Как да я разпознаем и партнираме успешно на детето

Автор: Анна Кабакова

В нашето общество често се дискутират наболели въпроси, свързани с детската агресия, нарастващите зависимости сред деца и юноши, отчуждението между деца и родители, отдръпването от системата на училището.

Когато надничаме в детските очи, гневни или бунтуващи се, изплашени или тъжни, често търсим най-простото обяснение за поведението на детето – готови сме да го квалифицираме като невъзпитано, грубо или неморално. Този черно-бял подход ни дава успокоение, че тревожното явление да не разбираме децата си и да усещаме растящото си отчуждение от тях, е продукт на някаква специфична „лошотия“ на подрастващите. Проблемът на черно-бялото мислене е, че то само по себе си задълбочава луфта между поколенията, етикетира, без да разбира и повишава количеството травматизъм както в семейната система, така и в училищната среда.

Мисленето през разбиране и емпатия би означавало да живеем в свят на сложността, където има много нюанси. Където можем да си зададем по-сложни въпроси и да останем за малко в неизвестност с отговорите. Да останем в смирението на незнанието спрямо детето предполага кураж, търпение и полагане на мостове от разбиране към вътрешния живот на малкото същество. Често необяснимото детско поведение може да бъде свързано с психична травма. Ако ние успеем да партнираме добре като възрастни, травмата има шанс да бъде изцелена и да спре да оказва токсични ефекти върху развитието и живота на детето. Липсата на разбиране и адекватна подкрепа за разрешаване на детска или юношеска травма може да доведе до задълбочаване на травмирането на детето и дългосрочни последици за неговото израстване и благополучие.

В психологията се говори за два вида травми – с голямо Т и с малко т.

Травмата с голямо Т е емоционален отговор на животозастрашаващо или застрашаващо здравето или интегритета на тялото събитие, с което жертвата няма достатъчно ресурси да се справи и да интегрира в психичния си свят. Обикновено това са психични наранявания, които по-лесно разпознаваме, тъй като те са ясно видими и  представляват значим източник на дистрес за всеки човек - природно бедствие, катастрофа, изнасилване, терористичен акт, физическо, сексуално или емоционално насилие спрямо дете.

Травмата с малко t е по-скоро хронична, по-често скрита, но нейните ефекти не са по-малко осезаеми и разрушителни за личността. Тя поставя в риск емоционалното функциониране и интегритет и възприятието за себе си на потърпевшия. Често това са повтарящи се неблагоприятни събития – обиди, тормоз, унижение, крайна бедност, емоционално пренебрегване, заплахи за изоставяне, развод, конфликти или раздели с близки и приятели и пр.

Когато говорим за травми при малки деца трябва да отчитаме, че детето няма психичните ресурси на възрастен и може да бъде наранено от събитие, което възрастният би могъл да не забележи и да не отчете като проблем, който му влияе. Пример за подобни събития са депресията на родител, емоционалното пренебрегване, публичната забележка в училище, критичните реплики от родител или учител, коментарите за външния вид, изолирането от други деца, клюките и слуховете, физическите дисциплиниращи мерки (бутане, пляскане, дърпане на ухо и пр.), липсата на насърчение и интерес към детето, прекомерната критичност на родителя.

Транзакционният анализ, един съвременен метод на психотерапия показва, как ранните детски преживявания оказват сериозно влияние върху по-нататъшната  съдба под формата на тъй наречения протокол – телесно съхранено знание на детето за взаимоотношенията между него и околните. Тогава, когато детето още не говори, неговото тяло усвоява модели на отношения с околните, които се запечатват дълбоко в детската душа. Как може да изглежда на практика действието на телесния протокол, запечатан в зората на живота?

Пример може да бъде следната история: малко момиче се ражда в семейство, в което майката е сериозно разколебана дали иска второ дете, тъй като бракът със съпруга й е нещастен. След като все пак оставя бременността си и не я прекъсва, тя ражда момиченце, към което изпитва противоречиви чувства. Детето научава, че не бива да пречи, да бие на очи, да предявява нуждите си и че трябва да поставя нуждите на майка си на първо място. Несъмнено за детската психика това е травма, която не може да бъде изразена с реч, тъй като е възникнала още по време на вътрешноутробния живот, когато детето се намира в контакт с несъзнаваната психика на майката. Тази травма намира телесен израз -  момичето непрекъснато свива рамене, сякаш изгърбвайки се и стараейки се да не бие на очи, да не заема много място и да се приспособява към това, което околните искат от нея.Травмата се запечатва в тялото като реакция на свиване, смаляване, отдръпване като памет за модел на отношения, обагрени с трудни чувства. Транзакционният анализ смята, че поривът за живот, с който идва всяко дете на света, може да бъде сериозно накърнен в резултат от превербални травми (по времето преди детето да проговори).

Ако сравним това момиченце с друго дете, което е очаквано с много желание и радост, ще усетим разликата. Чаканото  и желано дете ще усеща тялото си спокойно, харесвано, галено, няма да има нужда да се свива. Протоколът ще запечата хармонични  модели на отношения между детето и света, в което собственото тяло може да се преживява без напрежение, страх и потискане.

Това, което превръща едно събитие в травма, е личната емоционална реакция на детето спрямо събитието и неговата интерпретация. Тя от своя страна зависи от цялостната история на детето, от контекста, в който то живее, от наличието или липсата на емоционална и социална подкрепа, от наличието на предишни травми, от специфично предразположение и чувствителност и много други фактори.

Травмата се характеризира с непредсказуемост, с липсата на възможност на детето да я предотврати или да упражни ефективен контрол върху случващото се.

Тя  нарушава важни жалони в развитието на детето: накърнява изграждащото се чувство за себе си, способността за формиране на сигурна привързаност, забавя когнитивното и психоемоционално развитие, нарушава формирането и поддържането на способността за  успешно регулиране на емоциите, оказва дълготрайни последици върху психичното и физическото здраве на възрастните, пострадали като деца.

Травмата предизвиква море от болка и срам, които могат да провокират себенараняващо поведение, зависимости, хранителни разстройства, депресия, нарушена себеоценка, антисоциално поведение, съзависимост, нарушена социализация и др.

Какви са симптомите на детската травма? Как би могъл възрастният да  разпознае, че детето преживява травма и да окаже своевременно съдействие?

Винаги, когато забележим детето да се държи по необичаен или сериозно отличаващ се от характерния за възрастта начин, е добре да се запитаме какво се случва.

Децата в предучилищна възраст могат да загубят важни умения, които са придобили преди травмата и да започнат да се държат сякаш са по-малки  в сравнение с биологичната си и психологическа възраст. Това може да се изрази в загуба на умения в областта на тоалета, затруднения в говора. Може да се страхуват да излязат на двора без придружител или пък да не успяват да заспят сами. Да сънуват кошмари и да се будят посред нощ.

Характерното за тази възраст е, че детето невинаги може да опише какво се е случило или да изрази своите преживявания. То може да преживява непрекъснат страх за себе си и за близките си, или да бъде твърде тъжно. Не са редки и чувството на срам и вина.

Важно е да се наблюдава играта му, тъй като в нейния процес детето често пресъздава травматичното събитие, опитвайки се да го преодолее и да промени негативния му изход.

Как може да помогне родителят?
На първо място като осигури на детето спокойна и надеждна среда, без допълнителни стресиращи събития до преодоляването на травмата. Да зададе обичайна и добре подредена рамка за деня, в която детето да изпитва усещане за сигурност. Това не е период, в който резките промени, многото събития и вълнения са желателни.

На второ място е добре родителят да отделя време за общуване с детето като се опитва да удържа тревогата на детето уверявайки го, че то се намира на сигурно място сред сигурни хора.

Ако симптомите са силно обезпокоителни и продължават повече от няколко дни, е добре да се потърси консултация с детски психотерапевт, психолог или психиатър.

Децата в ранна училищна възраст могат да имат симптоми подобни на най-малките, но също така биха могли да срещат трудности в учебния процес. Това може да са проблеми като затруднена концентрация и внимание, объркване при изпълнение на задачи, отказ да отговарят на въпроси на учителя и други. Възможни са прояви на агресия, главоболие и стомашни болки без видима причина.

Децата в училищна възраст също имат нужда от сигурна среда в периода след травмата и от разбиращото и вдъхващо успокоение присъствие на възрастния. Те имат потребност да дискутират повече чувствата си относно събитието и са способни в по-голяма степен да изразят това, което преживяват. Родителят помага, ако валидизира (чува и позволява) чувствата на децата и в същото време дава сигнали на детето, че те могат постепенно да бъдат преживени и надмогнати. Препоръката за консултация със специалист важи с пълна сила и за тази възрастова група.

Тинейджърите имат  по-сериозно развито себеосъзнаване относно преживения опит и собствените чувства във връзка с него. Партнирането на възрастния обаче е от решаващо значение. Това, което ретравмира децата, е етикетирането им като "невъзпитани" или "лоши" без разбиране на дълбоките чувства, които стоят зад едно или друго поведение. В този период родителят трябва да отчита намалените ресурси на юношата при справянето с учебните задачи.   В случай че детето проявява агресия, е необходимо да се валидизира чувството на гняв от преживяната травма и в същото време да се дадат идеи на тинейджъра как да управлява гнева си така, че да избегне  негативни последици. Юношата има нужда от знание за рамките, които не бива да прекрачва и възможните последици от агресивни действия спрямо други деца. Тези граници трябва да бъдат поставени по един твърд, но позитивен начин от възрастен, без заплахи или унижение. Това, което може да подкрепи юношата в един кризисен период, е говоренето за чувствата по един приемащ и разбиращ начин, който позволява те да не бъдат отреагирани чрез действия.

Понякога се случва родители и учители, информирани за травмиране на дете да не предприемат действия в защита на детето и за решително прекратяване на ситуациите на насилие или тормоз. Често обяснението на родителя е, че неговата намеса би засрамила детето. Трябва да отчитаме, че в редица ситуации децата нямат ресурси сами да се справят с подобна ситуация и са допълнително засрамени от това, че не намират изход. Незабавната намеса за разрешаването на ситуацията от възрастния дава ясен знак на детето, че получаването на помощ не е признак на слабост и че родителят или учителят има отговорността да гарантира сигурност.

Важно е да се знае, че всички деца  могат да преживяват тъй наречени интрузивни спомени за събитието, сякаш събитието отново се случва в момента. Тези явления, наречени flashbacks могат да бъдат под формата на натрапчиви образи, емоции, телесни усещания. В тези моменти от полза е да се напомни внимателно на детето, че това събитие е минало и че то няма да се повтори. Подобни спомени могат да бъдат упорити и мъчителни, тъй като са свързани със свърхвъзбуда на дялове на мозъка, свързани с инстинктивния живот. Реагира тъй нареченият животински мозък, който остава възбуден, дори когато опасността е отминала.

Тези симптоми е необходимо да бъдат третирани в рамките на психотерапия, която е специализирана в лечението на травмата.

Някои деца реагират с действия, с поведение и с интензивни чувства на травмата, но други остават незабелязани в своето страдание. Необходима е наблюдателност от страна на възрастните и внимателно партниране на детето, така че то да сподели за нараняването си. Отдръпването му, желанието за изолиране от приятели и близки, засилената тъга, тревожност, раздразнителност, прекомерна сънливост, необяснимите трудности в училище могат да бъдат симптоми на подобна скрита реакция на дете, преживяващо травма.

В някои случаи се демонстрират симптоми на отложена реакция на травмата, което значи, че тя ще възникне не по-рано от 6 месеца след самото събитие. При други случаи реакцията следва непосредствено събитието.

Една от ключовите причини, поради които е добре да се потърси специализирана помощ за детето е, че травмата може да създаде скрити рани, чиито невидими ефекти могат с времето да се разпростират върху много сфери от живота на личността.

И децата, и възрастните с неизлекувана травма често  се въвличат в тъй-нареченото преповтаряне на травмата. Изглежда някаква невидима сила тласка пострадалия в ситуации, к които той отново и отново ще бъде травмиран по същия начин. Това поведение, често несъзнавано, има невробиологично обяснение. Опиоидната система, която е присъща за нашия организъм изработва вещества, които пристрастяват пострадалия към травматичната ситуация или пък дори към самия насилник. Става дума за вещества, които отговарят за контролиране на болката, зависимото поведение и награждението. От тази група вещества са ендорфините.

Виктимизираните деца или възрастни неутрализират свръхвъзбудата на мозъка, причинена от травмата чрез разнообразие от пристрастяващи поведения, включващи компулсивно излагане на ситуации, напомнящи травмата.

Експерименти при възрастни показват, че при поставянето им в ситуации, напомнящи травмата, в организма се отделят опиоиди и това довежда до облекчаване на тревожността. В началото на повторението на травмата жертвата може да изпитва облекчение и дори усещане за контрол и власт върху ситуацията, но с напредването ѝ следват токсичните ефекти на ре-травмирането.

Себенараняващите поведения при деца са именно израз на подобно пристрастяване. Когато децата са преживели физическо или сексуално насилие, себедеструктивното поведение води до аналгезия (липса на усещане за болка) вследствие на отделяне на опиоиди. Болката, порязването и изгарянето са опити да се възстанови интегритета на личността пред лицето на силната тревога.

Ако не се предприеме лечение на травмата, ефектите на пристрастяване и себенавреждащи поведения в зряла възраст могат да се задълбочат.

Накрая бих споделила един пример за това как ранна и повтаряща се детска травма, нелекувана и неразпозната, може да довeде до несъзнавано въвличане в ситуации на повторение на травмата в зряла възраст, които провокират Посттравматично стресово разстройство ( PTSD).

В ранна детска възраст момиче живее с майка, която упражнява спрямо детето емоционално насилие. Майката е незряла, не умее да управлява добре емоциите си, често вика и заплашва детето. То от своя страна е свито, извънредно послушно и преживява силен страх от изоставяне, както и непрекъсната тревожност. Често в пристъпи на необоснован гняв, майката емоционално изоставя детето като мълчи ледено в продължение на много дни и се държи така сякаш момичето не съществува. Детето постепенно се сдобива с токсично чувство на вина и усещането, че е изначално лошо. Каквото и да направи, не е сигурно, че ще угоди на майка си и ще избегне емоционалното изоставяне. Често е объркано, защото усеща, че се старае да слуша и че няма вина за конкретна ситуация. Но майката отправя неизменно послание, че то е виновно по непростим начин. Детската душа лека-полека се пропуква под тежестта на  травмите. Момичето се научава, че да отстояваш себе си или да изразяваш нуждите си означава да бъдеш крайно лош и в крайна сметка да бъдеш изоставен. Гневът е забранена емоция за детето и то не смее да изпитва подобни чувства, защото бива залято от чувство на тежка вина пред майката, която  етикетира гнева като злина.
Момичето пораства и става млада жена, която  продължава да бъде емоционално малтретирана от майката. Постепенно майката лишава дъщеря си от всички семейни наследствени имоти и ги прехвърля на сина си, който ги пропилява, опитвайки се да прави неуспешен бизнес. Накрая дъщерята предприема терапия поради симптоми на депресия и започва да получава подкрепа от своя терапевт. Тя се опълчва на майка си, която продължава да се опитва да я обвинява за всички неудачи на брат ѝ. Лека-полека изглежда сякаш дъщерята започва да се еманципира от майка си и започва да отстоява себе си. Изглежда, че травмирането ще бъде прекратено.
Няколко години по-късно  младата жена се въвлича в неподходящо взаимоотношение, което прераства в емоционално насилие. Изглежда като случайно съвпадение, но всъщност е повторение на травмата, разбира се напълно неосъзнавано като такова. Жената развива лека форма на Посттравматично стресово разстройство, след което си обещава, че няма да допусне повече общуване с личности, които напомнят на нарцистичната й майка. Постепенно симптомите отшумяват, но няколко години по-късно тя отново се озовава в ситуация на повторение.
В религиозна общност, която жената посещава от много години, нарцистичен лидер извършва емоционално насилие над отделни членове на общността. Наблюдавайки в продължение на дълго време това поведение, жената събира кураж и конфронтира лидера пред цялата общност. Разбира се, историята завършва с ре-травмиране, тъй като първоначалното усещане за власт и контрол върху ситуацията изчезва и настъпва токсичния ефект на повторението на травмата.

Всички тези ситуации изглеждат различни, но на практика са реплики на една и съща детска травма – взаимодействие с нарцистични индивиди, които притежават една или друга форма на власт и от които жената очаква любящо и справедливо поведение. Става дума за ситуации на насилие, към които жената се прилепя подобно на нощна пеперуда, която се стреми към огъня. 

Пристрастяването вследствие на травма може  да се обясни и  по друг начин. Травмата ражда обезвластяващи вярвания за себе си като например:

Аз съм човек без стойност.

Аз съм лош човек.

Безсилен съм.

Аз съм жертва на живота си.

Не съм достоен за любов.

Аз съм достоен за срам.

Аз съм глупав.

Тези вярвания са неизлекувани рани върху идентичността на детето, които го тласкат да се свързва именно с хората, които по нещо му напомнят на извършителя на травмата.

То започва неволно и несъзнавано да се движи в един омагьосан кръг, който се нарича от транзакционния анализ "детски сценарий на живота".

За да излезе от негативния сценарий, детето трябва да направи много сериозен пробив в осмислянето на травмата, за което няма ресурси.

Като възрастен човек то може да изгради ресурсите, необходими за взимане на ново решение и излизане от детския сценарий.

Възрастният може да постави под съмнение вярването, че е изначално лош и да осъзнае, че е имал насреща си нарцистичен манипулиращ индивид, чиято любов не може да бъде спечелена дори с цената на отказ от страна на жертвата от собствената ѝ личност.

Илюстрирайки ефектите на детската травма върху живота на възрастния индивид, бих искала да подчертая, че своевременната подкрепа и лечение могат да предотвратят множество негативни ефекти и последици: зависимости, хранителни разстройства, депресии, панически атаки, тревожни състояния, антисоциални прояви и други.

В това е нашата отговорност на родители, помагащи специалисти и учители. Взаимодействието на учители, родители и други възрастни от системата, която обкръжава детето, е ключово за успешното протичане на случая. При липсата на координиране по случая и компетентно разбиране на естеството и ефектите на травмата върху детето, има рискове проблемите да се задълбочат.

За автора:

Анна Кабакова е магистър по семейно консултиране  и магистър по клинична социална работа от НБУ. Преминала е 4-годишно обучение по метода тразакционен анализ (метод на психотерапия) от обучители от Европейска асоциация по транзакционен анализ (ЕАТА); 2 години обучение в метод EMDR - терапия от обучители, организация EMDR Europe Association. Продължава специализацията си в двата метода, в които й предстои сертифициране. Работи като частен психотерапевт, а също и с младежи с увреждания и техните семейства. Участвала е в проекти от сферата на помагащите професии и социалната работа.

 

 

 

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме
Възпитание със страх 
Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник