпността, предимствата и предизвикателствата на живота в чужбина. Презентацията ще бъде проведена на английски език, но въпросите и отговорите след нея ще са на български.

Регистрацията отнема по-малко от минута чрез този линк: https://www.signupanywhere.com/signup/qturpfvx,  или чрез сканиране на QR кода на снимката.

Може да харесате също:

Как уча децата да взимат решения

Много обичам истории за любов. И колкото и да са ми интересни страстните увлечения и пламенните авантюри, най-дълбоко са ме трогвали любовните истории на двойките, които заедно извървяват своя път и се развиват във времето от младостта към зрелостта, заедно в добро и зло. В тях  намирам най-истинското щастие. Дай боже всекиму!

Днес ще ви  разкажа една такава история.

Те се казват Соня и Ромео, живеят в красивия Благоевград, и са щастливо женени от цели 42 години. Любовта им ги е дарила с три дъщери, а те на свой ред са довели на белия свят цели осем внучета, все момчета. Соня е икономист, но от 20 години работи у дома и помага на съпруга си в семейния бизнес. От 10 години насам започва на шега кулинарен блог, в началото най-вече за да помага в готвенето на дъщерите си. Но впоследствие се увлича да готви, снима и пише, и нейното сладко хоби вече е пораснало дотолкова, че има 8 млн посещения от цял свят  и 19 000 последователи във фейсбук. Най-вероятно и вие сте намирали там някоя вкусна рецепта. (Имайте търпение, ще ги споделим и тук). Ромео е всичко, което хората си представят, когато  кажат за някого, че е успял мъж, не само в семейството, но и в  кариерата. По професия е строителен инженер и от 31 години строи домове за другите, а вечер с нетърпение бърза да се прибере в своя. Дъщерите на работливото семейство не падат по-далеч от крушата. След гимназията една по една Виктория, Ана и Александра заминават да учат далеч от родната стряха, чак на друг континент, също както много други български  младежи. И там намират не само професионална реализация, но и любов. Това е съдбата на много млади българи, но добрата новина е, че светът в наши дни е глобално село и е далеч по-лесно да поддържаме връзка със скъпите си хора. А най-хубавото е, че голямата любов и добрият семеен пример са посели своето семенце и двете големи дъщери на нашето февруарско семейство са вече с по три момчета. Най-малката Александра  засега е само с двама сина, но пък има и две големи кучета. Цялото огромно семейство от 16 души редовно се събира при всяка възможност - или в Щатите, или  в България. Дори ковид не успява да ги спре. Когато ги помолихме да опишат семейството си с една дума - Соня каза “щастливо”, а Ромео “традиционно”. Поканих тази щастлива и обичана съпруга да ни разкаже как са изградили  толкова дълга и толкова успешна връзка.

Най-напред разкажи ни как се намерихте с твоя съпруг.

Макар че и двамата сме от Благоевград, запознахме се в София,  в обща студентска компания. Бях се зарекла, че ще се омъжа за македонец и така се и случи. 

Хубаво е, когато хората се намерят млади и се развиват и променят заедно. А как ти направи предложение?

Аз бях на студентска лятна бригада  и се чувахме по телефона, но един ден получих писмо със сериозно и романтично предложение. Отговорих с телеграма, че съм съгласна и той дойде да ме вземе.

Това звучи толкова романтично. Ето една идея за всички млади влюбени, които са решили да направят предложение. Напишете писмо! Надявам се да си пазите и писмото, и телеграмата! А кое е най-голямото препятствие, с което сте се сблъсквали?

Имали сме препятствия както всяко семейство, но сме ги преодолявали с общи усилия, даже вече ги забравям.

Разбирам те. Винаги съм казвала, че не си струва да се тревожим за нещо, което някой ден ще си разказваме на масата и ще се смеем с приятели. А кои са най-щастливите ви съвместни моменти поне досега?

За мен най-щастливият момент беше, когато разбрах, че съм бременна с първото дете. След това всички радости все около  децата се въртят – завършване на образование, сватби, внуци.

Всеки нов живот е ново начало и въпреки трудностите, децата ни носят радост, несравнима с каквото и да е друго постижение в живота. Какви съвети бихте дали на младите семейства?

Да се уважават, всеки да поеме част от задълженията в семейството, да разговарят, да не се обиждат, да решават проблемите със спокоен разговор.

Има ли рецепта за семейно щастие? Кои са съставките на успешния  брак?

Бракът е непрекъсната работа и борба за успех. Децата, те носят щастието в семейството – „колкото повече, толкова повече“, според любимия ми герой. Както казах по-горе уважение, разбиране на партньора, участие и подкрепа в неговите проблеми, занимания и успехи. В нашето семейство аз съм по-щурата, а Ромео е този, който ме възпира. Дългогодишният ни семеен живот се дължи на взаимни отстъпки и разбиране.

Децата ви са големи и поеха по свой път. Кое е най-важното, което научиха от вас?

Всичко се постига, с труд и упоритост, няма невъзможни неща. Семейството е на първо място в ценностната ни система, след това кариерата и други занимания.

Какво най-много обичате дa правите, когато сте всички у дома?

Да разговаряме, да готвим заедно. Дъщерите и зетьовете също много обичат да готвят, всички се включват, даже и децата. Понякога се превръща в нещо като кулинарно състезание. Играем с децата и използваме всички моменти, за да ги обучаваме и възпитаваме.

Имате ли някакъв собствен семеен ритуал? Такъв, който може би другите семейства нямат?

Винаги се храним заедно. Храненето не е само необходимост, но и ритуал на общуване. На всички празници се събираме със семейството в голям формат – всички роднини, баби, лели, чичовци, братовчеди. Това е голямо готвене, но си разпределяме предварително кой какво ще донесе и прекарваме много весело.

И накрая -  в  месеца на шоколада, виното и любовта, ще помоля за някоя любима рецепта от блога ти.

Пилешко филе с лют шоколадов сос и плънка от портокал

Продукти
за 2 порции

400 г пилешко филе без кожа и кост
1 с.л. соев сос
2 портокала
1/2 лимон
1/2 ч.л. пипер смес бял, черен
2 с.л. кокосово масло
2 с.л. царевично брашно
2 с.л. смлени ядки

За шоколадов сос
50 г шоколад 52 %
30 г масло
2-3 с.л. портокалов сок
1/2 ч.л. лют червен пипер

 Време за приготвяне: 50 минути
- за подготовка -15 мин.
- за готвене - 25 мин.

Приготвяне
Единият портокал се изстисква, а другият се почиства от семките и кората и се нарязва на кубчета. Пилешките филета се изтъняват и овкусяват с лимонов сок, соев сос, портокалов сок и черен пипер. Оставят се да престоят поне половин час. Филетата се пълнят с нарязания портокал и се завиват на рулце. Овалват се в смес от царевично брашно и смлени ядки и се поставят в намазана с масло тавичка. Поливат се с остатъка от портокаловия сок и отгоре се поставя по 1с.л. от кокосовото масло. Пекат се в загрята до 220 С  фурна до зачервяване, около 20-25 минути.

През това време се приготвя шоколадовият сос. Маслото и портокаловия сок се загряват, прибавя се начупения шоколад и се бърка на слаб огън до получаване на еднородна гладка смес. Филетата се изваждат в чинии и се заливат с шоколадовия сос. Гарнитурата в случая е ориз със стафиди и куркума, броколи и ядки.

Много шоколадов чийзкейк

Продукти
за форма с диаметър 16-18 см
8-10 порции

За основата
100 г обикновени бисквити
2 с.л. какао
80 г масло
60 г овесени ядки(може да замените с бисквити)
50 г захар(може да се пропусне)

Тези количества са за основа и борд( 6 см височина).
Ако не желаете сладкишът да бъде с борд от бисквитка, намалете количествата за основата наполовина.

Чийзкейк
400 г крем сирене
100 г захар
ванилия
2 яйца
100 г заквасена сметана 20 %
1 с.л. царевично нишесте
200 г шоколад (52 %)

Глазура шоколадов ганаш
100 мл течна сметана
100 г шоколад
ванилия

 Време за приготвяне: 90 мин.
- за подготовка - 30 мин.
- за готвене - 60 мин.
- изчакване - 6 часа

За основата
Бисквитите, захарта, овесените ядки и какаото се поставят в блендер. Блендира  се до пълното смилане на твърдите продукти. Получената брашняна смес се изважда в купа. Маслото се разтопява и се прибавя към бисквитената смес. Разбърква се добре до получаване на равномерна "пясъчна" консистенция.
Разпределя се на дъното  и по стените на форма с откопчаващ се пръстен. Дооформя се като се притиска с дъното на обла чаша. Основата се пече в предварително загрята на 200С фурна за 12 минути. Изважда се и се оставя да изстива.

Чийзкейк
Крем сиренето се разбива заедно със захарта с миксер. Последователно се прибавят ванилията, яйцата, нишестето и заквасената сметана. Всичко се разбърква до хомогенност. Шоколадът се разтопява на водна баня и се добавя с разбъркване към млечната смес. Аз оставих 1 чаша от сместа бяла и я изсипах върху какаовата смес. Получава се "мраморен ефект" след разбъркване. Чийзкейкът се изсипва върху приготвената основа. Пече се на 160 С за 55- 60 минути. Готов е когато по краищата се е запекъл, но в средата леко се тресе при размърдване на тавичката. Оставя се във фурната на открехната врата за около 1 час. След това се изчаква да изстине на стайна температура и се прибира в хладилник за поне 6 часа.

Глазура
Сметаната се загрява, без да заври (аз използвам микровълнова фурна) и в нея се слага начупения на парченца шоколад. Бърка се до пълното разтваряне на шоколада. Сладкишът се изважда от хладилника и се залива с глазурата. Украсява се с плодове според сезона.

Неслучайно Соня  и Ромео са посланици  на Lidl в месеца на любовта. В тези променящи се, шеметни времена тяхната любов ухае не само на шоколад и старо вино, но и на сигурност. Тя е  здравата основа, на която са построили големия си хубав дом, дарил живот на толкова деца и внуци. Желаем им да ни усмихват и вдъхновяват още дълги години. И дано всеки млад и не толкова млад човек си намери половинката, с която да узрее бавно и щастливо като старо вино.

В рубриката ни с посланиците на Lidl всеки месец ви разказвах за някое семейство - от различни краища на България, с различни интереси и професии. Общото за всички тях е усмихнатият поглед към живота и умението да му се радват и да ценят всеки ден и миг. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за  Илиана и Николай от Якоруда, Стела и Слави от Велико Търново, за семейството на Стефи и Сашо Дуцови, които сбъднаха мечтата си и заживяха в китното село Бусинци, на талантливата Неда Малчева от Русе, сръчната Христина Хаджийска от Пловдив, за минишеф Ивет от Варна и веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, за семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.

Автор: Йоана Боянова

Много си мисля напоследък кое е важно в живота. Да вдигнеш къща, да засадиш дърво, да пътуваш, да си добър човек или всичко това. Животът е като един пясъчен часовник, чака да свърши даден момент, за да обърнеш и да започне следващия, изпуснеш ли го, тече на празен ход. Дълго време само гледах часовника и не го обръщах, седеше си ей така прашасал на скрина, без да бъде докоснат. Дълго време обвинявах съдбата за нищото. Да, за нищото, което ми се случваше в живота. А хората са го казали, не знам точно кой, но няма как да се случва нещо, когато правиш едно и също.

И така един ден се събудих с желанието да си отрежа косата. Странно, нали? Промяната понякога се случва отвън навътре. С новата коса сякаш дойдоха новите сили за нови неща. Обърнах часовника, нова енергия, ново време за нови неща. 

За времето искам да говоря и за оценките. За уюта и за малките неща. Не съм хипи, никога не съм била. Обаче установих, че изгревът, залезът, запалената свещ или мисълта за това да седя до огън и някой да пее, ме кара да се чувствам чудесно...

Установих, че промяната в къщата ми носи спокойствие, установих, че хубавата музика ме кара да се усмихвам, установих, че изпитвам страшно удоволствие от това да подредя вкъщи и да седна да чета книга.

И пак стигаме до времето, времето за нас. Установих, че оценката аз си я давам, времето аз си го определям и начина, по който искам да го прекарам, зависи от мен. Установих, че най-малко време съм отделяла за своето щастие.

Купих си красива чаша за кафе, създадох си ритуал за красота. Време, в което аз правя така, че да се чувствам добре...

И там между праха и свещите дойде ред на червеното червило. Купих си червило, без което вече не излизам. Какво като се налага да нося маска, аз знам, че е там.

Хайде, момичета, сложете червилото и обърнете часовника. Време е да изтупаме прахта. А защо не и да сложим високите токчета. Въъзхищавам се на жени, за които това е ежедневие, за мен това е едно ново време.

Обърнах часовника отново. Оцених се. Вчера се оцених, че заслужавам букет от пролетни цветя, лалета, зюмбюл и фрезии. После къщата ме оцени и имаше страхотен аромат на пролет. Дадох си оценка и че е време да си дам почивка с красива книга. Оцених, че е време да спра алкохола и цигарите. Оцених се, че ще изглеждам прекрасно след маска с масло от шипки. Дадох си и висока оценка, след като избрах най-страхотната рокля на цветя, в която ще изглеждам невероятно.

Оцених се на комплект ароматни свещи и любовен роман. Оцених се, отне ми време, но си заслужаваше. За времето и оценките с любов ви говорих. Дайте си време и се оценете подобаващо. И с любов.

Препоръчваме ви още: Обичай се, момиче