Преди дни историята на Ана Митева помете социалните мрежи. Публикуваме я тук, защото вярваме, че нагласите трябва да се променят, че майките не са втора категория хора и е нормално да бъдат подкрепени, а не дискриминирани. Ето какво разказа Ана:

В понеделник получавам съобщение (общ чат заедно с други танцьори), че се провежда кастинг (с пращане на видеа) за чуждестранен видеоклип. Сумата, която се обявява, е 100 лв. Отказвам. По-късно ми звъни друга позната, която ми казва за същия кастинг, но ми казва сума, която е 300 лв. ... Оттук започват и всички недоразумения откъм организационно ниво. Съгласявам се. Обявено е и на двете места, че снимките ще бъдат в четвъртък и петък. Приятелят ми си пуска молба за отпуска, за да гледа малката (1г. и 8м.). Във вторник отивам в зала да снимам видео. В сряда сутринта моята позната ми звъни и казва, че са ме одобрили, но има проблем - англичаните (хореографка и 3-ма танцьори) са в залата от 8:30 сутринта, но няма никой от избраните 6 танцьора от българска страна...каза ми да чакам обаждане от някой от организаторите. През това време започвам да търся хора да гледат малката, но всички са поели ангажименти или са на работа в сряда! Звънят ми в 10 ч. - да тръгна веднага - "Ок, но няма на кого да оставя малката и трябва да я взема с мен." – „Ок“ - казват ми.

Тръгвам, без да съм взела нищо за малката като храна, освен едни солети. Тръгвам, защото знам какво е да си хореограф и да чакаш танцьорите си да дойдат да репетират... Влитам в залата - кипи труд, оставям Ема на едно шалте, разпръсвам играчки около нея и се хвърлям. От време на време й обръщам внимание за секунди, защото тя е много малка и е в абсолютно непозната среда. Всички са friendly и се усмихват. Успявам да уча и да запомня  движенията, и съм супер щастлива, че Ема ме е оставила да работя и само от време на време нещо измърква. Работим, хореографката мисли тепърва движенията, процесът е бавен и аз съм спокойна, че успявам да вляза в стила. Става 12:30. Малката е вече гладна и малко уморена, въздух в залата няма и мирише зле. Взимам я и казвам на хореографката, че ще се опитам да я приспя, за да продължим работа. Излизам навън и за щастие наблизо намирам храна. Явно няма веднага да се спи. Връщам я в залата, слагам я на мръсното шалте, постилам й моя дреха като покривка и пльосвам купата със салата да хапва. Пускам се веднага в репетиции. Малко след това идва "звездата" - също англичанка - и хореографката ни дава почивка, за да показва движенията на певицата. Аз решавам да остана отстрани, за да си репетирам, понеже Ема е спокойна, но бивам помолена (с леко троснат тон) да изляза от залата. Грабвам Ема, салати, дрехи, чанти, води, всичко и излизаме.

След 30 минути ни викат отново в залата. Взимам всичко и отново подреждам на Ема специално кътче, за да си стои там детето и да си играе. Докато се подготвяме при мен, идва една жена от английския екип и ми казва: "I'm sorry, but it's not ok with the child...You have to leave" ... В първия момент решавам, че говорят за снимките и казвам, че няма да е с мен, докато снимаме! Но те ми казват пак, че не е ок: „I'm sorry“. Казвам им, че след час баща й свършва работа и ще дойде да я гледа, но ми се казва: „NO. Yоu can't stay...“

Ами ето тук аз вече врътвам, защото осъзнавам за първи път в живота си, че съм дискриминирана, заради това, че съм с дете... Избухвам на женицата и й казвам, че това е дискриминация, че ме дискриминират, заради детето ми! Защото никой не ни предупреди за тази репетиция и нейният баща можеше да си вземе и този ден свободен, за да я гледа!
„Луди ли сте, хора? Какво ми говорите?“ - Започвам да събирам нещата. Някои от танцьорите ме питат какво става (защото разговорът се случи извън залата), казах им, че ме гонят от залата и от снимките, заради малката....Междувременно от българска страна, тъпите идиотски организатори, които до голяма степен са главните виновници за оплескването, са в недоумение, защото това не е обсъдено още с тях. Англичаните пък се разхвърчаха като чуха думата дискриминация и след малко дойдоха при мен и казаха, че не е заради детето, а защото не се справям добре технически... Тук вече спирам да мисля, защото съм кълбо от емоция и не мога да повярвам все още, че ми се случва това.

Докато седя отвън, детенцето ми си играе с други деца, аз постепенно ставам спокойна, тъжна и наранена...Става ми мъчно най-вече за това дете, дето трябваше да играе и яде в тази много мръсна зала, да слуша силна музика и да е лишено от вниманието ми, защото „мама работи...“ Защото баща й работи в Операта за не много завидна заплата, защото печката ни е повредена и ни трябва нова, защото нямаме кола, а ни трябва, защото памперсите й на месец са 100 лева, защото майка ми я няма вече, иначе би ми помогнала, защото другата ни баба се бори вече две години с рак и се лекува в Турция, защото част от спестените ни пари ги дадохме на нея, защото може би животът й изтича бързо... Защото и през ум не ми мина, че аз мога да откажа. Майната им на парите - но аз съм поела ангажимент и сметнах, че тези хора имат нужда от мен... Признавам, че съм щастлив човек, защото съм заобиколена от прекрасни майки, с които танцуваме заедно с децата ни. Имам и най-най-най-невероятните хора за ученици и дори наскоро си мислех, че съм голяма късметлийка точно заради това! И наистина е така! Но шоубизнесът има жестоки правила. Там е борба и няма място за майки с деца. Обещаха ми да ме компенсират финансово. Ще ми подхвърлят някакви пари (ако се случи наистина) и ще приключат. А как ще ме компенсират емоционално? Вече втори ден мисля за това, което се случи. Искам да отида и да размажа физиономията на хореографката, която усмихвайки ми се, ме разкара и то без да има доблестта да ми го каже в лицето...

Докато събирах сили да тръгна с малката (таксито ми го покриха само в едната посока) другите танцьори излязоха в почивка. Никой не дойде при мен да ме тупне по рамото и да ми каже: „Споко бе, Анич, да го духат империалистите!“ - Не ме поглеждаха, а гледаха през мен - все едно бях станала прозрачна и недостойна за очите им.... За миг разбрах какво е да си аутсайдер - извън средата си, в която допреди миг си бил избран, харесан, с качества и значим... По пътя в таксито, докато избълвах всичко в статус във фейсбук, за да споделя с всички, които ме обичат, се замислих...Ами какво става, когато човек е сам, когато няма кой да го подкрепи след такава случка, в която е изпаднал в аут... Поглеждам се отстрани... и виждам... Жена с дете в ръцете й. Детето спи, а тя трябва да се събере, да се съвземе и да продължи, защото тя е всичко за това дете. Тя и нейният татко. Те са орлите. И те отговарят за бъдещето му. И в този бъкан от фъшкийни пари свят на изкуствени усмивки и безкомпромисни действия, тази майка беше уязвима с това дете и хищниците я нападнаха...Имаше, разбира се, и хиени. Те се появиха по-късно, коментирайки случката. Един от танцьорите - мъж, когото познавам и работим в едни и същи зали, сподели като коментар под статуса, че това е моята гледна точка, а всъщност детето е пречело, разсейвало ги е и от моя страна е непрофесионално да го водя в залата. Трябвало е да им откажа. Пич, непрофесионално е да не бъда предупредена за тази репетиция! Ти луд ли си? Естествено, че щях да организирам някой да ми гледа детето, но при положение, че ми се обаждат в 10 часа и ми казват - „идвай“ - няма как да стане. Но да, прав си, трябваше да откажа и да си спестя този цирк! Дойдох, защото съм отговорна и опитах максимално да свърша съвестно работа! ...

Докато около мен щъкаха вървежните танцьори, без деца, видях хореографката... Тази жена дори не дойде при мен да ми каже, каквото и да е. Чукнах я по рамото и й казах: „Имате ли да ми кажете нещо в очите? Не се справям с движенията? Върху какво бихте ме посъветвали да работя?“ - Понеже версията, която представиха след "It's not ok with the child", беше тази. Не знам откъде намерих сили да съм спокойна и да видя докъде ще продължи лицемерието на тази жена...И тя продължи като един истински играч! С бялата си правилна усмивка, която вместо да те стопли, те пронизва, ми каза: „Неее, няма проблем в техниката ти - ти си супер танцьор! Просто естетически не пасваш на другите танцьори!“ ... ... ... ... Oh, really? Hmm... Нaли гледахте записите и избирахте? Вчера? - "Да, но какво да се прави, така се случва понякога." ТОЧКА  - тази жена за мен е естетически боклук и я оставям да си живее на боклучестата шоу планета!

Взимам детето и гледаме буболечките, паяците, цветенцата и отлитаме. Замислям се. Естетически. Имахме предмет „Естетика“ в НАТФИЗ. Там се казва: „Това, което е грозно за едни, е красиво за други.“ Естетическият вкус се формира на базата на куп ценности. И аз благодаря на всичко, че ми се случва. Разбира се, че съм добре. Пред мен изникват лицата на моите приятели, извънземните ми ученици, които до един светят толкова много, докато танцуват! В къщи, разбира се, освободих парата и си поревах, но вече валяха коментари от приятели, които ме подкрепяха. Любимият ме прегърна и смъмри, че още го мисля. Ами, мисля го, защото това отношение е безумно. Защото досега не бях изпитвала едновременно гигантската сила на майка, защитаваща детето си и в същото време нейната огромна уязвимост. Защото грижата за някой изисква много. Ама много по много. И когато този някой е бил в теб, и е твое дете, и е в самото начало на живота си...тогава всяко решение, което взимаш е важно.

Най-важното решение, което някога съм взимала, обаче се оказа решението ми няколко часа по-късно да покажа на дъщеричката ми как може да си играе в пясъчника с още едно дете, без да се кара с него за играчките си. Направихме торта, украсихме я и много се смяхме. А малко след това се случи едно голяямоо чудо - дъщеря ми успя да духне сииилноо и да направи "бони" ... научи се да прави сапунени мехури и всички се радваме на това умение вече втори ден! Обичам го това дете. Още повече. Връзката ни е прекрасна и си имаме доверие. Тя е моят естетически свят, в който всичко пасва идеално!

Ана Митева е една чудесна жена, талантлив хореограф и в същото време съвсем обикновена, любяща майка, като всички нас. И като всички нас, предпочита да се усмихва на живота. Поканихме я да отговори на няколко въпроса, извън контекста на случилото се, защото тя си е достатъчно интересна и без да води битки срещу „империалистите“.

Ана е завършила специалността „Актриса за Танцов театър“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 2007 година. Оттогава е танцьор и хореограф на свободна практика. Преподава „Съвременен танц“. Майка е на Емануела, която е на година и 8 месеца.

Как се случи появата на дъщеря Ви? Очаквахте ли я?

Появата на дъщеря ми се случи около година след срещата и мигновеното ни влюбване с нейния татко. Един ден, през декември, си казахме: „Хайде да си направим бебе“  - и така съвсем мигновено се появи Ема, под формата на две чертички.

Как взехте това решение и какво струва на човек с Вашата професия?

И аз, и моят партньор, сме танцьори. Само че той е на щат в Националната опера. Аз съм на свободна практика, така че решението беше взето не на база финанси, работа, сигурност, проектоплан, а по-скоро емоционално и съвсем необмислено. Дори по това време живеехме под наем, което ни тежеше. Затова няколко месеца след като забременях се върнахме да живеем в апартамента, който моят баща ни преотстъпи. Не е лесно, определено. Още повече, че всички знаем какви са заплатите на държавните служители, но аз не се страхувам от работа, дори не я търся – тя сама ме намира.

Какви бяха първите стъпки в майчинството? На какво Ви научи малкото момиченце?

В началото най-важно за мен беше да имам достатъчно кърма за новороденото. Беше тежък период, с изцеждане на ръка след всяко кърмене, но този труд беше стократно възнаграден, защото все още се кърмим с малката. След това реших да изкарам шофьорски курс и успях. Баща й ми я водеше в почивките на лекциите по теория, за да я кърмя. Сега вече шофирам все по-добре и с малката можем да пътуваме на екскурзии заедно, без да сме зависими от превоз. След това дойде захранването, което не беше особено успешно и тя дълго време предпочиташе кърмата пред пюретата. Имаше обаче един повратен за мен момент и това беше взимането на съдбоносно за мен решение, а именно: решението да стана домакиня! Просто дотогава не ми се беше налагало да бъда – висене в залите, репетиции, проекти, хапваш нещо някъде и продължаваш. Вкъщи – относително чисто, понеже ни няма – нали сме по залите. И така – взимайки това осъзнато решение, станах една истинска чевръста и работлива мама-пчеличка. Готвенето ми доставя все по-голямо удоволствие, а малката обожава моята все по-гениална супа-топчета! Ема ме научи да се усмихвам повече, да съм решителна и силна, да танцувам постоянно и навсякъде, да пея, да се удивлявам на света, да вярвам в Смисъла и на собствената ми роля в него.

Твърде бързо сте възвърнала формата си след раждането – как става това при един професионален танцьор?

Това не е проблем за повечето танцьори. Аз така и не излязох от форма. Родих Ема в края на август (зодия лъв е) и след около месец възобнових уроците си. Друг е въпроса, доколко успявах да бъда пълноценна за останалите в този период. 

Как организирате ежедневието на майка и ангажиментите си на танцьор? Изобщо възможно ли е това?

Аз съм на свободна практика – от мен зависи какви проекти ще имам, какво ще приема като ангажимент и какво ще откажа. Всичко е възможно, стига да го правиш със сърце, да имаш желание да го случиш и да ти е повече интересно, отколкото жизненоважно.
Около 6-ия месец на Ема, заминахме с нея и баща ми, като гледачка, за 3 дни в Хасково, за да поставя хореография за един театрален спектакъл. Получи ни се, но човек трябва да има някой, на когото да разчита постоянно в грижите за бебето. Баща ми скоро след това започна работа и ми стана все по-трудно да работя. Все още не мога да стартирам личен проект, защото няма на кого да оставям малката. При нас обикновено финансирането е символично (ако има такова) и проектите се случват благотворително едва ли не. Засега съм се съсредоточила върху преподаването. Имам две невероятни групи – начинаещи и напреднали. Наистина като че ли съм събрала при себе си най-прекрасните хора, които искат да танцуват и съм безкрайно щастлива от това.

Как споделяте грижите за малката с таткото?

Таткото ни е много грижовен и всеотдаен. За съжаление обаче е твърде зает с работата си. Той няма регламентирано работно време, а сумарно. Репетира от 10 до 19:30 обикновено, но когато има спектакли се връща късно. Имаше период, в който Ема почти не го виждаше и беше доста дистанцирана от него. Тъжно ми беше, но това постепенно отминава и сега са по-близки.

С кого си говорите за майчинството? На една снимка сте много жени с бебета в кенгуру. Това някаква специална група ли е?

Това са моите прекрасни „Танцуващи майки“. Когато Ема беше на около 8 месеца, си открихме Мястото. Един Център, в който има йога за бременни и различни практики за майки и деца. Съвсем естествено дойде идеята ми да започнем с Ема да водим танци за мама и бебе. Кръстих ги „Мама и бебе танцуват“. Това се случи точно преди година. Някои майки от снимките вече не идват, защото трябваше да започнат работа, но си имаме група, в която споделяме и общуваме. Идват постоянно нови жени с бебета и танцуваме заедно. Имаме група и за по-големите. Там вече дивеем и играем на воля, танцувайки заедно. Много майки са ми споделяли колко се радват, че има къде да отидат заедно с бебетата си. Защото освен танцуването и раздвижването, ние споделяме, съпричастни сме и имаме усещането за общност. Нямах представа, че ще започна да правя това, но идеята се появи съвсем естествено, защото времето й беше дошло.

Как отглеждате и възпитавате детето си?

Общо взето съм на принципа – уча се в движение. За мен майчинството, родителството, възпитанието, отглеждането са интуитивни процеси до голяма степен. Учим се всички. Тя от нас, ние от нея. Процесът е жив, постоянно променящ се и неподлежащ на стройна структура. Обичаме я и правим всичко възможно да бъдем истински, откровени и достойни родители. Искам да създам в Ема усещане за красиво, за цветове, детайли, импулсивност (затова понякога като завали излизаме и усещаме кап-кап по лицето, а след това съвсем регламентирано слагаме гумените ботуши и маршируваме в локвите!) Искам детето ми да расте свободно да изразява себе си, да разпознава доброто, да обича животни и природа, и да ги пази. Страх ме е какво ще стане като (ако) тръгне на детска и още повече ме е страх от образователната ни система, но засега съм оставила тези страхове в килера… Докато дойде този момент, много неща може да са се променили за добро. Надявам се искрено на това!

Работите ли по проект в момента, разкажете за това, с което се занимавате професионално след раждането?

В момента подготвяме нещо танцово с още майки, които не познавам лично. Общуваме във Фейсбук – в група.  Аз правя хореографията - измислям я в хола, докато Ема спи в съседната стая. После в залата я снимам и пращам видео на мамите да гледат и учат движенията. Искрено се надявам да успеем да направим едно усмихнато и готино събитие.

С мацките от групата ми съм започнала хореография, която ще прерасне в чудесен кратък танцов филм. Искам да покажа всяка една от тях в най-добрата й светлина (е, може и в най-лошата, зависи какво ми хрумне). Много се вълнувам и за двете неща и докато готвя/чистя/приспивам/пазарувам си мисля за тези проекти, измислям детайли и не спирам да фантазирам кое как да се случи. Паралелно вървят уроците ми с майките и групата с начинаещи.

Случаят, за който разказвате, ли е първата проява на дискриминация откакто сте майка?

Да. Абсолютно първата! (като изключим едно затваряне на врата на тролей, затискайки количката, но беше неволно, надявам се ;)

На какво Ви научи?

Ами като цяло да бъда по-внимателна в подбирането на професионални ангажименти. Средата, в която съм свикнала да живея – тази на танцьори, актьори, режисьори и други творци е изключително солидарна. Но в сферата на шоубизнеса е друго и там трябва да се внимава.

И най-вече - тази случка ми помогна да тръгна по своя път. Този, който усещам като верен и полезен, както за мен, така и за други около мен. Енергията, която влагаме в нещо негативно би била пропиляна, освен ако не сътворим нещо. Каквото и да е – танц, картина, нещо написано, някакво бижу или предмет. Всеки човек е творец, да създаваме е в природата ни, затова ще продължа напред по-уверена и по-добра отпреди.

Какво се случва, когато вместо дискриминация срещнеш съпричастност, можете да прочетете в Мамешката мафия и Майките на Васко.