Автор: Траяна Кайракова

Дъщеря ми кандидатства в чужбина. След като оправихме всичко с документите по кандидатстване и излязоха дългоочакваните резултати, се оказа, че от общежитието в избрания град още няма отговор. От 5 града, приета и в петте, на общежитие в четири от тях, ама баш там, дето ще се записва – още няма никой. Почва се едно лудо търсене на квартири, щото не се знае дали ще има общежитие. Места бол, обаче тук звъннеш, там звъннеш и всеки хер ти вика: „Ела утре на интервю“. Ти отговаряш, че ще си там след два месеца, той кима по телефона и ти отговаря, че това е чудесно, но утре те чака на оглед. И тъй до края на света. След около 120 адреса на детето вече му е писнало, аз съм говорила де на руски, де на патагонски с хиляда човека и няма, и няма. Вече на всички ни се реве, времето неумолимо накъсява и тогава ми хрумва да звънна на най-прочутата Мама Нинджа – Мария Пеева. Разбра ме не от една дума, ами от първата буква и веднага пусна съобщение в сайта си, че тъй и тъй една вече полудяла майка търси българи в Германия, за да помогнат с квартира. Тук е мястото да благодаря не само на нея/ Мария, обичам те, ти си го знаеш!/, но и на цяла върволица от хора, които дори не съм виждала : Надя Чавдарова, нейната приятелка Руми, отец Стефан от Кьолн, Антоанета, Мая, Димитрина, Петър, Георги, Иван, Димитър Йончев, Ваня Роман, Момчил Белевски, който денонощно вися в нета и писа от наше име, и кандидатства, Стамен, който съдейства и по интернет, и на място там, Силвия Виденова, която предложи дома и колата си, но беше на 100 км. от града и нямаше как да стане. Дано не пропусна някого, но толкова много хора се ангажираха, че им загубих края. Хора, не знаете каква подкрепа ми оказахте! Надявам се да ви се върне стократно!

Разбира се, имаше и такива, които ми скъсаха нервите. „Бе вие сега ли се сетихте да търсите квартира? Мозък нямате!“, „Гледахте ли еди-къде, а тук, а там?“, „Какво дрямахте досега?“ и т.н. Бе, хора, никак не сме се сетили два дни преди това, ама върви обяснявай. И няма място, дето да не сме преровили или да не сме се обадили.

Големият майтап и шок за мен бе фактът, че за момчета квартири има, колкото искаш, на ниски цени. Че едни хубавки, подреденки, обзаведени, щото масово дават голи стени, в общата стая плазми, билярд и каквото се сетиш. Женски не щат и не щат. Ако някой от вас знае каква е тъз работа, моля да ме просветли! Замислих се аз как бих постъпила, ако видя такъв зов за помощ. Хич няма да му мисля. Вземам го туй дете у нас и хуквам по агенции и паланки да свърша, каквото мога. Поне така разсъждавам, пък знае ли се.

Малко след обявата в сайта на Мария с мен се свърза по фейсбук Вики. Живее в далечния град от години и предлага помощта си. Аз предлагам пари, за да помогне с търсенето на квартира, ама не познах. Не ще и да чуе. Детето ще живее у тях, ако не намерим нещо и тя ще му помага да се устрои. Веднага се чухме по телефона. Думите й ме впечатлиха:

- Виж сега, ако беше за екскурзия, за забележителности или нещо, свързано с развлечения, нямаше да обърна внимание. Но моето дете учи в чужбина и аз, като майка, разбирам чувствата и притесненията ти. Не искам повече да говориш за пари и благодарности! Каквото зависи от мен, аз ще го направя. Ти бъди спокойна и окуражавай детето. Сега хуквам до бензиностанцията да взема всички вестници с обяви. 

Не знам дали ми вярвате, ама плаках от облекчение като дете. Винаги съм била непоправим оптимист и казвам, че животът е чудесен, защото идва от думичката „чудо“. Нашето чудо и досега е Вики. (Тя не се казва така и аз ще уважа желанието й да бъде анонимна. Добрите хора не търсят известност, те просто правят добро). И като се грабна тази жена, обикаля, звъня, писа, ходи на място, цял месец не спря. Но няма и няма. Хората искат да видят човека, който ще живее в квартирата на живо. И са прави, какво да им се сърдя. Оттам стягаме ние багажа, всеки ден говорим с Вики, като цяло подготвяме се. Тук да спомена, че при един от разговорите така се оляхме, че й изгоря тенджерата и гръмна стъкленият плот, та сега съм й длъжница освен с тях и с едно основно чистене, барабар с прозорците. По-натам ще разберете защо. Детето е ошашкано, няма начин – не стига, че чужда държава, ами и няма къде да отседнеш за постоянно, пък аз съм на прага на нервна криза. В главата ми започват да щракат всякакви неща. Коя е тази жена? Луда ли съм, че пращам детето при непозната? Ами ако е сутеньорка? Ами ако търси хора за донорство? Ами ако е някаква откачена и убива деца? Може да ви е смешно, ама всеки родител ще ме разбере. Давам последни наставления (вече на летището) - като я видиш, ако нещо, макар и малко, те усъмни, не се качвай с нея в колата. То не стига, че ще иде да я посрещне, ами и акъли давам. Коремът ми е на топка, от ужас чак не се разревах на терминала, тъкмо да не тревожа детето. След 3 часа то каца цяло и невредимо, но се оказва, че ще изчака около час и половина, щото жената е на работа. Аз звъня през минута, вече не ме свърта.

До дъщеря ми

Накрая детето изцепва:

- Мамо, не знам каква е, ама само да дойде веднъж, че ще се напишкам, а няма къде да оставя багажа.

Да ревеш ли, да се смееш ли? Може и да те убият, ама друго си е преди това да си се облекчил все пак. Минава известно време и иде съобщение: “Тя е по-невероятна, отколкото можеш да си представиш! Уникална е!“. Изпускам целия въздух на планетата и вече си рева спокойно. Сега остава да идат на няколко огледа и пей сърце! Аз тъй си я мисля тая работа – идеш, видиш, харесаш и бам!- дават ти стая. Нищо като подобно! На оглед отиват между 30 и 40 студенти. Хазяинът обяснява, наблюдава и си избира някого, без да дава обяснение защо е решил така. Ей тука вече ми се стъжни. Цяла седмица търчане по огледи, безкрайно писане на имейли, абе чудеса. На всичкото отгоре тази жена става сутрин в 6 и 30, ходи на работа до обяд, връща се и хуква до тъмно по огледи, банки, общини, да регистрира детето. Да не говорим, че и тя къща върти, и има семейство. Не знам за кого по-напред да се притеснявам, ама детето е спокойно, пък Вики не спи и тя от притеснение, ама още удържаме фронта. Продължаваме да говорим с часове. Тя дава подробен отчет за всичко. Как хазаите послъгват за локацията – ей тук, на 20 минути с автобус, пък то е със смяна на три автобуса, ама тя да не е вчерашна! Все пак от 20 г. живее там и знае града на пръсти. Детето е очаровано – „ Мамо, ако знаеш Вики как гледа всичко, направо те би по точки. Има ли мухъл, влажно ли е, студено ли е, осветено ли е, има ли магазини в близост, шумно ли е, скъпо ли е, абе каквото се сетиш. Убива ме. Много ме тъпче тая жена. Сутрин става, прави ми кафе и закуска и иска да изям всичко до дупка. Ама ще се пукна бе, мамо. Кажи й да не ме тъпче. Не ми дава да си ползвам нищо от багажа, та да стояло чистичко, като се нанеса. Имам 6 завивки, парното е до дупка, ще пукна. Знаеш ли, че вечер идва да ме завива? Кога спи и почива тая жена не знам!“

От другата страна Вики казва:

- Да знаеш, че детето ще ти се оплаче. Аз съм досадна. Трябва да яде, да се облича и да се пази! На терасата не бива да излиза гола. Аз викам след нея, а дъщеря ми ме поглежда отровно и казва: “Спри да й се месиш! Не можеш да командваш целия свят! Не разбираш ли?!“ Всичко разбирам аз, ама това дете, както е дошло, така ще тръгне – живо и здраво! Няма да го разболявам тука!

На другия ден детето продължава:

- Днес ходихме по магазините. Трябва да си купя пантофи, че тук е доста студено. Веднага си харесах едни такива балетни, много сладурски, а Вики вика: „Тия въобще да не си помислила да ги вземеш! Не ти трябват за красота! Я да видя тия? Не, абсурд! Много им е тънка подметката! Да се хлъзнеш нейде и да се пребиеш. Вътре имат ли дебело? Значи не стават. Я дай другите. Тия са добре. Я пробвай, как са? Точни? Ще вземем един номер по-големи, да може с дебел чорап да ги носиш!“

Идея си нямате колко съм доволна и щастлива, че Вики е точно такава, каквато е! Тя се държи с моето дете, както аз бих се държала. Дано дъщеря ми знае какъв късмет извади, защото вече е с две майки. Цял живот няма да ми стигне да мога поне мъничко от това, което направи тази невероятна жена за нас, аз да направя за нея. И ако си мислите, че това е всичко, много сте далеч от ключа за палатката! Предстои такъв екшън, че и аз, и детето, и Вики ще го помним, докато сме живи!

 Следва продължение…

Прочетохте ли

Сега ти остава да бъдеш щастлива