Автор: Мария Пеева

„Майка ми се държи с мен като излишна и нежелана“, ми писа едно момиче. Как да отговоря на това? Как да му обясня, че вината не е в него?

Някои родители просто не са пораснали, мило дете. Съжалявам, че си случила точно на такива. Родителите са тези, които трябва да ти помогнат да станеш зрял човек и завършена личност, но пътят ще изминеш сама. Представи си го като прохождане. Ако мама държи детето за ръка, то по-лесно ще направи първите стъпки. Няма да падне, да се удари, да се нарани. Ще има кой да го подхване, когато залитне. Но ще ти кажа една добра новина.

Детето ще проходи, дори когато няма кой да му помага. Да, по-трудно ще е. Ще пада и ще става. Ще се научи да не плаче, защото е безсмислено да плачеш, ако няма кой да те утеши. Ще се опира в стените, които не са нежни като майчината ръка. Но въпреки това ще проходи. И когато го направи, стъпките му ще са уверени и стабилни. Защото се е научило, че може да вярва само на себе си, на никого другиго.

Писмото ти е изключително. Не само защото е грамотно, а грамотността не е приоритет на твоите връстници. Не само защото е смислено в едни толкова безсмислени времена. А защото е емоционално, искрено и думите ти докоснаха сърцето ми, както биха докоснали сърцето на всяка майка.

Не и на твоята очевидно. Въпреки това ти ще й простиш. Може би не сега, но някой ден. Защото децата умеят да прощават, дори когато болката остава в тях. Ще й простиш, както новороденото прощава на майка си, че го е изхвърлила от утробата си. Иначе никога нямаше да види белия свят.

Белият свят очаква и теб. Пубертетът толкова напомня раждането. От ембриона на детството, затворен в безопасната топла утроба на семейството, се ражда нов зрял човек. Пъпната връв се прекъсва и за първи път поемаш въздуха на свободата. Нищо чудно, че боли. Раждането боли и травмира – не само майката, но и детето.

Твоето израстване не е леко. Сблъскала си се с неразбиране, отхвърляне, подигравки. Познато ти е чувството на самота и обреченост. Онова особено усещане, че си сам на този свят и никой не те разбира. Не само че не те разбира, но и няма желанието да надникне в теб и да види колко прекрасна, чиста и бебешки нежна е душата ти под всичките татуси, пиърсинги и провокативни парцалки. А тя е такава. Затова я пази. Не защото някой някога ще я оцени, макар че това също ще се случи. Пази я за себе си, тя е това, което ни прави хора. Пази я и за неродените си деца. За да имаш какво да им дадеш и да ги предпазиш от ударите, които сега понасяш ти.

И не бързай да бягаш от дома си, макар че се чувстваш чужда там. Когато младо момиче като теб търси любов и авторитет, има голям риск да попадне на неподходящите хора. А повярвай ми, по-лесно е да отстояваш себе си пред майка си, отколкото пред чужди хора. Това, което преживяваш с нея сега, ще те научи да си силна. Приеми го като урок. Нищо че се карате, нищо че те обижда и отхвърля. Потърпи още малко, докато завършиш, докато вземеш хляба си в ръце… докато проходиш.

Повече боли да паднеш на улицата, отколкото у дома.

Някога и твоята майка е била като теб – необичана и неразбрана. Тя дори не осъзнава какво ти причинява. За нея ти си вироглавата, своеволна дъщеря, която я излага пред хората и не спазва нормите на обществото. Забравила е, че някога е била същата като теб – търсеща себе си и бягаща от себе си, упорита и неуверена, дръзка и уплашена от собствената си дързост. Раздвоена между детето, което все още е, и зрялата личност, в която се превръща.

Може би тя ще прочете тези редове и ще те прегърне. Ще намери сили да ти каже, че си желана. Че не си излишна, никога не си била. Просто е толкова трудно да надхвърлиш собственото си детство и да пораснеш. Тя все още не го е направила. Нищо чудно и да не успее.

Но ти ще успееш. Не за да й се докажеш и не защото тя не вярва в теб. А защото ти ще повярваш в себе си. Не напук на нея, а заради теб самата. Ти си нейният урок, а тя е твоят. И всяка от вас сама ще реши дали да го приеме.

И дали да порасне.