Автор: Мария Пеева

Големият ми син беше на 18, когато реши да си купи някакъв супер скъп телефон, при положение, че имаше предния модел, който му върши същата работа. Баща му отказа. Синът ми излезе с аргумента, че може да си го вземе на лизинг и да си го плаща с джобните. Баща му се съгласи. Искахме да видим какво ще се получи от този лизинг. И познайте. Отказаха му, разбира се. Та той нямаше никакви доходи освен джобните си. Смяхме се с глас, когато Теди ни разказа тази история - как влязъл в офиса, докаран в най-хубавите си дрехи, самоуверен, обяснил за какво идва. Човекът отсреща почнал да си пише нещо на компютъра, кимал с глава. И после дошъл този момент, в който го запитал какви са основните му приходи и Теди отговорил:

- Татко ми дава джобни.

А човекът му отвърнал:

- Може би не е лоша идея тогава баща ви да дойде и да поиска лизинг. На него има далеч по-голяма вероятност да му отпуснем.

Да, всички се смяхме, но си направихме и съответния извод. Бяхме допуснали огромен пропуск в неговото възпитание - Теди изобщо не беше научен да цени парите и да борави с тях.

Не искам да оставате с лъжливото впечатление, че това е, защото сме някакво богато семейство, което си глези децата и им осигурява всичко, което пожелаят. Всъщност причината е съвсем друга. В годините, когато Теди беше малък, ние работехме ужасно много и парите вечно не стигаха. Но въпреки това, от чувство за вина, че не му отделяме достатъчно внимание, ние с баща му полагахме неистови усилия по никакъв начин да не се чувства ощетен. С други думи свръхкомпенсирахме с всякакви вещи и подаръци, от които той нямаше нужда. Той имаше нужда от най-обикновена топка, която да порита с баща си, който работеше и през уикенда. Имаше нужда от майка, която не работи по 12 часа на ден, ами го води на кино или на разходка след училище. Имаше нужда от куче, с което заедно да поиграем или от редовни семейни почивки. Всичко това не успяхме да му го осигурим. Раздавахме се на макс, скъсвахме се от работа, за да постигнем финансова сигурност. Така сме мислели, че е редно, не се обвиняваме за всички пропуснати мигове, но… ни липсват. Прости ни, Теди. Хубавото е, че сега всъщност прекарваме много повече време заедно, отколкото в детството му. И то не за да поправим грешката си, а защото ни е приятно. И още нещо… С по-малките му братя не правим това. Намерихме някакъв баланс между работата и семейството, и ако се налага да се прави компромис, той не е за сметка на семейството. Струва ми се, че това е правилното решение.

Втората грешка, която осъзнахме, е, че не сме му създали реална представа за финансите на домакинството. Впоследствие коригирахме и този пропуск с по-малките си момчета. Погрижихме се да са наясно с това как се печелят парите и за какво се харчат. Повярвайте ми, никога не е прекалено рано да обясним на децата си елементарните финансови правила. Това дори ще им е интересно, а освен това ще ви спести безкрайните обяснения защо не може постоянно да се купува всичко, което си пожелаем. Може дори заедно да си направите таблица, в която да вписвате приходи и разходи.

Защо му е на тийнейджъра карта?

На най-малките обясняваме семейните финанси ето така:

1. Татко и мама работят и получават пари за това. Парите отиват в банката, където ни ги пазят. С карта теглим, ако ни трябват в брой, или плащаме за всичко необходимо. Много е важно в края на месеца парите, които сме похарчили, да не са повече от тези, които сме изкарали. Най-добре е, ако са по-малко, защото тогава парите, които не сме похарчили, са спестени - както вие спестявате в касичката. Човек може да спестява за нещо специално, с някаква цел. А може и да спестява за всеки случай, да има резерва, ако някога се наложи.

2. Парите, които са необходими за домакинството, не са само тези, които харчим в магазина за храна и дрешки. Всъщност храната и дрешките са малка част от разходите. Ето за какво се харчат пари в едно семейство:

• Кредит - когато ни трябваше по-голяма къща и не ни стигаха парите, банката ни даде назаем, а всеки месец ние й връщаме по малко.
• Битови разходи - всеки месец плащаме за тока, водата, интернет и всичко останало, което използваме като услуги.
• Храна
• Транспорт
• Образование - тук са всички такси за училища, курсове и обучения, материали и пособия.
• Развлечения - това са разходите за забавления, рождени дни, празници, културни и спортни събития и хобита.
• Почивки и пътувания
• Облекло и грижи за външния вид
• Лекарства и здравеопазване
• Подаръци, играчки и джаджи

Мамо, ние бедни ли сме?

На тази снимка Алекс организира гаражна разпродажба, след като му казах, че Феята на зъбките няма да дойде скоро при него.

После им предлагам да подредим в правилната последователност всички тези разходи - според важността им за семейството. В разговора става ясно, че има неща, без които не можем и те отиват на предна позиция. Накрая те сами слагат играчките и джаджите на последно място. Тогава заедно определяме бюджета за тях. Никой не се сърди. Децата обичат да са наясно с картинката. И независимо, че сега имаме по-големи финансови възможности от времето, когато Теди беше дете, реално харчим доста по-малко за излишни предмети. Като пиша това, в никакъв случай нямам предвид, че децата нямат нужда от играчки, напротив. Но те нямат нужда да бъдат затрупвани с тях или непременно да получават всички играчки, които поискат. Дори нещо, което сме решили да им купим, ще стане още по-желано, ако им дадем възможност да почакат известно време и да предвкусват удоволствието да го притежават.

Само да ви предупредя, че след тези разговори понякога има забавни периоди, когато децата изпадат в крайности и много държат да демонстрират финансовата си компетентност и отговорност. Може и да ви се случи нещо подобно на тази история:

- Мамо, ще ми купиш ли шоколадово яйце?

- Мисля, че моментът не е подходящ. (имам предвид, че е точно преди обяд).

При което Коко се обръща към продавачката:

- Може ли да ни запазите едно яйце за следващия месец, когато ще можем да си го позволим?

Но като цяло мисля, че по-добре е да рискуваме децата ни да са малко по-скромни, отколкото да ги възпитаме в другата крайност. Може би някой ден Теди ще ви разкаже как се сблъска със суровия живот в Англия и в крайна сметка се научи, че най-добре е човек да си вади парите сам, а да не чака на джобни от татко.

Финансовите приключения на нашето семейство достигат до вас с подкрепата на Visa. На сайта им може да прочетете повече за промоциите им и да спечелите страхотни награди.

Препоръчваме ви още:

Децата и парите

Автор: Валентина Вълчева

Прибирам се от работа, горещо ми е, чувствам се като след няколко рунда срещу Майк Тайсън, а майка ми допълнително ми е натегнала нервите с редовното: „Като свършиш там, бързо си идвай, че ми се иска да си ходя. Имам нужда от лично време.”

Какво беше това нещо „лично време”?

Минавам през парка да си забера децата и ги помъквам към вкъщи, като не пропускам да поотровя личното време на майка ми с една-две гадни забележки по темата. (Не че тя пък се връзва особено, де.) Дето викаше навремето един народен гений, "не живеем далече, ама бая ходене ще падне". Движим се със скоростта на натиснат от тежък артрит охлюв, защото на пътя ни има тооолкова интересни паднали клончета, пера от гълъби и гарги, буболечки и други подобни изкушения.

Някъде по средата на дестинацията минаваме покрай един от т.нар. Високи блокове. Видинчани така си ги знаем, щото са единствените на по 18 етажа и стърчат над целия град. Отдолу има изоставени и опоскани до тухла помещения на бивша парна инсталация.

Коко се зазяпва към руините и пита леко притеснен от евентуалния ми отговор:

- Мамо, а тука има ли зомбита?

Не е гледал „Живите мъртви”, но декорът определено навява асоциации с филма.

- Има, маме.

Заразно добро

Докато го казвам, поглеждам към семплата колекция от лели и баби, разположена на четири пейки край въпросната сграда. Вкисната съм и имам спешна нужда от двоен бърбън… или поне от един качествен скандал.

- Ама те ли са изяли всичко тука? – продължава да любопитства Коко, докато малкият измърморва само едно презрително „нгунгу” към обекта на неговия интерес.

- Те, маме – кимам.

- А какво е било преди да го изядат?

- Парно – обяснявам (той знае какво е „парно”). – Топлило е апартаментите в блока.

- Ама от апартаментите защо не са убили зомбитата преди да им изядат парното?

Щото зомбитата живеят в апартаментите може би?

Добре, край! Колкото и да ми е криво, детето ми не заслужава това!

- Няма зомбита, бе, маме. Нали съм ти казала? Хората са счупили всичко тука. Лоши хора, които не умеят да пазят нищо и искат само да чупят. Те си мислят, че щом не е тяхно, могат да го счупят.

Той сериозно обмисля чутото, след което заявява:

- Това не е хубаво. Когато порасна, ще поправям всичко счупено, а на лошите хора ще им счупя всичките играчки!!! Да видят колко е тъжно!

Отварям уста за едно „браво, маме”, ама се спирам. Прогизналия ми от теории за правилно възпитание на децата мозък се свива в болезнен гърч, мятайки се някъде между Макаренко и Монтесори. Ако окуража идеята му да чупи играчките на лошите хора, ще бъда съвсем откровена с него – и аз бих искала да го направя, стига някой да ми гарантира после приемливо извънсъдебно споразумение. Даже се сещам за някои такива, на които с кеф бих им счупила не само играчките, ами и по-съществени притежания (някой крак например, глава… ). От друга страна много ми се иска да се проявя като родител от книгите по приложна психология и да кажа, че не – не бива да чупи нищо на никого, защото ако го направи, ще бъде същия като лошите хора, които… Дрън-дрън, бла-бла и прочее розови нещица.

Пращам по дяволите всички самоназначили се професори по родителство и кимам:

- Така е, маме. Не е хубаво.

Най-обикновена случка

Коко иначе трудно си ангажира вниманието с философски казуси като този, но сега е решил да разнищи нещата докрай. Жегата го е направила по-кротък и склонен към лениви занимания от рода на мисленето.

- Мамо, ама тия хора са по-лоши от зомбитата, нали?

- Защо така мислиш?

- Щото зомбитата ядат само хора, а хората чупят всичко.

Ти да видиш! Философия на петгодишен, която обаче няма как да надграждаш, защото е простичка, завършена и… истинска. Зомбитата поне ще изядат САМО хората, докато хората чупят всичко.

Може би е редно да вкарам малко цвят в очевидно мрачните нюанси на действителността.

- Не всички хора, маме. Повечето хора са добри.

- Знам – внезапно грейва той в усмивка.

И прилича на човек, който наистина… знае.

- Откъде знаеш?

- В групата ми в детската градина има много деца, ама само едно е лошо. Добрите са повече.

Логика! Както казах, логика на петгодишно.

И някак си вече не съм гневна, а обнадеждена. Докато добрите деца в групата са повече, все някак ще се справим с единственото лошо.

Препоръчваме ви още:

Уроците, които научих от мама

10 неща, които майката иска да каже на децата си

Къде сбъркахме?

Автор: Валентина Вълчева

Благодарение на един мистериозно налегнал ме пансинуит, съм си вкъщи. Децата – също. Престолонаследник №2 е заспал блажено в кошарката си, а аз дежуря покрай него да подсещам Престолонаследник №1, че трябва да пази тишина. Прескачам по навик от група в група из Facebook и, разбира се, въпрос на време е да попадна на поредния пост, състоящ се от точно три изречения, в които откривам на първо четене 12 (подчертавам: дванадесет!!!) правописни грешки.

Не се стърпявам и промърморвам нещо нецензурно. Малко неща на този свят могат да ме изкарат от релси и да ме накарат да предпочета да НЕ съм добре възпитана. Неграмотността е едно от тях. Твърдо!

Ама естествено, че Престолоноследник №1 моментално регистрира новата думичка и очичките му светват:

- Мамо, на мен ли?

- Не, маме. На една тука леличка…

- Защо ѝ казваш така?

Вместо да му обяснявам, питам:

- Маме, ти знаеш ли как се пише „съм”?

- Да.

- Кажи ми го!

- СЪ… Ъ… МЪ…

- С „ъ” по средата, така ли?

- Мхм!

- Сигурен ли си? Не е ли с „а”?

- Ами… - замисля се той - … не. „Сам” си е „сам”. Аз не съм „сам”, а съм „съм”.

Да, той е „съм”. И е на пет години. А жената, пуснала поста в групата, е на поне четиридесет. Според твърденията ѝ – с висше икономическо образУвание.

Честно! Ако в зората на социалните мрежи беше дразнещо, а после – смехотворно, вече е обезпокоително. Неграмотността имам предвид. И не просто неграмотността, а откровеното нежелание на неграмотните да се борят с недъга си. Защото да, неграмотността е недъг. Недъг, но лечим. Недъг, с който би трябвало да се борим със същата жар и настървение, с които днес майките на деца с увреждания се борят за правата на децата си.

Какво научих от фейсбук

Според статистиката България се е подредила на 43-то място от възможните 44 по грамотност според международния тест за грамотност на 15-годишните PISA. Първенци сме по неграмотност в Европейския съюз според анализите на Европейската комисия, а в света сме на 53-то място, изпреварени от Тонга, Тринидад и Тобаго и разни други държави, които иначе броим за десети свят. От 113 държави сме на 47-мо място по интелигентност.

Тоест статистиката сочи, че нацията ни е НЕграмотна. (Да, една дума е, точно както „ЗдравейТЕ”, за разлика от НЕ знам, НЕ мога, НЕ искам и т.н.) И проблемът не е само при децата, ако съдим по наличните примери из Facebook. Особено из групите, профилирани за майчинство и бременност.

Да, знам – tova ne e grupa po pravopis, а аз съм „комплексирана усойница”, защото НОЙ ми бърка в очите, когато дойде време да раздава „деЦките”. И явно никоя от новоизпечените майки там, която очевидно има проблем дори с изписването на името на собственото си дете понякога (мога да приложа и скрийншот, за да го онагледя, но правилата на групата, от която съм го свалила, ми забранява, а аз се старая да спазвам правилата)… та никоя от тези жени не проумява, че всъщност един ден, след някоя и друга година, тя ще трябва да държи ръката на детето си, докато то се учи да пише собственото си име. Същото онова име, което дори родната му майка не умее да изпише. И ако децата са нашето бъдеще… Прощавайте, но… що за бъдеще ще създадете вие, момичета?

Не, уважаеми. Статистиката не лъже и не е резултат от поредния таен световен заговор на рептилите, соросоидите, лекарите, фармацевтите и/или извънземните. Неграмотни сме. И ставаме все по-зле. Което за мен е странно (и страшно, разбира се). Редактирам си постове и коментари дори заради една изпусната запетайка или интервал, а в същото време попадам на такива, за които ми трябва помощ от научен сътрудник в БАН, за да разшифровам какво е искала да каже „авторката” („Luskate li si bebetata vecer?” Както искате, така го разбирайте!)

Детето ми недоучено

За „шльокавицата” дори не знам има ли смисъл да отварям дума. Само ще кажа, че видя ли повече от четири думи, изписани на това странно писмо, просто си правя пас. Така че, съжалявам! Може да е нещо много ЕнтелЕгентно, но достатъчно проблеми ми докара проклетият пансинуит – не ми трябват допълнителни причинители на главоболие.

Ако ще ме питате защо продължавам да членувам във въпросните групи обаче, длъжна съм да направя „най-страшното признание”: за забавление. Ето, казах си го! Не, не за да се подигравам на хората там – то се е видяло, че ни „со кратце, со благо”, ни „со малко кютек” ще се оправят нещата (Андрей Ляпчев има авторство върху този израз, ако някой проявява интерес), но понякога имам нужда да се убедя, точно когато силно съм се усъмнила в себе си, че има и по-зле от мен. Човещинка, дето е рекъл литературният герой!

Та понякога ми се иска просто така… между другото… да напомня на тези войнстващи защитнички на свободата на „свободното” слово (да, НЕграмотността имам предвид), че всъщност ограмотяването е част от майчинството, при това съществена. Защото утре никой няма да се сети да пита детето ви дали като бебе е захранвано с домашни манджи или е кърмено до тригодишна възраст, нито ще го питат защо е или не е ваксинирано, но ще го скъсват от подигравки, защото майка му е написала в профила му за рождения ден „Chestit prazDnik, slUncO!” И не дай си Боже, то да е отговорило на същото ниво!

Така че да, прави сте – маЕчЕнските групи във Facebook са за „vzaimopomosh” и част от помощта, която ви се предлага/оказва, е да ви се показват пропуските в правописа, които понякога са дребни, но в голяма част от случаите са безумно потресаващи за времето, в което имаме възможност да живеем. Ако за вас това са досадни подробности, имайте предвид, че понякога от една пропусната запетайка се умира. Питайте някое „педи”, ако не ми вярвате!

Препоръчваме ви още:

Аз и майчинските групи

Синдромът "Мили мами"

За какво й е на госпожата книга?

УНИЦЕФ: 2 от 3 деца живеят в страни, където бащите нямат право дори на един ден платен отпуск по бащинство

Детският фонд на ООН призовава за инвестиции в политики, насочени към семейството, които да подпомагат ранното детско развитие, вкл. платен отпуск по бащинство и майчинство, безплатно предучилищно образование и платени почивки по време на работа за кърмене

Почти две-трети от децата на възраст под 1 година – или близо 90 милиона в целия свят – живеят в страни, в които бащите нямат право по закон на дори един ден платен отпуск по бащинство, показват данните на нов анализ на УНИЦЕФ.

92 държави нямат национални политики, които да гарантират, че бащите получават адекватно платено свободно време с новородените си бебета, включително Индия и Нигерия, които имат високa раждаемост. За сравнение, в други държави с високa раждаемост, като Бразилия и Демократична република Конго, има платени отпуски по бащинство, макар и относително кратки.

Бащи в "майчинство"

„Положителното и стимулиращо взаимодействие между майките и бащите от самото начало помага за развитието на мозъка на децата, като ги прави по-здрави и по-щастливи и увеличава способността им да учат. Отговорност на всички нас е да им дадем възможност да осъществят тази роля.”, каза изпълнителният директор на УНИЦЕФ Хенриета Фор.

Научните данни показват, че когато бащите изградят връзка с бебетата още от самото начало, е по-вероятно да имат активна роля и в цялостното развитие на детето. Изследванията също така показват, че когато децата позитивно взаимодействат с бащите си, се радват на по-добро психично здраве, самоуважение и удовлетворение от живота в дългосрочен план.

УНИЦЕФ приканва правителствата да прилагат национални политики в подкрепа на семействата, които подпомагат ранното детско развитие, включително и да осигуряват платен отпуск по бащинство, за да се помогне на родителите да имат времето, ресурсите и информацията, от които се нуждаят, за да се грижат за децата си.

По-рано тази година УНИЦЕФ модернизира подхода си към разпоредбите за родителския отпуск и вече предвижда до 16 седмици платен отпуск за бащинство във всичките си представителства по света – това е първата агенция на ООН, която удължава този отпуск над стандартните четири седмици.

„Не можем да бъдем "За всяко дете”, ако не сме „За всеки родител”. Трябва да изискваме повече от правителствата и работодателите, ако искаме да дадем на бащите и майките времето и ресурсите, от които се нуждаят, за да се грижат за децата си, особено през най-ранните години от живота им”, каза още г-жа Фор.

Най-добрият татко на света

В целия свят се засилва стремежът към политики, които са в подкрепа на семействата. В Индия например официалните власти предлагат законопроект за предоставяне на три месеца платен отпуск по бащинство. Остава обаче много работа. В 8 страни по света, включително САЩ, където живеят близо 4 милиона новородени, няма изобщо платен отпуск по майчинство или по бащинство. Настоящият анализ е част от глобалната кампания на УНИЦЕФ „Супер татко”, която за втора поредна година цели да премахне бариерите, които възпрепятстват бащите да играят активна роля в развитието на децата си. Основен момент в кампанията е отбелязването на Деня на бащата (17 юни) - признат в повече от 80 страни, като се фокусира върху важността на любовта, играта, закрилата и доброто хранене за здравословното развитие на мозъка на малките деца.

Напредъкът в невронауките е доказал, че когато децата прекарват най-ранните си години – особено първите 1000 дни, от зачеването до двегодишна възраст – в пълноценна и стимулираща среда, новите невронни връзки се формират с оптимална скорост. Тези връзки са определящи за познавателните способности на детето, как то се учи и мисли, за способността му да се справя със стреса, дори какви доходи ще има като възрастен.

Какво научих, докато бях баща в майчинство

„Поредицата публикации в списание „Лансет“, Разширяване обхвата на ранното детско развитие: от науката до реализирането“, стартирали през октомври 2016 г., разкриват, че близо 250 милиона деца под 5 години са изложени на риск да не развият своите възможности поради недохранване и крайна бедност. Същите данни разкриват, че програмите, насърчаващи пълноценната грижа – здраве, здравословно хранене, стимулираща грижа, сигурност и закрила, ранно учене – могат да струват едва 50 американски цента на глава от населението годишно, когато се комбинират със съществуващите здравни услуги.

Германия, Финландия, Исландия, Норвегия, Южна Корея, Швеция са държавите, които имат политика, която или дава по-дълъг платен отпуск за бащите, или им предоставя финансови стимули да вземат по-дълъг отпуск, което е от полза за по-продължителното им участие в развитието на техните деца.

Да спасим бащите

Какво е положението в България:

В България бащите, които са осигурени, имат право на платен отпуск по бащинство от 15 календарни дни. Той се ползва от момента, в който бебето е изписано от лечебното заведение. След навършване на 6 месеца на детето бащата може да ползва оставащият отпуск на майката за раждане на дете, с нейно съгласие – до изтичане на законните 410 дни.

Още за ранното детско развитие:

УНИЦЕФ в България провежда комуникационна и социална кампания за ранно детско развитие под мотото „Грижа, любов, игра за всяко дете“, която помага на настоящи и бъдещи родители с полезни насоки как да дадат най-доброто начало в живота на своето дете. Кампанията цели да набере средства за програмата на УНИЦЕФ в подкрепа на семействата с малки деца в страната. 

Препоръчваме ви още:

Типове татковци

Четенето е най-добрият начин на продължиш да учиш, дори през ваканцията. Този навик усъвършенства речта, правописа и граматиката на детето. Да не говорим за безкрайните възможности за развитие на въображението му. Какво да правим, ако наследникът ни не е прелистил и страница през лятото? Как да го насърчим да заобича книгите?

Навярно повечето от нас са използвали най-популярния метод: „Ако прочетеш N брой страници, ще ти дам… “ Според анкета на британското издателство Rising Stars и университета Ковънтри 60% от родителите във Великобритания подкупват децата си, за да четат. Някои стигат дотам, че възнаграждават дори за няколко прочетени страници. „Валутата“ варира от поощрителни стикери и червени точки (32%), до по-късно лягане (23%), допълнително време за ползване на компютъра или телевизора (14%), джобни (8%), развлечения (7%), лакомства (5%).

Все пак професорът от Катедрата по психология от Рочестърския университет (САЩ) и автор на книгата „Защо правим това, което правим“ Едуард Деси предупреждава, че този подход работи само докато има стимули. Заради „подкупите“ четенето се възприема като досадно задължение, за което непременно трябва да бъдеш възнаграден. Как да заразим децата си със страст към четенето, за да стане награда само по себе си?

10-те права на малкия читател

Специалистите от британското издателство Pearson, в „Пътеводител в детското четене“, предлагат 10 лесни начина това да се случи.

1. Нека книгите станат част от живота на семейството ви. Обградете децата с книги и редовно попълвайте домашната библиотека с нови издания.

2. Запишете се в местната библиотека. Дайте на детето възможност само да избира книги оттам, насърчавайте го да участва в различни читателски конкурси, да посещава срещи с писатели.

3. Четете заедно това, което ви харесва. Може да са стихчета, комикси, вицове, готварски рецепти, списания, дори речници. Всичко, което ви е интересно. Не се ограничавайте само до художествената или полезната литература.

За думите 

4. Създайте си условия. Организирайте уютен ъгъл за семейно четене с лампа и мека постелка.

5. Задавайте въпроси по прочетеното. Можете да започнете с: „Докъде бяхме стигнали предния път?“, „Помниш ли какво се случи с героя в предишната глава?“, „Как мислиш, какво ще стане по-нататък?“

6. Винаги носете със себе си списание или книга с удобен формат – те са незаменими на път или докато чакате на опашка с детето.

Читателят живее хиляда животи

7. Препрочитайте любимите си истории отново и отново. Препрочитането подобрява навиците за четене и създава увереност у детето.

8. Четете за лека нощ. Това са моменти на емоционална близост след дългия ден и са много подходящи за съвместно четене или разговори.

9. Съобразявайте се с интересите на детето. Ако те се въртят около компютъра или телевизора, купете му книга по любим филм или ръководство за компютърни игри.

10. Четете на глас, с подходящото изражение, използвайте актьорските си способности. За малките деца са много подходящи римуваните истории.

Препоръчваме ви още: 

Книжният ни списък за лято 2018

Книгите, които децата ни ще обикнат

Автор: Иво Иванов

Аз съм един неосъществен архитект. И като такъв, жадно се интересувам от архитектура и градска среда. Дето се вика, аз по жени не се заглеждам така, както по архитектурни планове на къщи. Фейсбук явно ме идентифицира като потенциален купувач и чат-пат любезно ми предлага горещи оферти за продажби на недвижими имоти.

Бутикова сграда в престижен столичен квартал. Модерни апартаменти с отлично разпределение, подходящи за динамични, млади, градски хора.

Увеличавам плана на етажа, любопитен да видя отличното разпределение: апартаментите са като кутийки и в тях няма място за маса за хранене, дори и за малка такава. Вмества се само миниатюрен барплот между кухненския бокс и двуместния диван, а вратата на спалнята опира в леглото.

Еее, ама тия хора са възприели минимализма съвсем буквално!

Това ще да са явно жилища за динамични млади джуджета-бизнесмени, викам си. Толкова динамични, че се хранят набързо „на крак“ вкъщи, или пък се хранят само навън. Динамично се къпят в миниатюрната баня и спят динамично в мъничката, но кокетна спалня. На сутринта динамично се обличат, защото в спалнята няма място за гардероб, който да ги бави. Така де, това са буржоазни отживелици.
Площта може и да е малка (колко му трябва на съвременния динамичен градски човек!), но пък за сметка на това жилищата се предлагат с множество екстри – луксозни общи части, луксозен асансьор. Имал съм „удоволствието“ да се возя в такъв асансьор – беше в луксозно изпълнена бутикова кооперация. Инокс, огледала, вградено осветление. Модерна работа! Само дето като се качи трети пътник, асансьорът пропада със старомоден трясък в мазето... пардон, в луксозния сутерен, и блокира. Всички трябва да слязат и да продължат по стълбите, за да тръгне отново.
За артистичните души пазарът на недвижими имоти предлага кокетни мезонети с разчупени линии и романтична тераса с прекрасна гледка. Разбирай, стаите са осмоъгълни и няма къде един гардероб да туриш (и въобще, каквато и да е мебел с формата на правоъгълен паралелепипед). Таваните са скосени и не можеш да ходиш изправен. Терасата е метър на метър, с изглед към изпраните гащи на съседката отсреща. Водени основно от грижата за социализацията между хората в този все по-отчужден свят, проектантите разполагат максимално количество апартаменти на малка площ. Това обаче не е оправдание да жертват функционалността. 

Лагом - семпло и умерено по шведски

По света проектират и по-малки жилища, които обаче са далеч по-ефективно разпределени и е намерено място дори за сервизни помещения, за които у нас явно никой архитект не е чувал. Във всеки дом обикновено се ползват неща като пералня, сушилня (особено ако няма балкон), прахосмукачка, дъска за гладене, ютия, кофи, мопове, перилни препарати, завивки и т. н. – къде се предполага, че обитателите на бутикови сгради ново строителство ще съхраняват всичките тези вещи?
У нас, дори и сравнително големи по площ жилища, страдат от крещяща липса на функционалност при проектирането на помещенията и така пространството се прахосва. А то никак не е евтино.

По правило у нас жилищата не се строят, за да ти е удобно и уютно в тях, а да ти вземат парите. Това не са жилища за хора, а за кредитополучатели и ипотекоизплащатели.

И тук изобщо не отваряме болезнената тема за качеството на новото строителство, да не говорим пък за естетика, а оставаме на ниво елементарна функционалност и практичност.
Човек би очаквал, че няма какво пък толкова да се обърка при зонирането на един правоъгълник, но въображението и размахът на българските архитекти не познават граници!

По размах с тях могат да се мерят само брокерите на недвижими имоти. Добрият имот има 3 основни характеристики, казват специалистите: локация, локация и пак локация. Агенциите за недвижими имоти следват неотклонно този принцип и затова всичките жилища, които предлагат, са с перфектна локация – близо до центъра, на изключително комуникативно и същевременно тихо място, с южно или югоизточно изложение, в близост до спирки на градски транспорт, магазини, училища и детски градини, и с панорамна гледка към Витоша. Почти няма апартамент, който да не е с панорамна гледка към Витоша, така че ако търсите точно такъв, ще е трудно да намерите.

Ако не са близо до центъра, то задължително са в престижен квартал или в бързоразвиващ се квартал с голям потенциал. Демек, няма улици, за тротоари да не говорим и за придвижването от колата до входа трябва да предвидите гумени ботуши за джапане в калта и фенерче да си осветявате пътя, като се стъмни. Най-близката спирка на градския транспорт е на около 2 км.

Уютен дом

Щастливец съм, че живея в непрестижен и немодерен квартал с паркове, градинки и добре планирана, стара социалистическа инфраструктура с достатъчно отстояние между блоковете. В София някои квартали са силно надценени, докато други са силно подценени. Жителите на подценените само печелим от това, но по-добре да си траем. Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа например, че непопулярните южни склонове на Стара планина крият огромен потенциал и са по-добри за живеене от ултра мега фаворизираните северни склонове на Витоша. Заради слънцегреенето. През зимата слънцето в Бояна залязва доста по-рано, ако не сте забелязали. Проблемът е в липсата на хубави пътища, но това е въпрос на време, предполагам. При всички положения, за всички ни е по-добре градът да расте на север, отколкото да се ‚уплътнява‘ като се застрояват де що има градинки и детски площадки. Аре нема нужда да сме си чак толкова близки!

Иначе за строителните предприемачи, архитекти и строители на подобни бутикови сгради с модерни апартаменти тип ‚боксотоалетниера‘, за които хората плащат една торба пари и се заробват с кредити към банките за години напред, е отредено специално място в Ада – светло, просторно, функционално и с изключително добра локация...
Нищо чудно някой ден чуем по новините: „Столичният брокер С. И. е бил застрелян около 10 часа тази сутрин на тихо, но комуникативно място... "

Препоръчваме ви още:

Улици с люляци

Автор: Мария Пеева

Някои хора са способни да съчувстват, на други им липсва емпатия. Някои са готови да се разплачат, когато видят нечие страдание, други най-много да си кажат: “Добре, че не се случи на мен”. Хората са различни и не можем да очакваме всички да реагират еднакво на трудностите, които други преживяват, нито да са готови да откликнат и да се отзоват във всеки един момент на нуждите им.

И все пак си мисля, че за някои професии е важно това качество - съпричастието. Как може да станеш учител, ако не обичаш деца? Как може да станеш лекар, ако ти е безразлична съдбата на пациента? Как може да станеш социален работник, ако не уважаваш хората, които следва да подкрепяш?

Може би някои от вас ще кажат, че за да работиш добре с хора, независимо дали са пациенти, ученици или клиенти, трябва да си хладнокръвен, безпристрастен, да не позволяваш емоциите да вземат връх над трезвата ти преценка.

И все пак нека правим разлика между дистанцираност и хладнокръвие, между безразличие и безпристрастност. Днес вложих много негативни емоции в спор, който все пак беше ползотворен, защото ме накара да се замисля за качествата, които бих очаквала от един социален работник. Замислих се какъв трябва да бъдеш, когато срещу теб застане човек, нуждаещ се от помощ. Имаш ли право да си студен, безразличен, високомерен, снизходителен, презрителен? Да натякваш? Да демонстрираш висотата на позицията да решаваш съдби? Да не изслушваш човека, който търси помощта ти, защото по-добре от него знаеш какво му трябва? Нима така ще му вдъхнеш доверие, че можеш да му помогнеш? Че си загрижен за него? Къде отива "социалното" на социалните служби, когато го няма човешкото, когато липсва доверието между човека, който оказва помощ и човекът, който трябва да я получи. Нали идеята е първият да "служи" на втория, не вторият да се моли на първия, да "проси пари", както някой се изрази днес? Нека докато се борим срещу системата, не забравяме, че тя е съставена от хора. И ако достатъчно от тях имат желанието да "служат" смислено, ако приемат работата си като мисия, като съществен елемент за щастието и благото на обществото, то тази система ще се промени наистина. Само външен натиск и протести не стигат. Трябва и вътрешна воля, вътрешно желание от страна на самите служители. И коренна промяна на отношението към всички хора, които търсят помощта им.

В сайта на една школа за социални работници открих тези 10 умения, които човек трябва да притежава, за да бъде добър в професията си. Ако не са ви присъщи, ако не можете да ги развиете в себе си, може би друго поприще ще е по-подходящо за вас. В социалната работа няма много пари, така или иначе. Оставете я на хората, които искат да я вършат, защото я чувстват като признание.

10 качества, които социалният работник трябва да притежава и възпитава. 

1. Емпатия

Емпатия е способността да се идентифицираш с трудната ситуация на друг човек. Това е интелектуален и емоционален процес, който ще ти помогне по-добре да разбереш и да помогнеш на други да решат проблемите си. Повечето социални работници са емпатични по природа. Често това е основната причина да изберат тази професия.

Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

2. Поставяне на граници

Освен да е емпатичен, социалният работник трябва и да умее да постави граници и да приеме, че има ограничения на това, което може да се направи за определен период от време. Предизвикателство на професията е, че често ще имате чувството, че работата ви не е свършена докрай. Ако си поставяте граници и разделяте работата на етапи, ще може по-лесно да отговорите на собствените си очаквания.

3. Активно изслушване

Умението да изслушваш активно, да задаваш точните въпроси и да запомняш информация е жизненоважно в социалната работа, особено в консултантския й аспект. Така утвърждаваме отношения на доверие, отваряме врати и разбираме важни детайли за човека, който търси нашата помощ и разбиране.

4. Интуиция

Освен да получи и обработи вербалната информация, социалният работник трябва да обръща внимание на езика на тялото, социалния подтекст и културните модели на поведение. Някои клиенти ще заявят директно от какво имат нужда и ще работят фокусирано за решението на проблема, а за други ще се наложи да “четете между редовете”, за да интерпретирате чувствата им.

Защо майките са перфектни в офиса

5. Правилна самооценка

Социалните работници редовно получават обратна информация от клиенти, супервайзери и други източници, но самооценката е не по-малко важна. Да оценявате как се справяте сами и да работите за подобрение, като вземате предвид градивната критика и похвалите, е незаменимо умение.

6. Организация

Социалните работиници често имат натоварен график, много случаи и скучна бумащина. Умението правилно да разпределяте времето си и да подреждате приоритетните задачи ще ви помогне да предложите по-добри услуги на клиентите си.

7. Координация

Способността да координирате комуникацията и действията на различни страни е жизненоважна част от ролята на социалния работник в свързването на клиента с различни служби и услуги.

8. Убеждение

Дали за да убедите клиент да промени поведението си, да мотивирате здравен служител да ви помогне или застраховател да покрие нечии разходи, умението да убеждавате е безценно за социалния работник.

Умора на съчувствието

9. Кооперация

Както любезното убеждаване, така и активното съдействие може да предложи алтернативен маршрут за правилното решение. Умението да преговаряте, да правите компромиси и да се сработвате с другите е от първостепенно значение в социалната работа.

10. Почивка и презареждане

Социалната работа може да е много благодарна професия, но също така и невероятно стресираща. За да бъдете ефективен и ангажиран в работата си, жизненоважно е да се грижите и за собствените си нужди. Да оставяте работата си в офиса и да се насладите на почивката е важно не само за вашето благосъстояние, но и за това на клиентите ви.

Самата природа на повечето социални работници предполага тези качества. Важно е да признаете значимостта им и да ги развивате, за да имате успешна и смислена кариера в избраната професия.

Препоръчваме ви още: 

Майките, от които нищо не зависи

Автор: Мая Цанева

Ако вчера бях пуснала сигнал до 112 за случката, която ще ви разкажа, той щеше да звучи така: "Един едър мъж с петел под мишница ме заплашва на улицата, защото вдигнах чистачките на една кола (не неговата)."

Предупреждавам, текстът е дълъг!

И така, ще започна от по-далече. От няколко месеца създавам неудобство на неправилно паркираните автомобили на тротоара, по който се стига до детската градина и площадка, на която синът ми играе. Пускам редовно сигнали и вече има резултат: след няколко проверки и съставени актове за нарушение, положението се подобри отчасти. Местните нищо-не-правещи и собственици на кафета и магазини ме познават, но никога не са ми казали и една лоша дума. Вероятно ме възприемат като местната активна гражданка. До вчера.

На ъгъла на улицата, така че да запуши достъпа до тротоара на всички, независимо дали са възрастни или деца, беше спрял един джип. Аз му вдигнах чистачките и щом пресякох улицата, от един стар Форд на отсрещния тротоар се надигна мощен вик с думите: "Ей, селянко! Ще те пребия! Ти ли си купувала тия чистачки, че да ги вдигаш!". Аз онемях от изненада. От колата, от мястото на шофьора, излезе едър мъж с потник и... с петел под мишница. Той продължи словесната атака с думи и заплахи, които няма да повторя, защото Фейсбук най-малкото ще ме цензурира, а и аз не желая дори да си ги спомня.

Попитах господина кой му дава право да ме обижда и го предупредих, че ще се обадя на полицията. Всъщност блъфирах, защото бях излязла без телефон, но няколко мъже, сред които познати от градинката наблизо, вече се бяха изправили и следяха отблизо какво се случва. Тогава от колата излезе втори човек със същата осанка. Леко се спекох и помолих един познат татко от градинката да запише номера на автомобила на господина с петела.

Той се намеси и разгони моя агресор, който се запъти с псувни към близкия бар за залагания.

Аз напуснах сцената в лек шок, но запомних номера на колата за всеки случай. По-късно на площадката дойде наш съсед, с когото прекарваме вечерите навън с децата. Той попита съпруга ми дали познава Х. Оказа се, че моят спасител отишъл в бара и сплашил господина с петела. Онзи се оказа местен познайник, който от дете по-скоро лаел, отколкото хапел. Не знам дали това важи и за петела. Та този Х се стреснал и се надявам да не се виждаме скоро.

Разказвам това поради няколко причини:

1. Онлайн, а и лично, да благодаря на мъжете, които се намесиха адекватно и ми помогнаха да се справя в тази ситуация.

2. Да, аз не шофирам, но съм наясно, че в града няма достатъчно места за паркиране. Също така знам, че всички трябва да спазваме законите и най-вече да уважаваме правото на другия да се движи някъде и то безопасно. Затова ще продължа да вдигам чистачки, да пускам сигнали и да лепя стикери на неправилно паркирани коли, особено в близост до болници, училища, детски градини и площадки за игра. Толерантна съм до известна степен към родителите с автомобили сутрин и вечер, но толкова.

3. Да, уплаших се. Не твърдя, че съм смела, нито че съм направила нещо специално. Но човекът с петела не изглеждаше нито разбран, нито миролюбив. Имаше вероятност да пострадам. Агресията на пътя е страшна и не бих искала тази случка да се повтори. Затова, моля ви, движете се разумно, паркирайте по закон и се погрижете за менталното си здраве!

Ку-ку-ригу!

Препоръчваме ви още:

Майката на детската площадка

Криворазбраните правила на пътя

Апатията е новият принцип