Автор: Мария Пеева

Днес водата на нашия плаж за първи път не ме прегърна ласкаво и топло. Не само беше охладняла към мен, а и ми плисна една вълна в лицето, все едно вече иска да ме отпрати. Лятото си отива, казах си, а аз не съм готова да се разделя с него. Искам още. Когато се прибрахме вкъщи, седнах и си прерових летните истории и снимки във фейсбук. И ми стана едно такова весело. Надявам се да усмихна и вас с нашите смешки.

Сексуална дискриминация:

В моето семейство всички плуват по-добре от мен, но никой освен мен не плува добре по гръб. Аз мога да лежа с часове по гръб във водата, мога даже и да заспя. Пеев много го е яд, защото той не издържа по гръб и пет минути.

Днес докато ми натякваха колко по-добре плуват от мен, аз му напомних този дребен факт, а той ме отряза:

- Това е, защото имаш шамандури.

Алекс веднага:

- Къде, къде са шамандурите?

Баща му:

- Ами виж как шамандурите я държат над водата. 

Алекс:

- Абе, тате, не се казват шамандури! Това са сиски!

Така и не ми признаха, че се справям по-добре. Било физиологична особеност на женския пол.

Казах им, че са сексисти и възмутено отплувах надалеч от тях. По гръб.

Пак на плажа с Алекс:

- Мамо - казва 6-годишният ми всезнайко - гледам, че някои жени имат черти на корема.

- И аз имам - отговарям - това е, защото сме раждали бебета.

- Ама не като твоите. - пояснява той - черти от мускули.

- И някои мъже имат - уточнявам аз. - ако искаш, като станеш голям, ти също можеш да имаш черти от мускули. Можеш да ходиш на фитнес и ще имаш много мускули.

А Алекс ме поставя на място:

- Ти и сега можеш да ходиш.

 След което разказвам на Иван тази случка, а той не е съгласен:

- Много малко жени имат мускули на корема.

Аз споря:

- Не е вярно, колкото жени толкова и мъже.

А той:

- ОК, покажи ми поне една.

Оглеждам се и в този миг се задава една великолепна мацка с дълги руси коси, вързана на коремчето тениска, под което изпъква красив релеф над късите дънки. Красота! Показвам му я тържествуващо, макар и дискретно отдалеч.
Иван се заглежда, после се обръща ухилен до уши към мен.
- Меро, това е мъж.
И наистина мъж беше.

Мислех да се снимам, ама нямам черти от мускули. Това ще остане за другото лято.

Алекс - философ

С Алекс, който приключи с градинката, си прекарваме заедно дните до края на ваканцията. Не знам как ще ви прозвучи, но имам чувството, че това дете не го познавам добре. Винаги съм го виждала като палаво хлапе, отворено, все да се разправя за нещо с братята си или с нас. А сега откривам у него неподозирани мисли.
Вчера например си говорихме нещо за хората, как остаряват и някой ден умират и на близките им е тъжно. Да, тежка тема е, той я започна, аз не обичам да отклонявам тежките теми, защото никога няма подходящ момент за тях - животът просто се случва и не пита дали вече сме готови за него. Затова питат ли ме - отговарям.
И така, докато обмислям какво точно да отговоря за смъртта, Алекс ми казва:
- На хората им е тъжно, че някой е умрял, но животът никога не свършва, нали, мамо? Някой умира, но вече се е родил друг и така отново и отново, завинаги. И това е много хубаво, нали?

Да, определено мисля, че е много хубаво и освен това мисля, че синът ми с всичките му палавости и щуротии, е едно много хубаво дете.

Алекс за брака:

На плажа Алекс се запозна с едно мило момиченце на име Рая. И двамата палави, паснаха си идеално. На връщане обаче се замисли.
- Някой ден, мамо, като порасна и ще си водя бебетата тук, както Теди и Яна водят Бобчо. Може ли?
- Може, разбира се.
- А Александра?
- Коя е Александра?
- Александра от градината. Нали ще се женя за нея?
- Е, може, разбира се! Как няма да я доведеш, нали е майка на бебетата ти.
Алекс доволен. Мисли още.
- Обаче ако Рая е на плажа, не знам Александра дали ще я хареса. Май няма.
- Ако си женен за Александра - пояснявам аз - тя със сигурност няма да иска да се заиграваш с Рая на плажа.
Алекс мисли още малко.
- На колко години трябва да се оженя?
- Няма правило, на колкото искаш.
- Е, значи може да се оженя на 80. - заключи Алекс и се успокои.

Детето на баща си:

Алекс беше на кварталното игрище с другите деца. Някой съсед му казал:
- Абе, ти много хубаво риташ. Да не си детето на Иван?
Алекс разказа на баща си, който остана много доволен и заяви:
- Значи вече няма да ти казвам Алекс, а ДЕТЕТО НА ИВАН. Даже може и на братята ти така да им казвам, хем да не ви бъркам имената.
А Алекс му каза:
- Аааа, не. Само на мен. Само мен ме познаха, че съм твой.

След което разказвам тази смешка на един приятел, а той:
- Дано сега някой да не познае другите ти деца.

Семейните игри:

В началото на лятото един дъжд, от тези, които се изливат изведнъж като душ, ни свари на разходка и побързахме да се скрием в приятно кафенце с десетина маси, почти всички заети, та седнахме на една с високи столове. Поръчахме за момчетата фреш, за нас кафе, всичко точно, децата - щастливи, че са на маса за “големи”. На втората минута Алекс обърна масата. Сервитьорката мила, засмя се, забърсахме, хората заеха малко по-безопасна позиция спрямо нашата тайфа, поръчахме нови сокчета и кафета. Момчетата изпиха соковете за две минути и поискаха да си ходим или телефон. Няма телефон, баща им казва, дайте да играем на нещо, докато спре тоя дъжд. На какво да играем? На държави.

- Босна и Херцеговина!

Алекс:

- Какво, какво те боцна?

Стигнахме до В.

Алекс - гордо: 

- Великобритания.

Коко мисли, мисли и накрая го измисли:

- Велика Македония.

Мисля, че ако г-н Пендаровски знаеше това, непременно щеше да почерпи Коко сладолед.

Но през лятото имахме и сериозни теми за разговор. 16-годишният ми за първи път беше на работа, а междувременно на плажа 11-годишният се замисли за бъдещето си:

- Чудя се какъв да стана като порасна - единият вариант е барман на плажа, другият - магистър по изкуствата. Мамо, ти била ли си в колеж?

- Да, английска филология завърших. То е почти като барман на плажа.

- Ама магистър ли си, или баклавар? (Произнася го като производно на баклава, с ударение на последната сричка.)

- Магистър.

- Ехааа. А защо не си станала професор?

Баща му се намесва и отговаря:

- Защото вие взехте да се раждате един след друг и малко не й остана време.

Коко:
- Е, аз ще стана вместо теб. Ще стана професор по изкуствата, а през лятото ще съм барман на плажа.

Добре ми звучи на мен като перспектива.

Имам и от какво да се оплача - диетата ми се провали тотално:

След вкусотиите на Гърция и лакомствата на Турция една българка се качи на кантара и не остана доволна.

Връщам се към добрите хранителни навици, което означава, че вечерята ми е парче запечено сиренце и чаша бяло вино.

Сервирах им на моите висококалорични, тлъсти “мак&чийз”, каквито обичат, и си сложих моето диетично сиренце по средата в миниатюрната му тавичка, все пак да опитат и те, ако някой случайно прояви любопитство. 

Докато отида да си взема чиния, сиренето ми го нямаше. Много им харесало, да правя и на тях вече.

Това е тъжната истина, никаква подкрепа няма за една майка на диета. Добре че поне виното никой не ми пие. 

Засега.

И на следващия ден:

Нали помните, че ви казах как кантарът онзи ден ми направи забележка и пак съм на диета? И децата ми изяждат диетичните неща и никаква подкрепа не усещам?

Но това не е всичко! Чета тук една книга, за мъжа ми я купих, той обича такива за оцеляване, но както и да е, така се случи, че аз я подхванах.

И както си я чета, гледам Алекс не си изял кексчето за закуска, а то едно такова мило кексче, с една огромна глазура, почти необлизана, седи на масата и плаче, че ще бъде изхвърлено в кофата и пренебрегнато ще си отиде, ей така без никакъв смисъл в краткия си еднодневен живот.

И така ми дожаля за това кексче значи, а и книгата ми повлия.

Исках да ви кажа, че културата и диетата не вървят добре в комплект.

Изобщо беше интересно лято, с всякакви емоции. Фройд избяга и го намерихме. Видяхме Истанбул и Мадрид. (може би е правилно да напиша - видяхме “Ливърпул” в Истанбул и Мадрид). Сдобихме се с чичо - братът на мъжа ми, когото малките ми синове изобщо не бяха виждали на живо.

Бобчо най-после проходи, при това на рождения ден на дядо си! А най-важното е, че от болестта му няма и помен. 

Не завършихме продължението на “Писмо до сестра ми”, но много скоро ви очаква изненада. И обещавам да ви хареса.

Сега, докато пиша всичко това, осъзнавам, че всъщност есента не е просто сезонът на лютеницата и печените чушки, а и идеалното време да започнем нови начинания, заредени със сили и енергия от лятото, слънцето и хубавите спомени. Неслучайно учебната година започва наесен, нали така? 

А на 16 септември, освен че момчетата тръгват на училище, пристига и свекърва ми от Канада. Горката Яна, сега вече ще има не само свекърва, а и свекърва на свекърва. А Бобчо ще се запознае с още една прабаба. Голямо гушкане и щипкане го чака. 

Улавям се, че очаквам с нетърпение тази есен и всичко, което предстои. Да, лятото ще ми липсва, ще ми е мъчно за пъстрите рокли, за морето, за пясъка в косите и слънчевите целувки. Но всичко хубаво някога свършва. Така и трябва.

Иначе как ще дойде следващото хубаво?