Превозните средства от моето детство

Автор: Иво Иванов

Балканчето

Култов велосипед от 70-те и 80-те. Всяко българско хлапе имаше Балканче. Абсолютен бестселър. Не че имаше друг избор по онова време, де. Балканчето беше за нас символ на свобода и волен дух - нещо като коня за индианеца. Моето даже го бях кръстил „Илчи“ („Вятър“) като коня на Винету (явно тогава съм бил под въздействието на романите за индианци). Яхвахме балканчетата и отпрашвахме далеч извън пределите на квартала в изследване на непознати територии и правене на забранени неща (като да речем, къпане в гьоловете край река Искър). Или пък ги подпирахме на бордюра – да са готови да се метнем на тях, когато крадяхме джанки и ранозреещи череши. Разбира се, разчитахме и на бързината на краката си – както оня път, когато викахме духа на Дама Пика в ужасно тъмното мазе на Емил. Тогава обаче вместо Дама Пика ни се яви Бай Ангел – дядото на Емил. От плът и кръв и с пръчка в ръка, така че трябваше цялата тайфа спиритуалисти да се изпарим яко дим.

Когато излезе филмът „Банда BMX” толкова се бяхме запалили по него, че потрошихме балканчетата, а и себе си, докато изпълняваме същите каскади като онези от филма по улиците и тротоарите на квартала. Не остана нито едно здраво колело или неожулено коляно след тоя велик филм. Това е то истинското кинематографично изкуство - да те боли от него, та чак кръв да тече! Оттогава съм сменил много колела – със скорости, с дискови спирачки, с незнамсикакви си амортисьори, но синьото ми балканче, купено от ЦУМ, ще остане завинаги в сърцето ми, защото е първото ми колело и с него са свързани толкова детски спомени.

Жигулата на чичо ми

Баща ми не беше шофьор и нямахме семейна кола, но затова пък често се возех на бялата жигула на чичо Благо. Славна беше тая жигула, ходили сме къде ли не с нея. Тая кола, също като чичо ми, имаше характер и можеше да качи баири, пред които и съвременен SUV би се затруднил. Чичо ми Благо беше много опитен шофьор, но потеглянето с ръмжене беше неговата запазена марка и винаги натискаше яко газта - да се чуе, че тръгва! Помня как катерехме поляната към вилата с тая жигула, накачулени всичките, че и багаж мъкнехме. Път нямаше, цепехме през тревата. Стринка ми ужасно се ядосваше и хокаше чичо ми – „Благо бе, не мъчи колата, спри да слезем, чуваш ли!“ – „Никой няма да слиза! Давай Маруся, давай моето момиче!“ - И Маруся ревеше като ранен тигър, но изкачваше победоносно баира.

С тая кола ходехме и на море. Как сме се побирали две семейства вътре, не знам, но то по онова време автомобилите, домовете и сърцата на хората бяха мнооого по-широки, отколкото сега. Беше съвсем обичайно две семейства да отидат заедно на къмпинг, пътувайки в една колата, с щайга домати в краката и с телевизор в скута на пътника до шофьора.

На мен във всеки случай не ми беше некомфортно тогава, много си ми беше добре даже. Тръгвахме много рано сутринта, около 4 часа, защото тогава не беше като сега – пътуваше се дълго до морето. Пренасяха ме полузаспал на задната седалка и ако щете вярвайте, но и до днес още помня ясно миризмата на кожената тапицерия в ранната лятна утрин. С това свързвам възторга, радостното вълнение, нетърпеливото очакване на нещо хубаво – те миришат на кожената тапицерия на стара жигула.

Чичо ми обявяваше състезание кой пръв ще види морето. Разбира се, като най-малък, винаги аз го забелязвах пръв!

Сега, като пътуваме със семейството ми, аз съм този, който обявява състезание кой пръв ще види морето и настават спорове и караници на задната седалка по този въпрос. Трудно е да се излъчи победител.

История с орех

a4cd28d67a388a90d27568a07a2f27e2 XL

Правителствената „Чайка“

Майка ми била красавица като млада и веднъж докато крачела със стройните си крака покрай столичен булевард, нарамила на ръце мрънкащия ми брат, край тях спрял шофьор на „Чайка“ – сещате се, това са онези огромни съветски лимузини, в които навремето се возеха само отговорни партийни другари, при това много отговорни. – „Другарко, да ви закарам донякъде?“ - предложил любезно младият шофьор. Брат ми, естествено, ревнал, че иска да се повози, та в крайна сметка след кратко назландисване се качили в колата. Тая митична супер просторна Чайка с пердета и килими вътре аз не съм я виждал, но като бяхме малки, брат ми, който е с 6 години по-голям от мен, ме дразнеше как се е возил на нея и украсяваше описанието й с подробности, измислени от него, та се е врязала ярко в паметта ми. Също както се е врязало трайно и онова изяждане на смесени равни количества сол и захар, за да се науча да правя балончета с дъвка. Не можех да правя такива балончета (и досега не владя това ценно умение) и брат ми ми довери след много молби от моя страна, че за да се науча, трябва да смеся една лъжичка сол и една лъжичка захар и да ги изям. Бил съм достатъчно малък и глупав, за да му повярвам. Но има и по-тежки случаи – на една приятелка брат й взел всичките й спестени от сурвакането пари под предлог, че му трябват за много важна и благородна кауза – спасяването на робинята Изаура.

Мерцедесът на комшията

Съседът отсреща, чичо Драгомир, беше търговски представител в Унгария и имаше страхотен черен мерцедес, който днес сигурно би струвал цяло състояние. Тапицерията на седалките беше с леопардов десен и аз по онова време вярвах, че е от истинска леопардова кожа. На задното стъкло имаше от ония кученца, дето си поклащат главите и този финален детайл от интериора беше белег за върховен лукс и шикозност в моите детски очи. Тоя мерцедес се гледаше като писано яйце и стоеше в гаража почти през цялото време – изкарваше се само през уикенда, за да се насапуниса и измие старателно от покрива до гумите и след като изсъхнеше на слънцето, отново се прибираше в гаража. Чичо Драго, който иначе беше много благ човек, много се сърдеше, ако уцелим с топката мерцедеса, докато той изпълнява този сакрален неделен ритуал с измиването на колата.

Западната кола на приятеля ми Доби

Майката на Доби, чието пълно име е Доброслав, беше българка от квартала, омъжена за германец и всяко лято семейството й прекосяваше с кола разстоянието от Бохум до София, за да прекарат лятната ваканция у семейството на сестра й. Колата им беше нищо и никакво маломерно Мицубиши (аз все го бърках с Мицибуши), но децата от квартала бяхме направо запленени от това возило, тълпяхме се около него и цъкахме с езици. Тази западна (макар че всъщност беше източна) кола беше първият ни допир с прогнилия западногермански капитализъм – ретро-мерцедесът на комшията не се броеше за западна кола.

Прогнилият капитализъм обаче ухаеше страхотно на Ariel и много ни харесваше. Ето друга миризма от детството, която съм запомнил – дрехите на Доби миришеха трайно на немски Ariel. Доби ни носеше дъвки и разни немски лакомства, на които колекционирахме скъпоценните опаковки, и всички му се подмазваха, което още тогава много ме дразнеше, защото от малък съм отявлен антиконформист и това ми е навличало много бели.

Доби много обичаше боза – горките германци, имаха хубави дъвки, бонбони и шоколади, но пък си нямаха боза. Тоест нямаше как немските деца да влязат в немска сладкарница с уестърнската походка на Джон Уейн и да отронят през зъби на продавачката – „Една боза от 6!“ (За непосветените – наливната боза тогава струваше 6 стотинки).

След години, когато Мицибушито се поизбуши, го смениха с Мерцедес, но вече бяхме по-големи и тази нова придобивка не ни впечатляваше. Мерцедес бяхме виждали и преди.

Лято без родители

18372a9dcced8d7110e2e800fab5ea12 XL

Тролей N 3

Това бяха онези синьо-бели шкоди с кръгли фарове – много отдавна няма такива по софийските улици. Тройката, известна още като „синята стрела“, беше истинска градска легенда – дълго чакан като месия и винаги пълен. Прътовете на „стрелата“ често падаха и шофьорът нахлузваше мърляви ръкавици и слизаше да ги закачва за жиците, псувайки цветисто. Този тролей имаше огромен принос за социализацията на социалистическите граждани – от дългото му чакане по спирките хората се заприказваха и общуваха активно, а качили се вътре, още повече се сближаваха, особено когато шофьорът набиеше рязко спирачки някъде след „Сан Стефано“.

С тоя тролей чакахме да дойде Норчето и да ни донесе вълшебния пръстен на Арабела. Отвисяхме си на спирката при сладкарницата, като през цялото време превъртахме и пренареждахме в главите си списъците си с желания. Помня, че аз исках кон – той беше на едно от челните места в класацията ми, наред със супермощен автомобил, мотор, колело Чопър със скорости като на един приятел, дето му го бяха купили от Кореком, и това да стана световноизвестен певец и музикант. Спомням си онова особено гъделичкащо усещане, при което хем знаеш, че това с вълшебния пръстен са пълни щуротии, хем все пак една мъничка част от теб вярва и си леко разколебан. Норчето така и не дойде онази вечер.

Автобусите „Чавдар“

Кой не знае автобуса с марка „Чавдар“, кой не е слушал за него – и певци песни за него пеят. С такива автобуси ходехме на училищни екскурзии и лагери и това беше супер яко преживяване!

Най-ценни бяха местата на задната седалка – избивахме се за място в „ложата“. Най-отпред сядаха само някакви смотаняци, дето им ставаше лошо и повръщаха, та се налагаше от време на време автобусът да спира. Щом потеглехме, започваше нашата шоу програма на колела – имахме си репертоар от песни, сред които, естествено, беше шлагерът „Давай, чиче – ти си цар, мини тоя каруцар!“, с който мотивирахме нашия шофьор да задминава превозните средства в платното ни. Разбирай – всички останали превозни средства по пътя ни. Всяко задминаване биваше придружено с бурни аплодисменти и отделни викове ура. Учителките, естествено, правеха някакви опити да ни усмирят и да ни накарат да сме по-тихи, но за всички беше ясно, че тези опити са обречени на неуспех, поради което и не се напъваха много-много. Еуфорията от пътуването беше неконтролируема. Автобусните седалки бяха, естествено, и сцена на любовни трепети и даже някакви такива детски сватби си организирахме и помня, че някъде преди Габрово ни ожениха с Ирена в автобуса и всички крещяха с пълно гърло „Горчиво“!

БДЖ-то

Имам и жарка история със спален вагон до морето, но тя вече е в графата „За лица над 18 години“ и не се числи към детските приключения и спомени. Споменавам я, само за да не се почувства пренебрегнато БДЖ-то, че го няма в списъка.


Препоръчваме ви още:

Мост от спомени

Денят, в който пораснах

Време назад

Последно променена в Понеделник, 25 Февруари 2019 20:18
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Все така ли ще я караме

Все така ли ще я караме

11 Май, 2019 Отношения

Спасителят на клети майки

Спасителят на клети майки

09 Май, 2019 Истории

Пеев се предаде

Пеев се предаде

15 Май, 2019 Блог

Аз, той и болката

Аз, той и болката

10 Май, 2019 Отношения

Майната й на стратегията

Майната й на стратегията

25 Апр, 2019 Истории

Ти ли рева цяла нощ, бе?

Ти ли рева цяла нощ, бе?

20 Апр, 2019 Забавно

Не сте ли чували за киноа?

Не сте ли чували за киноа?

26 Апр, 2019 Истории

Баба пее рок

Баба пее рок

19 Май, 2019 Интервюта

Ирландия - земята на Старките

Ирландия - земята на Старките

19 Май, 2019 Развлечения

Море, лястовички и джип

Море, лястовички и джип

17 Май, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам