Автор: Йоана Боянова

Със съпруга ми сме заедно от миналия век, даже от по-миналия, абе от много време. Аз съм си пернишко момиче и му се брои и за отбита военна служба, и за стаж в морската пехота даже. Когато се запознахме, аз бях на 18 години, първи курс студентка, той трети, аз не работех още, той нощем в едно магазинче. Пари няма, не че сега има, ама тогава съвсем. Заведе ме на село, неговото си село. Най-невероятното място в Северозападна България с още по-невероятни хора. Още с влизането във въпросното село започнаха щуротиите от моя страна.

Бързахме да купим хляб от едно малко магазинче преди да затвори. На площада млади хора и в разговора го питат искаш ли довечера на чай. Викам си - тука са някакви изискани тези, вечер чай пият, ние бира лющим в София. Хората са се объркали за тоя край, тук ракия не близват, пият чай. След като купихме хляба и си тръгнахме, питам мъжа ми къде го пият тоя чай, защо го пият и най-важното какъв е? Така не се беше смял моят човек отдавна. Дискотеката се казвала "Чайка", ама кой да ми ти слуша. Потвърждавам - чай не пият, за ракия няма да казвам нищо. 

Аз - градско чедо, Дунав никога не я бях виждала и нямах търпение, даже още същата вечер държах да отидем. Отиваме ние, вечер, тъмнина, щурците ни пеят, музика сътворяват и едно небе пълно със звезди. Никога в живота си не бях виждала толкова звезди. После ще ми обясняват, че небето било за всички. Там е друго. Представете си романтика, сладки приказки и... едно умряло прасе се носи по реката! Бях много впечатлена, беше огромно! Мъжът ми каза да бягам, че може да гръмне. Ох, не гръмна де, ама да не си помислите, че романтичната вечер с това приключи? Дойде катер на гранична полиция и 30 минути ни свети с един прожектор да ни разпитват. Pосле се оказа, че полицаят бил роднина на мъжа ми. Така се бях стреснала!

На тази наша първа почивка ме заведе във Видин, на ресторант, във водата. Беше много романтично, докато не отидох в тоалетната и не се заключих там. Такова пищене му ударих, че как тати не ме чу в София, не знам.

Ожених се за това момче, сватбата ни беше септември. Аз с мечти за меден месец, седмица, уикенд поне. А той: "Петък тръгваме за село , че гроздето трябва да се обере." Романтика ви казвам. Днес в бяло, утре - с ножица в ръка грозде да бера. Обаче роденото с късмет си е родено. Ножицата ми се разпадна в ръцете и нямаха друга. Отговорях за доброто настроение.

Прочетете още: 

Излагаме се на слънце и не само

10 начина да го накараш да се влюби в теб

„Да изчистим България заедно“ стартира национален конкурс за детско творчество под мотото „Добрият пример“

До 5 септември деца от цялата страна ще могат да влагат таланта и въображението си в изработката на плакати за участие в деня на голямото чистене

По повод деветото издание на най-мащабната доброволческа инициатива у нас - „Да изчистим България заедно“, bTV Media Group организира национален детски конкурс за плакат на тема „Добрият пример“. Той стартира на 9 август и има за цел да мотивира най-малките да творят в името на една по-чиста и красива природа. 

Участие в конкурса могат да вземат всички деца до 13-годишна възраст (включително), като изработят плакат, с който призовават хората в дадено населено място (град, село, квартал, междублоково пространство, парк, местност и т.н.) да дадат добър пример, като се включат в кампанията „Да изчистим България заедно“ на 14 септември. 

Основното условие, с което младите творци трябва да се съобразят, е плакатът им да съдържа информация за датата, часа и мястото на акцията за почистване, облагородяване или залесяване и да бъде във формат А3 (297mm x 420mm). Участниците са свободни да изберат сами техниките и инструментите, с които ще творят – от традиционните средства до компютърните програми. Плакатите трябва да бъдат сканирани или снимани цветно в пълен размер и изпратени на e-mail адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. до края на конкурса на 5 септември. Необходимо е да бъдат придружени с попълнена и сканирана декларация за съгласие от страна на родителите/ настойниците за участие на тяхното дете в конкурса. 

Изпратените творби, които отговарят на условията на конкурса, ще бъдат оценени от петчленно жури от изявени творци и доказани специалисти в различни области. Сред тях са Радостина Николова - първият български детски автор, чиито книги се превеждат и продават в Китай, и неколкократен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, едно от най-обичаните лица на bTV и дългогодишен посланик на „Да изчистим България заедно“ – Станислава Цалова, и детският писател, популярен с трилогията за приключенията на Унки Марлюнки - Иван Раденков.

Журито се допълва от Милена Радева, която има над 120 илюстрирани книги в цял свят и е създател на сайта „Българска илюстрация“, както и от Мария Пеева – главен редактор на любимия на хиляди български семейства сайт mamaninja.bg и щастлива майка на четирима синове. Те ще имат нелеката задача да отличат най-добрите плакати по няколко критерия, сред които оригиналност на идеята, послание, креативност и съответствие с поставената тема. Петнайсетте най-открояващи се творби ще получат пакет специални награди. Имената на наградените участници ще бъдат публикувани на сайта http://daizchistim.bg/ на 12.09.2019 г.

Прочетете още за кампанията Да изчистим България #заедно. 

Автор: Моника Колчевска

Обожавам да планирам. Любимото ми занимание е да си правя списъци със задачи, графици за цялата седмица, рецепти за месеца, домашен бюджет за цялата година. Ако отиваме на почивка с моя Любим Англичанин, най-хубавата част от цялото нещо е да сътворя папка с разписания, карти, пътеводители и топ 10 музеи за посещение, разделено по теми, координирани по азбучен ред и цвят. Аз съм твърд привърженик на идеята, че животът помага на подготвените.

Със същия ентусиазъм започнах да се подготвям и да забременея. Направих си списък с 25 неща, които да свърша преди да започнем – смесица от сериозни неща, като да спестим определена сума пари и да ремонтираме банята – до особени неща като да прочета всички книги от списъка на Рори Гилмор (бел.ред. - главната героиня в сериала Момичетата Гилмор, която много обича да чете книги) и да имам ръчно изработена броня за Рен(есанс) Фест. Същевременно започнах да пия пренатални витамини и да се храня по-здравословно. Моят Любим Англичанин също отслабна, защото бяхме чели научна статия, според която теглото на бащата по време на зачеването се отразява на детето и вероятността да има склонност към по-нездравословно тегло. 

Може би подведена от американските форуми, си записах час за консултация с личния ми лекар. Няма начин и английските доктори да не ми дадат някакъв режим или трикове, нали? Горкият ми личен лекар се ококори, но учтиво ми каза, че обикновено хората идват на консултация след като са забременели, не преди това... 

Вдъхновена от друго проучване, според което най-щастливите хора са родени през май месец, заявих, че ще започнем с “бебешкия танц” през август. В продължение на 7 години бях използвала мобилната апликация Clue, в която въвеждах всеки цикъл, съответно Clue предвиждаше с абсолютна точност кога ще ми дойде и – най-важното – кога ще овулирам. 

Дори за секунда не ми хрумна, че няма да ни се получи от първият път. Аз съм зачената месец след сватбата на родителите ми. Лесно ми е да сметна, че ситуацията е била същата и с баща ми. Наум веднага ми идват истории на приятелки, които също са забременели от първия опит – една от тях даже я бяха предупредили, че ще й отнеме повече време, заради  здравословни проблеми, които имаше. На едната си ръка мога и да преброя роднини и бивши съученички, които не са планирали да забременеят – просто така им се е случило. 

Следователно въпреки любовта ми към фактите и научните изследвания (според които шансът за забременяване е между 15% и 25% на месец), корените на оптимизма се бяха задълбочили. Все пак баба ми не е имала апликация, която да й каже кога е най-оптималният ден за бебе-правене; не е имала лентички (купих си цял пакет със 100 броя от Амазон), които с лилав цвят ти показват, че овулираш; не си е мерила температурата веднага като се събуди (температурата на една жена е обикновено между 36.1 и 36.4, но по време на овулация се качва между 36.4 и 37 градуса). Бях убедена, че ще имам пролетно бебе – животът помага на подготвените, нали?

Август месец мина. Изведнъж и есента приключи, и зимните празници заминаха. Станах на 28 години – същата възраст, на която майка ми е била, като ме е родила. Тогава даже са я били записали като “възрастна майка”. Много бързо спря да ми пука кой месец ще е роден нероден Петко. Даже нека съвсем откровено да ви призная: когато веднъж се видях с тази моя приятелка, която забременя от първия път – въпреки че докторите й бяха казали, че ще й е трудно – й взех назаем един ластик за коса и започнах само с този ластик да се връзвам. За късмет! Все пак животът помага на подготвените…

Мон и нейната ръчно изработена броня!

Свърши се и май месец. Въпреки че не беше минала година от началото на опитите ни, отидох при личния си лекар и му казах, че искам да направим изследвания. Обикновено тези се правят на двойки чак след година опити – шансът за забременяване нараства повече и повече с всеки изминал месец преди това. Но даже добрият доктор се съгласи, че няма да е зле да се проверят нещата за всеки случай – все пак бях първият му пациент, появил се с принтирани чертежи, с помощта на които в продължение на седем месеца уцелвах статистически най-добрите дни за забременяване. Та отидох аз на четири кръвни изследвания и на два отделни гинекологични прегледа. Моят Любим Англичанин пък се срещна само един път с една чашка.

Докато очаквах резултатите, потърсих емоционална утеха в любимото ми кошче за душевни отпадъци – мама. Осъзнавам, че със сигурност много съм я притеснила, като съм й разказала за изследванията. Все пак аз съм нейният Юнак, който или не се разболява, или ако ми има нещо, се преструва, че нищо му няма и продължава напред - най-скорошният пример е като не й се обадих цял месец, за да не я притесня, че имам стрептокок. Като ме пита как съм се лекувала, й казах: “Сладолед и видео игри.”

Та, мама в рамките на един разговор ми каза различни вариации на фразите, които съм сигурна, че и на вас ви се въртят в главата, докато четете това:

“Не стават насила тези неща.”

“Ако е рекъл Бог.”

Дори версия на цитатът на Джон Ленън, че “Животът е това, което се случва, докато сме заети да правим други планове.”

“Когато се случи – тогава, не го мисли.”

По принцип не лош съвет. Обаче се ядосах. 

- Писна ми от секс! – заявих аз на майка ми. – Писна ми! Кажи, колко пъти си правила секс преди да забременееш, а? Хм? Баба там ли е? Я, попитай я и нея колко пъти е правила креватна гимнастика с дядо преди да се появи бащатко ми?

Признавам, отчасти исках да я разсмея – исках да спре да се притеснява. Когато си счупих носа, изобщо не ми беше хрумнало да се тревожа, докато майка ми не започна да се паникьосва. Отчасти просто й бях ядосана, защото честно, какво знае тя? Не само, че от първия път й съм се получила, ами се оплаква, че не са й отстъпвали място в автобуса, докато е била бременна, защото не й личало; да не говорим, че съм се родила за половин час някъде. Много досадно, нали?

Изследванията показаха, че сме здрави, плодородни влюбени – никакви медицински проблеми. Само дето се оказа, че имам дефицит на витамин Д. Пошегувах се дали това означава, че съм станала пълнокръвна англичанка? Оказва се, че не е чак толкова често срещано във всеки островчанин – само в интровертите. Та, моята саможивост и аз сега се паркирваме в парка и там четем книги.

Този август става една година откакто започнахме първата фаза на дългосрочният ни план по човешко развитие.

Корените на оптимизмът ми не са прогнили. Лентичките ми за овулация свършиха и все още се опитвам да разубедя моя Любим Англичанин от най-крайните му идеи за имена (стига с този Тибериус!). Не плача, когато се появи първото петно кръв. Има даже един много прекрасен момент в деня преди очаквания цикъл, в който съм потенциал от две възможностти – бременна и не-бременна. Ако не съм бременна, имам още един месец да си харча парите за книги или настолни игри, да се побирам в любимите ми дънки и да ям суши. Пък ако съм бременна – ами ето! Нали ви казах – животът помага на подготвените.

Прочетете още:

Бременна сте - спрете чушките!

Едно бебе и 1616 спринцовки

Анимирани и озвучени Viber стикери със Зеленко, чатбот и забавна куиз-игра вдъхновяват още доброволци да се включат в голямото чистене на 14 септември 

За първи път най-мащабната доброволческа инициатива у нас - кампанията „Да изчистим България заедно”, предоставя възможност на феновете на онлайн общуването да се сдобият с 12 свежи и интересни Viber стикери, в които основен акцент е любимият на малки и големи талисман Зеленко. „Замисълът им, както и посланието на тазгодишното издание на кампанията – „Да дадем добър пример”, целят да ангажират и стимулират обществото да бъде по-отговорно към околната среда“, каза Атанас Райков, старши директор “Бизнес развитие” на Rakuten Viber за Източна Европа, в ефира на „Тази сутрин“.

Озвучените и анимирани илюстрации са достъпни от 7 август, като с изтеглянето им потребителите на Viber автоматично ще се абонират и за чатбота на инициативата. В него Зеленко ще бъде пръв помощник на тези, които желаят да получат повече информация за зелените идеи на кампанията, и ще помогне на всички, които искат да разберат как могат да дадат добър пример, като се включат в голямото чистене на 14 септември. 

Освен да запознае потребителите на Viber с целите на инициативата, в чатбота ще се проведе и образователна куиз-игра, която ще бъде разпределена в 3 кръга, всеки от които ще продължи по 10 дни. Въпросите засягат темите "Опазване на околната среда", "Чиста България" и "Да изчистим България заедно". При отлично преминаване на всеки един от кръговете, участниците ще се сдобият с бадж за съответната тема, а при успешното събиране на всички баджове - ще получат възможността да се регистрират за участие в томбола с разнообразни награди. Играта ще продължи до 3 септември, а имената на печелившите ще бъдат обявени на следващия ден на сайта https://daizchistim.bg/. 

От старта си досега, „Да изчистим България заедно” е получила подкрепата на над 2 050 000 доброволци от цялата страна. За същия период по информация от Министерството на околната среда и водите са събрани близо 90 000 тона отпадъци, а от картата на България са изчезнали над 13 700 нерегламентирани сметища и замърсени зони.

Автор: Виргиния Василева

Наскоро го видях. И дълго, тихо си поплаках. От радост, умиление и гордост. И от всички онези други чувства, мисли и спомени, които тази среща провокира у мен. Можеше и да не ги позная – нито детето, нито майката. Така различни бяха в този Ден на славянската писменост и култура.

Пораснал е – ученик в униформа, а на гърдите му се спуска лентата „Отличник“. Стои с гордо вдигната глава, а до него майка му  – красива, спретната жена, с изправена стойка, широка усмивка и сълзи от радост, от умиление, гордост и от всички онези чувства, мисли и спомени, които този ден провокира у нея… Спомням си я от преди години – неподдържана, смачкана от грижи, тревоги и проблеми жена, която сутрин го водеше, закъсняваща за терапия. Жена, която нямаше време, сили и желание да се погрижи за себе си. Жена, която ежедневно, ежечасно се измъчваше от въпроса „Какво ще правя с това дете? Какво ще стане от това дете?“.

Никога няма да забравя първата си среща с него. Тогава беше на около 3. Аз, наскоро завършила университета, с много знания, огромно желание за работа и минимален практически опит с малки деца. Влизам в детското заведение, което посещаваше, за да го наблюдавам. Децата на столчета, а той – закрепен за столчето си с някакъв широк като пояс ластичен колан. Коланът шит на няколко места… Дърпа се, пищи, опитва се да се изправи… Помощник-възпитателката долавя погледа ми и казва: „Вече няколко пъти го шия този колан. Къса се. Много се дърпа. Не иска да стои на столчето“. В следващия момент, дочула разговора ни, се намесва и педагога: „И ти ще има да го връзваш. Да знаеш, при него само това работи!“

Не помня как приключи това занимание, но помня как в момента, в който започнаха свободните игри и той беше освободен от столчето си, настана някакво „торнадо“. Хвърчаха играчки, столчета, навиваше се килима, блъскаше се по масата. Говор не чух! Комуникативни умения липсваха, освен онзи дълбок, търсещ поглед… Имах чувството, че това дете гледа не в мен, а в дълбините на душата ми и търси отговори, които непонятният за него вербален свят не му дава. Имах усещането, че въпреки целия хаос, който създава, това дете търси ред, търси структура и правила, по които да се хване като по парапет, за да изкачи стълбицата на собственото си развитие.

И тогава усетих онова чувство, което трайно и безрезервно ме свърза с това дете. Усещането, че не знам какво и как точно ще правя, но ще намеря подход и ще му помогна. Обходих в мислите си средата, ресурсите, педагогическите подходи… съпоставих с всички терапевтични методи и техники, които познавах, както и тези, на които тепърва се учих. Нещо ми липсваше. Всъщност, много неща ми липсваха! Но въпреки това бях сигурна в едно – че никога, никога няма да го завържа за стола!

Помня и първия ден, в който той беше в групата ми – Терапевтична група в Монтесори среда във Фондация „Карин дом“, Варна. Помня собствените си тревога и безсилие, но помня и ентусиазма, който ме беше обзел – така ми се искаше да взема най-сложния казус и да го опростя… Това и направих, реших да опростя нещата… Поне на ниво контакт с детето! Погледнах го, пристъпих към него и хванах ръката му, а той не отклоняваше дълбокия си поглед от мен. Заведох го в къта за почивка. Помълчахме, милвах ръката му, после го погледнах и казах: „Слави (така ще го нарека), ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“. Това дете вероятно не разбираше думите, поне не говореше… Но в безсилието си, аз бях убедена, а и до ден днешен (въпреки че работя по система за комуникация чрез размяна на картинки PECS и съм убедена в необходимостта и ефикасността й), аз вярвам, че той не разбра думите ми, но интуитивно по детски усети посланието ми и се довери на добрите ми намерения.

И започнахме. Два пъти седмично индивидуални сесии с него провеждаха психолог и логопед. Два предиобеда с него работехме в групова среда. Рехабилитаторът, водещ сутрешната терапевтична гимнастика на групата, ме обучи как в най-тежките афективни кризи да правя на Слави релаксиращ масаж. Прилагахме и други техники, които балансираха енергичността в движенията и импулсивността в поведението му. Беше трудно. Беше ужасно трудно. Освен принципите, подготвената среда и материалите Монтесори, в групата прилагахме и редица други терапевтични методи. Майка му продължаваше нашата работа в домашна среда. Срещахме се с учителите му, със социалния асистент, обменяхме идеи, уеднаквявахме подходи…

Признавам, на моменти, когато разпиляваше всичко от рафтовете по пода, когато хвърляше предмети към други деца, или когато ме удряше и се страхувах за безопасността на децата и за своята ефективност в групата, ми идеше да крещя или да напусна стаята, но никога не го направих! Намирах начин и сили да направя другото, човешкото – често хващах ръката му, навеждах се до неговата височина, улавях дълбокия му питащ поглед и казвах: „Слави, ти си добро дете! И аз вярвам в теб!“.

Вярвам, че преди да бъдеш добър терапевт, е необходимо да си добър човек.

И да вярваш в децата, в онова зрънце добро, дадено им изначално. Онова добро, което ще ги мотивира да попият всички поведенчески стратегии, на които ще ги учиш посредством сложните терапевтични подходи. Защото децата усещат – те или те приемат и ти се доверяват, или не.

Със Слави работих по-малко от две години, после случая поеха други колеги. Идвайки от програма "Ранна детска интервенция", преминавайки от Групи за игра към различни терапевтични услуги в ЦСРИ (Център за социална рехабилитация и интеграция), той и майка му прекараха общо около 5 години от живота си в семейството на „Карин дом“. Пет години, изпълнени с отчаяние, тревоги, безсилие, трудности, премеждия, вяра, надежда, сила, любов, учене, работа, много работа и основно игра.

Защото това, което ние наричаме ТЕРАПИЯ, за децата е ИГРА. Всъщност, ние психолозите в Карин дом не работим с „говорене“, както си мислят много хора, ние работим с ИГРА. Играем, много играем с децата. Специални, предварително подготвени, обмислени игри, които развиват двигателните и функционалните умения, качествата на внимание, концентрация, мислене, въображение, памет, подобряват очния контакт, комуникативните и речевите умения; игри, които подобряват умението за себеусещане и самоконтрол на поведението; игри, които развиват у децата умението да разбираш своите и чуждите емоционални състояния…

В такива моменти, при подобни срещи с вече приключили случаи, обикновено поздравявам родителя и детето, прегръщаме се и дълго, дълго си говорим за преди и сега. Те разказват за напредъка си. За местата, които сега посещават, как се справя детето. Споделят актуални трудности и проблеми. Смеем се и понякога плачем.

Те не ме видяха. Аз стоях отстрани и безмълвно наблюдавах. Понечих да тръгна към тях, да им се обадя, да поговорим. Направих една крачка, но се спрях. Беше излишно. В такива хубави моменти миналото трябва да мълчи. Погледнах за последно към гордо кротко крачещия в училищната си група „Отличник“, погледнах към спокойната, уверена, щастлива майка и замълчах. Замислих се за силата на времето. По-скоро за силата на НАВРЕМЕННОТО, незакъсняващо терапевтично въздействие.

Мисля си какво би се случвало със Слави сега, ако преди седем-осем години майка му беше повярвала на: „Момченцата проговарят по-късно, не се безпокой!“, „Буйничък е, какво от това, дете е, ще го израсте!“ или „Хайде, хайде, като тръгне на детска градина, там ще го оправят!“, или пък „Те нас навремето все по учебник са ни следили развитието, децата са различни!“…

Замислих се какво би се случило със Слави, ако вместо в нашия град се беше родил в някое малко населено място, кой би забелязал затрудненията в ранното детско развитие, кой и как би насочил майката и най-вече къде? Щеше ли Слави днес да е отличник, или тепърва в трети клас щеше да се учи да чете, или може би все още нямаше да е проговорил? Щяха ли някъде да го връзват за столчето, за да участва в съвместна дейност, или може би щеше да обикаля безцелно и свободно някоя стая само и само да не пречи на другите деца? С неовладяната двигателна активност и с тази неразвита жажда за контакт и знание, ако ги нямаше добре обучените специалисти, които да приложат всички тези отдавна познати в развитите страни терапии?

Другото, което се питам е, какво ли би се случило с децата на България, ако навсякъде, във всеки град, във всяко село, има добре обучени специалисти по ранно детско развитие, които да откриват затрудненията навреме, да информират родителите адекватно и да ги подкрепят в подпомагането и стимулирането на детското развитие с надеждни терапевтични подходи, доказали ефективността си… Тогава си казвам – ДАНО! 

Тази история от практиката на Виргиния Василева и публикувана в Национална мрежа за децата, ни изпратиха, а ние споделяме с вас. Защото понякога и децата, и родителите имат нужда от някого, който да им помогне да преодолеят трудностите. Виргиния е детски психолог и сетифициран психотерапевт и работи с деца и семейства от 10 години. Тя е част от екипа на Фондация "Карин дом" - Варна, където помага на деца със затруднения в развитието, поведението и социалното включване.

Прочетете още:

Слънчевото семейство на Силвена

Какво може Микаела

Никола - един запален рокаджия с ДПЦ

Автор: Мария Пеева

Сред всички теми, за които майките обичат да спорят, има една, която не разбирам. Кърменето. Как може точно кърменето да е повод за безкрайни спорове и нападки?

Преди 25 години родих първия ми син. Тогава майките се спасявахме поединично и се учехме на родителство в движение. Досещате се защо - просто нямаше форуми и майчински групи. Имаше книгата на д-р Спок, имаше педиатърка (една, в кварталната поликлиника - без право на избор), с която да се консултираш, и имаше баби - всички на различно мнение и с различен опит. Освен това имаше малки групи с колички в парковете и градинките, които намирахме случайно, с някои си допадахме, с някои - не. Но такива спорове и пререкания не е имало. Не само за кърменето, по никоя тема. Защото едно е да седнеш пред компютъра и да излееш тежки думи към невидим човек, някъде там в пространството, и съвсем друго да застанеш пред този човек, тази майка, със същите дълбоки кръгове под очите като теб, със същата притеснена усмивка, която прегръща със същата обич като теб малкото си вързопче, и да й кажеш, че нищо не разбира, или не става за майка.

И така преди четвърт век, по едно и също време бременеех с братовчедка ми и с една съседка. Те бяха моята майчинска група с Теди, първия ми син. Не помня като бременни да сме обсъждали кърменето. Говорихме си за болници, за раждането, за разни страшни неща, които сме чули тук и там, и обсъждахме високите цени на памперсите, които току-що бяха навлезли на българския пазар и бяха безумно скъпи. Но и трите приемахме кърменето като нещо нормално. Не сме се измъчвали от притеснения ще имаме ли кърма, или не, колко време трябва да кърмим, с режим или без, кога ще спрем нощното кърмене и дали изобщо е редно. Дори не сме се досещали, че има такива теми за обсъждане.

Братовчедка ми роди първа, раждането мина леко, изписаха я и… получи мастит. Беше някакъв ад. Бабините лекове не помогнаха, нямаше никаква компетентна помощ, нямаше консултанти по кърменето, нямаше дори лекар, който да даде адекватен съвет. Накрая се наложи се да я цепят, да взима купища лекарства, премина през истински кошмар. Но някак успя да се възстанови и продължи с кърменето. Вероятно всичко това можеше да й бъде спестено, ако имаше поне една консултантка или акушерка, които да й обяснят разни елементарни неща. 

После роди съседката ми. Там пък бебето не поиска да засуче. Малкото сладко човече просто отказваше и заспиваше на гърдата. Спря да наддава. Лекарката й каза - давай шишето. Вероятно не беше права, но в онези времена беше така. За жалост и до днес има лекари, които често дават неадекватни съвети. Към тях трябва да се насочат кампаниите за кърменето, не към майките, които са достатъчно объркани от противоречивите съвети на различните специалисти и вината, която изпитват, ако нещо не се получи. Когато лекарят ти каже - "детето не наддава достатъчно", нормално е майката да се притесни. Никак не върви да я затрупваме с противоречиви послания - от една страна вярвайте на лекарите, от друга - информирайте се от интернет. Мили специалисти по кърменето, работете най-напред с лекарите, защото ако те не са наясно с препоръките на СЗО, няма как да го очакваме от майките. Но да се върна на моята история. Дотук имаме едно кърмене с големи проблеми и едно преминаване към шише - заради вероятно погрешната лекарска препоръка. Дойде и моят ред да кърмя.

Аз извадих късмет, нямах почти никакви проблеми. Физиологично тялото ми се оказа идеалното тяло на кърмачка, с канали като “магистрали” (така се пошегува една мамоложка след време), по които млякото се стичаше на широки струи в устенцата на бебето без никакви усилия от негова страна. Чист късмет. Нямам грам заслуга за това и това не ме прави по-добра майка от другите. Прави ме майка, на която й е една идея по-лесно, защото си спестява време и усилия да приготвя адаптираното мляко. И средства също. В онези времена препоръчваха ранно захранване от втория месец, сокчета и какво ли не, и аз следвах тези препоръки. Но тайно си кърмех на поискване. Не можех да понеса рева на бебето, нито денем, нито нощем. След години се оказа, че това бил правилният начин. Да следваш интуицията си.

Какво искам да ви кажа с това? 

И трите деца, за които ви разказах по-горе, пораснаха живи и здрави, големи мъже са вече. И с кърмене, и с проблемно кърмене, и с адаптирано мляко, си минаха по своя път на израстване. Не се повредиха, не се разболяха, не станаха гении или атлети. Може би щяха да станат, но с други гени, не с други майчини гърди.

Моят син вече има дете, което все още е на гърдата на майка си. И са толкова мила картинка. Благодаря ти, Ася Демирева, за адекватните съвети и подкрепа, които оказа на снаха ми, млада и неопитна като мен с първия ми син, неин настоящ съпруг. 

Днес е по-лесно да се кърми, защото е по-лесно да намериш помощ при нужда.

Но е и по-лесно да се обижда и напада, защото в социалните мрежи всяка майка иска да е по-добра от другите майки. 

Какъв е смисълът от тази битка?

Кърменето е лек и естествен процес. Няма по-лесен начин да си гледаш детето, няма и по-полезен. Природата го казва, не лекарите, не майките, не бабите. Но понякога се учи трудно, понякога има физиологични проблеми или детето не иска да суче, или кой знае какво още. Не се случва често, но се случва и е възможно да се е случило точно с вас. Потърсете помощ, адекватен съвет, опитайте се. 

А ако не става, здраве да е.

Детето на майчина кърма е също толкова обичано, колкото детето на адаптирано мляко. В крайна сметка това е най-важното. В битката за кърменето победители няма, няма и победени. И всички сме най-добрите майки за децата си.

Ако не ми вярвате, попитайте ги, само малко да пораснат. :)

Препоръчвам ви да прочетете и това Писмо до майката, която не кърми детето си. Ако вече сте на етап "захранване", може би ще ви е полезна тази статия на Мария Нориега за захранването, водено от бебето. 

В тази статия от миналата година ви разказвам какво е кърменето за мен, с четирите ми момчета.

Автор: Зоя Бубичова

Жорката беше най-малкият ми ученик от първи клас, не само на ръст, но и на години. Сложих го да седи на първия чин до прозореца вляво, за да е по-близо до мен, а и майка му така пожела. С майката на Жорката, другарката Георгиева, се познавахме от доста години, още преди да се сдобие с рожба, бяхме колежки от училище, аз дружинен ръководител, тя заместник-директор. Не се харесвахме и чувствата ни бяха взаимни. На нея ѝ харесваше да следи колегите и да прави доноси в Партийния кабинет и там да ни викат за справки. След време аз се преместих в друго училище и контактите ни приключиха. От колеги обаче разбрах, че Георгиева е станала майка на четиригодишно момченце, осиновила го с връзки. Дала му ново име Георги, на баща си го кръстила.

В един прекрасен ден срещам др. Георгиева, хванала за ръка сина си, смугло малко момченце с черна косичка и очи, досущ нея... майка и син. Спира се пред мен и ме заговаря, казва, искам той да учи при теб, в твоя клас. Аз не мога да повярвам, мисля си, правилно ли чух, тя, която ме донасяше и клеветеше, искаше аз да уча сина ѝ. Да, повтори тя, той е палавичък и искам ти да го учиш.. Съгласих се. Записахме детето в моя клас и започнахме да се учим на четмо и писмо. Малкият ми ученик бързо се научи, беше схватливо дете. Беше обичливо дете и бързо се сприятели със съучениците си, заедно тичаха и играеха навън. Ето, че дойде време да пишем писмо на дядо Мраз и всяко дете да си каже желанието. Жорката много беше слушал и си поръча пушка... На другия ден, обаче, майка му смени поръчката, каза, че искал пенал... Аз пак го попитах какво точно иска, а детето през сълзи отговори... пенал (кутия за моливи). И така посрещнахме дядо Мраз, после баба Марта и дойде време да преминем във втори клас. Жорката беше отличник и оправда очакванията на майка си. 

Мина лятната ваканция и на 15-и септември детският глъч пак огласи училищния двор! Цветя, балони и усмихнати лица! Колко бяха пораснали моите деца само за едно лято! Само малкият Жорка не беше дошъл... Чинът до прозореца вляво остана празен и на следващия ден. Какво ли се е случило? Качих се да кажа на директорката, че Жорката не идва на училище и тя с неудобство ми каза, че детето е преместено в другото училище. За нас, учителите от малкия град, такова местене беше израз за недоволство... нещо не е наред .. уж с другарката Георгиева заровихме томахавката в името на детето. Директорката нищо повече не каза. Аз продължавах да се измъчвам от затъмнението, в което се озовах. Един ден срещам майката на Жорката, опита се да ме заобиколи, но аз я спрях. Питам, защо премести детето? Без притеснение ми каза, беше много привързан към теб, само за тебе говореше, затова!!! Останах без ума и дума, не успях да реагирам. На Жорката дори това му беше отнето, да обича първата си учителка. 

След време колежката по физическо възпитание ми каза, знаеш ли, каза, че твоят Жорка всеки ден идва до нашето училище, качва се на оградата и гледа децата! Пак ми прилоша, милото дете идва да види другарчетата си, идва да търси контакт с нас. Нищо не можех да направя, Тя беше майката. Минаха няколко години и колеги ми разказаха как моят Жорко отишъл в едно малко заведение, близо до моя дом, скрил се и понеже е дребен, успял да се скрие добре и не го забелязали. Прибрал парите малкият и като се опитал да излезе навън, алармата се включила и полицаите дошли да го приберат. Месеци по-късно майка му го върна в дома, отказа се от него... не искала да отглежда крадец вкъщи. 

Може би са били минали два випуска оттогава и един ден си спомням как моята директорка влиза в учителската стая, идва до мен и ми подава вестник, обикновен жълта преса и ми показва снимка на първа страница. Снимка на млада жена и момче, с еднакви топли очи и еднакви усмивки. Вгледах се за момент и в момчето познах Жорката. Не чаках покана, прочетох статията на един дъх. Четях, четях и не можех да спра сълзите си, от радост, от мъка, ураган от емоции. Преживявах две съдби. 

Биологичната майка на моя Жорко го родила много млада, разболяла се и я настанили в психиатрия за лечение, а детето в дом. Казва, че никога не се е отказвала от него. След лечението тръгнала да го търси, но резултат никакъв. През това време срещнала човек, омъжила се и родила дъщеричка, но сърцето и продължавало да страда по първата ѝ рожба. Добри хора и помогнали да намери сина си. Дълго пазех вестника, после се загуби, но никога няма да загубя спомена за едно малко дете с пълни с обич очи от първия чин, вляво до прозореца в класната стая...

Прочетете още:

Райчо, който не стана мой

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност

Вижте и как се помага на жените да не се разделят с децата си дори когато им е трудно: Надежда за Надежда

Автор: Ина Зарева

Това са очите на съпруга ми – добри, любопитни, дълбоки, усмихнати, спокойни и обичащи. Устояват на погледа ми, а после отново обгръщат нея. Проследявам как ръката ѝ се слива с неговата - като части от ювелирен пъзел. Поглеждат ме леко смутени, преди да се потопят в онова бълбукащо тяхно море – на разговори, смях, музика и на обич. Тази хрупкава и мека, сочна и изпръхнала, твърда и пухеста тяхна обич.

Чаках този момент. Готвех се дълго за него. Мислих го, сънувах го, раждах го, плачех го, рисувах го, написвах го, а после го изтривах и започвах отначало. 

Годините се търкаляха като преяли и гушливи панди пред очите ми, а аз се утешавах с усмивките им и триех ли триех образите пред очите си. Има време, казвах си, има много време. Все още аз съм и любовта, и приятелят, и смисълът. Няма да ме сменят толкова скоро. Още много панди ще прегърна, преди да ме запокити времето.

И пак зарисувах, заизписвах, заизмислях, замечтавах, заплювах и заклинавах, а накрая отново заплаквах.

Ще ме заболи ли?

Кога ще ми каже?

Ще крещя ли, защото ми липсва?

Ще мълча ли, защото не дишам?

Ще ми стигне ли времето да кажа всичко, което знам, мога и трябва?

Ще бъде ли щастлива колкото мен?

А толкова обичана?

Думите им долитат до мен и ме докосват като пръсти на непокорна вълна. Думи, които някога, някъде чувах за себе си. Думи, на които стъпвах, вярвах и пораствах.

Сега те са за нея.  Всичките. Тя тръсва буйна коса в недоверие, а аз сключвам пръсти зад гърба си, прибирам сълзите, укротявам усмивката си и изтривам последната, нарисувана в представите ми, картина. 

Тази ми харесва повече от всички останали. Тя е истинска и само тяхна.

Той е подложил длан за основата, тя е изляла всичките си цветове. Той не се е уплашил, тя е изплела рамка. Той е преливал нежно багрите, тя е внесла стихията си. Той я е закачил на най-високото, тя е провесила лъч. 

Ликуват двамата под дъга от смях и дъжд от цветове. В шепите им е целия свят, в очите им е морето. 

Не боли. Не плача. Не се страхувам. 

Не ревнувам, не страдам, не заклеймявам.

Останали са думите ни –  и казаните и премълчаните. Впили са се някъде, бодели са и са милвали. Кънтели са и са шепнели. Но са били там – живи и парещи – и са останали.

Сега добрите очи на съпруга ми сияят от възмъжалото лице, а аз им се усмихвам в отговор. Тя идва при мен, прегръща ме и ми прошепва най-важните думи на света. После двамата затварят вратата зад себе си. 

- Той е добро момче! - въздъхва съпругът ми, а ръката му се слива с моята - като части от древен пъзел.

- И ти си добро момче! - смея се аз и го водя към брега.

Там, където вълните целуват прощално пясъка. Там, където мидите се трупат като бели спомени, а солта само се преструва, че плаче. Там, където дъщерите порастват и излитат с влюбени момчета, които устояват на погледа ти. Там, където твоето 17-годишно аз наднича изпод водната пяна и ти намига съзаклятнически. Там, където хоризонтът на живота ти изглежда все по-наблизо, но всичко е наред, защото си чула най-важните думи на света:

- Щастлива съм, мамо!

Прочетете още:

Нещичко за любовта

Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение