Главен редактор
Горко й на клетата българска майка, която няма идея какво е това гръцко кръщене, гръцка сватба или гръцки празник! Очакват я от шок до възхищение.
Малко предистория. В Гърция хората са много набожни, на църква се ходи с повод и без. В неделя сутрин от бебета до баби, всички отиват пременени. Малко далеч от нашето разбиране и ежедневие, особено в неделя сутрин.
В Гърция не се дава име на детето с раждането, дава се с кръщенето. От няколко години може и родителите да го запишат в общината, но общоприетото е бебето да се казва "бебе" до кръщение. Почти не се срещат деца над годинка, които да не са кръстени. Когато се роди синът ми подадохме документи за паспорт на втората седмица, но още не бяхме дали име. В следствие на това синът ми три години по паспорт беше Аваптисто, което означава некръстен, а аз три години споменавах с добро гръцката бюрокрация за това своеволие.
Та нашият първороден наследник расте месец след месец, а нас ни подпитват постоянно кога ще е Великото събитие. Не обръщам внимание, но един ден мъжът ми вече заема сериозна поза, че трябва да помислим, така де първороден син имаме. Така хубаво помислихме, че бяхме пред развод! Това кръщене щеше да ни струва освен време за организация, но и половингодишната ми заплата от българската ми работа. Гости от България, хотел поне за два дни, подаръчета за всеки гост, почерпка в църквата, украса на църквата, подарък за кръстниците, ресторант с вечеря за гостите и разни други къде по-важни, къде по-дребни неща.
Насрочваме дата и наша близка прави покани. Аз, която съм толкова далеч от такива бонбонести приготовления, предусещам, че ме очаква забава. С големи битки срещу родата сваляме гостите от цялото село до 70 броя - 50 човека от гръцка страна и 20 от българска. Как да вмъкнеш в 50 човека 27 първи братовчеди на гръцката баба? Украсата е поръчана, сладките, подаръчетата след 18 разговора са уточнени, че ще са със синя и червена панделка. А десертите за гостите нека да са 120 при 70 гости.
„За да стигне, трябва да остане.“
Не знам дали е гръцка максима, но е силно уважавана в семейството на моят съпруг. Роклята и обувките ми са приготвени, след магазинен тур в три града. Имах няколко ужасни килограма не свалени след раждането, които трябва умело да се прикрият, а подходящата рокля за това все се криеше. Токчета, ах, токчета любими, как бях забравила какво е това и има ли място в моят шкаф за обувки.
Ден преди Великото събитие сме се събрали в дома на гордите гръцки баба и дядо. Пристига българската рода от различни краища на България и гости от гръцка страна, да я видят тая българска рода. Още се чудя на моята свекърва как и от къде успява в екстремни ситуации да извади 50 вилици и лъжици, как докато аз се боря с памперси и приспивам, тя успява да сготви поне 4 невероятни ястия, в огромни количества, 3 салати и 2 десерта, после цяла вечер да снове между градината и кухнята с такова желание и старание и да се усмихва невинно.
Дойде заветният ден, в който нашият първороден наследник ще бъде въведен в тайнството на християнството. Гостите закусват в хотела, свободна програма и обяд в къщата на родителите на моя мъж, където се повтаря тежката трапеза от вечерта, с нови вкусотии, а аз гледам изпод вежди и се чудя свекърва ми истински човек ли е?
Започва едно голямо суетене, прически, рокли, токчета, селфита. В къщата влизат и излизат хора от две врати, всички сме от близки по-близки, голяма работа, че ще ме видят по хавлия след баня. Идват фризьорки, гримьорки, майки, лели, баби, всички сме разкрасени. Глъчката е невъобразима. Ако гъркините могат да правят нещо по-добре от готвенето, то е викането. Черната ми рокля е неотразима, само да не бях си забравила черния сутиен. Нищо, никой няма да види белия. От 250 снимки само на 249 се вижда. Аз леко притеснена, бебе, гости, църква, ритуал, ресторант, предусещам как бъдещото християнче ще заспи точно в сюблимния момент. Така и стана, по пътя към църквата кротко като агънце заспа в количката. Притеснението ми се усили, като си представих как и къде ще се събуди и какво ще му е мнението по въпроса.
Кръстниците, една много важна част от цялото събитие… Традицията повелява да се подари кръст поне с размер на палец и кутия, специално за кръщене с дрехи, обувки, шапка, стъкленица със зехтин и покривало. Последните нямах идея за какво са, по-късно с ужас установих.
На входа на църквата кръстникът взе малкия ми, спящ син и попът започна да чете молитва. Освен гости и половин село се появи да уважи събитието.
В района, от който е мъжа ми, традицията да се кръщават деца на родители е жива и се изпълнява без никакви драми. Първо дете на свекър или свекърва и така по реда си, освен, ако кръстникът не реши да даде той име, все още се случва. Младите нямат предразсъдъци, казват, че не името прави човека, това е традиция и я уважават. Ако в семейството има трима сина, то и тримата ще кръстят момчетата си на дядото.
На входа попът пита кръстника ни как ще е името на детето и след изричането, бащата хвърля монети с шепи, а децата се спускат да събират.
В съществената част аз вече не мога да си стоя на краката, защото токчета последната година бях гледала само в списанията. Малкият се събуди стреснат, но след малко преживя истинския си стрес. Стори ми се ужасно дълга молитвата на попа, докато не ми подшушнаха, че се е объркал и 30 минути е пял молитва за имен ден, докато аз с умиление си спомням, че у нас има и съкратена версия. Служителят в църквата, симпатично умствено изостанало момче, е подкупен от мъжа ми с две кутии цигари водата да е една идея по-топла, така де първороден син кръщаваме. Онази красива стъкленица със зехтин влезе в действие, когато попът окъпа цялото бебе с нея и тръгна да го топи във водата. Тоя момент ще го помня като хорър - малкият пищи, попът почти го изтърва и го стисва с усилие за китките, точно като агне пред заколение. Аз вече съм настръхнала, майка ми се спуска да спасява внучето, българската рода е почти припаднала пред тая мъченическа гледка. Тук разбрах и за какво е покривалото, за да предпази кръстника да не стане и той доволно омазнен като сочна пържола. Малкият е една мокра, зехтинова, пищяща топка, а аз целувам ръка, за да си го получа, вече християнин.
Следваше и здрависване, и честитки, сладки и бонбонки, прегръдки и целувки, а аз просто хвърлих токчетата. Църквата беше прекрасно украсена, имаше шатра с бонбони и подаръчета за гостите - корабчета, нали сме от морето!
После всички отидохме на ресторант. Мазното човече беше потресено още известно време, на негово място и аз щях да съм, и после заспа сладко. Минаха няколко десетки баби да му се порадват от близо и да му честитят, но той не беше особено дружелюбен. А всъщност трябваше да се държи по-прилично, чичо му се ожени с 1200 гости, леля му със 700, а майка му направи революция да смали броя на бабите, които ще му пощипват мазните бузки. Вечерта нямаше как да не продължи и младата част решихме да отидем на бузуки бар. За който не знае това са едни големи шатри като цирк, с голяма сцена, музика на живо и табли с карамфили, които хвърчат към нея. Някъде там се отпуснах с питие в ръка, заслушах се в гласа на бузукито и си казах, че всичко е добре, когато свършва добре! Ами второто как ли ще е?
Дъщеря ми е на годинка и все още не мога да се реша да я кръстя, може би ще е в тесен кръг от родители и кръстници, ако успеем да пропуснем 27-те първи братовчеда на свекърва ми...
Антоанета Георгиева
Хубаво е, когато вложеният труд дава реални резултати. Споделяме с вас добрите новини от фондация "За нашите деца" за успехите им от началото на 2017 г. С огромна благодарност към всички, които подкрепят каузата им. Тези успехи са ваши!
Над 415 деца и семейства се довериха през първите три месеца на тази година на фондация „За Нашите Деца“.
Нашите експерти работиха с 315 деца и семейства в центровете за обществена подкрепа в София и Пловдив, центъра по приемна грижа и Детската ни къща. Подкрепихме 276 деца в биологични, осиновителни и разширени семейства, 32 деца в приемни семейства, 7 деца, преминали през семейна къща.
27 са децата, които нашите експерти спасиха от изоставяне благодарение на активното ни сътрудничество със здравните заведения, навременната намеса и подкрепата, която оказахме на родителите. Общо 38 са случаите, по които работихме през първите три месеца от годината по програма „Предотвратяване на раздялата на новородени“, горди сме, че 34 от тези деца не постъпиха в институция.
25 деца до 7 годишна възраст, живеещи със семействата си, получиха нашата професионална помощ и подкрепа по програмата ни за ранна детска интервенция. Подкрепихме и 14 деца, настанени в семейства на роднини и близки, 6 деца в осиновителни семейства, 21 деца в процес на ре-интеграция по другите програми на центровете ни за обществена подкрепа.
Разширихме подкрепата за децата и семействата им с нови услуги – консултации, обучения, работа на терен, които развиваме по проекта ни Грижа в ранна детска възраст. 176 са предоставените по проекта консултации, от които 69 за деца, 87 за родители и 20 за специалисти.
Изследванията на ефекта от подкрепата към биологични, роднински и осиновителни семейства, които фондацията извършва по международно утвърдена методика, категорично показват, че в по-голямата си част тя се отразява позитивно върху детето. При 59 от оценени 69 деца е констатирана положителна промяна, родителите им полагат необходимите грижи за тях и посрещат адекватно нуждите им. Родителите на 8 от децата все още не се справят добре и подкрепата за тях продължава. 58 от децата имат изградена добра емоционална връзка с родителите си и вече не съществува риск от изоставяне. Работата в 10 от случаите по програмите „Деца с трудно поведение“ , „Деца, настанени в семейства на роднини и близки“ продължава. 64 от децата имат достъп до личен лекар и се полагат адекватни здравни грижи за тях.
Все по-голям е интересът на бъдещите и настоящи родители към организираните от нас безплатни курсове за родителски умения, близо 100 мами и татковци се включиха в тях от началото на годината. На все по-голяма популярност се радват и курсовете и консултациите за първична превенция на раздялата на деца от техните семейства, за кандидат – осиновители.
Дейността на фондация "За нашите деца" може да следите и на сайта им, както и във фейсбук.
Бел.ред. Това са едни такива голи цифри, над които погледът ни може да се плъзне и да отмине, без да се впечатли особено. Но искам да си представите не всички, а САМО ЕДНО от тези 27 деца. То няма да гледа с празен поглед в стената на 6 месеца, няма да проходи чак на 2 години и да проговори на пет, няма да си удря главата в решетката на кошарата от скука, няма да нарича "мама" дамите, които му носят подаръци на благотворителното парти за Коледа веднъж годишно. То ще си има дом и семейство. Заради това дете ще продължаваме да ви разказваме какво се случва и какви ги творят разни хора из разни фондации, които тихо, кротко и упорито си вършат бавната, скучна и монотонна работа, която не веднага, и не винаги, но понякога успява да помогне. На това дете и на други като него - все наши деца. Следете ги, подкрепяйте ги когато и както можете, разпространявайте каузите им и им се радвайте. Имаме нужда от такива новини.
Автор: Мария Пеева
Сега вече наистина ще ядосам някои хора, но не мога да не си го кажа. Хора, оливаме се с тези балове. Прекаляваме. Знам, че е важна стъпка в живота на децата, знам, че всички го правят, но дали не трябва някъде да сложим граница?
Онзи ден позната ми сподели, че са теглили кредит. Четирицифрен заем, с лихви и всичко, за да могат да си направят бала на детето „като хората“. Жената изглеждаше въодушевена. Тоалет на детето, тоалети на семейството, куверт за бала за детето плюс отделно ресторант за родата и семейните приятели. И разбира се, лимузина под наем, фризьори, грим и така нататък. Пропуснах снимките, цветята, подаръците за учителките и всички екстри.
Те не могат да си го позволят. „Детето“ после ще учи някъде и още 4 години ще е на тяхна издръжка. На средни заплати са, но вече имат кредит за жилище. Имат и по-малко дете. Защо им трябва да се гърбят с още един заем за сериозна сума? Защото всички правят така. Защото какво ще кажат хората.
Ами – каквото си искат да кажат. По-важният въпрос е кога ще се научим да си правим сметката? Някои биха възразили, че като цяло е хубаво и за бизнеса да има такива празници – за ресторанти, шивачи, фризьори, гримьори. „Ден година храни“, както се казва. Според мен всички тези бизнеси ще са по-добре, ако клиентите им могат да си позволят да ги използват целогодишно, а не от празник на празник. Но не, българите сме по мащабните проекти. Друго си е да събереш цялата рода до девето коляно за абитуриентската на „детето“, нищо че не са го виждали от кръщенето насам.
А какво печели „детето“ от цялата работа, освен една камара парфюми, гащи и чорапи, вратовръзки, ризи и някой лев в пощенски плик? Печели изнервени родители, които са се нагърбили да връщат заем с лихви, но пък за сметка на това са удовлетворени, че са си изпълнили дълга пред родата и пред наследника, и са направили „каквото трябва“.
Докога ще робуваме на хорското мнение? Не си мислете, че съм по-различна. Преди пет години бях на същия огън. Балът ни излезе почти колкото сватба. Весело беше, мило беше, но на колко хора можеш да се зарадваш и на кого да обърнеш внимание по-напред? Детето си ли да изпратиш, или да посрещнеш прииждащите роднини? Най-много ме е яд, че в цялата лудница не можах изобщо да почувствам емоцията, която подобен празник носи. Бях толкова заета с хилядите детайли по тържеството, толкова разпъната между гостите, че бързах да изпратя Теди на бала, за да „отхвърля“ най-важното и да продължа нататък със забавляването на 100 души, дошли специално да уважат празника ни. Без никакво преувеличение ви казвам, че много повече се радвах и вълнувах на събирането в училището на Теди, няколко дни по-рано, когато официално им връчиха дипломите. Тогава се наплаках от сърце. Нямаше ресторанти, нямаше прически и тоалети, нямаше лимузини. Но имаше официална реч с пожелания, тържествено връчване на дипломите, ритуал с хвърляне на шапките и много, много емоция. Тогава наистина усетихме, че децата ни са пораснали и детството свършва тук. Абитуриентският бал беше просто едно наддаване да видим кой е с по-голямата кола и по-красивата рокля. А те всички са толкова красиви, усмихнати и заредени, че няма никакво значение дали роклята им струва 5000 лв или 50. Не е ли така? Значение има само за майката, която ще тегли заем, за да не остане по-назад нейната дъщеря от съученичките си и да не се почувства ощетена.
Преди 25 години бяхме абитуриенти и ние с моя съпруг, от един клас. Иван е полусирак, баща му почина, когато беше на 16 години. Бяха онези смутни времена на приватизация, съкращения и големи промени, които нашите родители изнесоха на гърба си. Свекърва ми остана без работа и двамата й сина работеха още като ученици, за да дадат едно рамо в семейния бюджет. Моите родители не бяха богати, по онова време все още никой не беше. Но аз съм една дъщеря, дълго чакана, бяха се „приготвили“ и за абитуриентска, и за сватба някой божи ден. Обаче аз инатливо същество, и от малко проклето и своеволно. Без даже да питам Иван какво мисли, казах на нашите, че абитуриентска няма да има. Не искам и толкова. По онова време вече давах уроци по английски, събрах си парите и сама си купих роклята. Докарахме се с Ванката според нашия си джоб и отидохме на бала не по-малко красиви и усмихнати от всичките си съученици. Обяснения не сме им давали, а и те не са ни искали. Обаче ни се радваха. Даже мисля, че и малко ни завиждаха, че се справяме сами и никого за нищо не питаме. Сякаш по онова време младите бяха над материалните неща и никой с никого не се сравняваше. Може би и сега ще са такива, ако им го позволим.
Не знам дали е за хвалба тази история, след като после напълно изневерихме на себе си и направихме бала на първия си син, точно както хорското мнение го изисква – разточително, пищно, с всичките му адети. Но все повече си мисля колко е важно да научим децата си на това, което ние двамата знаехме като хлапета, а после сякаш го забравихме по пътя. Няма никакво значение откъде ще тръгнеш, и как, ще има ли ритуали и тоалети, и колко пари носиш в джоба. Няма значение дори кои са майка ти и баща ти.
Къде ще стигнеш е важното.
А ако не знаете историята ни с Иван, можете да я прочетете тук. Една ученическа любов, нищо кой знае какво. Но за нас двамата - всичко.
Автор: Валентина Вълчева
Пролет пукна, а у мен в едно с пролетната умора (която в моя случай си е общо-взето целогодишна, откакто се сдобих с две деца) се появи и типично сезонното, познато до болка на всяка уважаваща себе си средностатистическа българска домакиня, желание за ремонт. Звукът на бормашини отдавна конкурира щъркелите в ролята им на предвестници на пролетта в тези географски ширини.
А не е като да не знам какво е да ти влезе майстор вкъщи – мъжът ми е строител по образование и по душа. И докато първото все пак може да бъде контролирано, то второто си е проблем понякога. Най-вече за съседите, предвид факта, че живеем в осеметажен панелен блок със седем входа, където ясно се чува дори когато съседите си щракват ключа на лампата. По три апартамента на етаж, почти без изключение обитаеми... Сметнете колко жертви падат, когато милото усети творчески порив! В пристъп на откровеност понякога самият той споделя, че „прасе и майстор вкъщи не ти трябват”, но...
И така, тази пролет доживях и основен ремонт на банята. След много сметки и теглилки, съпоставки на плочки и мазилки, колебания каквито и Хамлет – Принц Датски вероятно не е преживявал, решихме – сега или никога!
Очакванията ми, подхранвани от тоталното ми непознаване на материята, се изчерпваха с три-четири дни прахоляк вкъщи, с който после лесно щях да се преборя – къде сама, къде с помощта на мама. За всеки случай се допитах и до мъжа ми – нали е специалист.
- Няма да се притесняваш, мило, за два-три дни сме я оправили!, - отсече той от позицията на врял и кипял в десетки хорски бани.
Да, ама не! Дето се вика, блажени са вярващите. Аз от опит знам, че при него два-три дни са поне четири-пет, но този път се оказа, че дори моята преценка е била доста занижена.
Ден първи: Смъкване на старите тапети за баня, които навремето са лепени с С200, та сетете се колко (без)успешно мина! Съответно – много ругатни изслушахме и аз, и най-близките комшии. Дано поне децата им да не са били наблизо точно тогава! И това по стечение на обстоятелствата съвпадна с поредния опит на милото да отказва цигарите. С други думи в един момент стигнахме до ситуация, в която или той трябваше по спешност да пропуши отново, или аз да си събера багажа и да приключим и с ремонта, и със съвместното си съжителство. Слава богу, прежали се в името на общото ни бъдеще и запали една. Все пак две деца имаме.
Купихме и някаква шпакла да остържем проклетите тапети, но след като Престолонаследник №1 се опита да помага на татко си, шпаклата потъна вдън земя, та хайде до магазина за втора. Съответно, когато се прибрах с нея, първата се намери. Разбира се! Член първи, алинея първа от Закона За Всеобщата Гадост! Записвайте си, ако не ги знаете тези неща! Ще ви е от полза – уверявам ви!
Ден втори: да се разкарат двете гадни тръби за парно от байтошово време. Разкарахме ги. Заедно с парче бетон от тавана, което съответно отвори в пода на банята над нас една дупка колкото да надникна при комшийката. По едно време влиза горката жена в банята.
- Олеле! Какво става тук?
- Здрасти! Ремонт правим!
- Ма аз сега като къпя малката, то при вас ще тече! -, чупи пръсти тя. То това да ти е проблемът, жено! Дори не се сети, че е напълно в правото си да побеснее. Та за няколко часа бяхме като в декор от оня култов филм „Топло” – докато мъж ми не оправи поразията. И добре, че нямах участие в сътворяването ѝ, щото иначе щеше да ме майтапи минимум до гроб! Аз съм по-умерена – мисля да спра с майтапите след около двайсетина години.
Ден трети: подмяна на ВиК-то. Този ден всъщност продължи почти три дни поради няколко причини, кои комични, кои трагични. Да си го кажем направо: И двамата нищо не вдяваме от ВиК, но пък компенсираме с амбиция и добър интернет. Равносметката е нови тръби за топла и студена вода; около десетина обелени кокалчета по неговите и моите ръце общо (съответно обогатих си речника с още цял списък непознати ми до този момент ругатни); подробно запознаване от моя страна с работата с машина за лепене на въпросните тръби (което ми даде няколко чудни повода да вкарам в употреба споменатите ругатни) и с цял списък маждрамуняци* от типа на тройник, мека връзка, преход, тръбен ключ тип „Гарга” – два цола и прочие водопроводни принадлежности; между десет и петнадесет разходки до отсрещния магазин за части, по време на които с персонала си станахме близки почти като роднини; и най-вече една впечатляваща по размер дупка в стената, която дели банята и кухнята, благодарение на която къпането за известно време се очертаваше да не е чак толкова самотно занимание. (Не ми трябва да съм в пряка кръвна линия с Ванга, за да предвидя къде ще е следващият ремонт. А на вас?)
Аз лично го преживях някак, ама котките сигурно ще имат нужда от психотерапия, докато заличат травмиращите спомени.
Децата ли? Малкият по неволя беше пратен за ден-два на баба-туризъм след като на два пъти изпадна в истерия под звуците на бормашината. Големият го забравихме вкъщи. Намерих го следобед по някое време заспал, засмукал ъгъла на лаптопа, под звуците на „Свинка Пеппа”. Чак срам ме хвана, вервайте ми! Разбира се, той настоя да му се извиня, което извинение ми струваше един шоколад, едно шоколадово яйце и няколко по-дребни лакомства. Общо взето, минах сравнително евтино в сравнение с други подобни случаи.
Ден шести: фибран (да, и това научих какво е), гипсокартон на места, шпакловка, плочки. Та в този именно ден ми се наложи от бивша библиотекарка, бивша учителка, бивш консултант в автосалон и още две-три бивши неща волю-неволю да се преквалифицирам и то скоростно в шпакловчик и плочкаджия. Зор видях, докато проумея как се хваща ниво за плочки, ама… О, чудо! - и това стана. Вече смело мога да твърдя, че почти съм подготвена да отремонтирам някоя баня самостоятелно, при това сравнително качествено. Е, почти де.
По едно време се хванах, че започвам неприкрито да злобея, което за мен си е повече от рядкост, особено по отношение на домашните.
- Два-три дни, а?!...
- Мило, да знаеш – има щастливи обекти и нещастни обекти. - обясни ми по едно време мъжът ми. - Точно този явно е от нещастните.
Явно.
Ден шести някак неусетно се проточи в ден седми, и чак тогава – разгеле! – му се видя краят. Някъде между първи и седми ден междувременно намерих пролуки за един шестчасов футболен турнир на големия син (където почти стигнах до нервен срив под звуците на десет-петнайсет детски градини, скандиращи така и не разбрах какво, но пък мощно) и едно инцидентно посещение на цирк, където детето заспа по средата на представлението, но пък аз искрено се забавлявах и заради него. Мисля, че си го бях заслужила.
За разнообразие дори успях собственоръчно да претапицирам трите кухненски стола, които котките оцениха по достойнство – още на другата сутрин и трите бяха покрити с фин пух от сива и бяла козина. С други думи... знаете ли какво е такер? А аз чак сега разбрах. При това даже без да си закопчая нито един пръст със скоби за новата тапицерия.
Човек се учи докато е жив.
*маждрамуняк – бел.ред. – митично същество на Северозапада, което "оди нощем по керемидите, еде на ората щипките от простора и вика джунгръц, джунгръц". По-често се използва за нещо, на което не му знаеш названието.
Автор: Пролет Николаевич
Къмпингари сме. От старата школа, тертиплиите, които си носят всичко със себе си.
Преди да се запозная с мъжа си, имах няколкогодишен опит на къмпинг Корал с приятели. Не се налагаше да нося кой знае какво. Само маса, столове, палатка, хамак, спален чувал, шалте, посуда, тенджери, тигани, завивка, възглавница, препарат за миене на чинии, малко инструменти за всеки случай и дрехи. Приятелите носиха всичко останало.
Прекарвахме си по петнадесет, двадесет дни в гората над плажа, без електроника и ограничения, в пълна свобода. Спяхме на плажа, хранехме се на плажа, живеехме на плажа. Рай!
Когато се запознах с мъжа си, той имаше краткотрайни опити по къмпингите – в повечето случаи по една, две вечери на къмпинг Градина, Смокиня, Арапя, безпаметно прекарал вечерта в някой от баровете и събудил се я в някоя лодка, под нечие кану или до някоя палатка. Пишман къмпингар, дето му се вика.
Казах му – „Ще те водя на къмпинг, любов“. Естествено, той се съгласи, представяйки си къмпингуването като изживяванията му досега.
Бях бременна на първото ни море заедно и през повечето време се налагаше да си почивам на сянка върху хамака. Хубаво време беше, може би последното море, което изкарах така айляшки както едно време. За мъжа ми, обаче, беше различно.
По това време къмпинг Корал беше един див плаж, на който нямаше нищо – нито прекарана вода, нито ток и къмпингуващите там се знаехме от много време. Всички бяхме отговорни към природата и оставяхме след себе си гората непокътната. Тоалетната се копаеше в една отдалечена горичка от другата страна на пътя и всеки знаеше какво следва, като види някой да се запътва натам с детска лопатка в ръка. Течаща вода нямаше и се налагаше през два, три дни да ходим до една изворна чешма я в Китен, я в село Варвара и да пълним по 15 десетлитровки. Някой беше отговорен за чиниите, някой за готвенето, някой за подреждането, някой за пазаренето. Какво да ви кажа, имаше си ред, но и разбирателство, и мир, и спокойствие.
Но моят мъж не беше свикнал така. Той знаеше, че на море се пие, купонясва се и след себе си оставяш всичко ей така и си тръгваш.
Като отидохме на моя къмпинг, с моите хора, му беше много криво в началото, докато разбере ситуацията и се научи да дава от себе си и да поработва наравно с почивката. Аз бях имунизирана – с други думи бременна. Гледаха ме като писано яйце, готвиха ми, миеха ми, даже и масаж на краката ми правиха. Рай, казвам ви, рай! Като за последно.
Същата година, в която бях бременна, познати взеха плажа на концесия и направиха прословутия къмпинг Корал, след който Лозенец вече стана Луксозенец и Корал се превърна в… К*р-ял. Извинете ме за цинизма, но наистина го съсипаха този девствен красив плаж и китното селце, което беше преди Лозенец.
Зверчето се роди в края на годината – ноември месец. Август следващата година, вече беше на почти 10 месеца и морето ни беше в кърпа вързано. Както преди, аз се запасих с нормалните неща, които взимах по принцип за един къмпинг и дружно тримката тръгнахме към плажа. Тази година решихме да сме точно на пясъка, върху една дюна. Ползвахме запазеното място от сестра ми, които пък бяха взели нашата палатка и така всичко беше уредено. Но кой да те подготви за къмпинг с бебе. Кой?!?!?
Стигнахме ние благополучно. Спряхме близо до плажа и мъжът ми замъкна целия арсенал от кошари, колички и багажи до дюната. Сестра ми бяха донесли с тяхната кола шатрата, столовете и масата, та поне това не се наложи да мъкнем. През цялото време аз се занимавах със зверчето, което беше запленено от пясъка и не спираше да се мята към водата. Успях да го удържа, даже и да го нахраня, вкарах го и във водата дори. Примря от щастие милия, но се превъзбуди и нямаше сън. Мъжът ми, като замъкна всичко до плажа, просна се на един шезлонг, отвори си бира и започна сладък мохабет с баджанака.
Погледнах го кръвнишки и изсъсках, а той невинно в отговор - „Какво бе, слънце, на почивка съм“.
Бе и аз съм на почивка бе, любов! През целия път зверчето не спря да мрънка, сменях наакани памперси в движение, занимавах се с него и докато сваляше багажа, потна и мръсна, и зверски изморена. И аз съм на почивка, нали?
Нали, ама не би…
Първата вечер беше странна за всички. Палатката, която предишното лято ни се струваше широка и побираше без проблем двете ни сплетени тела, сега се оказа крайно недостатъчна за трима ни и основно за това пълзящото, което не пропусна да я обиколи 100 пъти, преди да заспи и ни прескачаше като си забиваше главата в мрежата и си одраскваше носа в циповете. Към 1:30 заспахме, двамата избутани в краищата, а нашият разперил ръце и крака по средата.
Първа вечер все пак – казах си – утре ще е различно. Беше! Беше страшно… Сестра ми бяха донесли 2 метра маркуч и го вързали към системата на съседите по палатка. Ползваха го колкото да се изплакнат от пясъка преди да легнат в палатката. Бани на къмпинга нямаше, никога и не е имало, затова пък се къпехме в баните на съседния къмпинг, който беше на километър по-надолу. Без деца ни беше приятно да се разходим дотам и обратно със смях и приказки, но с едно такова мрънкащо няма как да стане тоя филм. Затова със замах взех маркуча и обилно изкъпах малкия след плажа, като естествено изхабих цялата топла вода, която съседите пазиха в серпентината за техните чавета. Последва лек скандал, от който мъжа ми побесня, качи се в колата и отиде до строителния магазин в Царево. Върна се с 50 метров маркуч на макара и 100 метра кабел с три разклонителя. Не беше пропуснал да вземе и малко дървен материал, найлонови покривала и слушалка за душ.
„Гледай сега, любов, каква баня с гледка ще ти направя“ и се захвана да строи. Цял ден се занимаваше, връзваше маркучи, прекарваше кабели, строеше баня и кухня. Аз през това време се чудех къде да се завра със зверчето, само и само да по кротува малко. Сърцето ми спираше от умора. Следвах го по криволичещите линии на пясъка от лазенето по корем към водата и се чудех змия ли имам за дете, гущер ли или амфибия. Пясъкът му се услади много и като се спуснеше надолу по дюната, даже и с ръка не му се налагаше да си помага. Просто си отваряше устата, забиваше брадичка в пясъка и гравитацията си вършеше работа. После го правеха червата. Излизаха едни такива, капсуловани. Като се запечеше много, вкарвах го във водата, нагълтваше се милото, защото му беше много интересно да си потапя лицето през пояса и да пие. Солената вода го разхлабваше и така един ден запек, на другия - разстройство.
Но пък в края на деня влизах в банята си, безброй звезди, със страшна гледка към плажа. Къпех чавето и го хвърлях на баща му, за да се изкъпя и аз, и имах едни десет минути, в които се чувствах като Кейт Уинслет яхнала Титаник.
Десет минути на ден. Това ми беше почивката. Даже следобедния час сън на хайвана не ми беше за отмора, защото тогава гледах да сготвя нещо за хапване на кухнята ми под сянката на голямата слива. Де ги сега приятелите да ми мъкнат и готвят, и масаж на краката да ми правят. Наистина за последно ми беше бременното море.
Като дойде време да тръгваме, стана страшно. На идване аудито – хем комби, беше като УАЗ натоварено, а сега и шатра, и столове, и маса, и маркуч, и кабел, и баня, и кухня трябваше да прибираме. Като сардини се наблъскахме в колата и такъв ад не бях изживявала. Когато спряхме пред вкъщи, се измъкнах в седнало положение и час след това си стоях все в тая поза.
Да беше почивка това първо море, не беше. Те и следващите няколко не бяха. Мъжът ми взе да разказва на близки и приятели колко готино сме си изкарали на палатките. Взеха да се навиват тия хора и посред зима, докато си карахме сноубордите, цъкахме в ибей за големи палатки, шатри и къмпинг оборудване. Пристъргваше ми нещо под лъжичката, не беше на добре тая работа.
Четири семейства се събрахме за следващата година. Някои с по две деца, някои с по едно, други бременни. Накупиха се цели къщи – палатки по 25-30 квадрата. Братовчедът приготви плот с мивка, два хладилника, бидон и помпа за банята, палети за пода, дървен материал за конструкцията. Навзимаха се маси, шезлонги, столове - Миварди (мерцедесите в столовете за риболов на шарани).
То хубаво инвентар, ама с какво ще го домъкнем до плажа, бе хора? Питах се аз и си траех. Надявах се да не се сети мъжа ми за буса на баща ми. Той пък взе, че си отвори устата на нова година на вилата, където празнувахме заедно всички тези приятели, вербувани за морето следващото лято. Като се изпонавиха всички, като взе един ентусиазъм да се ръси, едно чудо. Причерня ми.
- Слънце, бусът няма климатик, как ще го сложа това столче на малкия, как ще пътуваме?
- Е, какво толкова, любов? 300 километра няма да ги усетим. – усмихна ми се той.
Хубаво де, какво толкова, казах си и аз.
Дойде време, натоварихме буса. От едните прибрахме палетите, мивките, хладилниците и бидона. От другите масите, столовете и другия инвентар. Накрая натоварихме палатките и другите багажи. Качиха се всички в празните си коли с климатици, вързаха си децата в столчетата и ни махнаха ухилени през прозорците. Ние с мъжа ми и зверчето се качихме на неудобната седалка на буса, сложих малкия да легне между двамата, отворих прозорците и тръгнахме.
Ей, връщането от миналата година ми се стори рай пред това. Не стига, че този бус дрънка и шуми на умряло и трябваше да си викаме с мъжа ми, за да се чуем, ами и като се облещи пред нас това слънце, като запариха седалката и коланите... Дребният започна да се върти като пиле на шиш, аз плувнах в пот, мъжът ми започна да пуфти. Намерих един вестник и през целия път седях на една страна, хванала вестника да му правя сянка на хайвана, че няма как да пътуваме иначе.
Стигнахме някак. Паркирахме над плажа и другите взеха да се измъкват от колите си, да ми се изтягат нагло, да се радват на топличкото, че премръзнали от климатиците. С очи ги убивах, вярвайте ми!
Заеха се мъжете, разтовариха всичко. Струпаха една голяма купчина на плажа, отвориха по една бира и начертаха плана за строеж. Хората ни хвърляха любопитни, уплашени погледи, седнали пред спретнатите си палатки, окачили герданчета от мидички на шатрите, с чаша чайче или фрапенце в ръка. Потънах в морето от срам. Пред тези стари къмпингари нашето си беше живо порно.
Започнаха да строят мъжете. Тука банята с черния бидон и помпата за душа, тука кухнята с двата хладилника и плота с мивката и палетите. Тука шатрите, масите и столовете. Там палатките, в горичката отзад тоалетната. Кабелите и маркучите прокараха заедно. Не мога да си изкривя душата, добре го направиха. Страхотно даже. Капакът обаче беше….. Никой не пропусна да си направи по един рекламен винил на бизнеса или плажен флаг, който да окичи гордо я на палатка, я на шатра. Не минаваше и ден да не се обърка някой и да дойде да поръча две бири. Грандиозен строеж беше кемпът, от далече се виждаше.
Дните с децата бяха изпитание. Кое крещи защото му влизал пясък в джапанките, кое реве защото иска във водата, другото го е страх от вълните, петото иска сладолед. Но вечерите – все едно бяхме в чистилището. Докато изкъпем децата едно по едно, докато ги нахраним и приготвим за сън, някое все се беше навряло във водата с дрехите или още влажно се беше отъркаляло голо в пясъка и повтаряхме процедурата по два пъти. Спасяваше ни само бързата мисъл на един от мъжете, който, в последния момент, беше мушнал в багажа един проектор. Опъвахме един голям чаршаф на шатрата, пускахме филмче и наследниците се подреждаха на дюшека. Най-накрая мир.
С този проектор печелихме и точки пред другите къмпингари, защото и те имаха същите проблеми с децата. Но в момента, в който пуснахме филмите, от другата страна на шатрата се събираха поне 15 деца и навред наставаше мир и тишина. Идваше нашето време да пийнем, да хапнем и да се посмеем.
По правило в края на първата седмица на август, винаги има буря и морето се обръща. Старите къмпингари го знаем и не ни прави впечатление, но приятелите това не го знаеха. Мина седмицата и откъм морето се зададоха черни, буреносни облаци. За час задуха страшно силно и се изсипа пороен дъжд. Изплашиха се тия хора, качиха се по колите и отидоха на квартира в Китен за ден, два докато времето се оправи. Аз, като една дърта и опитна къмпингарка, вкарах си детето в топлата палатка, прочетох му една приказка и той заспа под песента на дъжда. Облякох се добре, отворих си една биричка и си седнах под шатрата на спокойствие. Огледах се наоколо и виждах ухилените физиономии на старите пушки. От мен да знаете – любимото време на истинския къмпингар е лошото време. Тогава всичката паплач бяга и оставаш сам с природата.
Дойде време да тръгваме. От сутринта мъжете се лутаха, къпеха се, пиха бира, обядваха, но кемпа не подхващаха. Изнервихме се жените, изнервиха се и децата. Писнахме накрая дружно, изсъскахме и бързо-бързо всичко беше прибрано и натоварено в буса. Качихме се по колите, готови да тръгваме, но се оказа, че бусът е със спукана гума.
- Тръгни с братовчеда и с малкия, любов. – каза мъжът ми – аз ще оправя гумата утре сутринта и ще се прибера.
Добре, ама малкия нямаше памперси, а беше и късно в неделя. Магазини наоколо нямаше. Тръгнахме ние и точно на излизане от Бургас, малкия се напика. Той мокър, аз мокра, колата вони на пикня, братовчедът ме гледа на кръв. Добре че не се наака тогава, защото, сигурно, пеша щяхме да се прибираме.
На следващата година патакламата с морето се повтори. Единствената разлика беше, че ние отнесохме цялата работа по мъкнене и строене, а се изнизаха близо 30 човека през кемпа „да си починат“. Накрая не издържах и му казах – „ Не мога повече, любов, искам да си почина. Това тука не е почивка, мъчение е.“
- Добре, любов – отсече мъжът ми. – Следващата година ще отидем на къмпинг Китен само с братовчеда.
Отидохме. Направихме си кемпа двете семейства, настанихме се, но нещо не беше както трябва. Това не беше нашият плаж, хората не бяха същите, децата не се отпускаха да си играят. Въобще едно такова криво ти е да се насладиш на почивката. Дойде края на първата седмица на август и донесе бурята. На другия ден морето беше кафяво до хоризонта. Лайна до хоризонта. Такова нещо през живота си не бях виждала.
Същата вечер от всяка палатка се чуваше драйфане и рев. И нас не ни подмина ентеровирусът. Малкият се раздриска, аз се разповръщах, братовчедът и щерка му писнаха от възпалени уши. Милият братовчед даже се наака в банята. До тоалетната не успя да стигне. На другия ден си прибрахме кемпа и директно вкъщи.
Същата есен отидохме в Гърция, на Тасос. Вярно, малко студено ни беше, но пък за сметка на това толкова спокойно, че чак скучно.
На четвъртата година пак отидохме в Гърция. На петата пак, сега пак сме в Гърция. Все по къмпинги А клас. Все в новички каравани на плажа, с баня, тоалетна, кухня. Взех да се усмихвам аз. Взех да си почивам. А мъжът ми взе да реве –„Гадни гърци, одират ни кожите с тия цени, мамичката им гръцка.“
Мълча си аз и се усмихвам. И децата ми здрави, и морето ми - море, и почивката ми - почивка. Те ти булка, Спасов ден. По гръцки.
Препоръчваме ви и "Моля те бе, Боже" от Пролет Николаевич.
Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред” , за която Михаил Вешим каза:
Фейлетонът винаги е бил жанр, подценяван от литературните сноби и „разбирачи“. А истината е: писатели и поети днес има много, фейлетонистите се броят на пръсти. Със сатиричните текстове, събрани в тази книга, Влади Христов ни показва, че е достоен за званието – фейлетонист.
Из „Продължаваме напред” от Владислав Христов
Зодия "Експерт"
Щом падне бомба в някой европейски град, експерти веднага изпълзяват по телевизиите да ни обяснят какво са имали предвид атентаторите. Англичаните гласуват за излизането си от ЕС, същите експерти се появяват да ни кажат какво точно ни чака, да не вземем да се объркаме. Това е малко като "какво е искал да каже авторът с творбата си". Професията "платен експерт", изпълняващ партийни поръчки, се оформи като абсолютно автономна с вече четвъртвековни традиции. Българските ВУЗ-ове трябва сериозно да се замислят и да въведат дисциплината в своите програми. Със сигурност ще има голям наплив за нея, защото падат добри парички.
И без да е завършил подобно образование, експертът Драган Всезнайков имаше високо мнение за себе си. За разлика от другите експерти обаче той не искаше да взема пари под масата. Някак сърцето му се бунтуваше срещу сивата икономика. Затова той се регистрира като едноличен търговец, направи ценоразпис на услугите и зачака да влезе някой. Офисчето му беше едва 12 квадрата и се намираше на приземния етаж от стара кооперация от царско време. Прозорецът гледаше към главната улица и Всезнайков често обичаше да хвърля по едно око на екземплярите от нежния пол, преминаващи по нея.
Един летен ден, докато чакаше първия си клиент, на вратата му се почука. Експертът я отвори с бавно експертно движение и насреща му грейна усмивката на жена на средна възраст. Късата й прическа и дебелите рогови очила, които носеше, напомниха на Всезнайков за неговата класна. Тя винаги му се караше за щяло и нещяло, затова експертът отривисто и с почти заповеден тон каза: "Влизайте!". Жената направи две крачки и понеже нямаше място, се настани на първия празен стол до нея. "Това е моят стол, госпожо, можете да седнете ей там…", заяви Всезнайков и й посочи малко разтегаемо рибарско столче в ъгъла на стаята. Късата прическа се настани на него леко намусена, а после го изгледа над роговите рамки с видимо недоумение. "Какво ще желаете, мадам?", опита се да разчупи леда маститият експерт. "Искам да ми направите пълен хороскоп, а така също и да ми гледате на карти Таро! Вече няколко месеца съм в дупка и съм сигурна, че не е Сатурнова", отговори му първата клиентка и втренчи в него изпитателния си поглед. "Ама какви хороскопи, госпожо, аз да не съм знахарка! Аз съм експерт! Чувате ли – екс-перт! Изпълнявам политически поръчки, не хвърлям боб и не гледам на карти, нещо сте се объркали!", разгневи се Всезнайков.
После изведнъж споменът за класната му нахлу в главата, сети се как веднъж ѝ беше сложил дъвка, преди да седне на стола, и сърцето му се размекна. "Постойте минутка, мога да направя нещо за вас, все пак съм в обслужващия бранш, така да се каже. С хороскоп и Таро не мога да ви уредя, но правя чудесно кафенце, що пък да не ви гледам. Ще ви взема само 5 лева, колкото за кафето и захарта. И моля ви, ако излезе печалба от тотото – 20% за мен. Ето тук едно типово договорче, знаете как е – подписът е висша форма на доверие." Късата прическа, без да се колебае, подписа договора, извади 5 лева и ги остави чинно на бюрото на Весезнайков. Той ги грабна с едно движение и ги сложи в задния джоб на вълнения си панталон. През това време клиентката му си беше извадила тефтерче и химикал в очакване да запише какво точно ще й поднесе съдбата. Всезнайков отвори шкафчето, в което обикновено държеше хранителните продукти, но то беше абсолютно празно. "Госпожо, извинете, кафето е свършило, ще отскочите ли до магазина, да вземете едно пакетче, като се върнете, ще ви дам дължимото?" След като жената излезе от стаята, експертът я изчака да завие зад ъгъла, заключи набързо вратата на офиса, и хукна да бяга в обратната посока.
Заради русалките
Италия дълго стоеше забодена с флагче на картата на света в кухнята. Ето че това лято и на нея й дойде редът. Тук обаче няма да се спирам на прелестите на тази страна, защото ще ми коства томче с дебелината на "Война и мир". Ще разкажа една история, която ми се случи в Пиза точно в деня, в който се прибирахме в България. Оставаха ни няколко часа до самолетния полет и решихме да ги оползотворим с разходка из града.
В Пиза програмата е ясна – снимаш се с наклонената кула, купуваш си магнити за хладилника с наклонената кула, ядеш сладолед с формата на наклонената кула. След като свършихме всичко това в изброения ред, изведнъж ме засърбя показалеца на дясната ръка. "На снимане ще е", казах си, и придвижвайки се бавно и славно към аеропорта, започнах да фотографирам по улиците. Обичайните заподозрени за Италия – гълъби, тесни улички с фенери от ковано желязо, италианки, качени на велосипеди и тук-таме някой мраморен шадраван за разкош. Сред всички тези красоти не разбрах как се озовахме на един като изваден от приказките площад. В единия му край имаше статуя на рицар, малко по-добре охранена версия на Дон Кихот. Грабнах апарата и започнах да снимам сградите, изрисувани с детайли на причудливи цветя, риби и какви ли не твари от морската митология. В това число влизаха и две русалки, които най-безсрамно се опитваха да правят любов.
От фотоунеса ме извади отривисто потупване по дясното рамо. Беше непознат мъж на средна възраст, добре сложен физически. Без да се бави, той се представи на италиански: "Лоренцо еди-кой си, от еди-кои си полицейски части". Носеше розова тениска и къси гащи с ръб. Външният му вид никак не се връзваше с полицейските му звания, но след като ми показа служебната си карта, нямаше какво да кажа. Видял, че не съм италианец, Лоренцо продължи на английски: "Онзи черен сак ваш ли е?", попита ме той и посочи с пръст моя багаж. Пълният с мръсни дрехи и сувенири сак стоеше невъзмутимо по средата на площада. "Мой е…", отговорих притеснено, все едно криех, че в него пренасям нещо нередно. Цивилното ченге ме погледна изпод вежди: "От коя държава сте?". Тук малко се забавих с отговора, като че ли не знаех откъде идвам. "От България, от България съм", изстрелях вече много по-спокоен. "У вас не сте ли чували за атентатите?", ме пита учудено и най-добросърдечно Лоренцо. Бащинският му тон ме накара да се чувствам още по-глупав. "Чували сме, ама аз заради русалките…", опитах по ученически да се оправдая и насочих поглед към люспестите същества. Те от своя страна не бяха престанали да търсят начин за съвкупление. Видял колко съм отнесен от вихъра, Лоренцо ме съпроводи до сака. "Отворете го, моля!", заяви той с ледено спокоен глас. Дръпнах ципа и най-отгоре цъфнаха няколко магнитчета за хладилник с наклонената кула. Толкова се успокоих, че в сака ми няма бомба, та в пристъп на радост грабнах едно от магнитчетата и го подадох на Лоренцо. "За вас е!", изрецитирах с тържествен патос. Той се усмихна, благодари и го пъхна заедно с ръката си в джоба. "Еййй, това италианските полицаи са същите като българските – подаръци не връщат", помислих си аз, докато затварях ципа на сака.
Оранжево морето
Имаше времена, в които разбирахме, че летният сезон е започнал по първия зачервил се домат в градината. Тази идилична представа за лятото отдавна е отживелица. Сега сезонът не може да започне без селфи във Фейсбук, на което се виждат стърчащи долни крайници, обилно посипани с пясък като доказателство, че сме на море, а не на детската площадка пред блока. За да е автентично селфито и да подразним колкото се може повече хора с него, е добре освен крайници да се вижда изпотена чаша с мастика или мента. По този начин вашият Фейсбук приятел, който и това лято няма късмет да иде на море, ще ви завиди искрено. Ще се издигнете в неговите очи, а образът ви на бохем, който се мести от плаж на плаж, ще остави траен белег на потиснатост в съзнанието му.
Сезон '2016 обаче свали опесъчените крака от трона на най-популярното селфи. Тази година, ако не пуснеш снимка във Фейсбук, че си бил в Италия на "Плаващите кейове" – най-новото творение на Христо Явашев-Кристо, - все едно лятото не е започнало за теб. Освен това без подобно селфи показваш колко много си изостанал от съвременните тенденции в изкуството. И заваляха едни арт селфита – боси крака на оранжев фон, патици, свили гнездо на оранжев фон, влюбени двойки на оранжев фон, млад мъж, преоблечен като Исус на оранжев фон, изобщо, както се пееше в една песничка от близкото минало: "Оранжевое море, оранжевые мамы, оранжевым ребятам, оранжево поют!". Някои от сънародниците ни си заложиха апартаментите само за да направят заветното оранжево селфи. Други решиха да не харчат излишно пари и опънаха по една оранжева пътека в холовете си, излегнаха се на нея и ето ти селфи от езерото Изео.
В крайна сметка целият този шум около безспорно гениалното творение на Кристо беше посетено от над 1,3 млн. души за 16 дни и донесе на братята италианци приход от близо 50 милиона евро. Къде ще разположи следващата си инсталация Кристо, все още никой не знае. Надеждата на родното туристическо министерство е той да хвърли око на остров Болшевик, познат още като Света Анастасия. Миналата година страната ни е отбелязала 60% спад и 150 милиона евро загуба от руски туристи. Ако Кристо опъне една оранжева пътечка от Бургас до Болшевик, как мислите, дали братушките няма да се излъжат да тръгнат по нея?
1000 калории на ядене
Диетите са страшно нещо. Последната им жертва се оказа Анджелина Джоли. Като я треснала кризата на средната възраст, холивудската звезда сменила стековете със спанак. Брат Пит от своя страна ѝ поставил ултиматум да качи незабавно някое килце или да си търси нов мъж. Анджелина обаче се оказала упорита и продължила да набива спанак, което закономерно довело до развод на звездната двойка. Не се заблуждавайте, че само известните хора са застрашени от диетите. От тази чума на новото хилядолетие страда и бедният българин.
След многогодишни неуспешни опити да спаси брака си Стамат Порязов се отдал на алкохола. Жена му Митка работела като чистачка в Министерството на земеделието, но това съвсем не ѝ пречило да притежава завидна хитрост. Тя поискала развод и обвинила кроткия иначе Порязов в шумно пиянство. Тракането на чашите не ѝ позволявало да спи. Развила неврастения, а КПД-то ѝ при чистене намаляло наполовина. Благодарение на това цялото министерство потънало в боклуци, респективно добивът на пшеница и пивоварен ечемик в страната се сринал до абсолютния минимум. Щом чул тези неоспорими доказателства, съдът веднага порязал Стамат Порязов. Оставил го гол по боксониера и печка "Раховец" с два котлона. След този негативен развой гражданинът Порязов съвсем се пропил. Заприличал на лагерник от Освиенцим, откакто я нямало Митка да му прави любимите нервозни кюфтета. Джипито прегледало "болния" и категорично заключило: "Остра форма на анемия!".
Юрнал се по диетолози гражданинът Порязов, че без килограми кой те брои на тоя свят за човек? Предписали му диета от червено цвекло. Започнал Порязов да се тъпче: сутрин, обед, вечер – цвекло. И резултатите дошли. Само че вместо да надебелява, той отслабвал. Не стига това, ами и започнал да пикае кръв. "Няма да ме бъде", казал си Порязов, и набързо завещал боксониерата си на Кирил Копитков – негов трети братовчед от село Поликраище. Той бил ветеринар и човек с опит, та взел, че попитал Порязов за здравето му. "Анемия имам, братчед, от най-острите форми. Освен всичко пикая и кръв... още няколко дена ми остават...", разяснил му ситуацията Стамат. Копитков на секундата се ухилил до уши: "А червено цвекло ядеш ли?". "Ям ами, на специална диета съм... сутрин, обед и вечер – цвекло...", заявил с чувство на изпълнен дълг Порязов. "Абе, Стамате, как няма да пикаеш кръв, това цвекло боядисва всичко наред", съобщил авторитетно ветеринарят. Олекнало му на "болния", ще се живее, казал си, но вече бил приписал имота. "Братчед, ше ме пуснеш ли на по-нисък наем в боксониерата, нали все пак сме рода?", примолил се Стамат Порязов."Няма проблем", отговорил му Копитков, "като за теб – на половин цена!".
………
„Публицистиката за мен е жанр, който винаги ме е привличал и в същото време респектирал. Но къде са днес текстовете на Ботев и Алеко, писане от сърце, от човека за човека. Изваждане на показ на абсурдите в които живеем с щипка хумор и насмешка. Този тип публицистика е на път съвсем да бъде изгубен за сметка на дописките, платените материали и сервилността на голяма част от нашего брата - българският журналист. В крайна сметка всеки сам избира пътя по който да поеме. Моят личен избор е да бъда откровен с читателя, според мен това е единственият начин един автор да бъде правилно разбран. Мисълта да споделя публицистичните си текстове в книга се зароди преди няколко години. Наблюденията и обратната ми връзка с читателите показаха, че мястото на този жанр е не само в масмедиите, но и в книгите. Там текстовете заживяват самостоятелен живот извън пределите на новинарския контекст, на бързината и злободневието. Идеята за заглавието на книгата дойде през ноември 2014 г., когато Кубрат Пулев загуби мача си от Владимир Кличко. Репликата му „Продължаваме напред” остана знакова не само в бокса. Тя се превърна в олицетворение на нещо, което голяма част от българите са изгубили – вярата в добрата промяна. Книгата ми е главно за тях. Да, добра промяна може да има, стига да направим нужните крачки към нея.” Владислав Христов
Взимам книгата и се излягам на удобния диван в моята къщурка… Отварям вратата на корицата. И тази книжна порта ме отвежда толкова далече, че в нейната рамка от време и пространство нито веднъж не ми идва в ума, с кого съм говорила преди това или какво ще правя след това. Блаженството е да открия проход към желан приказен роман или да се пъхна под редовете на някоя ужасно страшна история. Да ме чака онзи любовен разказ, който избухва хиляди пъти в далечното пространство на космоса. Да прескоча през светове, които никога няма да видя в реалността и да надживея събития, които никога няма да се случат в истинския живот… Ако не бяха книгите ми… Но те са тук и зависи само от мен да си избера някоя и да се увия с цяло ново приключение като копринена буба на топло.
Това е моят свят. Полека, аз оставям книгата и хващам писалката. Моят свят. Не разрешавам на никого да ме измесва по свой образ и подобие. Аз съм пекарят по тези дължини и ширини. Мога да правя торти, но мога да заквасвам и хляб. И не ям пасти, когато ми стига содена питка. Тук съм. Истинска или лъжлива… променлива. Такава, каквато се виждам във вълшебното огледало. Най-красивата на света? Защо пък не!
Пиша детски книги. Пиша за детето, което ще бъда винаги. Пиша и за другите, там навън. Другите деца, които не играят вече по улиците, но въпреки това упорито превръщат живота си в игра. Пиша за нашата непреодолима нужда от фантастични светове. Светове, които виждам ясно зад завеските на моите клепачи.
Но една мисличка ме стряска и изпускам писалката. Мисличка, сепваща всеки, който се интересува от книги за деца. Мисличка рязка и тревожна. Фактът, че децата четат сравнително малко направо плаши книжните хора. Но това, което тревожи мен е, какво, все пак, купуваме за четене на децата? Каква литература им предлагаме ние: детските писатели, издатели, родители, учители, библиотекари, блогери... Защото в книгите за деца на 21 век, яростно се завръща дидактиката. („Дидактиката“ е конско, което ти четат, когато открито те поучават, как трябва да живееш! Сякаш човекът, малък или голям е загубил съвсем способността си да мисли… и да разграничава доброто от лошото!) Та, макар и с „нескъсан и красив чул“, това конско все повече ме изненадва в книжките за деца. Не че е много странно, щом почти всички родители някак обичат дидактиката в детските книги. Дидактиката е толкова лесна за усвояване! Къде по-простичко е авторът на книжката за „Лека нощ“ да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно морално изводче за край… Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно… Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да не мислят. Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си… Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това? Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново… Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен… Мдааа…
Децата не хващат вяра на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. Нравоучителната притча от книжката за „Лека нощ!“ е сигурният начин да ги накараме отрано да не обичат книгите и мисленето…Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето “страхотно решение” за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст. Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн-възраст) са все още с много ясно, живо и ярко запазен усет, (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак, големият им се наложи – страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример – факт!
“Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!” – пише Андерсен в един от дневниците си. Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се „поразмислим“ и когато ги пишем и когато ги четем.
Някак е показателно, че в България, съзряването на детската литература, като такава, е пряко свързана с формите, под които е превеждан Андерсен: “Началото на преводите на Андерсен в България датират от 1881-83 год., но те по-скоро са инцидентни и не съставляват системна рецепция на датския автор. По това време, детската литература е представена предимно от стихчета... Първия бум на Андерсенови преводи е през 30-те години на 20 век, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и още някои други, тоест, когато и в България започват да се пишат приказки, повести и има опити за романи за деца. Когато, в самия край на социализма, през 1987 год., по страниците на в. “Пулс” се разгръща последният голям дебат, у нас, под “детска литература” вече се разбира предимно “детско-юношески роман”. По същото време българския Андерсен вече е романист. Романът му “Двете баронеси” е издаден... Най-новия превод на приказките (2005 год. на Вл. Старирадев) е по-писмовен и близък, до написаното от самия Андерсен... Този превод не жали читателя и не гука на дечицата... Но дали именно той не се приближава повече към реалното дете, към това което то е способно да възприеме и осмисли!” (Вл. Трендафилов)
В писането си, Андерсен е искал да се разтвори в самото детство. “Аз в приказката!” е пътят на неговото творчество. А който успее да се потопи в детското мислене, изведнъж се изправя пред дълбоката връзка с онова праисторическо дете. Но вече самият той – авторът – се намира в архетипната гора. А това му дава възможност да действа изначално, по съвсем, съвсем нов начин... Да пише – на живот и смърт!
Андерсен успява да създаде разказ от нов тип. В неговите приказки се пръкват романтически герои и обсолютно фантастични, а уж невинно битови реалии. От отпушването на фантазията му се ражда език, способен да говори на децата хем модерно, хем без вдетиняване. В приказките на Андерсен, действителността приема, с необикновена поетичност, фантастичен характер, без да има нужда от нравопоучителното, псевдолекарствено (и горчиво) сиропче на дидактиката.
Същото се получава и при Карло Колоди. Тосканският майстор дава на детето главната роля. При това на детето, каквото наистина е, а не каквото “би трябвало да бъде...”!
Андерсен и Колоди са великите освободители на детската книга от захаросаното назидание. Назиданието и поучението, които може да са приемливи съставки на учебник или книга за възрастни, но нямат никакво място в литературната книга за деца. Литературната книга за деца трябва да обобщава красиво света, с помощта на най-разбираемият език за детето… Езикът на символите и играта.
Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Само в полето на играта, то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния, на тази територия, детето става създател! Ето защо тук детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! За съжаление, тази истина отлично я разбират, най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри...
Тръсвам вироглаво глава и хващам отново писалката. Имам работа за вършене… Къщурката ми се навежда цяла над тефтерчето. Защото се оглежда в редовете му. Най-красивата на света? Защо пък не! Усмихвам се…
Весела Фламбурари
Атина
Снимките са от куклената постановка по книгата на Весела Фламбурари. Представяме ви и откъс от нея.
Из книгата „Майска нощ с феята-кандилка“
от Весела Фламбурари.
„През Май, когато е пълна луната
и свири в тревата щурче,
ти росно и свежо към мен наведи се
и дай ми целувка, момче!
През Май е луната целувка искряща
и грее във мойте очи,
през Май ще те срещна, тъй волно в полята,
че мой си, по лунните устни личи!
Май е вълшебство!
Май е вълшебство!
Виж, лунния сърп там изгря!
Май е вълшебство!
Май е вълшебство!
В сърцето ми грее кръгла луна!
Беше месец май. Островът на мъглите разцъфна. А мъглите, изморени от зимата отидоха да си поспят.
През първата майска нощ, гората засвети в сиянието на лунните лъчи все така стара, но и все така млада. Лъчите играеха в току-що пропуканите пъпки на листата и сребърните им пръстчета нежно изправяха новите тревички по полянките.
Месечка се роди през този май. Феите-орисници оставиха на люлката й от момини сълзи една гореща топчица. Топчицата беше закръгленка и рошавичка. От нея се лееше ярка светлина. Това бе Кандилото. Така всички разбраха, че се е родила още една Фея-кандилка. Кандилото беше вълшебно. Светлината му никога не загасваше. Без него феята-кандилка щеше да замръзне. Да-а-а... Още някога много, много отдавна било казано, че всяка малка горска фея трябва да пази огънчето от своето Кандило, за да запази и сърцето си горещо.
И ето, че на люлката на Месечка кацна един Лунен лъч. Целият сребърен. Едновременно стар и млад, вечен като гората. Името му бе Фенгариос. За по-кратко – Фенги. И понеже Месечка беше весело бебе, Фенги много си я хареса. Погали я със сребърни длани и тя се разсмя. Смехът и беше радостен. Фенги разбра, че смехът й го кара да блести още повече. И това го учуди. Учудването премина във внимание. Вниманието в загриженост... И съвсем скоро, Лунният лъч вече бдеше неотклонно над малката фея.
Месечка и Кандилото се преместиха да живеят в собствено цвете, точно на деветия си рожден ден. Нежна бе нощта, а въздуха дъхтеше на вълшебство. Къщичката им се простираше в белите напарфюмирани листенца на една „Нощна царица”.
Всеки знае, че „Царицата” отваря пъпките си само нощем. Просто цветчетата й са много срамежливи. И ако не се намери Кандило, което да я окуражи със своето огънче, „Нощната царица” може въобще да не разпука пъпки. А парфюмът, с който са пълни цветчетата й е незаменим... Но Кандилото си разбираше от работата. Месечка също. Нали затова бе Фея-кандилка. Тя пускаше своето Кандило да се търкаля горещо, рошаво и искрящо из листенцата. И фунийките на цветето, с радост, разтваряха дъхавите си коридори за да го пуснат до съкровищата от аромати, които пазеха.
Гостенин, в къщичката на Феята-кандилка, беше сребърният лъч Фенгариос. Фенги бе винаги добре дошъл. Радваха му се Месечка и Кандилото. Нали бяха приятели. Вече не се отделяха един от друг. Животът беше сребърен, весел и прекрасен!
Но веднъж, както си летеше, Месечка се сблъска с една магьосница. Е, ако това беше някоя магьосница голяма колкото мен и теб, Месечка, при всички случаи, щеше много да се нарани. Но не! Това беше най-мъничката магьосница на света. Тааа, летеше си тази мъничка, мъничка магьосница върху своята мъничка, мъничка метличка и точно тогава отгоре й налетя Месечка с Кандилото. Магьосницата описа два кръга във въздуха и тупна на земята. При падането метлата се пречупи на две и тя силно си натърти дългия нос. Трябва да се отбележи, че освен най-най-малката на света, тази магьосница беше и най-най-проклетата. А и носът й бе наистина чувствителен.
- Звездна нощ да не видиш, момиченце! – прокле магьосницата като разтриваше натъртения си нос. – Ще ти покажа аз, как се нападат магьосници!
- О, не! Извинявайте много, много! Но аз не Ви нападнах! – опита се да обясни Месечка. – Беше нещастен случай, ъъъ, лельо-вещице! Зазяпах се във Фенги. Много е смешен! Някакъв проклет бръмбар, взел че му бръмнал, как Лунните лъчи светят с отразена светлина! Сега се измъчва и е решил, непременно да намери истинския си цвят... А сребърното толкова му отива, нали? Не смятате ли, че му отива?
- Да, да, Лунни лъчи, бръмбари и моди! Какво друго може да се очаква от празната глава на една Фея-кандилка! Здраво си загазила, малката! Ще си го върна тъпкано и за носа, и за метлата, и за лельосването... Така да знаеш! – закани се вещицата и закуцука пеша към къщи.
Наистина Месечка се притесни много от случката. Но не за дълго! Скоро тя отново се смееше със своя лунен лъч.
Това обаче беше твърде прибързано успокоение... Защото щом се прибра вкъщи мъничката магьосница се захвана с една големичка магия. Тази магия надвишаваше много пъти ръста й, но никак не можеше да се сравни с големината на злобата, която изпитваше към Месечка.
Една огромна отровна Гъба бе къщичката на малката магьосница. Тук тя се бе настанила много удобно. А отровата от Гъбата й беше направо под ръка. Скоро в котлето вреше отвара с неясножълт цвят, а магьосницата подскачаше ентусиазирано наоколо. Малко преди да се избистри отварата, магьосницата изстреля и някакво заклинание. Чу се гръм и всичко бе готово. Магьосницата потри ръце с мрачна радост: “Ще ми блъска и лельосва магьосници! Е, сладка моя, вече няма да си кандилкаш Кандилото!” – помисли и попипа отново натъртения си нос. После старателно се зае да поправя метлата. Летенето влизаше в плана й.
Месечка се къпеше в пукнатината на един голям камък. Там се бе събрала дъждовна вода. Малката горска фея бе оставила Кандилото отвън на мъха. То се рееше наблизо, проблясваше и отвреме-навреме се отърсваше като мокро коте. Фенги не се виждаше никъде. Не можеше да я зяпа, докато се къпе, нали?
Точно този момент изчакваше мъничката магьосница... Издигна се, с метлата, до импровизираната вана и напръска Кандилото с една малка пръскалка. А пръскалката бе пълна с магьосническа отвара.
Олеле... Ето... нещо засвистя, нещо запуши, вдигна се гъста мъглива пара и... Кандилото на Феята-кандилка взе, че угасна.
… … …
Там, дето ореховата река
тече през Майска нива,
аз ще те хвана за ръка
и дъхавият сок на вятъра ще ни опива.
От жълтичко глухарче кръг
на пръстчето ти ще положа,
не виждаш ли – на твоя смешен Пък –
как влязла си под зеленикавата кожа.
И мирис на череши и любов
ще плува над реката,
аз вече цял превърнат съм във зов,
в целувка недопята.“
Весела Фламбурари
Атина
ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ
Весела Николова Фламбурари е родена на 17 Януари 1967 година в гр. Добрич, България. Завършила е висше образование. Член е на Съюза на българските писатели.
Фламбурари притежава следните литературни награди:
1. 2015 – Национална награда “Най-добър детски фантаст”, България.
2. 2012 – Plaketa “Mali Princ”, Босна и Херцеговина.
3. 2011 – Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, България.
4. 2010 – Национална награда за детска литература “Петя Караколева”, България.
и номинации:
5. 2015 – ESFS Номинация (след европейска селекция/short list/): „Дух на верността: Най-добър създател на детски книги в жанровете научна фантастика и фентъзи“, 37-ми Европейски конвент по научна фантастика и фентъзи „Еврокон“, Сент-Петербург, Русия.
Весела Фламбурари има 15 издадени книги:
1. 2017 – „Nesto u mraku. Prica o crnom i bijelom“ („Нещото в тъмното. История в черно и бяло“), ИК„Bosanska rijec“(Lijepa Rijec Tuzla), гр. Тузла, Босна и Херцеговина, художник Радостина Нейкова.
2. 2017 – „Мина и тайната на магиите“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.
3. 2016 – „Мина и магията за предсказание“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.
4. 2015 – „Мина, магиите и бялата стъкленица“, ИК „MBG Books“, гр. София, България, художник Питър Ким.
5. 2013 – „Искааам! Истории на пораснали деца“ – (сборник разкази в съавторство с Леда Милева, Петя Александрова, Георги Константинов, Катя Воденичарова, Марко Ганчев, Панчо Панчев и др.), Регионална библиотека „Сава Доброплодни“ – Сливен, съставител Росица Петрова-Василева, художници Ралица Мануилова, Петър Станимиров и Радостина Нейкова.
6. 2012 – „Майска нощ с феята-кандилка”, Национално издателство“Аз.Буки“ и Държавната агенция за българите в чужбина, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.
7. 2012 – „Приказки за театър“, Национално читалище „Луи Брайл 1928“, гр. София, България.
8. 2010 – „Коледни приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.
9. 2010 – „Приказчици, приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”,
гр. София, България, художник Радостина Нейкова.
10. 2009 – „Приказки за театър”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.
11. 2009 – „Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина”; Издателска къща “Жанет 45”, гр. Пловдив, България; художник Радостина Нейкова.
12. 2006 – „Приказчици”; Издателска къща “Проф. Петко Венедиков”, гр. София, България, художник Радостина Нейкова.
13. 2006 – „Приказки от Горната земя” – книга втора, Печатница “Симолини”, гр. София, България.
14. 2005 – „Приказки от Горната земя” – книга първа, Печатница “Симолини”, гр. София, България.
15. 1999 – „Приказки за мъничета”, Издателска къща “Фют”, гр. София, България, художник Яна Карпачева.
Фламбурари твори само за деца.
По приказките на Весела Фламбурари има реализирани телевизионни серии в Българска национална телевизия, радиопредавания в Българско национално радио и куклени пиеси в държавни и частни театри.
Фламбурари участва в инициативата на Българска национална телевизия, за любима детска книжка на България – „Малкото-голямо четене” (по лиценз на BBC “The Big Writing”) и достигна до 65 място, измежду автори и книжки за деца от цял свят и от всички времена.
Весела Фламбурари бе председател на жури по връчване на Националната награда за детска литература „Петя Караколева”, както и член на журито по връчване на Националната награда за принос в детската литература „Константин Константинов“, България.
Весела Фламбурари. Фламбурари е доброволен „Посланик на книгите“ в общонационалните инициативи предназначени за деца: „Голямото лятно четене“, организирано от българският детски портал „Аз детето“, под егидата на Министерство на образованието на РБългария и „Чети с мен“, кампания на Министерство на културата, сайтовете „Аз чета“ и „Детски книги“, под патронажа на президента на РБългария.
Весела Фламбурари е деен участник с доклади и последвали дискусии, по въпросите на детското четене, на Международните кръгли маси за поощряване на детското четене в рамките на Националният фестивал на детската книга в град Сливен, България.
Фламбурари е дарител на книги за деца на библиотечните фондове при някои от Детските отдели в страната.
Весела Фламбурари е сътрудник на електронните и печатни литературни списания „Открита литература“, „LiterNet”, „Public Republic”, „Книголюбие“, Списание „Диалог”, (Лайден, Холандия. Разпространява се в Бенелюкс и България.) и тясно специализираното в проблемите на фантастиката и фентъзито интернет списание „Сборище на трубадури“. В тези списания тя публикува теоретични статии относно детската фантазийна литература.
Весела Фламбурари е непрекъснат гост на много срещи с деца в градовете София, Атина (Гърция), Тузла (Босна и Херцеговина), Димитровград (Цариброд, Сърбия), Стокхолм (Швеция), Пловдив, Варна, Сливен, Тутракан, Кърджали, Добрич и др. Всички срещи с деца на авторката преминават като текст-пърформанс, тъй като писателката използва познанията си по куклен театър и представя книгите си с изразните средства на кукления театър.
Поради гореизложеното, авторката обича да се смее, да си пее и да вярва, че слънцето грее за всички!
Единствената у нас платформа за сексуално и здравно образование за тийнейджъри Loveguide организира първата си открита лекция за това как родители и деца свободно да говорят за любовта, отношенията, секса, безопасния секс, предпазване от забременяване и сексуално предавани инфекции и всички подобни теми, които все още са табу и не се обсъждат открито и спокойно вкъщи. Лекцията ще бъде на 26 април, сряда, от 18:30 часа в betahaus, София.
От създаването си през 2015 година досега, екипът на Loveguide е провел обучения в цялата страна с над 3000 ученици. “Били сме в над 30 населени места, в 30 различни основни и средни училища и навсякъде едва 10% от тийнейджърите споделят, че говорят открито с родителите и и изобщо възрастните по темите за любовта и секса,” споделят Николета Попкостадинова и Надя Здравкова, обучители в Loveguide. Според тях въпреки, че днешните тийнейджъри имат достъп до огромно количество онлайн информация, все още голяма част от тях не знаят какво ги очаква през пубертета, учат се основно от порното, връстниците и собствените си грешки. Затова и не знаят как да се предпазват от сексуално предавани инфекции и нежелана бременност.
На лекцията “Как да говорим с децата за секс?” Надя и Николета ще разкажат кои са най-често задаваните въпроси от тийнейджърите, кои са най-големите заблуди и какво най-много ги вълнува. Ще представят и подхода си, какво работи и какво не според техния опит, за да могат и родители, и учители да говорят с настоящите и бъдещи тийнейджъри открито, честно и приятелски по темите за любовта, отношенията между хората и секса.
Loveguide е единствената онлайн и офлайн платформа в България, която предоставя ефективно здравно и сексуално образование за ученици между 13 и 18 години от цялата страна. Подходът на Loveguide e позитивен и специално адаптиран за различни тийнейджърски групи. Информацията е поднесена приятелски, открито, честно, с истинските имена на нещата и на езика на тийнейджърите. И разбира се, е 100% надеждна.
През 2015 г. Loveguide създават своята онлайн платформа, която казва на тийнейджърите всичко за секса, любовта и отношенията между хората. А през 2016 г. екипът започва обучения в най-различни формати в цялата страна и стартира свой YouTube канал. „Най-накрая правилната информация по правилния начин“ е оценката на ученици, родители, учители, директори и партньори.
Всеки от участниците в събитието на 26 април ще получи и "Наръчник за тийнейджъри", който Loveguide създават заедно с Surecheck като партньор на тяхната пътуваща класна стая за сексуално образование.
Loveguide е един от финалистите в първото издание на ПРОМЯНАТА 2014/2015, най-голямата социално отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп, която се осъществява в партньорство с фондация "Промяната", част от мрежата на Reach for Change.
Повече за събитието може да намерите ето тук.
Ако темата ви интересува, препоръчваме ви и статията Имало едно време секс.
Представяме ви и видеото на Loveguide на тема "Кога трябва да правя секс?"
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам