Превозните средства от моето детство

Автор: Иво Иванов

Балканчето

Култов велосипед от 70-те и 80-те. Всяко българско хлапе имаше Балканче. Абсолютен бестселър. Не че имаше друг избор по онова време, де. Балканчето беше за нас символ на свобода и волен дух - нещо като коня за индианеца. Моето даже го бях кръстил „Илчи“ („Вятър“) като коня на Винету (явно тогава съм бил под въздействието на романите за индианци). Яхвахме балканчетата и отпрашвахме далеч извън пределите на квартала в изследване на непознати територии и правене на забранени неща (като да речем, къпане в гьоловете край река Искър). Или пък ги подпирахме на бордюра – да са готови да се метнем на тях, когато крадяхме джанки и ранозреещи череши. Разбира се, разчитахме и на бързината на краката си – както оня път, когато викахме духа на Дама Пика в ужасно тъмното мазе на Емил. Тогава обаче вместо Дама Пика ни се яви Бай Ангел – дядото на Емил. От плът и кръв и с пръчка в ръка, така че трябваше цялата тайфа спиритуалисти да се изпарим яко дим.

Когато излезе филмът „Банда BMX” толкова се бяхме запалили по него, че потрошихме балканчетата, а и себе си, докато изпълняваме същите каскади като онези от филма по улиците и тротоарите на квартала. Не остана нито едно здраво колело или неожулено коляно след тоя велик филм. Това е то истинското кинематографично изкуство - да те боли от него, та чак кръв да тече! Оттогава съм сменил много колела – със скорости, с дискови спирачки, с незнамсикакви си амортисьори, но синьото ми балканче, купено от ЦУМ, ще остане завинаги в сърцето ми, защото е първото ми колело и с него са свързани толкова детски спомени.

Жигулата на чичо ми

Баща ми не беше шофьор и нямахме семейна кола, но затова пък често се возех на бялата жигула на чичо Благо. Славна беше тая жигула, ходили сме къде ли не с нея. Тая кола, също като чичо ми, имаше характер и можеше да качи баири, пред които и съвременен SUV би се затруднил. Чичо ми Благо беше много опитен шофьор, но потеглянето с ръмжене беше неговата запазена марка и винаги натискаше яко газта - да се чуе, че тръгва! Помня как катерехме поляната към вилата с тая жигула, накачулени всичките, че и багаж мъкнехме. Път нямаше, цепехме през тревата. Стринка ми ужасно се ядосваше и хокаше чичо ми – „Благо бе, не мъчи колата, спри да слезем, чуваш ли!“ – „Никой няма да слиза! Давай Маруся, давай моето момиче!“ - И Маруся ревеше като ранен тигър, но изкачваше победоносно баира.

С тая кола ходехме и на море. Как сме се побирали две семейства вътре, не знам, но то по онова време автомобилите, домовете и сърцата на хората бяха мнооого по-широки, отколкото сега. Беше съвсем обичайно две семейства да отидат заедно на къмпинг, пътувайки в една колата, с щайга домати в краката и с телевизор в скута на пътника до шофьора.

На мен във всеки случай не ми беше некомфортно тогава, много си ми беше добре даже. Тръгвахме много рано сутринта, около 4 часа, защото тогава не беше като сега – пътуваше се дълго до морето. Пренасяха ме полузаспал на задната седалка и ако щете вярвайте, но и до днес още помня ясно миризмата на кожената тапицерия в ранната лятна утрин. С това свързвам възторга, радостното вълнение, нетърпеливото очакване на нещо хубаво – те миришат на кожената тапицерия на стара жигула.

Чичо ми обявяваше състезание кой пръв ще види морето. Разбира се, като най-малък, винаги аз го забелязвах пръв!

Сега, като пътуваме със семейството ми, аз съм този, който обявява състезание кой пръв ще види морето и настават спорове и караници на задната седалка по този въпрос. Трудно е да се излъчи победител.

История с орех

a4cd28d67a388a90d27568a07a2f27e2 XL

Правителствената „Чайка“

Майка ми била красавица като млада и веднъж докато крачела със стройните си крака покрай столичен булевард, нарамила на ръце мрънкащия ми брат, край тях спрял шофьор на „Чайка“ – сещате се, това са онези огромни съветски лимузини, в които навремето се возеха само отговорни партийни другари, при това много отговорни. – „Другарко, да ви закарам донякъде?“ - предложил любезно младият шофьор. Брат ми, естествено, ревнал, че иска да се повози, та в крайна сметка след кратко назландисване се качили в колата. Тая митична супер просторна Чайка с пердета и килими вътре аз не съм я виждал, но като бяхме малки, брат ми, който е с 6 години по-голям от мен, ме дразнеше как се е возил на нея и украсяваше описанието й с подробности, измислени от него, та се е врязала ярко в паметта ми. Също както се е врязало трайно и онова изяждане на смесени равни количества сол и захар, за да се науча да правя балончета с дъвка. Не можех да правя такива балончета (и досега не владя това ценно умение) и брат ми ми довери след много молби от моя страна, че за да се науча, трябва да смеся една лъжичка сол и една лъжичка захар и да ги изям. Бил съм достатъчно малък и глупав, за да му повярвам. Но има и по-тежки случаи – на една приятелка брат й взел всичките й спестени от сурвакането пари под предлог, че му трябват за много важна и благородна кауза – спасяването на робинята Изаура.

Мерцедесът на комшията

Съседът отсреща, чичо Драгомир, беше търговски представител в Унгария и имаше страхотен черен мерцедес, който днес сигурно би струвал цяло състояние. Тапицерията на седалките беше с леопардов десен и аз по онова време вярвах, че е от истинска леопардова кожа. На задното стъкло имаше от ония кученца, дето си поклащат главите и този финален детайл от интериора беше белег за върховен лукс и шикозност в моите детски очи. Тоя мерцедес се гледаше като писано яйце и стоеше в гаража почти през цялото време – изкарваше се само през уикенда, за да се насапуниса и измие старателно от покрива до гумите и след като изсъхнеше на слънцето, отново се прибираше в гаража. Чичо Драго, който иначе беше много благ човек, много се сърдеше, ако уцелим с топката мерцедеса, докато той изпълнява този сакрален неделен ритуал с измиването на колата.

Западната кола на приятеля ми Доби

Майката на Доби, чието пълно име е Доброслав, беше българка от квартала, омъжена за германец и всяко лято семейството й прекосяваше с кола разстоянието от Бохум до София, за да прекарат лятната ваканция у семейството на сестра й. Колата им беше нищо и никакво маломерно Мицубиши (аз все го бърках с Мицибуши), но децата от квартала бяхме направо запленени от това возило, тълпяхме се около него и цъкахме с езици. Тази западна (макар че всъщност беше източна) кола беше първият ни допир с прогнилия западногермански капитализъм – ретро-мерцедесът на комшията не се броеше за западна кола.

Прогнилият капитализъм обаче ухаеше страхотно на Ariel и много ни харесваше. Ето друга миризма от детството, която съм запомнил – дрехите на Доби миришеха трайно на немски Ariel. Доби ни носеше дъвки и разни немски лакомства, на които колекционирахме скъпоценните опаковки, и всички му се подмазваха, което още тогава много ме дразнеше, защото от малък съм отявлен антиконформист и това ми е навличало много бели.

Доби много обичаше боза – горките германци, имаха хубави дъвки, бонбони и шоколади, но пък си нямаха боза. Тоест нямаше как немските деца да влязат в немска сладкарница с уестърнската походка на Джон Уейн и да отронят през зъби на продавачката – „Една боза от 6!“ (За непосветените – наливната боза тогава струваше 6 стотинки).

След години, когато Мицибушито се поизбуши, го смениха с Мерцедес, но вече бяхме по-големи и тази нова придобивка не ни впечатляваше. Мерцедес бяхме виждали и преди.

Лято без родители

18372a9dcced8d7110e2e800fab5ea12 XL

Тролей N 3

Това бяха онези синьо-бели шкоди с кръгли фарове – много отдавна няма такива по софийските улици. Тройката, известна още като „синята стрела“, беше истинска градска легенда – дълго чакан като месия и винаги пълен. Прътовете на „стрелата“ често падаха и шофьорът нахлузваше мърляви ръкавици и слизаше да ги закачва за жиците, псувайки цветисто. Този тролей имаше огромен принос за социализацията на социалистическите граждани – от дългото му чакане по спирките хората се заприказваха и общуваха активно, а качили се вътре, още повече се сближаваха, особено когато шофьорът набиеше рязко спирачки някъде след „Сан Стефано“.

С тоя тролей чакахме да дойде Норчето и да ни донесе вълшебния пръстен на Арабела. Отвисяхме си на спирката при сладкарницата, като през цялото време превъртахме и пренареждахме в главите си списъците си с желания. Помня, че аз исках кон – той беше на едно от челните места в класацията ми, наред със супермощен автомобил, мотор, колело Чопър със скорости като на един приятел, дето му го бяха купили от Кореком, и това да стана световноизвестен певец и музикант. Спомням си онова особено гъделичкащо усещане, при което хем знаеш, че това с вълшебния пръстен са пълни щуротии, хем все пак една мъничка част от теб вярва и си леко разколебан. Норчето така и не дойде онази вечер.

Автобусите „Чавдар“

Кой не знае автобуса с марка „Чавдар“, кой не е слушал за него – и певци песни за него пеят. С такива автобуси ходехме на училищни екскурзии и лагери и това беше супер яко преживяване!

Най-ценни бяха местата на задната седалка – избивахме се за място в „ложата“. Най-отпред сядаха само някакви смотаняци, дето им ставаше лошо и повръщаха, та се налагаше от време на време автобусът да спира. Щом потеглехме, започваше нашата шоу програма на колела – имахме си репертоар от песни, сред които, естествено, беше шлагерът „Давай, чиче – ти си цар, мини тоя каруцар!“, с който мотивирахме нашия шофьор да задминава превозните средства в платното ни. Разбирай – всички останали превозни средства по пътя ни. Всяко задминаване биваше придружено с бурни аплодисменти и отделни викове ура. Учителките, естествено, правеха някакви опити да ни усмирят и да ни накарат да сме по-тихи, но за всички беше ясно, че тези опити са обречени на неуспех, поради което и не се напъваха много-много. Еуфорията от пътуването беше неконтролируема. Автобусните седалки бяха, естествено, и сцена на любовни трепети и даже някакви такива детски сватби си организирахме и помня, че някъде преди Габрово ни ожениха с Ирена в автобуса и всички крещяха с пълно гърло „Горчиво“!

БДЖ-то

Имам и жарка история със спален вагон до морето, но тя вече е в графата „За лица над 18 години“ и не се числи към детските приключения и спомени. Споменавам я, само за да не се почувства пренебрегнато БДЖ-то, че го няма в списъка.


Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Денят, в който пораснах

Време назад

Последно променена в Понеделник, 25 Февруари 2019 20:18
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Майки и бащи

Майки и бащи

07 Мар, 2020 Здраве

Не е страх, отговорност е!

Не е страх, отговорност е!

10 Мар, 2020 Истории

Не се дели на три

Не се дели на три

27 Фев, 2020 Истории

Играчка-плачка

Играчка-плачка

27 Фев, 2020 Възпитание

Благородният лъжец

Благородният лъжец

09 Мар, 2020 Истории

52 седмици готвене: Чушки

52 седмици готвене: Чушки

28 Мар, 2020 Кулинарно

Самун хляб, кана вино и ти

Самун хляб, кана вино и ти

23 Мар, 2020 Кулинарно

Карантина

Карантина

20 Мар, 2020 Татко Калоян

С деца у дома

С деца у дома

19 Мар, 2020 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам