Липата

03 Апр, 2021
0 коментар

Липата стоеше застинала на мястото си. Почерняла, самотна. Стоеше си там вече почти 60 години, откакто я засади собственикът на къщата отсреща. Купил мястото, заградил двор, вдигнал къщата, взел да засажда дървета, дошъл ред и на липата ... така говореха хората, докато минаваха под нея или когато се поспираха наблизо, за да видят новата къща в тая част на града. За липата отредил отсрещния тротоар - да я гледат отдалеч, а тя отстрани да наглежда къщата.

Мъничко дръвче беше тя, когато се настани край тая нова-новеничка къща. Фиданка тънка и немощна, беззащитна и крехка. Растяха и старееха заедно с къщата - липата стана висока, клонеста, надмина покрива, а домът слягаше, остаряваше, напукваше се, ронеше мазилката си като че сълзи падаха надолу по стените и тъгуваха за търкалящите се тъй бързо години. Липата видя как децата на стопанина пораснаха, посрещна и децата на децата му, и те израснаха, и ново поколение дойде. Околните дворове и те се изпълваха през годините с хора, деца и глъч, от градинките долитаха къде смехове, къде гълчене, коли бръмчаха от време на време по иначе тихата улица. Дървото надничаше и към близкия училищен двор, дето деца ритаха топка и шумяха, жужаха като пълен кошер и току притичваха до сянката му или опираха уморено гърбове на дънера му. Хранеше се липата от тия шумове и гледки, хубав беше светът пред нея, добро място ѝ беше избрал стопанинът - на кръстопът.

Растеше тя нагоре, развиваше се, разпростираше клоните си над улицата, над оградата, а корените си вкопаваше все по-дълбоко и дълбоко, та да се вбие в земята с всичка сила и да дърпа и влече, да смуче сокове от земята и да израсте силна и непоклатима за бурите, за ветровете и...за човешките ръце, които друсаха и кършеха клоните ѝ понякога. Болеше я тогава липата, истински я болеше, когато чупеха листата и клонките ѝ, късаха парчета от снагата ѝ, а тя не можеше да ги спре, най-много можеше да ги одраска или да отръска някоя китка с цвят, пълна с пчели, та дано уплаши натрапниците. Не разбираше защо я нараняват - та тя криеше хората под сянката си, пазеше ги на сушина, когато валеше, даваше доброволно листата и цветовете си на всички деца наоколо, за да “сготвят” с тях, понасяше тежестта им, когато се люлееха на клоните ѝ, криеше на сигурно място гнездата на птиците сред листака си, търпеше несполучливите удари на топките, които понякога се озоваваха в короната ѝ вместо в противниковата врата, и перцата на федербала държеше съвсем за кратко в прегръдката си - колкото да им покаже на децата, че е по-голяма и стара от тях... А колко тайни знаеше... колко трепетни въздишки и тих шепот бе чула, колко скрити прегръдки и целувки беше приютила под клоните си. Влюбени двойки се поспираха в тъмнината ѝ и разменяха обещания, изричаха признания, мълвяха имена.

Тя тъй обичаше тия гости - млади, непринудени и влюбени, много бяха през всичките години. Опитваше се да ги примами с най-силното си оръжие - омагьосващия аромат на цветовете си. Щом дойдеше май, всичката сила, която беше издърпала от земята под нея, наливаше в цветчетата си. Разтваряха се те и излъчваха най-упойващия мирис. Всичко, което беше събрала в себе си липата, изливаше в тези цветчета - смеховете, любовта, слънцето и живота, затова те бяха пълни със сладост, с ухание, с изкушение. Разпростираше се този аромат над двора и къщата, просмукваше се в стаите на дома, пълнеше въздуха с нега и сладка тежест... Тоя дивен аромат се носеше над цялата улица и правеше дните да минават сякаш по-бавно, караше хората от околните къщи да забавят движенията си и по-често да посядат и примижават очи, а вечер ги държеше будни до късно до отворените прозорци, за да се наслаждават на прииждащите талази с напоен с липа въздух. Именно този неповторим аромат караше повечето двойки да търсят спокойствие под клоните ѝ и да си нашепват думи на обич и именно това зареждаше липата с нова енергия.

Една красива любовна история

Но какво се случи в края на последното лято? Когато дните взеха да се скъсяват, горещините да преминават, а топченцата - остатъци от липовия цвят, да се стелят изсъхнали по земята, дойдоха хора с големи, шумни машини, разровиха улицата, разтрошиха тротоарите, подкопаха пръстта, захапаха корените на липата - тези, дето спускаше в земята десетилетия, раздраха стъблото ѝ, шурна мъзга сякаш кръв потече от раните. Шумяха, ръмжаха, ръфаха, разкъсваха машините... накрая уморени си тръгнаха. Увиснаха клоните на липата, сърцето ѝ се смрази, снагата ѝ се приведе, животът ѝ изтичаше през зейналите рани. Високият връх като че ли клюмна. След някой и друг ден и къщата опустя. Затвориха капаците на прозорците, завъртяха ключовете, хлопнаха портата. Кола потегли и се скри зад ъгъла.

И дълга, дълга зима настъпи. Липата все тъй стоеше като остарял воин на отсрещния тротоар - вече нов, подреден. Плочките не бяха като старите - криви и неравни, разпукани от силните ѝ корени, а чисти и гладки - бели зъби, наредени в перфектна усмивка, захапала душата на дървото. То самото като в клетка пристегнато от новия бордюр, отръфал част от стъблото. Не знаеше какво да очаква липата, не знаеше какво става с къщата - прозорците изглеждаха като ослепели със спуснатите капаци; не знаеше дали са зарасли раните ѝ, ще може ли да израсте напролет с нови клонки и дали ще събере сили да разцъфти за поредна година. Хвърлила беше тъжно листата си, оставила се беше примирено на ветровете да изтръгнат сухите ѝ клонки, не трепваше, когато се поспираха под нея момче и момиче. Липата тъгуваше цяла дълга зима.

И ето вече десет дни, откакто един следобед по улицата се зададоха две коли. Изсипа се семейството от тях - и старото, и младото. Захлопаха врати, затропаха крака по двора, блеснаха стъклата - прозорците прогледнаха, прането замята криле на терасата, детските гласове изпълниха двора и улицата. Липата усети нещо в нея да трепва, когато колело се подпря на дънера ѝ, когато топка се удари в най-долния клон... За седмица сякаш се събуди дървото - забрави за раните си, нагизди се с нови листа - всяко едно също сърце, обърнато към слънцето, и цялото напъпи. Кипро се изправи и напери клони. Сякаш потреперваше с клоните си от удоволствие, че животът се завръща, че двете с къщата имат още много години да стареят заедно. И започваше липата да се подготвя, както само тя си знае - да се пълни със сила и любов, за май, когато щеше да разтвори отново чудните си цветчета и да излее неповторимия си аромат като дар за хората, без които не можеше да оцелее и които бяха нейният живот.

Още от Кристина:

Един нов живот