Автор: Мария Пеева

Коментарите по случая на Галя и Владислав са на двата полюса, но нека за малко оставим настрана тази история. От тях изникнаха две други теми, които много ми се иска да обсъдим. Темата за “превъзпитанието” и темата за децата.

Стане ли дума за обвинение в домашно насилие, неминуемо някъде се появяват и такива изказвания:

"А хубаво ли е жената да ти дудне на главата, постоянно да ти мрънка за нещо, докато ти писне и вземеш, че й удариш един шамар? И накрая ти излизаш виновен."

"Тя постоянно го дразни и сама си го е изпросила."

"Всеки мъж ще си изпусне нервите с такава жена."

За домашното насилие няма да пиша сега, то не просто е морално недопустимо, то е и незаконно. Това, което ме провокира не по-малко, е идеята, че двама души живеят заедно като равноправни възрастни, зрели хора, по собствен избор, и единият от тях смята, че е нормално и правилно да “накаже” и “превъзпита” другия, да го промени, защото нещо в него не му харесва или го дразни.

Семейството е доброволен съюз.

Никой не е принуден да остане в него против волята си и да "търпи" другия, ако той го дразни или провокира по някакъв начин. Съответно и никой няма правото да променя другия, колкото и да е "нетърпим". Ако намираме партньора си за нетърпим, сме свободни да го напуснем. Не е наш дълг или мисия да го направим по-добър отколкото вече е. И не е зле понякога да си спомняме, че сме харесали този човек, че сме се влюбили в него с всичките му качества и навици, включително и нетърпимите.

Семейството освен това е съюз на равноправие.

Дори ако единият е по-слаб физически или психически, или финансово, това в никакъв случай не дава на другия власт над него. Семейството не е взаимодействие между учител и ученик, нито между началник и подчинен.  Никой от нас няма право да превъзпитава и наказва, да учи и назидава. Когато си избираме партньор, ние го взимаме с целия му багаж, такъв какъвто е. Не може просто да изличим чертите, които не харесваме и да му нарисуваме други, за да стане идеален по нашите представи и разбирания. Не можем да го обучим, така че да израсне и да бъде достоен за нас. Не можем да изискваме от него да отговаря на нашите очаквания и да се сърдим, ако не е така, все едно сме го назначили на работа и изведнъж се оказва, че не е достатъчно квалифициран за поста си.

Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите

"Превъзпитание" в семейството всъщност се случва, но то е индивидуален процес.

Случва се тогава, когато човек сам пожелае да промени нещо в себе си, по собствена воля, не защото е принуден и не от страх - независимо дали това е страх от насилие или от изоставяне. Ако се вгледаме в живота си и в щастливите двойки около нас, със сигурност ще открием безброй примери за това колко ни променя семейството. Може би той е намалил срещите с приятели, за да прекарва повече време със съпругата си. Може би тя е сменила работата, за да не пътува толкова често в командировки. Може би сме изоставили някои навици и сме придобили други, такива, които правят по-лесен съвместния живот. Изгладили сме своите остри ръбчета, само защото обичаме човека до себе си и искаме той да е щастлив с нас. Нещо повече, отложили сме или дори забравили някои свои желания и мечти, за да ги заменим с други, които са по-добри за двама ни.

Семейството не е само любов и споделяне, то е и компромис.

Двустранен компромис, който всеки от нас прави в една или друга степен. Този компромис е доброволен, мотивиран от обич и уважение. И си струва да го направим, защото се отплаща в много по-голяма степен, отколкото някога сме очаквали. Защото за сметка на малките отстъпки, които правим, получаваме пълната подкрепа на човека до нас. Получаваме топлина, разбиране, любов, приятелство, всеотдайност, взаимност. Онова усещане, че никога не си сам, че винаги има някой, който ще е на твоя страна, дори ако целият свят е срещу вас. Че до теб има човек, който те цени такъв какъвто си, който те обича с добрите и лошите ти страни, пред когото можеш да бъдеш себе си. Това е семейството и не е илюзия, не е нищо непостижимо и не е нужно да сме идеални, за да си го създадем. Има само едно условие - достатъчно обич, за да сме готови на известни жертви. И двамата.

За жалост понякога не се получава, макар че на пръв поглед историята започва толкова красиво. Мъж и жена се влюбват, откриват, че не могат един без друг. Делят покрив, бюджет, мечти и тревоги, легло и кухня. Идва моментът, когато делят и грижата и обичта за нов човек. Някъде по пътя обаче нещо се обърква и те се разделят. Може би очакванията им не отговарят на реалността. Може би компромисите започват да тежат. Може би се променят в различна посока, а не заедно. И всеки тръгва по своя път, понякога сам, понякога - с друг. Домът вече не е общ, нито бюджетът, нито мечтите.

Отговорът на бащата

А детето?

То никога не може да бъде само на единия. Не само защото има очите на мама и усмивката на татко, нито защото целият му досегашен живот е споделен с тях. А и защото винаги занапред ще има нужда от подкрепата и обичта на двамата, от сигурността, че те не са го изоставили. Иначе не просто ще изгуби единия си родител. Ще изгуби и увереността си, че заслужава да бъде обичано и подкрепяно, че има право на щастие. Ще изгуби тази стабилна основа на семейството, която му е нужна, за да се изгради като пълноценна личност.

Каквото и да се е случило между майката и бащата, детето не заслужава да бъде жертва на отношенията им. Дори ако единият е ужасен, недостоен човек.

Защото детето има нужда да обича и двамата, за да се чувства цяло и да не изпитва вина. То не е малка пешка, която ще смени падналата бяла царица, за да поведе битката срещу черния цар. То е шахматната дъска, по която двете враждуващи страни пишат историята на поредния двубой. И всичките им обиди, лъжи, преувеличения, омразни думи остават завинаги записани там, предопределяйки живота му като безкрайна битка между белите и черните, в която то отново и отново ще губи. И когато някой ден разиграе своята партия шах, нейният финал също ще е предопределен.

Пазете децата си, родители.

Те не са просто наследство от красивата история, която някога сте творили заедно с толкова обич. Не са доказателство, че вие сте по-добрият, по-правият, победителят. Те не са оръжие за отмъщение, нито войници, нито заложници. Те са нови човешки същества, самостоятелни личности, които заслужават своя шанс за щастие. Дайте им го. И може би спасявайки тях, ще спасите и себе си.

Препоръчваме ви още:

Щастливо разведени

Последната нощ в живота ми

Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях