Автор: Ина Зарева

Малките му пръстчета са се впили в шепата ми. Пристъпва притеснено напред и отваря вратата. Миг по-късно ме е прегърнал и ме стиска с всички сили. После се отдръпва бавно, очите му преливат от сълзи, прехапва, иначе бъбривата си устичка, и успява да прошепне:

- Няма да плача! Аз ти обещах!

Качва се колебливо по стълбите нагоре, аз излизам отвън, заставам по средата на алеята и го чакам да стигне до големия прозорец, за да ми помаха за довиждане. Циментирам най-широката усмивка на лицето си, което ще се разпадне от напрежение. Махаме си дълго, а после се скривам се зад ъгъла и избухвам в плач. Малкото ми момченце само в големия прозорец е най-тъжното нещо, което съм виждала. Всички деца ходят на детска градина. Ще свикне. Това е животът. Няма друг начин. Наистина нямам друг избор. И въпреки това се чувствам най-лошата майка на света, а вината се увива около гърлото ми през целия ден.

Вечерта го взимам, той е спокоен, посреща ме се усмивка:

- Съвсем мъничко плаках, мамо. Нали ти обещах!

Този път аз го прегръщам и стискам с всички сили.

На следващата сутрин всичко се повтаря. Иска ми се да се разплаче или да се съпротивлява, само да не преглъща тази негова огромна тъга в това негово малко сърчице, да не се бори толкова ожесточено с океаните в очите си и да не пораства толкова бързо.

Чао, чао, какиии!

Когато растеш, винаги боли.

Постепенно, прегръдките ни сутрин стават по-кратки, океаните се стопяват до езерца, но махането от прозореца е неизменно. Вечер разказва все повече за всичко. Има приятели. Има любима госпожа. И леля, която му дава допълнително десерт. И започва често да ме нарича „госпожо“, вместо „мамо“. И отново се смее. И е спокоен. И щастлив, защото са го похвалили. И е научил песничка. И ще има роля в тържеството. И вече не обича толкова сладки неща, а ябълки, защото те са по-полезни. Госпожата така е казала. И пак госпожата е казала, че трябва да помага на мама – „затова аз ще направя супа за теб, мамо!“

Госпожата, която успокояваше колкото него, толкова и мен през онези първи, смазващо тъжни дни. Която го пое от ръцете ми и ми обеща, че всичко ще бъде наред. Която успя да види в сина ми това, което аз не можех, и да го превърнат заедно в суперменската му сила.

Гледах веднъж през оградата как се опитваха да облекат якето му, но свитото юмруче им пречеше:

- Какво важно нещо държиш тук?

- Една буболечка!

- Оооо, буболечка!!! Значи трябва да сме много внимателни! Дай сега тази ръчичка, внимателно да я прехвърлим в нея. А сега да мушнем другата в ръкавчето.

Грамада от търпение и любов. Към всяко едно от стотиците деца, които са минали през ръцете ѝ, със своите малки тъги, големи лудории или важни буболечки. Как успяваше тази жена така и не разбрах. Знам само, че успя да превърне порастването на детето ми в истинско приключение за него и благословия за мен.

Как да подготвим детето за детска градина?

Синът ми вече е ученик. Срещнал е нови учители в живота си. Някои от тях обича с онази предана, детинска, доверяваща се обич. Други гледа респектирано. А трети отказва дори да поздрави, защото унижават учениците. Мога да го заставя да направи нещо, но не мога да го заставя какво да чувства. Той има с кого да сравнява. Знае как се държи някой, който обича и теб, и работата си. Или ако не ви обича, поне ви уважава и никога няма да допусне нечие унижение.

Пръстите му са се впили в шепата ми. Пристъпва притеснено напред и отваря вратата. Стълбите и най-тъжният прозорец на света са си същите. Миг по-късно тя е в прегръдките му. Тук сме, защото „Не може да не поздравим на първия учебен ден и първата ми госпожа!“. Тя сияе в онази нейна светлина от доброта и обич. Разплаква се и благодари. Той на нея повече.

Тръгваме обратно по стълбите, а очите ми преливат.

- Този прозорец защо е толкова малък сега, мамо? Помниш ли как ти махах? И плачех като си тръгнеше, но не ти казвах. Ама защо съм плакал, като тук бях толкова щастлив?!

Този път не чакам ъгъла и не се крия. Облягам се на тъжния прозорец и избухвам в плач.

Всичко си е струвало.

Щом още ни боли, значи продължаваме да растем. И двамата.

Препоръчваме ви още:

Искаме едно и също

Призванието да работиш с деца

До детската градина и назад

Автор: Ина Зарева

Слънцето мързеливо отпуска прегръдката си. Целувките му са все по-малко страстни и все по-кратки. Шепа лъчи, сгушени на топло в ръце, които още пазят летния тен. Такава идва при мен есента. А с нея и една мъглява, напластена, необяснима тъга. Стеле се наоколо, замъглява гледките, залютява чувствата и разбърква мислите. Трупа се на едри гроздове точно там, където обикновено трепти, когато си щастлив. Натежава все повече и повече и се чудиш как да се отървеш по-бързо.

Понякога бутилка вино, хубав шоколад и филм, на който да изплачеш всичките си сълзи до пресъхване, са напълно достатъчни.

Друг път, най-полезен се оказва съветът на най-любимия ми и вечно депресиран Робърт Де Ниро: „Всяка депресия трябва да се посреща с усмивка. Депресията ще си помисли, че си идиот и ще избяга!“

Но често усмивките се изчерпват бързо. Виното, шоколадът и тъжните филми не само не помагат, но правят теготата още по-мъчителна.

Тогава ни трябва нещо, което да се вплете в косите ни и да ни издърпа здраво навън. Да разкъса мрежата от мъка, да откъсне гроздовете от душата ни и да превърне депресията ни в хубаво, отлежало вино.

През годините, с моите депресии изградихме силна връзка на взаимно уважение и толерантност. Те спазват йерархията и следват строго определен ред: Новогодишна, Рожденденска, Пролетна, Предотпускарска, Следотпускарска, Лятна, Романтично-носталгична, Ранно-есенна, Много-есенна, Твърде-дълго-есенна, Зимна, Работна, Стартова, Предстартова, Пораженческа, Следтриумфална, Родителска, Съпружеска, На младата-средната-късната-и-изобщо-кой-е-измислил-възрастта и пр. Аз им отдавам дължимото, те го грабват бързо и лакомо и се оттеглят доволни. Съобразителни са ми депресиите, не мога да се оплача. Когато имам много работа, изчакват. Пристъпват от крак на крак пред вратата, прокашлят се напомнително, но чинно си спазват реда.

Обаче на мен взе много скъпо да ми излиза да ги изхранвам всичките и ще ги оставя да се оправят сами. Или поне да стоят гладни за по-дълго време, че да се смалят и изчезнат напълно. Точно, когато го взимах това трудно, но категорично решение, попаднах на един прекрасен филм. Казва се „Списъкът на страхотни неща“ – мъж съставя списък на най-хубавите неща на света, заради които си струва човек да живее. Прави го заради хронично депресираната си майка, но той помага повече на самия него.

Веднага си помислих колко е хубаво да си направим и един такъв, лично наш си списък. Защото с взети наготово неща никога не е същото. Особено, ако са правени мнооого далече от нас. Даже може и по-лошо да стане. Или както някой беше казал за книгите за автопомощ: „Милионер от Флорида съветва човек от Видин да излезе от зоната си на комфорт“...

Обичам те, есен!

И така, да изброим всички онези страхотни неща, заради които си струва да живееш:

1. Изгревите и залезите

2. Първата глътка от любима напитка сутрин

3. Да бързаш за някъде, където те чакат.

4. Да не бързаш за никъде

5. Приятелите

6. Смехът на любим човек

7. Очите на всяко същество, което те обича

8. Да обичаш

9. Да те обичат

10. Първото влюбване

11. Последното влюбване

12. Целувките, които даваш и получаваш

13. Рождените дни

14. Всички лични и общи празници

15. Пътуванията

16. Пристиганията

17. Новите места, на които отиваш

18. Старите места, на които се връщаш

19. Възрастните хора, които те благославят с поглед

20. Децата, които те благославят с усмивка

21. Влажна муцуна на куче в шепите ти

22. Мъркаща котка в скута ти

23. Музиката

24. Книгите

25. Стиховете

26. Картините

27. Красивите неща, родени от депресиите на авторите си

28. Сексът

29. Храната

30. Хубаво питие

31. Камина

32. Пуловерите

33. Дългите разговори

34. Някой да готви за теб

35. Ухание на хляб

36. Усещането, когато напълниш ръцете си с жито

37. Морето

38. Морето

39. Морето

40. Всеки връх, на който си се покатерил в живота си

41. Всяко ново умение

42. Дъгата

43. Четирилистните детелини

44. Падащите звезди

45. Горещата вана

46. Смехът до задушаване

47. Безпаметните нощи

48. Топлината на нечия кожа

49. Малки пръстчета върху твоите

50. Адреналинът, който пулсира дори в клепачите ти

51. Плуването

52. Излежаването през уикенда

53. Всяка една хубава дума, изречена за теб

54. Спомените

55. Напълно непознат човек да споделя мислите ти

56. Сватбите

57. Сезоните

 58. Интернет

Моля ви, продължете... 

Препоръчваме ви още:

Когато шоколадът загорчи

Децата са нашето щастие, награда, целувката на Бог и въобще - цветята на живота. Но с тези цветя никак не е лесно, твърди майката на две деца и блогър Елена Сай. Тя описва своя топ 5 на най-досадните занимания с наследниците, от които мозъкът й се "взривява".

1. Безкрайното четене на една и съща книга

През първата година на майчинството си буквало бягах в кръг – хранене-приспиване-миене-преобличане-приспиване и мечтаех за времето, когато синът ми ще порасне и ще му чета книжки. Обичам четенето на книги повече от всичко на света, но изобщо не предполагах какъв ад може да бъде то с малко дете. Оказа се, че детето може да има любима книжка, но любима не като при нас възрастните. Съвсем не! „Любима“ означава, че мама я чете всеки ден, по 5, 10, 15 пъти – броят зависи от нервите на майката и настойчивостта на детето. И така седмици и месеци наред.

Синът ми имаше любима книжка останала от моето детство. Четохме я цяла година до умопомрачение, до задействането на рефлекса ми за повръщане. Знаех я наизуст. Едва сега, 9 години по-късно, почти успях да я забравя, макар че докато пиша това отново се завъртат в главата ми откъси от нея.

2. Ролевите игри

По-голям ад от четенето на една книжка до припадък е ролевата игра с тригодишно дете. Речниковият запас в тази възраст е силно ограничен, ситуациите, които детето може да обиграе също. Но точно в периода 2 - 4 години тези игри са най-любимото занимание на дребосъците. За това колко са важни в тази възраст са написани много умни книжки. Детето опознава света играейки, влиза в различни роли и т.н.

Лично на мен след 15 минути (подобни на фарс) със: „Здравей, зайче!“ – „О, здравей, конче!“, - „Да тръгваме! Тралала ние отиваме на разходка!“ - ми се появява мигрена и ми потича кръв от носа. Мъжът ми, който в момента наднича през рамото ми, веднага се съгласява: „Да, да, да! Това е най-ужасното. Когато трябва да мърдаш някакви кукли и да говориш с безумно преправен глас.“

Скучно ли е с малките деца?

3. Настолните игри, в които не трябва да побеждаваш

Попадали сте в този капан навярно. Детето иска да играе, за да победи. Задължително! И да спечели честно. Но когато за пръв път се сблъска с тези игри, изобщо не е готово да губи. Колкото и да ви убеждават, че трябва да се учи да понася пораженията, да играе по правилата, ако искате да ви е мирна главата, в първите месеци на запознанство с тези игри е най-добре да печели.

Вкъщи загубите предизвикваха 5-звездна истерия у дъщеря ми. Ако се предавах или симулирах игра (в нейна полза, разбира се) резултатите се анулираха и започвахме отначало. По-късно обаче, ако децата запазят любовта си към настолните игри, в семейството настават златни времена. Сега  моите хлапета (на 5 и 10 години) имат три рафта с игри. Няма по-прекрасни вечери от тези, в които всички сядаме с чаша чай да играем на Монополи.

4. Играта на едно и също всеки ден

Както с книжките, така и с игрите, това което им харесва, може да се повтаря безкрайно. Преди време фаворит на дъщеря ми беше играта на магазин. Марта се прибираше от детска градина, поставяше на пода касата-играчка, кантарчето, „банкнотите“ и подреждаше стоката – 4 спинъра. Аз влизах, купувах 4 спинъра, плащах и излизах от магазина. След минута се връщах и исках още 2 спинъра (правилата не съм ги измислила аз). „Нямаме вече спинъри! Свършиха!“ – тържествуващо ми заявяваше тя и се заливаше от смях. Това го играехме всеки ден, в продължение на месец.

5. Поиграй с мен, не знам на какво

И това се случва: „Мамо, мааамооо! Поиграй с мен, моля тееее!“ – „Добре, на какво?“ – „Не знааам!“, следва безутешен плач.

А коя е вашата най-омразна игра с детето?  

Препоръчваме ви още:

Игри с бебето през първата година

Игри и играчки през втората година на детето

Игри за уморени майки

Майка на деветокласник ми прати това писмо. Споделям го с вас, защото и аз като авторката мисля, че нещо трябва да се направи.

Поводът за това писание е много банален, но с всеки изминал ден попадам на все повече текстове по темата и си давам сметка, че не само според мен нещата са сбъркани.

Причината – учебниците за 9 клас!

Вчера прочетох историята на майка на момиче в 9-и клас, която е самотен родител и отива да купува учебници, заделяйки „само” 120 лв... В близката книжарница до нас вчера друга майка беше приготвила 100 лв. и се чудеше кое е най-важното, за да купи само него...

Сегашните деветокласници са първите по новата програма, първите с 2 гимназиални степени, и първите, които са потърпевши от поредните идеи на някакви велики умове. Учат по нова програма, с нови учебници, не могат да си купят нищо „втора ръка”. По думите на собственик на книжна борса сега цените са нагоре с 40% спрямо миналата година. Учебниците са дебели като телефонен указател. Сега се разбра, че т.нар. елитни училища с езиков 8 клас трябва за 2 години да изучат разказвателните предмети за три години и в края на 10-и клас да приключат с тях. Големият обем информация води до увеличен брой часове – към 15 часа седмично. Български език и математика, по които ще се държи матура догодина, имат часове колкото физическото. Самите учители се чудят колко точно информация да преподават и как ще успеят да я задържат в главите на тинейджърите, така че тя да не изпадне през някое от ушите. В някои училища гледат да не искат много допълнителни помагала, но някъде изобщо не се съобразяват.

Какво искат родителите?

Сметката към момента върви над 300 лв само за един деветокласник, и то само за учебници и помагала. Повечето майки край мен (включително и аз) в последния момент купуваха нови раници-самари, които да поберат камарата учебници. А тези родители, които имат по 2 деца в гимназиален курс и трябва да им купуват учебници? Помагалата за по-малките също не са безплатни. Колко родители сега ще купуват дрехи, анцузи, обувки, маратонки, защото децата им са пораснали и имат нужда от нови? А децата с един родител? А семействата с по-ниски доходи как точно да си приготвят учениците?

За хаоса с програмата, за двата вида учебник по всеки предмет във всяко едно издателство (в зависимост дали 8 клас е бил езиков или не), за липсата все още на част от помагалата сега изобщо няма да отварям дума, това е друга тема...

Новите промени вкараха всяка една оценка в някаква диплома: от 4-ти клас в свидетелството за начално образование, 5, 6, 7-и клас – в дипломата за основно, 8, 9, 10-и клас – диплома за 1 гимназиална степен, а за 2 степен още не сме разбрали дали ще са само 11-и и 12-и клас или всичко след 8-и. Има учители, за които това е добре дошло и то няма да донесе на учениците им нищо хубаво.

"Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма"

Миналата година също се купуваха всички учебници, нали е нова програма. Учебниците и тетрадките по английски никак не бяха евтини. Оказа се, че в края на учебника е залепена тънка учебна тетрадка, в която се пише. Няма как после да продадеш такъв учебник.

Бележка на редактора:

Миналата година (2017) едно от издателствата предложи черно-бял вариант на новите учебници, който поевтинява изданието средно с около 3 лв. Аргументът му бе, че това ще облекчи финансово родителите, които не разполагат с нужните средства. Последва остра обществена реакция и черно-белите учебници бяха обявени за „учебници за бедни“, а министърът на образованието и науката Красимир Вълчев заяви, че „деленето на деца е недопустимо“. Така издателството оттегли предложението си и цветните варианти останаха единствените възможни.

Какви са реалностите в момента?

Средната заплата в България е малко над 1000 лв.

С две деца в учебна възраст толкова излиза подготовката за училище - дрехи, обувки, учебници, пособия.

Минималната заплата в България е 510 лв. С такава сума самотен родител на едно дете не може да го подготви за училище, освен ако не гладуват два поредни месеца. Ето една задача за МОН. Колко месеца трябва да гладува самотен родител на две деца, за да купи учебници и да ги облече за училище?

Ето и задача с повишена трудност. Майката, която написа това писмо, има трима ученици...

Какво може да се направи, за да се облекчи родителят и наистина ли е толкова сложно?

1. Учебниците да са собственост на училището и да се използват в няколко поредни години. При изгубване да се заплащат в двоен или троен размер.
2. Учебниците да са достъпни в електронен вид безплатно.
3. Да се избере програма, която да не се променя всяка година, за да може учебниците да се продават или да се използват от по-малките братя и сестри.

Препоръчваме ви още:

Колко точно са големи 9-годишните?

Защо това трябва да се казва

Глупости на килограм

Автор: Мария Пеева

Тони е на 10 години, кльощаво, дългокрако, усмихнато хлапе с щръкнал перчем и големи тъмни очи на слабичкото остро лице. Познаваме бегло родителите му, толкова бегло, че не знам дори имената им. Надявам се да не се познаят в тази история, но може би всъщност подсъзнателно ми се ще да се познаят. Да, нека се познаят, дори с риск да се обидят. Защото искам да им кажа някои неща, а ми е неудобно да ги изтърся ей така, между другото, докато висим и чакаме тренировката на момчетата да приключи.

Тони тича по игрището като навит с пружинка. Много ми харесва и се радвам, че синът ми също го харесва и си го е набелязал за приятелче.

Одобрявам Тони във всяко едно отношение освен в едно. Тони вярва в “бързите пари”. За да разберете какво имам предвид, ще ви предам разговора му със сина ми, който беше силно разстроен от думите на Тони преди няколко дни.

- Някой ден ще порасна голям и ще си купя порше. - му казал моят. - Един съсед има и е мега яко. И на татко колата ми харесва, но поршето е съвсем друга работа. Обаче татко каза, че ще трябва да поработя много, ама много здраво, за да си купя порше. Или може да стана голям футболист, това също е вариант.

- Няма да стане. - казал му Тони. - Ето, аз съм много по-добър от теб и пак не вярвам, че ще стана голям футболист. Затова трябват много връзки, а нашите нямат никакви. В България всичко става с връзки.

- Гадост… - замислил се синът ми. - Обаче слушай! Може тогава да не ставаме футболисти в България. Може някъде другаде да отидем, където не трябват връзки. Виж Салах например е от Египет, а играе в Англия. Може и ние да отидем там, щом тук искат връзки.

- Пак няма да стане. - казал Тони, който наистина рита много добре, доста по-добре от моето хлапе, ако трябва да съм честна. - За там пък трябват много пари. Нашите нямат толкова пари. И вашите нямат, защото не са мутри. Само престъпниците имат кинти.

Детето ми беше доста обезпокоено от този разговор, а аз - още повече. Само че двамата с него се разтревожихме за различни неща. Той се притесни, че съседът ни е престъпник, а аз се притесних за Тони. Защото с всичките си способности Тони надали някога ще повярва достатъчно в себе си, за да успее на терена. Нито в живота. Собствените му родители му подрязват крилата и му отнемат вярата, че човек може да мечтае и да сбъдва мечтите си с талант и работа. Убедена съм, че го правят съвсем несъзнателно, с разни фрази, които  хората подхвърлят пред децата си.

- Пари с труд не се печелят.

- Всичко става с връзки.

- Тези коли са само за измамници.

- От много работа няма келепир.

- Най-некадърните стават най-големи началници.

- Честните хора всички ги прецакват.

- Той направи един удар и си уреди живота.

Защо у дома не се караме за пари

Лошото е, че родителите на Тони далеч не са изключение. Не ги обвинявам. Идеята за “бързите пари” е навсякъде около нас. “Ако искаш пари, трябва да си мошеник”. За мнозина е по-лесно да оправдаят провала си с обяснението, че само лошите хора успяват. А така ли е наистина? Какво постигаме, когато омаловажаваме успехите на онези, които са по-предприемчиви, упорити, трудолюбиви, умни и способни от нас? Онези, които не се отказват лесно от мечтите си? Които може би имат малко повече късмет, но със сигурност са хвърлили и много труд, време и нерви?

Сега искам да ви разкажа за едно друго момче.

То е на 16 години. Баща му наскоро е починал, майка му е  без работа, защото фирмата, в която работи, фалира. Брат му, вече пълнолетен, заминава за чужбина, за да се спаси от мизерията и да й помогне да оцелее. Нашият 16-годишен герой също запретва ръкави и се хваща на работа. През ваканцията боядисва училища. Майсторът го забелязва, защото е работяга и го вика за помощник и на други обекти. Момчето ходи на училище, работи, готви се за кандидатстване. “Ама ти как се справяш, хлапе? Колко часа има в денонощието?” - го пита веднъж учителят му. “Колкото ми трябват” усмихва се нашето момче. Защото вярва в себе си. И приятелката му  вярва в него, макар че майка й обяснява как е гол като пушка и тя може да си намери някой много по-добър и богат, от далеч по-хубаво семейство. Може, но не иска. Защото той е специален. Има в него едно такова пламъче, което нищо не може да угаси. Пламъче, което й подсказва, че това момче може всичко, а най-вече може да я обича като никой друг. Момчето спестява пари цяло лято, за да я заведе в най-разкошния курорт. И успява. Двамата се чувстват богати, макар и за три дни. И знаят, че някой ден ще бъдат наистина богати.

Това момче се казва Иван и съм с него вече 30 години. Може да не сме най-богатите, но имаме всичко, което ни трябва, за да сме щастливи. И продължаваме да сбъдваме мечтите си.

Знаете ли какво казах на сина ми? Казах му, че човек може да е щастлив и без да кара порше. Но ако наистина мечтата му е да притежава порше, някой ден ще го има. И няма да се наложи да става престъпник за това. Ще си го купи с парите, които е изкарал, защото е умен, талантлив и трудолюбив. Ако не му се получи от първия път, ще опитва пак и пак. И рано или късно, ще успее. Достатъчно е да го иска с цялото си сърце и да не се предава.

Защото човек има избор - да сбъдва мечтите си или да сбъдва страховете си.

В нашето семейство избираме мечтите.

Финансовите приключения на нашето семейство достигат до вас със съдействието на Visa. На сайта им може да прочетете повече за техните продукти и услуги, текущите им промоции и да спечелите страхотни награди.

Препоръчваме ви още: 

Мамо, ние бедни ли сме?

Как във Франция ни взеха за измамници

Татко ми дава джобни

Защо му е на тийнейджъра карта?

В началото на октомври третото издание на Детския приключенски фестивал в Музейко - Adventure KIDS -  ще запознае малките авантюристи с най-вълнуващите екстремни спортове в поредица от ателиета и работилници. Филмови прожекции ще покажат живота на парапланеристите и необитаемите кътчета в дивата природа. 

От 5 до 7 октомври Музейко ще посрещне всички малки приключенци, които винаги са мечтали да тренират екстремни спортове или да опознаят дивата природа отблизо. Тридневната филмова програма ще ги отведе в Монголия, Антарктида, Индонезия, Исландия и Алпите, а тематичните работилници ще ги пренесат обратно в Детския научен център, подготвил както винаги невероятни преживявания.

Рафтинг, парапланеризъм, колоездене и други спортове, които изпитват предела на физическите ни сили и психологическа издръжливост, ще предизвикат децата. Професионални спортисти и опитни приключенци ще водят специалните ателиета, готови да споделят своите най-лични истории за спортните успехи, загуби и открития. Всеки, който приема бягането за удоволствие и предизвикателство, ще може да се включи в отворената тренировка на ултрамаратонеца Красимир Георгиев. С помощта на инструктори децата ще научат нови техники на осигуряване при катеренето на стената на зеления покрив в Музейко. Тези, които мечтаят да се спуснат в земните недра, ще научат какво е да си пещерняк и колко дълбоки са местата, на които не е проникнал дори и един фотон!

Детският приключенски фестивал ще разкрие на малките посетители кои са животните, за които дори мама и татко не са чували и какво трябва да знаем, за да се справим и оцелеем в дивата природа. Филмовата програма на Adventure KIDS ще включва продукции, посветени на живота на Земята, на необитаемите от човека природни кътчета и на любовта на парапланеристите към необятното небе.

Вълнуващата програма на Детския приключенски фестивал е разработена в партньорство с Банско филм фест - международния фестивал на планинарското кино, водещи спортни клубове и природозащитни организации.

Програмата на Детския приключенски фестивал е включената в цената на билет за Музейко.

Повече детайли за любопитната приключенска програма ще откриете на: www.muzeiko.bg

Вижте и

Часът на Музейко

Автор: Мая Цанева

Здравей, о, моя есен дългоочаквана! Толкова се радвам, че те виждам! Щом първият кестен ме удари по главата или под краката ми зашуми на листа, вече се чувствам по-добре, отколкото през август.

Сбогом, удоволствия на екс! Сбогом и „ухание на лято и още нещо… “ Време е за дълги страсти, топли прегръдки, аромат на печени чушки, чай с ром и ябълков сладкиш…

Обичам те, есен, защото с теб се връщам към обичайния си гардероб. Сбогом, къси панталони, които са или твърде къси, или твърде тесни. Добре дошли, рокли и поли, които скриват целулита и пухкавите бедра, които се правя, че не забелязвам. Извинете, ако дискриминирам стройните красавици, но… и на моделите, и на сервитьорките на плажа им писва да ходят „по крака“, нали… И те искат да сложат закачливи поли в шотландско каре, малки черни и цветни рокли, които показват повече качествена плът, отколкото дупе. Цяло лято гледах новите кралски дрехи на Мегън Маркъл и си мислех колко са есенни, извинете, елегантни… Поли до коляното, елегантни деколтета, от които няма как да изпадне нещо непредвидено, наметки, които подчертават раменете… Това е да си принцеса! Вярно, тази година британците видяха повече слънце от нас, но американската снаха смени безотказно калифорнийските скъсани дънки и джапанки с есенен европейски шик. Това се случва, „когато Мегън срещна Хари“.

Обичам те, есен, защото си естествена. Не си като фукливото лято, в което показваме с нужда и без нужда прегорялата си и оскубана кожа. Панталоните са дълги, ръкавите – също и познайте какво… ежедневното бръснене или редовна епилация не са задължителни! Някой сигурно ще каже: „Тази жена не се поддържа.“ Не точно. Всеки обича идеално гладки крака и подмишници, но реално това не е задължително, за да се чувствам красива. Есента ми позволява да дам почивка на кожата си, и да спестя някой лев от козметични процедури за сметка на други. Изгорялата коса и цъфтящите краища лекувам с нова прическа и боя, а белезите от слънчево изгаряне лекувам с много крем. Есента е сияние, което се оглежда в локвите, слънцето флиртува, а не те изгаря яростно, и вятърът те кара да се чувстваш като героиня от старомоден любовен роман – танцува с полите, вплита се в косите в страстна прегръдка.

Обичам те, защото си вкусна. Хрупам ябълки и круши, обожавам лучена супа, а тиквата, пащърнакът и морковът са ми първи приятели. Казвам „сбогом“ на последните домати, расли на слънце, и с удоволствие ги правя на сос или лютеничка. Откривам есенния кулинарен сезон с т.нар. „супа на Йода“. Това е супа от всички налични кореноплодни зеленчуци, които намеря на пазара. Кухнята ухае невероятно, а мъжът ми яде с апетит, само защото знае, че следват и мусака, джолан на фурна, свинско със зеле и всички познати есенно-зимни ястия. За негово съжаление идва сезонът и на праза, който не слагам единствено в кекса. Не разбирам как можеш да устоиш на баничка с праз например… Или салата с праз и ябълки, сиренце…

Голямата любов на съпруга ми са печените чушки… Той ги готви така, все едно извършва свещен ритуал. Пуска скарата на терасата, сипва си ракийка, пуска си скандинавски джаз, и започва да ги обръща на точно време, с прецизност на хирург. После ги чисти внимателно и си ги гарнира с чесън,оцет и магданоз. Аз не обичам печени чушки и само му се радвам, но ароматът е заразителен.

Моята трудна кулинарна любов през есента е с лучената супа. Готвя я с усилие и сълзи, но я хапвам с голямо удоволствие. Знам триковете да беля лук, без да плача, но досега никой от тях не е спрял мъката ми. Затова се мъча и режа лук, съща като във филма за Джулия Чайлд, в който тя ревеше над килограми лук в кухнята си. И двете носим перли, и ревем на лук… Класика! Но после е толкова хубаво и вкусно! И върви с вино.

Така стигаме до моите любими есенни десерти – печена тиква и ябълков сладкиш. Тиквата обаче не е лесна… Преди две години баща ми донесе вкъщи огромна оранжева тиква. Аз започнах да преглъщам с удоволствие, но преди това хванах горкия си мъж да я разсече като един истински Голиат. Сече той и ме гледа лошо… Реже, развива мускули, и пак ме гледа лошо… А аз искам само да сготвя нещо вкусно. Оттогава тиквата идва вкъщи само нарязана и обелена. И бързо влиза във фурната.

Обичам те, есен, защото ме обичаш такава, каквото съм – с коремчето, което не мога да прибера напълно, с пухкавите бедра и кестеняви коси, които не блестят непременно в злато. Косата ми се крие в шапка, когато не й е ден. После я пускам да се завърти  в любовен танц с острия вятър. Краката ми изглеждат по-дълги и слаби с панталон и на ток. Роклите с жакет или сако ме карат да се чувстват женствена. Коремчето смила вкусните манджи, удобно скрито в пуловер. И пак съм аз, и пак съм щастлива. Есента е времето да съм себе си, без да се оглеждам в стройните мацки от плажа, и да помъдрея, докато изпитвам удоволствията от живота – хубава компания, вкусна храна, пивко вино.

Обичам те, есен, защото ти ми даваш време за мислене. Преди години сестра ми казваше, че изглеждам като стара мома, щом почти се завия с любимата си жилетка, когато си налея ароматен чай и се настаня мързеливо на дивана с книга в ръка. И тогава, и сега, това ми носи удоволствие, което не се описва.

Време за спокойни вечери вкъщи, за книги, на които не подразбираш края от втората страница, за любов, която те насища бавно – със семейството и приятелите. Скоро ще извадя пухкавите одеяла, които цяла есен и зима ни топлят на дивана. И ще стопля детето си, докато двамата четем история или гледаме филм. Мъжът ми ще заспи на дивана и ще го завия. После ще ме прегърне, за да се стоплим. Ще се обичаме. Също както обичам теб, есен моя. Добре дошла!

Препоръчваме ви още: 

Какво ще четем у дома тази есен

Облачно с думички

Както е известно, всички имаме мускули, но при културистите те са свръхразвити. Тази аналогия ви идва наум, когато се сблъскате с непреодолимото упорство на своето свръхактивно дете да направи каквото е решило.

То не разбира думите „престани веднага“ и изобщо не се интересува от безсмислените ви съвети и изисквания.

Представете си средностатистически човек, който се състезава с културист в тежка категория. Това е изтощително. А вие само опитвате да накарате детето да си облече якето, ако навън е студено или да се „държи прилично“, там където останалите деца демонстрират възпитание, а вие сте принудени да крещите: „Можеш ли най-накрая! Просто! Да изпълняваш! По дяволите! Каквото ти се каже!“

Активните, любознателни деца променят границите, те не приемат статуквото. Тези момчета и момичета поставят всичко под съмнение и питат „защо“ тогава, когато други на тяхно място биха казали „добре“. Не се поучават от чуждия опит и предпочитат сами да проверяват теорията, дори ако за това е нужно да преодолеят немалко трудности.

Това, разбира се, е изтощително и безумно, но тяхното безстрашие е достойно за уважение – не се боят да рискуват, учат се от собствения си опит и не разчитат на „стара и съмнителна“ информация.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Енергията на тези деца като че ли е безгранична - от момента, в който отворят очи сутрин (понякога навън е още тъмно) до минутата, в която ги слагате да спят, дори да не са изморени (според тях). Светът е в техните ръце (или поне така им се струва) и им се иска да са будни колкото може по-дълго, заставяйки света да се върти около тях. Това е забележителна черта, но е трудно да се възхитиш, особено ако вие сте същият този човек, който трябва непрекъснато да ги усмирява. Послушанието не им е присъщо, но не защото умишлено искат да ви изкарат от кожата ви. По-скоро защото се подчиняват само когато вашите изисквания съвпаднат с тяхното мнение.

Когато активните деца не виждат смисъл в това, което изискваме от тях (или им се струва неправилно), те просто не го правят. Разбира се, понякога послушанието е задължително, например когато им говорим за безопасността: „Не пъхай пръста си в контакта“ или „Погледни наляво и надясно, преди да пресечеш улицата.“

Знаят ли децата ни как да се държат на улицата?

Понякога децата са длъжни да правят това което искаме от тях, независимо дали им харесва или не. В такива моменти трябва да се запитаме наистина ли си струва нервите. Да принуждаваш активното дете да изпълнява заповеди, само за да е послушно, е постоянна борба. Но което е още по-лошо, ако успеем да разрушим тази желязна воля и да постигнем послушание, ние го учим, че да се подчинява е по-важно, отколкото да взема собствени решения.

Детето, което следва безропотно всяко указание, е съсредоточено само в това да прави всичко, което искат от него и престава да забелязва това, което му е интересно.

Погледнете нещата от този ъгъл: упорството на децата да вървят по собствен път сега ви разстройва, но това е фантастично качество за възрастта, когато другите ще се поддават на натиск от връстниците си, а вашето дете ще остане вярно на убежденията си.

Сложно е да отглеждаш и възпитаваш активно дете, но още по-сложно е за него самото. Това е като да се опитваш непрекъснато да вкараш квадратно кубче в кръгло отверстие. Силните му чувства и стремежи невинаги се подчиняват на сценария, според който трябва да си послушен и да спазваш изискванията.

На такова дете може да поставят клеймо „проблемно“, когато единственото, което то наистина иска, е самостоятелност и възможност да прави нещата по свой начин.

Това не означава, че правилата за него не важат. Но има деца, които от раждането си са готови да следват свой собствен път, затова предоставянето на известна независимост има решаващо значение за щастието им (и за вашето също).

Правилата не са по-важни от детето

Нека сами изберат закуската си за училище, дори да не е това, което вие самите сте им приготвили. Нека избират сами дрехите си, на тях им е все едно дали шотландското каре и райето си подхождат, важно е че им е удобно. Възможно е да забележите странните погледи на околните, но това е само защото те не знаят с кого си имате работа.
Ако прекарат два дни с детето ви, бързо ще разберат защо вие не можете да се борите със зъби и нокти срещу желязото.

Да, възможно е да ви осъждат. Това трудно може да бъде понесено. Непоисканото мнение на околните се сипе от всички страни:

Опитвали ли сте да изключите глутена или продуктите с червен цвят?

Може би детето ви прекарва твърде много време пред компютъра?

Трябва да намерите добър остеопат или иглотерапевт!

Един добър бой ще помогне!

Не обръщайте внимание на купищата коментари, вземете пример от собственото си упорито дете. Предстои ви дълъг път, но в края на тунела има светлина. Защото тези качества, които са карали мозъка ви да се взривява неведнъж, ще бъдат в услуга на енергичното ви дете, когато порасне.

Вие възпитавате успешен предприемач, откривател. Неговата вътрешна мотивация и огънят, който носи в себе си, след време ще му помогнат да покори много върхове.

Неуправляемото дете не е проклятие, във вашите ръце е мощна сила, която трябва да насочвате. Тези деца се превръщат във възрастни с качества, които всички бихме искали да имаме. Това са лидерите, които ще променят света.

Източник: scarymommy.com

Препоръваме ви още:

Моето трудно дете

Помагаме или пречим?

Нашите любими манипулатори