Аз не съм слаб, мога всичко!

  • 19 Ное, 2019

Автор: Елица Сиракова

Днес е прекрасен слънчев ден.

Златен ноември.

Емоционален ноември.

Както всеки ден, на обяд прибирам Боги от училище и ако времето позволява, играе в парка с приятелчета от класа. Носят се из парка като малко, шумно и весело, оранжево ято птичета.

Понеже Боги не ходи на английски, първо трябваше да изчакаме ятото оранжеви птиченца,  решихме да отидем до близкия куриерски офис, за да получа чаканата книжка от Мария Пеева - "Приятелят на Дядо Коледа". Като си вървим и си бърборим с дребен, забелязвам, че захарта му започва да пада. След бързи сметки решавам, че трябва да яде нещо. Питам го иска ли мандарини.

 - Не, мамо, не съм гладен, изобщо.

Вървим си и след 5 минути отново...

- Боги, вече пада много! - търся скитълсите. Докато ровя из чантата, до нас се спря възрастна дама.

Започна и тя да търси нещо в торбата си. Извади банан, приближи се до нас, и мило попита:

- Може ли да подам на детето бананчето? Чух, за какво си говорите. Извинете. С диабет е, нали? Толкова малък. И аз съм с диабет. Знам колко е тежко.

Погледът ѝ овлажня. Очите ѝ се замъглиха... жената много се натъжи.

Боги грабна баначето,  благодари, обърна се и каза:

- Никак не е трудно! Аз съм първи клас, и се справям, ходя и на футбол, и бронзов медал имам по математика, ще дойде декември, и ще ме наградят... А сега отиваме за книжки, после ще играя в парка, и въобще голяма работа, че имам диабет...

Симпатичната дама, се разчувства и вече аха да заплаче, се отдалечи от нас, като преди това я прегърнах и благодарих за топлия жест. Аз вече плачех. Емоцията ме завладя. Дребен ме успокоява, не плачи мамо, добре съм, даже не ме боли вече. Аз му обяснявам, че съм с хрема, а не плача. Уж се крия зад тъмните очила.

- Нееее, мамооо, каква хрема, имаш сълзи по бузите?!

На връщане, пред едно училище, видяхме дете с проходилка в далечината, беше с увреждане на краката.  Боги го погледна, после погледна мен и каза:

- Мамо, на него му е по-трудно, не може да тича, горкото дете...

Приближавайки, видях как жената с него, вероятно майката на детето, отвори вратата на колата и го остави да се качи сам, изглеждаше толкова спокойна и уверена и детето се справяше отлично.

Попитах Боги как му се струва, детето справя ли се. Той отговори, да, трудно му е, но според него, добре се справя… Попитах го иска ли на него някой да му казва „ГОРКИЯ“. Моят младеж ме погледна с ококорени очи, и каза:

- НЕ, аз не съм слаб, мога всичко да правя, всичко каквото поискам!

Напомних му да не забравя, че и другите преживяват трудности и не трябва да ги съжалява, а да им помага, ако пожелаят, да не бяга от по-слабите и да играе с всички.

Отплесна се да обяснява как играел с бебета в парка, защото много го харесвали и един ден щял да работи „разсмивач на бебета“ . За него, явно бебетата са слаби.

Защо пиша всичко това? Защото днес ми е емоционален ден. Наскоро беше 14.11 - международният ден за борба с диабета, а нашето семейство е засегнато от това коварно заболяване. Преди няколко дни разбрах за едно детенце, което е било в тежко състояние, после в групата приехме още нови деца, едно от които на 10 месеца. И тази мила жена, която изскочи от нищото с такъв, на пръв поглед нищожен жест, така ме трогна и развълнува, пък и Боги, вече осъзнато обясни, че всичко му е супер, и няма защо хората да са тъжни. После седнах в парка, докато децата играят, се зачетох в детската книжка, историята ме стисна за гърлото… Накрая се прибрахме вкъщи, и ме изнудиха да видят какво съм взела от куриерската служба.  Боги, който все се пазари колко да чете - една или две страници - започна да чете, и чете, и чете… И накрая стига до двайсет и седма страница, и каза, че това е много интересна книга, и кученцата са много хубави, и въобще това е най-интересната книга, която е чел!

Та, в този емоционален ден, отново стана ясно, че  водим диабета в резултата, Боги се справя отлично. Поговорихме си за това как трябва да се отнася с хората, а една мила жена ни трогна безкрайно. Искам да благодаря и на Мария, за трибуната, за хубавите емоции, за прекрасната книжка!

Малко е объркано, но този месец съм така. Емоцията ме тресе.

Наближава 19.11. Нашата четвърта годишнина от диагнозата диабет тип 1, която ни шокира, промени, направи ни по-добри, по-силни, по-търпеливи, по-борбени, и ценящи всеки малък момент!

Елица Сиракова познавате от Апелът на една майка. Нейното писмо достигна до стотици хиляди читатели и потребители на социалните мрежи, и насочи вниманието на обществото към децата с диабет и тяхната воля да живеят нормално и щастливо като всички други деца. Майки като Елица правят света по-добър - не само за своите деца, но за всички.

Благодаря ти, Елица.

Последно променена в Вторник, 19 Ноември 2019 09:19
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Фреди

Фреди

20 Ное, 2019 Любимци

За братята, сестрите и кръвта

За братята, сестрите и кръвта

23 Ное, 2019 Отношения

Четвъртото дете

Четвъртото дете

21 Ное, 2019 Татко Калоян

Само да му дойде времето!

Само да му дойде времето!

17 Ное, 2019 Забавно

Депресията не е дупка, а връх

Депресията не е дупка, а връх

25 Ное, 2019 Добра форма

Стискайте ни палци!

Стискайте ни палци!

18 Ное, 2019 Здраве

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам