Автор: Вени Николова-Миронова

Една година. 

Преди година по това време усещах... страх. Сковаващ страх.

Егоистът в мен беше в паника, че трябва да се грижи за нещо по-живо от кактус (с който не винаги се беше справял добре).

Бохемът в мен ронеше горчиви сълзи над чаша безалкохолна бира, като рисуваше апокалиптични картини на тъмен зандан, от който нито ще излизаме, нито ще ни дават да пием вътре.

Пътешественикът беше стегнал два куфара до вратата и не спираше да мърмори -" И как така бебе, и кой ме е питал, и къде ще ходим с това бебе?!? До парка? Напускаааам".

Поспаливото ми аз направи няколко ритуални опита да проспи бременния си живот, докато беше в дълбок шок и истерия, че ще спим пак след… 18 години.

Философът в душата ми не спираше да блъска глава над въпроса защо и как ще се наложи да пораснем. 

Четящото ми аз отказваше да си пълни главата с бебешки глупости. 

Изобщо ни една част от мен не беше нито готова, нито съвместима с идеята" бебе".

До майката, която се крие в банята

А после... 

После се оказа, че нищо не сме разбирали от бебета :) 

Оказа се, че сме пропуснали най-важната част, която всичките ми аз вкупом осъзнаха - че всъщност не раждаме, всъщност прераждаме част от себе си. 

И в ръце държахме не просто бебе, от тези, дето хората говорят за тях, а нашето бебе.

Поспаливото ми аз се влюби в това спящо и топличко създание и се гушкаше с него до обяд. 

Пътешественикът намери в новия пасажер много нови поводи за приключения и причини да посетим и нови, и стари места, и с кеф стяга още един малък куфар (само куфарът му е малък, не целият багаж:). 

Бохемът беше в еуфория, че не спря да излиза, срещна нови страхотни хора и си пие винце на терасата. 

Егоистът се научи да сменя памперси и да бърка домашни пюрета, но беше щастлив, защото това не беше просто бебе, беше си егоистично нашето бебе. 

Оптимистът си приписа заслугите, че нашето бебе е едно такова усмихнато и яко. 

И не, не се наложи да пораснем, напротив, нашето бебе ни даде 1001 причини и извинения да се връщаме в детството, да гледаме през неговите очи и да откриваме всеки ден заедно. 

Та всъщност, вероятно още не съм готова за бебе по принцип… 

Но дефакто съм егоистично влюбена в нашето позитивно, усмихнато, поспаливо, пътуващо, обичащо малко бохемче, защото се оказа, че ТО всъщност съм АЗ, и АЗ всъщност е ТО.

Вижте още:

Синът на моя син

Плевел и плява