Международната инициатива „Имаш силата – бъди приятел“ на Cartoon Network има за цел да покаже на децата какво е да си истински приятел и да им даде увереността да се справят с насилниците.

Известни личности, психолози, учители, деца и техните родители ще се включат в международна информационна кампания срещу тормоза в училищата. Инициативата е на детския телевизионен канал Cartoon Network. Тя стартира на 27 септември с творческо състезание „Клуб приятелство: Имаш силата – бъди приятел“.

„Клуб приятелство“ се провежда и в други страни в Европа, включително Румъния, Полша, Унгария, Русия, Белгия, Нидерландия и Люксембург. Акцията има за цел да помогне на децата и тийнейджърите да се научат да общуват помежду си без агресия, да бъдат добри едни с други, което ще ги направи и много по-успешни личности и хора. Важно послание за учениците е да разпознават насилието и да реагират правилно на него. От Cartoon Network са изработили за тази кампания 3 нови анимационни видеоклипа, посветени на проблемите, свързани с тормоза. Те ще бъдат излъчвани по телевизионния канал и ще бъдат публикувани на уебсайта на кампанията budipriatel.cartoonnetwork.bg.

В начинанието се включват и български звезди. Водещите на „Преди обед“ по bTV Десислава Стоянова и Александър Кадиев, певицата Рут Колева, актьорът Ивайло Захариев и журналистката Евелина Павлова в силно видео послание разказват на децата какви обиди са получавали в училище. Те признават, че от думите боли, но не те ни определят като хора, а нашите действия. И неслучайно надсловът на кампанията е „Имаш силата – бъди приятел“.

"Тази година ние продължаваме да се ангажираме и да се борим срещу тормоза, като предлагаме платформата на Cartoon Network“, обясни Малгозия Чапман, вицепрезидент „Бранд и съдържание“ в Търнър за Централна и Източна Европа. Тя допълни, че се радва, че в България освен работата с партньорите, посланието за борба с тормоза ще разпространяват и известни личности, което ще помогне то да стигне до повече хора. „С „Клуб приятелство“ се ангажираме да насърчаваме феновете на нашите програми да научат как да бъдат добри приятели, а не насилници", завършва Чапман.

На сайта cartoonnetwork.bg децата и техните родители ще имат възможност да прочетат повече за приятелството, да се запознаят със съветите на психолозите, да изгледат интересни и забавни клипчетата по темата. Там ще открият нужната информация какво да предприемат и към кого да се обърнат за помощ, ако те или някой техен близък е жертва на тормоз. Важно е да знаят, че хулиганството не е нещо, което трябва да се понася тихо и веднага трябва да се разкаже на доверен човек за това, което се е случило.

Цел на кампанията е да помогне и на жертвите на насилие, и на насилниците, които също имат нужда от приятел и разбиране, защото често самите те първо са били обект на тормоз. Така на децата ще бъде подсказано как могат да бъдат истински приятели и добре настроени към другите.

Като ключов елемент на кампанията, за един месец, всички училища в страната ще се превърнат в творчески работилници, в които цели класове ще могат да създават свой дизайн за значки за приятелството. С тях те ще участват в конкурс, а най-добрата идея ще бъде осъществена и децата ще могат да видят своите значки реализирани.

За да се случи това, учителите трябва да отделят време със своите класове с деца от 6 до 18-годишна възраст, в които заедно да изработят идеята. Експерти от Асоциация „Родители“ ще помогнат с насоки на преподавателите, които искат да дадат възможност на своите възпитаници да участват в надпреварата. Съвместната работа на учениците е добър начин за развиване на усет за другия, толерантност и колективен дух. Конкурсът започва на 27 септември, а проекти могат да бъдат подавани от учителите до 22 октомври на сайта на кампанията. Ще бъдат отличени три класа – един победител, един на второ място и един на трето.

На 25 октомври жури ще избере най-якото предложение. Класът, който е негов създател, ще получи истински значки със своя дизайн и персонални брандирани подаръци с героите на Cartoon Network. Също така ще участва в „Работилница за откриватели“ с Географ БГ, които по привлекателен за децата начин ги повеждат в света на науката. Класовете на второ и трето място също ще получат подаръци с персонажите от любимите си анимационни филмчета.

За съжаление, страната ни е на едно от челните места, които страдат от проблема, с който кампанията се бори. Според международното изследване "Поведение и здраве при деца в училищна възраст“ българските деца са сред първите 10 държави по индикатора „училищен тормоз“. У нас изследването е било извършено сред 4796 ученици в 163 училища в периода 2013 – 2014 година. Оказва се, че тормозът в училищата ни е сериозен проблем, на който трябва прогресивно да се търсят решения.

Инициативата на Cartoon Network „Имаш силата – бъди приятел“ разпознава този проблем и търси негови позитивни решения, които да стигнат до родителите и децата. В основата на „Клуб приятелство“ стои призива към децата да не се страхуват да потърсят помощ, да разберат как държанието им влияе на другите и най-вече, че имат силата да са приятели.

Кампанията се провежда за трета поредна година в България. 

Cartoon Network е обичан от всички канал, фокусиран основно върху момчешката, но харесван и от момичешката аудитория заради своите комедийни и приключенски предавания. Програмата и съдържанието третират теми, които са близки до децата – хумор, приятелство, въображение, екшън и приключения. Cartoon Network е насочен към момчета и момичета на възраст 6–-12 г. и чрез разнообразното си и световно успешно съдържание цели да ги предизвиква да бъдат самите себе си. От старта си като паневропейски канал през 1993 г. до момента Cartoon Network е локализирал услугите си в Европа, Средния Изток и Африка, където „говори“ 19 езика и „влиза“ в повече от 142 милиона домове в над 70 държави. Cartoon Network предлага забавление и чрез своя отличаван с награди уебсайт, както и чрез игри, видео при поискване, мобилни приложения и огромно разнообразие от лицензи и рекламни артикули. Cartoon Network е търговска марка, собственост на Turner Broadcasting System International, Inc. – подразделение на Turner Broadcasting System, Inc. (TBS) – една компания на Time Warner.

Препоръчваме ви още:

5 неща, които НЕ е добре да правите, ако детето ви е жертва на насилие 
Палачите, в които превръщаме децата си 
Деца умират вън

Йонка Петкова е един от лекторите на предстоящия Форум бременност и детско здраве на Puls.bg в Пловдив, който ще се проведе на 1 октомври, тази неделя. Темата на презентацията й е свързана с подготовката за раждане, за онези разковничета, които могат да помогнат то да мине по-леко.

Г-жо Петкова, може ли едно раждане да мине лесно? Какво е необходимо да направим за това?

Раждането е такова, каквото ни е писано да бъде. Лесното раждане за едни е тежко или незадоволително за други. Раждането е един емоционален, интимен и силно енергиен момент, който трябва да бъде изживян. Естествено, раждането трябва да бъде позитивно, дори да има усложнения, а това е постижимо, ако имаме добра психическа подготовка и емоционална подкрепа. Физически също е добре да бъдем подготвени, защото раждането е дълъг труд. Тялото се подготвя за раждането, защото е съвършена система, но жената трябва да опознае сърцето си, да изглежда добре заради себе си, да се обича и да се вслушва в това, което иска тялото и, защото това е най-доброто за нея и нейното бебе.

Неслучайно пожелаваме „леко раждане“ – тоест леко да преминем през това и то да бъде според личното усещане на раждащата жена. Всеки човек е уникален и всяко раждане различно и неповторимо, така че към раждането трябва да се отнасяме с уважение и респект. Нормалните раждания в България се водят от акушерка и ще е прекрасно, ако се познавате преди събитието. Все още, въпреки че сме в Европейски съюз, практиките не са на същото ниво и това да имаш придружител е лукс! Независимо от подписаното предварително информирано съгласие, всеки пациент е в правото си да откаже манипулация или процедура, защото тялото и раждането са си ваши, изключая случаите на спешност и риск за живота.

В какво се изразява подготовката за раждането? Кога започва подготовката и кои са трите най-важни условия, които трябва да изпълним, за да бъдем подготвени, физически, а и не само?

Подготовката за раждането започва много преди да разберем, че сме бременни! Все повече двойки осъзнато планират появата на дете в семейството. Съвременният човек иска да контролира всичко и това доста му пречи. Колкото и да искаш да си подготвен и през колкото и курсове да си минал, когато ти е за първи път, чак през самото раждане разбираш, какво е това. Един от законите на Дон Мигел Руис гласи: „Не прави предположения!“, защото винаги ще се разочароваш, ако нещата не се подредят както искаш. Мотото, което много помага е: „И това ще мине!“. Преди, по време на бременността, раждането и следродилния период обаче може съзнателно да променим и коригираме доста неща от стила си на живот, които да ни помогнат по-лесно да се справим с изискванията към нашия организъм и преминаването през този процес.

Подготовката бива:

1. Психическа подготовка, включваща психическото и емоционално състояние през различните фази, както на жената, така и на цялото семейство. Комуникация и подкрепата от страна на партньора, близките, дула и медицинските лица. План за раждане и подготовка за бебето. Обичаната и подкрепена жена по време на раждане изпитва на половина по-малко дискомфорт и болка.

2. Стил на живот – хранене, сън, почивка, работа, курсове, забавления. Някои корекции в диетата и навиците доста облекчават неразположенията по време на бременността. Вашето тяло си е ваша работа, вслушвайте се в това от какво имате нужда и какво ви се прави.

3. Физическа подготовка – свързана е с физическата активност, която от своя страна е важна като цяло за правилното функциониране на организма. Доста хора неглижират двигателните занимания, но обикновено сме доста по-отговорни към грижата за друг и затова бременността е идеалният момент да се погрижим за бебето и за себе си. Другата категория е на активно спортуващи, там е нужна консултация за детайли от активностите. Достатъчно е приятното занимание да превърнем в навик и това остава в живота ни като бонус. Физическите активности при нормално протичаща бременност могат да бъдат различни видове - от разходка, през фитнес, пилатес, йога, водна гимнастика, както и различни видове танци, важно е да изпитвате удоволствие.

Има ли място една практика като йога в подготовката за раждането? С какво йога може да бъде полезна в случая?

В йога всичко се прави без насилие, единствено и само в зоната на комфорт. Това е нещо много полезно и ценно за разбиране. Съвременният човек е свикнал да се доказва на околните, а не да харесва себе си, да се товари с неща само защото ще се справи, а не защото му е приятно, но ако осъзнаеш, че всъщност е добре да се научиш не да контролираш всичко около себе си, а просто да се вслушаш в себе си и да се отдадеш на мига, нещата се подреждат по най-добрия начин. На раждането трябва да се отдадеш, да обичаш себе си, да се довериш на детето си и да търсиш подкрепа.

Йога въздейства на целия организъм и на начина на живот. Релаксацията, визуализацията, ароматерапията, звуците и музиката освобождават и релаксират тялото и ума, подпомагат изграждането на по-силна връзка с бебето. Дихателните техники, освен че чистят и зареждат с кислород, подготвят организма за справяне със стреса по време на раждането, тялото се научава да се отпуска. Практикуват се изчистващи, загряващи ставите и мускулите и сухожилията техники. Движенията са комбинирани и така въздействаме на вътрешните органи, до които пристигат повече кислород и хранителни вещества. Физическото натоварване по време на йога е щадящо и пълноценно. Работи се активно за релаксиране на тазовото дъно. Европеидната раса е доста по-податлива на дегенерация на съединителната тъкан, а и стилът на живот не предоставя условия за активно ангажиране на поддържащия тазовото дъно апарат, така че упражненията за тазово дъно са задължителни. Доста асани помагат за оптималното разположение на бебето по време на бременността и в хода на раждането.

Вашето тяло е вашата крепост! Доверете се на мъдростта на женската природа и

Леко раждане!

Интервюто е предоставено от puls.bg

За Йонка Петкова
Завършила е Медицински университет в София, специалност акушерка. Била е на обучение в университетска болница „Бикока“ Милано, Италия. Член е на Алианса на българските акушерки, както и на Консултативния съвет към Международната конфедерация на акушерките (ICM). От 7 години води йога за бременни и подготовка за естествено раждане. Участва и като акушерка в социален проект с малцинствени групи. В момента работи в „Център за ранно детско развитие“, Благоевград, както и за превенция на прееклампсията във фондация „Здрави майки, здрави бебета“. Активен участник е и в Мрежа за съвременна родителска грижа (МСРГ).

Препоръчваме ви още:

Гинекологът отговаря 
Как се казва вашата акушерка? 
Да родиш в България

Тази година фокусът е върху родителството

Фондация „За Нашите Деца“ се включва в седмица на осиновяването организирана от Българска Aсоциация Осиновени и Осиновители (БАОО). Националната кампания започна на 25 септември и ще продължи до 9 октомври 2017 г.

Специалисти на Центъра за Обществена Подкрепа (ЦОП) „Св. София“ на фондация „За Нашите Деца“ ще консултират настоящи или бъдещи осиновители. Според заявените очаквания и/или проблем, консултацията може да се извърши от социален работник, психолог, семеен консултант или специалист Ранна детска интервенция.

За да се случи такава консултация, е необходимо желаещите да запишат предварително час за среща на 02/822 3510.

Фондация „За Нашите Деца“ осигурява обучения за осиновители по програма, която запознава с особеностите на децата от социални домове, както и за определени родителски умения. Фондацията предоставя психологическа подкрепа, социално информиране и посредничество на осиновителите и след настаняването на детето в семейството. Подпомага близки, роднини и осиновители при напасване на детето със семейството и в адаптацията му в новия дом.

Седмиците на осиновяването инициирани от БАОО се случват за четвърта поредна година. Националната информационна кампания за осиновяването този път се фокусира върху родителството, като основополагащ фактор за развитието на всяко дете. Мотото й е „Не си сам! Осиновителите сме навсякъде!“ и има два аспекта. В чисто житейски план често кандидат-осиновителите и родителите, осиновили деца, се чувстват нечути и неразбрани от околните и имат нужда от подкрепата на хора, които вървят по същия път. В обществен план и осиновени, и осиновители имат права и задължения, чието спазване и отстояване „по единично“ е до голяма степен загубена кауза – само обединени и подкрепени от съмишленици бихме могли да постигнем реален позитивен отзвук в обществото ни.

Информационната кампания ще даде възможност на родителите да се срещнат със специалисти, на специалистите – да обменят опит и поговорят открито за проблемите и възможностите за подобряване на системата, на обществеността – да опознае лицата и каузата на осиновяването.

Препоръчваме ви още:

Кашон с кауза 
Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност 
Народ от високи хора

Как да я разпознаем и партнираме успешно на детето

Автор: Анна Кабакова

В нашето общество често се дискутират наболели въпроси, свързани с детската агресия, нарастващите зависимости сред деца и юноши, отчуждението между деца и родители, отдръпването от системата на училището.

Когато надничаме в детските очи, гневни или бунтуващи се, изплашени или тъжни, често търсим най-простото обяснение за поведението на детето – готови сме да го квалифицираме като невъзпитано, грубо или неморално. Този черно-бял подход ни дава успокоение, че тревожното явление да не разбираме децата си и да усещаме растящото си отчуждение от тях, е продукт на някаква специфична „лошотия“ на подрастващите. Проблемът на черно-бялото мислене е, че то само по себе си задълбочава луфта между поколенията, етикетира, без да разбира и повишава количеството травматизъм както в семейната система, така и в училищната среда.

Мисленето през разбиране и емпатия би означавало да живеем в свят на сложността, където има много нюанси. Където можем да си зададем по-сложни въпроси и да останем за малко в неизвестност с отговорите. Да останем в смирението на незнанието спрямо детето предполага кураж, търпение и полагане на мостове от разбиране към вътрешния живот на малкото същество. Често необяснимото детско поведение може да бъде свързано с психична травма. Ако ние успеем да партнираме добре като възрастни, травмата има шанс да бъде изцелена и да спре да оказва токсични ефекти върху развитието и живота на детето. Липсата на разбиране и адекватна подкрепа за разрешаване на детска или юношеска травма може да доведе до задълбочаване на травмирането на детето и дългосрочни последици за неговото израстване и благополучие.

В психологията се говори за два вида травми – с голямо Т и с малко т.

Травмата с голямо Т е емоционален отговор на животозастрашаващо или застрашаващо здравето или интегритета на тялото събитие, с което жертвата няма достатъчно ресурси да се справи и да интегрира в психичния си свят. Обикновено това са психични наранявания, които по-лесно разпознаваме, тъй като те са ясно видими и  представляват значим източник на дистрес за всеки човек - природно бедствие, катастрофа, изнасилване, терористичен акт, физическо, сексуално или емоционално насилие спрямо дете.

Травмата с малко t е по-скоро хронична, по-често скрита, но нейните ефекти не са по-малко осезаеми и разрушителни за личността. Тя поставя в риск емоционалното функциониране и интегритет и възприятието за себе си на потърпевшия. Често това са повтарящи се неблагоприятни събития – обиди, тормоз, унижение, крайна бедност, емоционално пренебрегване, заплахи за изоставяне, развод, конфликти или раздели с близки и приятели и пр.

Когато говорим за травми при малки деца трябва да отчитаме, че детето няма психичните ресурси на възрастен и може да бъде наранено от събитие, което възрастният би могъл да не забележи и да не отчете като проблем, който му влияе. Пример за подобни събития са депресията на родител, емоционалното пренебрегване, публичната забележка в училище, критичните реплики от родител или учител, коментарите за външния вид, изолирането от други деца, клюките и слуховете, физическите дисциплиниращи мерки (бутане, пляскане, дърпане на ухо и пр.), липсата на насърчение и интерес към детето, прекомерната критичност на родителя.

Транзакционният анализ, един съвременен метод на психотерапия показва, как ранните детски преживявания оказват сериозно влияние върху по-нататъшната  съдба под формата на тъй наречения протокол – телесно съхранено знание на детето за взаимоотношенията между него и околните. Тогава, когато детето още не говори, неговото тяло усвоява модели на отношения с околните, които се запечатват дълбоко в детската душа. Как може да изглежда на практика действието на телесния протокол, запечатан в зората на живота?

Пример може да бъде следната история: малко момиче се ражда в семейство, в което майката е сериозно разколебана дали иска второ дете, тъй като бракът със съпруга й е нещастен. След като все пак оставя бременността си и не я прекъсва, тя ражда момиченце, към което изпитва противоречиви чувства. Детето научава, че не бива да пречи, да бие на очи, да предявява нуждите си и че трябва да поставя нуждите на майка си на първо място. Несъмнено за детската психика това е травма, която не може да бъде изразена с реч, тъй като е възникнала още по време на вътрешноутробния живот, когато детето се намира в контакт с несъзнаваната психика на майката. Тази травма намира телесен израз -  момичето непрекъснато свива рамене, сякаш изгърбвайки се и стараейки се да не бие на очи, да не заема много място и да се приспособява към това, което околните искат от нея.Травмата се запечатва в тялото като реакция на свиване, смаляване, отдръпване като памет за модел на отношения, обагрени с трудни чувства. Транзакционният анализ смята, че поривът за живот, с който идва всяко дете на света, може да бъде сериозно накърнен в резултат от превербални травми (по времето преди детето да проговори).

Ако сравним това момиченце с друго дете, което е очаквано с много желание и радост, ще усетим разликата. Чаканото  и желано дете ще усеща тялото си спокойно, харесвано, галено, няма да има нужда да се свива. Протоколът ще запечата хармонични  модели на отношения между детето и света, в което собственото тяло може да се преживява без напрежение, страх и потискане.

Това, което превръща едно събитие в травма, е личната емоционална реакция на детето спрямо събитието и неговата интерпретация. Тя от своя страна зависи от цялостната история на детето, от контекста, в който то живее, от наличието или липсата на емоционална и социална подкрепа, от наличието на предишни травми, от специфично предразположение и чувствителност и много други фактори.

Травмата се характеризира с непредсказуемост, с липсата на възможност на детето да я предотврати или да упражни ефективен контрол върху случващото се.

Тя  нарушава важни жалони в развитието на детето: накърнява изграждащото се чувство за себе си, способността за формиране на сигурна привързаност, забавя когнитивното и психоемоционално развитие, нарушава формирането и поддържането на способността за  успешно регулиране на емоциите, оказва дълготрайни последици върху психичното и физическото здраве на възрастните, пострадали като деца.

Травмата предизвиква море от болка и срам, които могат да провокират себенараняващо поведение, зависимости, хранителни разстройства, депресия, нарушена себеоценка, антисоциално поведение, съзависимост, нарушена социализация и др.

Какви са симптомите на детската травма? Как би могъл възрастният да  разпознае, че детето преживява травма и да окаже своевременно съдействие?

Винаги, когато забележим детето да се държи по необичаен или сериозно отличаващ се от характерния за възрастта начин, е добре да се запитаме какво се случва.

Децата в предучилищна възраст могат да загубят важни умения, които са придобили преди травмата и да започнат да се държат сякаш са по-малки  в сравнение с биологичната си и психологическа възраст. Това може да се изрази в загуба на умения в областта на тоалета, затруднения в говора. Може да се страхуват да излязат на двора без придружител или пък да не успяват да заспят сами. Да сънуват кошмари и да се будят посред нощ.

Характерното за тази възраст е, че детето невинаги може да опише какво се е случило или да изрази своите преживявания. То може да преживява непрекъснат страх за себе си и за близките си, или да бъде твърде тъжно. Не са редки и чувството на срам и вина.

Важно е да се наблюдава играта му, тъй като в нейния процес детето често пресъздава травматичното събитие, опитвайки се да го преодолее и да промени негативния му изход.

Как може да помогне родителят?
На първо място като осигури на детето спокойна и надеждна среда, без допълнителни стресиращи събития до преодоляването на травмата. Да зададе обичайна и добре подредена рамка за деня, в която детето да изпитва усещане за сигурност. Това не е период, в който резките промени, многото събития и вълнения са желателни.

На второ място е добре родителят да отделя време за общуване с детето като се опитва да удържа тревогата на детето уверявайки го, че то се намира на сигурно място сред сигурни хора.

Ако симптомите са силно обезпокоителни и продължават повече от няколко дни, е добре да се потърси консултация с детски психотерапевт, психолог или психиатър.

Децата в ранна училищна възраст могат да имат симптоми подобни на най-малките, но също така биха могли да срещат трудности в учебния процес. Това може да са проблеми като затруднена концентрация и внимание, объркване при изпълнение на задачи, отказ да отговарят на въпроси на учителя и други. Възможни са прояви на агресия, главоболие и стомашни болки без видима причина.

Децата в училищна възраст също имат нужда от сигурна среда в периода след травмата и от разбиращото и вдъхващо успокоение присъствие на възрастния. Те имат потребност да дискутират повече чувствата си относно събитието и са способни в по-голяма степен да изразят това, което преживяват. Родителят помага, ако валидизира (чува и позволява) чувствата на децата и в същото време дава сигнали на детето, че те могат постепенно да бъдат преживени и надмогнати. Препоръката за консултация със специалист важи с пълна сила и за тази възрастова група.

Тинейджърите имат  по-сериозно развито себеосъзнаване относно преживения опит и собствените чувства във връзка с него. Партнирането на възрастния обаче е от решаващо значение. Това, което ретравмира децата, е етикетирането им като "невъзпитани" или "лоши" без разбиране на дълбоките чувства, които стоят зад едно или друго поведение. В този период родителят трябва да отчита намалените ресурси на юношата при справянето с учебните задачи.   В случай че детето проявява агресия, е необходимо да се валидизира чувството на гняв от преживяната травма и в същото време да се дадат идеи на тинейджъра как да управлява гнева си така, че да избегне  негативни последици. Юношата има нужда от знание за рамките, които не бива да прекрачва и възможните последици от агресивни действия спрямо други деца. Тези граници трябва да бъдат поставени по един твърд, но позитивен начин от възрастен, без заплахи или унижение. Това, което може да подкрепи юношата в един кризисен период, е говоренето за чувствата по един приемащ и разбиращ начин, който позволява те да не бъдат отреагирани чрез действия.

Понякога се случва родители и учители, информирани за травмиране на дете да не предприемат действия в защита на детето и за решително прекратяване на ситуациите на насилие или тормоз. Често обяснението на родителя е, че неговата намеса би засрамила детето. Трябва да отчитаме, че в редица ситуации децата нямат ресурси сами да се справят с подобна ситуация и са допълнително засрамени от това, че не намират изход. Незабавната намеса за разрешаването на ситуацията от възрастния дава ясен знак на детето, че получаването на помощ не е признак на слабост и че родителят или учителят има отговорността да гарантира сигурност.

Важно е да се знае, че всички деца  могат да преживяват тъй наречени интрузивни спомени за събитието, сякаш събитието отново се случва в момента. Тези явления, наречени flashbacks могат да бъдат под формата на натрапчиви образи, емоции, телесни усещания. В тези моменти от полза е да се напомни внимателно на детето, че това събитие е минало и че то няма да се повтори. Подобни спомени могат да бъдат упорити и мъчителни, тъй като са свързани със свърхвъзбуда на дялове на мозъка, свързани с инстинктивния живот. Реагира тъй нареченият животински мозък, който остава възбуден, дори когато опасността е отминала.

Тези симптоми е необходимо да бъдат третирани в рамките на психотерапия, която е специализирана в лечението на травмата.

Някои деца реагират с действия, с поведение и с интензивни чувства на травмата, но други остават незабелязани в своето страдание. Необходима е наблюдателност от страна на възрастните и внимателно партниране на детето, така че то да сподели за нараняването си. Отдръпването му, желанието за изолиране от приятели и близки, засилената тъга, тревожност, раздразнителност, прекомерна сънливост, необяснимите трудности в училище могат да бъдат симптоми на подобна скрита реакция на дете, преживяващо травма.

В някои случаи се демонстрират симптоми на отложена реакция на травмата, което значи, че тя ще възникне не по-рано от 6 месеца след самото събитие. При други случаи реакцията следва непосредствено събитието.

Една от ключовите причини, поради които е добре да се потърси специализирана помощ за детето е, че травмата може да създаде скрити рани, чиито невидими ефекти могат с времето да се разпростират върху много сфери от живота на личността.

И децата, и възрастните с неизлекувана травма често  се въвличат в тъй-нареченото преповтаряне на травмата. Изглежда някаква невидима сила тласка пострадалия в ситуации, к които той отново и отново ще бъде травмиран по същия начин. Това поведение, често несъзнавано, има невробиологично обяснение. Опиоидната система, която е присъща за нашия организъм изработва вещества, които пристрастяват пострадалия към травматичната ситуация или пък дори към самия насилник. Става дума за вещества, които отговарят за контролиране на болката, зависимото поведение и награждението. От тази група вещества са ендорфините.

Виктимизираните деца или възрастни неутрализират свръхвъзбудата на мозъка, причинена от травмата чрез разнообразие от пристрастяващи поведения, включващи компулсивно излагане на ситуации, напомнящи травмата.

Експерименти при възрастни показват, че при поставянето им в ситуации, напомнящи травмата, в организма се отделят опиоиди и това довежда до облекчаване на тревожността. В началото на повторението на травмата жертвата може да изпитва облекчение и дори усещане за контрол и власт върху ситуацията, но с напредването ѝ следват токсичните ефекти на ре-травмирането.

Себенараняващите поведения при деца са именно израз на подобно пристрастяване. Когато децата са преживели физическо или сексуално насилие, себедеструктивното поведение води до аналгезия (липса на усещане за болка) вследствие на отделяне на опиоиди. Болката, порязването и изгарянето са опити да се възстанови интегритета на личността пред лицето на силната тревога.

Ако не се предприеме лечение на травмата, ефектите на пристрастяване и себенавреждащи поведения в зряла възраст могат да се задълбочат.

Накрая бих споделила един пример за това как ранна и повтаряща се детска травма, нелекувана и неразпозната, може да довeде до несъзнавано въвличане в ситуации на повторение на травмата в зряла възраст, които провокират Посттравматично стресово разстройство ( PTSD).

В ранна детска възраст момиче живее с майка, която упражнява спрямо детето емоционално насилие. Майката е незряла, не умее да управлява добре емоциите си, често вика и заплашва детето. То от своя страна е свито, извънредно послушно и преживява силен страх от изоставяне, както и непрекъсната тревожност. Често в пристъпи на необоснован гняв, майката емоционално изоставя детето като мълчи ледено в продължение на много дни и се държи така сякаш момичето не съществува. Детето постепенно се сдобива с токсично чувство на вина и усещането, че е изначално лошо. Каквото и да направи, не е сигурно, че ще угоди на майка си и ще избегне емоционалното изоставяне. Често е объркано, защото усеща, че се старае да слуша и че няма вина за конкретна ситуация. Но майката отправя неизменно послание, че то е виновно по непростим начин. Детската душа лека-полека се пропуква под тежестта на  травмите. Момичето се научава, че да отстояваш себе си или да изразяваш нуждите си означава да бъдеш крайно лош и в крайна сметка да бъдеш изоставен. Гневът е забранена емоция за детето и то не смее да изпитва подобни чувства, защото бива залято от чувство на тежка вина пред майката, която  етикетира гнева като злина.
Момичето пораства и става млада жена, която  продължава да бъде емоционално малтретирана от майката. Постепенно майката лишава дъщеря си от всички семейни наследствени имоти и ги прехвърля на сина си, който ги пропилява, опитвайки се да прави неуспешен бизнес. Накрая дъщерята предприема терапия поради симптоми на депресия и започва да получава подкрепа от своя терапевт. Тя се опълчва на майка си, която продължава да се опитва да я обвинява за всички неудачи на брат ѝ. Лека-полека изглежда сякаш дъщерята започва да се еманципира от майка си и започва да отстоява себе си. Изглежда, че травмирането ще бъде прекратено.
Няколко години по-късно  младата жена се въвлича в неподходящо взаимоотношение, което прераства в емоционално насилие. Изглежда като случайно съвпадение, но всъщност е повторение на травмата, разбира се напълно неосъзнавано като такова. Жената развива лека форма на Посттравматично стресово разстройство, след което си обещава, че няма да допусне повече общуване с личности, които напомнят на нарцистичната й майка. Постепенно симптомите отшумяват, но няколко години по-късно тя отново се озовава в ситуация на повторение.
В религиозна общност, която жената посещава от много години, нарцистичен лидер извършва емоционално насилие над отделни членове на общността. Наблюдавайки в продължение на дълго време това поведение, жената събира кураж и конфронтира лидера пред цялата общност. Разбира се, историята завършва с ре-травмиране, тъй като първоначалното усещане за власт и контрол върху ситуацията изчезва и настъпва токсичния ефект на повторението на травмата.

Всички тези ситуации изглеждат различни, но на практика са реплики на една и съща детска травма – взаимодействие с нарцистични индивиди, които притежават една или друга форма на власт и от които жената очаква любящо и справедливо поведение. Става дума за ситуации на насилие, към които жената се прилепя подобно на нощна пеперуда, която се стреми към огъня. 

Пристрастяването вследствие на травма може  да се обясни и  по друг начин. Травмата ражда обезвластяващи вярвания за себе си като например:

Аз съм човек без стойност.

Аз съм лош човек.

Безсилен съм.

Аз съм жертва на живота си.

Не съм достоен за любов.

Аз съм достоен за срам.

Аз съм глупав.

Тези вярвания са неизлекувани рани върху идентичността на детето, които го тласкат да се свързва именно с хората, които по нещо му напомнят на извършителя на травмата.

То започва неволно и несъзнавано да се движи в един омагьосан кръг, който се нарича от транзакционния анализ "детски сценарий на живота".

За да излезе от негативния сценарий, детето трябва да направи много сериозен пробив в осмислянето на травмата, за което няма ресурси.

Като възрастен човек то може да изгради ресурсите, необходими за взимане на ново решение и излизане от детския сценарий.

Възрастният може да постави под съмнение вярването, че е изначално лош и да осъзнае, че е имал насреща си нарцистичен манипулиращ индивид, чиято любов не може да бъде спечелена дори с цената на отказ от страна на жертвата от собствената ѝ личност.

Илюстрирайки ефектите на детската травма върху живота на възрастния индивид, бих искала да подчертая, че своевременната подкрепа и лечение могат да предотвратят множество негативни ефекти и последици: зависимости, хранителни разстройства, депресии, панически атаки, тревожни състояния, антисоциални прояви и други.

В това е нашата отговорност на родители, помагащи специалисти и учители. Взаимодействието на учители, родители и други възрастни от системата, която обкръжава детето, е ключово за успешното протичане на случая. При липсата на координиране по случая и компетентно разбиране на естеството и ефектите на травмата върху детето, има рискове проблемите да се задълбочат.

За автора:

Анна Кабакова е магистър по семейно консултиране  и магистър по клинична социална работа от НБУ. Преминала е 4-годишно обучение по метода тразакционен анализ (метод на психотерапия) от обучители от Европейска асоциация по транзакционен анализ (ЕАТА); 2 години обучение в метод EMDR - терапия от обучители, организация EMDR Europe Association. Продължава специализацията си в двата метода, в които й предстои сертифициране. Работи като частен психотерапевт, а също и с младежи с увреждания и техните семейства. Участвала е в проекти от сферата на помагащите професии и социалната работа.

 

 

 

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме
Възпитание със страх 
Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

Автор: Мая Цанева

Майките споделят. Майките имат нужда някой да ги изслуша. Майките имат толкова много да кажат и всяка от нас има своята истина.

Ние споделяме и имаме мнение. Ние водим словесни битки за бъдещето на децата, както и за куп несъществени неща, които да ни въздигнат от „майка" в „майка - жрица" на пазаруването, готвенето, отказването от памперса, кариерата и т.н.

Да си „майка" понякога е мръсна дума.

Не ни харесват чиновниците - търсим си правата и не отстъпваме. И ние не ги харесваме.

Не ни харесват някои работодатели - искат от нас да сме свръхчовеци. Може, но за това си има цена.

Не ни харесват и други майки. Едни други не се харесваме само поради една причина - често всяка от нас смята, че е единствената права, дори когато е седнала и кърми. Заради децата си, овладяваме изкуството на късите команди и на ограниченията, и със същия замах раздаваме мнения, съвети, присъди към себеподобните си.

Един от най-големите грехове на майките е тяхната склонност да възпитават другите с ограничения, предразсъдъци и отрицание. Всички искаме децата ни да се учат, играейки, нали? Да се забавляват, да са щастливи и доволни, да откриват света... Да поиграем на майки, които изпитват удоволствие от простичкото изкуство да са родители. А те, децата,… имат нужда от любов, храна и мама.

Препоръчваме ви още:

Майчинство for sale
Няма да бъда такава майка 
Какво научих от майките на София

Някои бележки за мъжете, които се обвързват с жена с деца. Авторът (пожелал да остане анонимен) споделя собствения си опит по темата.

Случва се така, че се влюбваш в някоя жена и не след дълго разбираш, че в тази връзка не сте двама, а трима или повече. Защото тя е майка. Ако я обичаш, приемаш за свое семейство и нея, и децата й. Какво трябва да имаш предвид, за да си подготвен.

0 години

Това е най-безобидното, което може да ти се случи. С едно изключение – постоянно ще мислиш за това ще се роди ли детето здраво. Готви се за нощни кошмари по темата.

До 1,5-2 години

Пелени, биберони, мляко в шишета – това са основните елементи в домашния пейзаж. Но има повод да се порадваш – жена ти вече може да пие по чаша вино с теб на вечеря (ако не кърми, разбира се). Вечер можете да се наслаждавате един на друг, но не задълго: малкото ще ви усети и бързо ще прекъсне идилията с рев.

Забрави за съня. Но не роптай. След 1-2 години ще се наспиш. Сутрин ще ти се струва, че мирише на вкиснало мляко някъде около креватчето на бебето. Но не, то си мирише така. Можеш да провериш. Ако спи с вас нощем, ще се потиш повече. Не заради друго, а просто защото детето се е сгушило в теб.

Първия път, когато го вземеш на ръце, ще заплаче, защото не е свикнало с теб, ако въобще знае кой си. Търпение, ще свикне.

Ако си гнуслив, по-добре веднага кажи, че няма да сменяш пелени. И ти, и детето ще бъдете по-чисти.
То постоянно ще пада. На различни места и страни. Полезно за реакциите ти ще е, ако се опитваш да го хванеш. Ще се учудиш колко опасни ъгли има в дома ти, в които може да удари главата си, дори докато си седи. Ако имаш поне малко вроден бащински инстинкт, нервите ти постепенно ще се разклатят.

Ще установиш, че с теб живее един дяволски надарен лингвистичен гений. Той без усилие запомня и повтаря твоите думи и прави това най-често пред родителите на жена ти. Ще се наложи да внимаваш какво говориш, ако не искаш да се натъкнеш на обвинителните им погледи.

За роднините й. Бъди търпелив и се подготви да изслушваш безкрайните им съвети. Все пак най-обидни могат да ти се сторят думите на тъщата: „Дай по-добре аз да го направя.“. Това е така, защото ти нямат доверие. Все пак не си роден баща и не си свикнал.

Съвет: Ако доживееш до момента, когато детето тръгва на детска градина, първия път върви с жена си. Нека тя те представи на персонала. Иначе един ден може да стане така, че да отидеш да си прибереш детето, а вместо това да те прибере полицията за похищението му.

2-8 години

Стадият на пелените за теб е завършил, без да започне изобщо. Това е единственият положителен момент в ситуацията.

Ако някога си имал любимо заведение и решиш да подновиш посещенията си, ще трябва да градиш имидж отново. Но имай предвид, че вече си мъж, който трябва да дава пример. Това означава, че е настъпило времето да се разделиш с вредните си навици. С всички.
Изграждането на авторитета ти пред детето може да бъде значително забавено, ако родният му баща е напуснал семейството сравнително скоро. Очаквай сравнения от типа: „А моят татко…“, провокации: „А ти можеш ли като татко?“. Добре би било в такива ситуации да имаш под ръка няколко хитри трика, с които да смаеш малчугана. Но не си и мисли да злорадстваш: „А твоят татко това може ли го?“. Просто ги покажи. Детето ще ги оцени и ще ти повярва. Не очаквай веднага да започне да ти казва „татко“. Това може и въобще да не се случи. Макар че ще се чувстваш странно, когато дребосъкът се обръща към теб по име.

В тази възраст детето отваря очи за околния свят. Стреми се да го опознае и ще му е нужна твоята помощ. Започвай да попрочиташ някои неща в Уикипедия. Най-сетне имаш сериозен стимул да се образоваш. Имай предвид, че детето не е длъжно да знае какво не знаеш ти.
Ще ти се наложи да заобичаш децата. Понякога вкъщи ще има повечко от тях – по рождени дни или други поводи. Някъде в тази възраст хлапетата започват да мечтаят за домашен любимец. Всички опити да го убедиш, че рибките са домашни любимци, са напразни. Примири се.

Вероятно ще ти се случи да се скараш с жена си в кой точно кръжок или друга форма да дадете детето. Пиано – не е лошо, но не помага особено при самозащита на улицата. Поддържай своята версия за бойни изкуства. Рано или късно ще се предаде.

Ще ти се наложи отново да се потопиш във вълшебния свят на началния курс. Разгледай учебниците на детето, научи отговорите. Просто да подсказваш верните отговори не върши работа. Ще трябва и да обясняваш защо са верни.

Съществува голяма вероятност запознанството ти с директора на училището да не е по приятен повод. Но ти не отстъпвай от идеята си за бойните изкуства. Да ходят на пиано другите. Училището е школа не само за образование, но и за оцеляване.

Той ще се научи да те лъже. После ще разбере, че е безполезно. Но ще мине време.

Ти ще трябва да му обясниш кое отличава мъжете от жените и защо искат да са заедно. Не забравяй да сложи парола на компютъра си, за да не попадне на „учебните“ ти материали.

Съвет: Ставайки нощем до тоалетната, не си спестявай светването на лампата в коридора. Там винаги има забравена някоя фигурка от шоколадово яйце или лего, която може да пробие крака ти. Не е особено мъжествено да крещиш от болка посреднощ. 

16+

Няма да е лошо да си по-възрастен от него поне с 10 години. Но това е въпрос на късмет. Можеш да разредиш напрежението, ако на първата среща му предложиш да те нарича „татко“. Ще се посмеете заедно, ще се поотпуснете. За него ти си само поредният ухажор на майка му и да не си посмял да я обидиш. Освен това ти си и по-голям приятел, с който ще му се наложи да се сближава.

Искаш или не искаш, ще ти се наложи да се състезаваш с него. Ако е възможно, включвай се само там, където изразходването на физически сили е минимално. Билярд, боулинг, тенис на маса и т.н. А може и да му изкараш въздуха с няколко поредни страйка.

Вероятно твоите музикални идоли ще се обръщат неведнъж в гроба. Новата музика в дома силно ще се отличава от тази, с която си свикнал. Възможно е да го убедиш, че рокът, джазът и блусът също си струват децибелите, но не е сигурно, затова не бъди настоятелен в опитите си.

Бъди подготвен да реагираш в случай, че негова фенка се окаже същата, с която си се запознал преди време в заведение, иначе може да се получи конфузна ситуация.
Когато за пръв път се прибере почерпен вкъщи, ще установиш, че притежаваш черти на характера, за които не си подозирал. Това все някога ще ти се случи, повярвай ми. Как да реагираш, ще ти подскажат опитът и съвестта. С учебна цел можеш да опиташ да повториш няколко пъти изречението: „Можеше да съм аз.“

Не е задължително, но е възможно да има същата брада като твоята. Въпрос на гени, макар в случая да нямат нищо общо. Ще ти се наложи да го научиш да се бръсне, а за поредния рожден ден – да му подариш последен модел самобръсначка.

Ще можеш да погледнеш на света на „младежката мода“ с други очи. А после ще погледнеш и себе си в огледалото. И може би най-после ще престанеш да си загащваш ризите.

Твоята нервна система със сигурност ще се освежи, когато получи шофьорската си книжка и седне зад волана за първото ви извънградско пътуване. След първоначалния шок, ще откриеш и добрите страни на ситуацията – вече имаш личен шофьор, който да те прибира след петъчните срещи с приятели на по бира.

***

По принцип съвсем същото те очаква и ако детето носи твоите гени. Така че можеш да го имаш предвид. Все пак - предупреден значи въоръжен.

Източник: psychologies

Препоръчваме ви още:

Осиновете си татко
Бащи в "майчинство" 
15 признака, че мъжът е станал баща 

Украинската журналистка Елена Скачко публикува пост във фейсбук, в който признава, че й е писнало да подготвя уроци с дъщеря си. Според нея домашните отдавна е трябвало да бъдат отменени, а времето вечер да се посвети на общуване с децата. Думите й звучат изключително актуално и за всеки български родител.

Да, аз съм лоша майка!

Аз не искам вечер да пиша домашни с детето си.

И дъщеря ми също не иска да пише домашни вечер.

А друго време за това ние нямаме.

Съвременният живот е такъв, че почти всяко дете, след училище ( с по 7-8 часа) посещава някакви извънкласни форми, допълнителни уроци и др.

Предвид заетостта и трафика, много родители се прибират вкъщи вечер.

Ние, по правило, не по-рано от 20 часа.

Уморени. С единственото желание просто да си поговорим, да вечеряме и да се приготвим за следващия ден.

И дори (Да ме прости Господ!) да изгледаме някой филм или да почетем книга.

Но, не! Ние трябва да учим уроци. Иначе утре пак ще има забележка „не е подготвена за часа“, а аз ще страдам от комплекса „майчина вина“.

По дяволите! Да, аз съм лоша майка!

Имам дъщеря-бунтарка в тийнейджърска възраст.

Тя не желае да пише домашни.

А аз не мога да стоя над главата й и да лая като селско куче след преминаваща кола.

Защото много работя.

Затова се уморявам.

Защото не помня уроците по математика за 8 клас.

Защото трябва да сваря елдата за сутрешната закуска и да направя чийзкейк (който невинаги ми се получава).

Защото трябва да обърна внимание и на мъжа си.

Защото понякога вечер също имам ангажименти, срещи, събития.

Защото имаме две котки и куче, които също чакат да им обърна внимание.

Защото през почивните дни отиваме на вилата, иначе просто ще полудеем.

Защото ние „имаме“ театрален кръжок, фотографска школа, вокална група.

Защото просто искам да си почина вечер.

Да, аз съм лоша майка, както навярно ще кажат мнозина.

Аз съм родила тези деца, а родителството е сериозен труд, няма мърдане.

И аз се трудя. Цял живот.

За да бъдат децата ми здрави, облечени, обути, да научат нещо повече от предвиденото в учебните програми, да бъдат доволни, весели, да ги водим на море, да бъдем приятели.

И затова аз не искам да правя вечер домашни.

Аз искам просто да разговарям с децата си!

Защото не смятам, че децата са пожизнена даденост.

Смятам, че децата са радост.

И вечерта е време за радост, а не за подготовка на уроци.

Боже, кога най-сетне ще отменят тези домашни, както направиха в много страни по света?

Защо да не се въведе например двучасов блок по предметите – в първия час да се занимават с теория, а във втория – да се упражняват?

Защо трябва да отнасят вкъщи всички тези задачи, когато могат да ги направят в училище, а вкъщи да имат време за игра и почивка?

21 век внесе ускорение в живота ни, хвърляйки в лицето ни много нови предизвикателства. Но денонощието все още е само 24 часа. И силите и здравето ни не са станали повече.

И децата вече са други.

Защо това да не се вземе предвид, както направиха финландците?

Да, аз съм лоша майка.

Моето дете не желае да пише домашни вкъщи.

А аз не съм убедена, че това е необходимо. Тогава как да убедя нея?

На мен навремето ми провървя повече. Майка ми беше домакиня и аз и моите домашни бяхме основното й занимание. И вадех книгата, която бях скрила под бюрото си, едва когато мама напуснеше стаята ми.

Плюйте ме колкото искате, но аз съм добра майка.

И обичам дъщеря си, която никак не е лесна.

И въпреки това, в очите на обществото, аз съм лоша майка, а дъщеря ми е тийнейджърка-бунтар.

Такива ни прави образователната система.

Аз нямам претенции към училището й. Напротив, то е добро във всеки смисъл и аз много държа на него. Както държах и на това, в което работех преди 100 години.

И още тогава, преди 100 години, смятах, че образователната ни система трябва напълно да се промени, ако искаме на децата да им е наистина интересно в училище.

Но все още нищо не е мръднало.

Добавят, премахват предмети, сменят идеологиите като чорапи, увеличава се срокът на обучение, измислят се нови „принципи“.

И нито една истинска, а не измислена реформа.

Започнете с малко.

Преустройте програмата на обучение така, че да не е нужно вкъщи, по нощите (поне в почивните дни), да се пишат домашни и да се подготвят уроци.

За да могат десетки хиляди майки и бащи да престанат да се смятат за лоши родители.

А „непоносимите“ тийнейджъри да имат един повод по-малко за бунт.

А сега – плюйте.

Все ми е едно, нали съм лоша майка…

Препоръчваме ви още:

Майките не са втора категория 
Защо е уморена мама? 
Аз съм мързелива майка

Автор: Мария Пеева

Едно от нещата, които винаги съм си поставяла като приоритет, е да не повтарям грешките на собствената си майка. Тя има куп достойнства и винаги ще я обичам, но беше типичен пример за онези свръхзагрижени майки, които постоянно се притесняват за децата си и висят над главите им. Някой съвременен психолог би я нарекла „хеликоптер“. По-снизходителните ще кажат майка-орлица, а по-откровените – квачка. В резултат на строгото й възпитание аз години наред растях като изключително кротко и послушно дете, което в пубертета изведнъж стана тотално неконтролируема луда глава. На никоя майка не пожелавам дъщеря като себе си. Правила съм толкова глупости, че ако моите тийнове бяха пробвали и една трета от тях, досега да съм на розови хапчета. Истинско чудо е, че изобщо оцелях, камо ли, че станах зряла и сравнително сериозна жена.

Ще ви призная, че въпреки всичките ми щуротии (и съответно кавги, когато допуснех да ме хванат), пубертетът ми беше един особено прекрасен период, към който се връщам с удоволствие в спомените си и дори разказвам на децата, когато стигнат съответната възраст. Понякога долавям в погледите им съмнение и най-вероятно подозират, че си измислям. Може би така е по-добре.

Не знам дали трябва да обвинявам мама или да й благодаря, че беше такъв родител. Може би това ме превърна в личността, която съм сега, и която общо-взето харесвам (с дребни забележки). И въпреки това не искам да съм като нея. Искам моите деца да бъдат по-разумни и да имат по-реална представа за света отколкото имах аз, израснала като цвете в саксия до момента, в който се разбунтувах. Освен това много ми се иска да имам с моите момчета истинска, близка връзка и доверие, каквото винаги ми е липсвало в отношенията с нея. И тъй като сега аз съм възрастният човек, осъзнавам, че отговорността за това е най-вече моя, а не на хлапетата ми, колкото и силни характери да са. А те са такива – и четиримата. Самоуверени, индивидуалисти и упорити колкото можете да си представите. Плод на гените си и либералното възпитание. Радвам им се за което. Някой ден те ще се сблъскат с всякакви трудности и животът ще ги поомачка, както обича да прави с всички ни, но поне няма да имат проблеми със самочувствието и отстояването на позицията си и със сигурност няма да се оставят да ги тъпчат.

Много от правилата, от които се водя във възпитанието на хлапетата ми, са извлечени точно от личния ми опит като дете. И едно от тях, което искам да споделя с вас, е правилото ми за червената и жълтата зона. Нарекох го така, защото децата винаги разбират по-лесно, като им го илюстрирам. Ето какво имам предвид.

На 11 години повече от всичко исках да обикалям града с колело. В квартала на баба, където отивах за цял месец през лятото имаше една смела тайфа, най-вече момчешка (мама би я нарекла уличници), които обикаляха с очуканите си велосипеди из целия град, включително и тепетата. Майка ми позволяваше да карам колелото само в един ограничен квадрат от няколко блокчета в нашия си квартал. Тя беше човек с въображение и последиците от пакостите, в които евентуално бих могла да се впусна, винаги звучаха цветно в стил Стивън Кинг. Например карането на колело по „истински улици“ неизменно завършваше с моя тъжен финал като „кайма на светофара“. Известно време перспективата ми се виждаше доста страшна и не нарушавах забраната й. Но когато се престраших за първи път и видях, че е силно преувеличена, изобщо забравих за нея. Съответно онова лято изпробвах и много други далеч по-опасни неща, защото веднъж нарушила забраната за колелото, приех и другите забрани на майка си като глупави измишльотини. Онова ми беше първото истински приключенско лято, в което избродихме тепетата, палехме огньове и обикаляхме от сутрин до вечер по улиците без никой да знае къде сме.

В желанието си да предпазим децата от всички опасности, които ги дебнат, ние забраняваме всякакви неща – от истински опасните до по-безобидните, които все пак ни се струват рисковани. Като най-малки им забраняваме да играят с остри предмети, да бъркат в контакта, да пипат улични животни или да се катерят по дърветата. После им забраняваме да гонят топката си по уличното платно, да карат колело извън тротоара, да говорят с непознати. След това идва пубертета и забраните стават други. Не могат да пушат, да пият алкохол, да водят без позволение момчета/момичета у дома, да се гримират ярко или да си боядисват косата, да ходят на дискотека или да си правят татуировки. Със сигурност на всяка една възраст има купища забрани, които те трябва да спазват. И тук в главата ми започва да кънти гласът на мама, назидателен, натякващ, вбесяващ, провокиращ, когато строго ми забранява да нося твърде къси поли или да се гримирам силно, или да закъснявам вечер, защото със сигурност ще ме изнасилят и убият. (Точният й израз в неин стил беше „разчекнат на някой кръстопът“). Е, познайте дали не правех точно обратното на всичко, което ми казва. Как тогава да направя така, че моите деца да се вслушват повече в съветите ми и да са по-разумни? Тук идва на помощ червената и жълтата зона.

В червената зона е всичко онова, което е действително опасно и което завършва фатално. Там е бъркането в контакта за най-малките и дрогата за тийнейджърите. В жълтата зона са нещата, които могат да бъдат опасни и с тях трябва да се внимава – там са например катеренето по дървета за най-малките или късното прибиране за тийновете. Не мога да ви дам готови списъци за червена и жълта зона, защото всеки родител има различен праг на търпимост, а и всяко дете поема различни рискове. Аз например не се тревожа за предизвикателното облекло, защото имам момчета, но за една майка на момичета вероятно е притеснително да види дъщеря си да излиза полугола. И все пак моят съвет е да не слагате това в червената зона, защото дъщеря ви вероятно ще постъпи точно като мен в лудите ми години. Ще излезе в приличен вид и ще се преоблече в най-близката тоалетна. Лошото е, че ако свикне да нарушава някои от правилата, които й поставяте, тя няма да има проблем и за останалите. Ще й се струва еднакво опасно и същевременно забавно да излезе с деколте до пъпа и да се надруса. А всъщност не е точно така, нали?

С една дума – червената зона е това, което никога и при никакви обстоятелства не бива да правят. То е опасно не само за здравето, а и за живота им. То никога не трябва да е тема-табу, а напротив – да обясните защо всъщност е толкова опасно (по възможност не използвайте чак толкова цветисти изрази като майка ми. Ако звучи научно, е дори по-убедително).

Жълтата зона са опасните неща, които правят ИЗЦЯЛО НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ и са готови да приемат неприятните им последици. 4-годишното ми хлапе иска да се покатери на дървото? 9-годишният хлапак иска да готви съвсем сам? 15-годишният младеж отказва да пътува с нас по празниците и кани хлапета на купон, а у дома има алкохол? Всичко това са потенциално опасни ситуации, в които е много важна личната преценка на детето. Защото ние няма как да сме до него всеки час и всеки миг, и все някога то ще трябва само да отсъди да рискува ли, или не. И в такива моменти е добре да прави разлика между фаталните, животозастрашаващи решения (като да шофираш пиян) и онези, които просто могат да завършат зле (като да си изгориш пръста на фурната).

Единият ми син вече излезе от пубертета и самият той скоро ще става баща. Вторият го кара с всичките му характерни прояви на избухливост, обърканост и критичност. Но в решенията, които взимат за живота си и двамата поемат премерени рискове и не влизат в „червената зона“. За разлика от майка си преди 30 години. Засега схемата работи добре и при двете ми по-малки момчета, които са доста самостоятелни и правят някои сравнително опасни неща, но пък никога не влизат в „червената зона“. Ще се радвам, ако идеята ми ви се стори полезна. Най-лесно можете да я приложите, ако седнете и си направите списък с нещата, които не искате децата ви никога да направят и онези, които ви се струват адски опасни, но има вероятност да опитат. Запишете си ги, а после прегледайте "адски опасните" неща в червената зона и и си помислете кои от тях сте пробвали без знанието на родителите си. Дали все пак и те не са за жълтата зона?

Пожелавам успех на всички нас. И нека никога да не забравяме не само, че и ние сме били деца, но и че нашите родители също са допускали грешки. А ето сега ние с вас, се опитваме да ги избегнем на всяка цена, което съвсем не означава, че няма да допуснем други. Забавно, нали?

Препоръчваме ви още:

Мамо, не прави така 
Изборите, които правим за децата си 
Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете   
И мама е правила глупости