След като ви разкрих защо искам да съм "ненужен" родител, ми писа Деси Михайлова, чиято дъщеря замина да учи в чужбина. Писмото, с което я е изпратила, е трогателно. Споделям го с вас. 

Настъпи съдбовният ден. След няколко часа ще тръгнеш и дори да има хиляди неща, които бих искала да ти кажа, преди да се качиш на самолета, ще се опитам да ти кажа най-важните.

Обичам те!

Винаги съм те обичала, дори и да не съм ти го казвала толкова често, колкото ти се е искало.

Гордея се с теб!

Ти ми показа, че вече не си дете (въпреки че за мен винаги ще останеш такава), а млада жена, с която всеки родител трябва да се гордее.

Прости ми!

Прости ми за всичките пъти, когато не успявах да бъда до теб, за всичките пъти, когато не успявах да те разбера, за всичките пъти, когато ти повишавах глас, за всичките пъти, когато ти забранявах нещо. За това, че не бях перфектната майка, която ти искаше да бъда. Прости ми!

Прощавам ти!

Прощавам ти за всичките пъти, когато си била непокорна, за всичките пъти, в които си ме ядосвала, за всичките пъти, в които си ме карала да губя търпението си. Прощавам ти!

Аз ще бъда до теб!

Дори да не се виждаме с месеци, ще бъда до теб! Моите мисли винаги ще са там, близо до теб, ден и нощ. Каквото и да правиш, където и да отидеш, аз ще бъда до теб! Когато след месец или година решиш да се върнеш, аз ще бъда тук, за теб!

Сега отговорността е твоя!

Ти взе важни решения, много важни: показа, че си зряла, че можеш да направиш своя собствен избор, че си в състояние да се справяш сама, че знаеш да построиш живота си, живот, който аз ти дадох, но сега е твой, само твой, прекрасно твой!

Ти МОЖЕШ!

Вярвам в теб, горда съм с теб, ти си моят малък воин и съм сигурна, че трудностите никога няма да те поставят на колене, защото си силна! Знаеш какво искаш и знаеш как да го получиш! Ти не си човек, който се отказва. Винаги помни, че нищо не е невъзможно, че нищо не може да те спре, защото ти Можеш!

Светът е пред теб.

ПОКОРИ ГО!

Обичам те.

Mама

Препоръчваме ви още:

След 3 години ще мога да те изгоня от къщи

Писмо до тийнейджъра

Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си

Автор: Иво Иванов 

Настоящият договор се сключва между ........................., наричан по-долу Тийнейджър и .........................., наричан по-долу Родителско тяло и определя кога и при какви условия Тийнейджърът може да използва електронни устройства (лаптоп, таблет, смартфон и пр), за да играе електронни игри на тях.

Договорът влиза в сила от ..... 2018 и остава валиден, докогато Родителското тяло прецени за необходимо.

1. Задължения на Тийнейджъра

Тийнейджърът има право да играе електронни игри в рамките на максимум 3 часа на ден, ако е спазил следните условия, определени от Родителското тяло:

• Написал си е всички домашни и си е научил всички уроци. Родителското тяло, в дух на доверие, разчита на отговорността и на честната дума на Тийнейджъра, като си запазва правото във всеки момент да провери дали е изпълнено това условие.

• Прочел е минимум 30 страници на ден от книга и може да разкаже прочетеното, ако и когато Родителското тяло поиска това. Книгата може да е на електронен или на хартиен носител.

• Спортувал е активно в рамките на минимум 1 час на ден – футбол, волейбол, тенис на маса, колоездене, скейтборд или какъвто друг спорт си избере Тийнейджърът (електронните игри, настолните игри и шахматът не се броят за спорт!)

• Ходи на плуване минимум 2 пъти седмично.

• Подредил си е стаята, като чистите дрехи са прибрани в гардероба, а мръсните се намират в коша за пране.

• След всяко хранене си е измил собственоръчно съдовете, които е ползвал, или ги е сложил в миялната машина.

• Изхвърлил е боклука, пуснал е пералнята, прострял е прането, напазарувал е – изобщо, изпълнил е ежедневните си домакински задачи, възложени му от Родителското тяло.

• Гледа за кратко време малкия си брат/сестра, когато Родителското тяло изиска това от него.

• Излиза редовно с сприятели и се прибира в уречения от Родителското тяло час.

• Излиза на излети в планината, пикници и други полезни мероприятия, организирани през уикенда от Родителското тяло (освен ако има основателна причина да ги пропусне).

2. Правила за използване на електронно устройство от тийнейджъра

• На всеки час и половина трябва да оставя устройството и да направи 10 лицеви опори и 20 коремни преси.

• Да играе със слушалки и микрофон, така че Родителското тяло да не чува крясъци на други играчи и прочие досадни шумове.

• Да седи на стол, а лаптопът да е върху маса или бюро. Не се разрешава използването на лаптопа легнал в легло, на диван, както и поставянето му върху бедрата.

• Тийнейджърът ще използва лаптопа не само за игри, но и за всякаква полезна и забавна информация – справки в интернет от различно естество, проверяване на електронна поща и фейсбук, гледане на клипчета в YouTube (без простотии) и пр. Родителското тяло е в правото си да контролира във всеки един момент за какво се използва електронното устройство и да налага ограничения.

• В 23 часа българско време лаптопът трябва да е надлежно загасен с Log off.

3. Допълнителни разпоредби

При неспазване на условията по т.1 и т.2 от настоящия Договор, Родителското тяло е в правото си да наложи санкции, изразяващи се в лишаване от правото на игра за определен период от време, който ще бъде уточнен допълнително с Анекс към този Договор, и/или други наказания, по преценка на Родителското тяло.

Тийнейджърът не бива да забравя, че играенето на електронни игри е привилегия, а не право, и в зависимост от поведението му, тя може във всеки един момент да бъде подложена на ограничения и временна възбрана от страна на Родителското тяло.

Настоящият Договор се изготви в 2 еднообразни екземпляра – по един за всяка от страните.

Родителско тяло:                                     

Тийнейджър:

1. ........................ .......................................

/Майка и Консултант/ 

Подпис  ........................                        

2. .............................

Баща и Изпълнителен директор

Подпис  ........................

Дата: .........2018

Ако искате да принтирате този договор, кликнете тук.

Препоръчваме ви още:

Интернет хигиена

Автор: Мария Пеева

“Родителството е единствената работа, в която, ако си наистина добър, един ден ставаш ненужен.”

Не знам къде прочетох тази мисъл, но в първия миг се шокирах от нея. Също както и някои от вас се шокираха, когато я прочетоха на стената ми. Кой нормален човек, кой любящ родител, би искал да стане ненужен и излишен в живота на детето си? Та ние всички инвестираме толкова много време, чувства, средства и грижи в тях. Усещането да си потребен, да си важен за някого, да си необходим, е единствената награда, която някога ще получим. Нормално ли е да се откажем от нея? Що за родител би предпочел да е излишен в живота на детето си?

Може би… мъдрият родител.

Ще ви кажа защо мисля така.

Децата идват в нашия живот и го осмислят до степен, каквато човек не може да си въобрази дори смътно, докато не стане родител. Дават ни цел, посока, променят темповете и начина ни на живот, променят дори характера ни. И докато са съвсем малки, е почти невъзможно да си представим, че един ден това трикилограмово беззащитно човече ще се превърне в самостоятелен човек, със собствено мнение, мечти и цели. Човек, който ще напусне дома ни и ще поеме по своя път и ние повече няма да имаме думата в живота му. Но това се случва неминуемо. И бихме си спестили толкова болка, толкова колебания и грешки, ако го знаем от самото начало на неговия път, който имаме привилегията да споделяме през първите 18-20 години.

Предполагам, че за мен е малко по-лесно, защото в живота ми се случи така, че разликата между синовете ми е голяма. Най-големият е мъжага на 24 години, който вече има свое детенце. Най-малкият е хлапенце на пет, което все още зависи от нас дори за ежедневния си душ. Между тях има 10-годишен юнак и 15-годишен тийн. Всички етапи на израстването и съзряването са пред очите ми едновременно. Виждам как с всяка година пъпната връв се обтяга все повече, изтънява и в един момент се къса. И знам, че няма нищо страшно в това.

Някой Божи ден...

Може би от тази мисъл сега ви боли, но ако успеем да възпитаме един човек да взима сам своите решения и да живее своя живот, отделен и независим от нашия, това означава, че сме се справили добре в работата си. А ако сме се справили много, много добре, той дори няма да търси нашето одобрение и подкрепа, за да се чувства щастлив. Да, те биха го зарадвали, но няма да са му абсолютно необходими, за да бъде в мир със себе си. Защото той ще е достатъчно зрял емоционално да разчита на собствената си преценка за живота си и за хората, с които би искал да го сподели.

С други думи, далеч по-добре е порасналото ви дете някой ден да ви каже: “Ако искаш го/я харесвай, но това си е моят избор.” отколкото да очаква одобрението ви, за да заживее с любимия си човек. Дори да сгреши, това ще е неговата грешка и неговата поука. Ние не можем да живеем живота му вместо него.

Една приятелка веднъж ми се оплака, че синът й се изнесъл да живее с някакво момиче, без дори да я предупреди. “А ти как щеше да реагираш?”, я попитах. “Рано му е още”, отсече тя. “Ето затова не те е попитал. И по-добре!” Тя ми се обиди. Но в крайна сметка двамата се ожениха и сега приятелката ми се радва на внуче. Синът й постъпи съвсем зряло, като й показа, че не му е нужно одобрението й. Да, разбира се, че би се зарадвал да го получи. Но то не беше задължително условие, за да изгради живота си. А нея я заболя, защото детето й скъса пъпната връв и се освободи от нея въпреки волята на майка си.

Зависимост

Ако порасналото ни дете разчита на постоянната ни емоционална подкрепа, значи някъде в детството му сме заложили капан, който щраква и го приковава към нас. Излиза, че ние сме бреме за собственото си дете. То не е самостоятелен човек, а все още е хлапето, на което мама и татко трябва да кажат браво, за да продължи напред. За жалост, такива случаи има навсякъде около нас. Познато семейство - дъщеря, майка, внуче. Дъщерята постоянно се кара с майка си, защото майката критикува начина, по който гледа детето си. Всъщност причината тя да се “впряга” толкова на забележките на майка си е, че все още търси нейното одобрение. Все още се чувства емоционално зависима от нея. Ако не търсеше одобрение и подкрепа, просто щеше да я отреже. "Благодарна съм ти за грижите за мен, мамо, но това е моето дете и ще го отглеждам по моя начин. Моля те да не се бъркаш и да не ми правиш забележки, ако искаш да ни виждаш." Толкова ли е трудно да се каже? Ако някоя съседка или приятелка й отправяше подобни забележки, щеше да го направи. Но пред майка си се държи като петгодишна. Емоционалната зависимост измъчва всички в това семейство, но никой от тях не вижда къде е проблемът. Всяка от двете жени, които поотделно са чудесни, усмихнати, интелигентни хора, обвинява другата и често изтъква грешките й. Битката е постоянна и ужасно болезнена за всички, включително за случайните присъстващи. Те са толкова свързани емоционално, че не могат да прекъснат пъпната връв и постоянно търсят одобрение една от друга. И все повече се карат и все повече са недоволни. Друг пример, съседи на родителите ми. Синът живее с майка си, защото тя не одобрява приятелките му. Никоя не е остатъчно добра за него. А той е просто едно пораснало, тъжно 40-годишно дете, което страда от прекомерната, обсебваща любов на майка си. Трудно е, почти невъзможно да създадеш семейство с нов човек, ако все още си прекалено зависим от родителите си и постоянно разчиташ на емоционалната им подкрепа и одобрение. Защото родителите са обикновени хора, не са божествата, за които ги мислим на пет. Те правят грешки, те виждат ситуациите различно, те остаряват и за жалост не винаги помъдряват.

Писмо до тийнейджъра

Ето защо не искам да съм винаги нужна. Искам децата ми да пораснат, да сбъднат своите мечти и да тръгнат по своя път. А също и да го споделят с когото искат, без да зависят от одобрението ми. Да, ще ги обичам винаги. Да, ще ги подкрепям колкото и както мога. Но не искам любовта ми да ги прилепва и задържа към мен. Не искам да съм им нужна, за да се чувстват щастливи. Не само защото ще си отида много преди тях. А и защото знам, че някой ден ще трябва да се отдръпна и да освободя в живота им място за нов човек, за нови хора. Действително докато са на пет, е нормално ние с баща им да сме целият им свят. Но на 25 това би било безкрайно тревожно. На 25 е нормално да имат своя среда, приятели, любими хора. Нека нашето одобрение и подкрепа им бъдат подарък и бонус, а не задължително условие, за да се чувстват осъществени.

Броени дни преди сватбата на най-големия ми син двамата с него прекарахме един цял ден по всевъзможни задачи, каквито винаги остават за накрая. Бяхме само аз и той и през целия ден пред очите ми изникваха разни мили спомени от детството му. Прибрах се у дома вечерта и се разплаках. Имах чувството, че го губя завинаги, че вече не е наш. Тогава мъжът ми ме прегърна и ми каза нещо много мъдро:

“Ама ти нещо си се объркала. Той никога не е бил наш. Обратното е. Ние винаги ще бъдем негови.”

Предсватбено...

И колко прав беше. Децата идват в нашия живот като дар и урок. И тези 18-20 години, през които споделяме техния път, са нашето време с тях. Всичко, което имаме право да искаме и да очакваме. Оттам насетне нека продължат сами, със своята скорост, по своите завои и кръстопъти, понякога сами, понякога придружени от други хора. А ние бавно и полека ще изоставаме и единственото, което ще ни остане накрая, е да им пращаме целувки, когато се обърнат да ни помахат. Да, ще боли, но и ще ни радва тази мисъл, че добре сме си свършили работата. И вместо да чакаме благодарност за грижите, ние ще им благодарим. За смисъла и целта. И за споделения път. Що за скука би било, ако вървяхме по него сами?

Дано стигнете далече-далече, деца.

Препоръчваме ви още:

7 признака, че децата ни са пораснали

Един татко най-сетне разбра

Каквото и да ти казват за ежедневието на майката, не би могъл да добиеш реална представа, ако не я заместиш поне за ден. Точно това се случило с мъж, който изпитал на собствен гръб удоволствието да поеме грижите за сина си, в отсъствието на майката. Човекът откровено признава, че вече ще приема за чиста истина всяко оплакване на съпругата си.

Тази сутрин съм като разстрелян.

Предисторията. Синът ми е на 8 години. Учи във втори клас. Да, той е интелигентно дете. Да, като че ли е най-умният в класа. Да, той е съобразителен. Да, той спортува и всичко останало. Но е рядък заплес.

Периодично, когато майка му яхва метлата по темата за крайната безотговорност на сина, таткото с вид на безмилостен бобър се мръщи, но в душата си се подхилква: „Кефиш ме, брато!“.

Та ето какво.

В момента, заради наличието на свободно време, аз се занимавам с малкия от-до. Всички въпроси от храненето до проверката за скъсани чорапи лежат на мен. Как точно разбрах защо се вбесяват майките…

Прибра се от училище като прасе. Особено ме потиска вида на светлите му дънки… На въпросите как се е случило това ми окръгля невинно очи, и той не знае… Добре.

Играли са на двора след часовете, изцапал се е. Перем. 

Приготвяме за училище анцуг и кецове, за да си пази обувките. Инструктирам – това трябва да се облече за играта на двора, да свали дънките, новите обувки също.

Вечерта пак е като прасе… Как?

Изнасяме кратка лекция. Перем. Пак слагаме резервни анцуг и кецове. Слагаме ги така, че да са му под носа. Отивам да го прибера, децата са на улицата. Завивам към спортната площадка… Нашият, въпреки тридневната война, играе футбол с новите си дънки и обувки (всичко, което сме приготвили за смяна, си стои в чантата, както сме го сложили. А той тича безгрижно след топката.

АААААААААААААААААААААААААААААААА!

Сутрин. Приготвяме се за училище. 8 без 15.

- Тате, паднало ми е копче на якето…

- Снощи не можа ли да кажеш????

- Тате, аз когато си закачах якето, копчето си беше там.

ААААААААААААААААААААААААА! 

Тате е спокоен

Днес. Сутринта. Приготвяме се. 8 без 15. Проверявам му чантата.

- По труд и творчество синята или червената папка ще ти трябва?

- Тате, трябват ми листа от парка за апликация.

- Какви листа?

- Ами от парка, от дърветата!

- Защо вчера не разбрах за това???

В отговор – ококорени невинни очи.

Мамка му! В бележника му нищо не пише, откъде можех да знам за проклетите листа? Добре. Изнасям една особено критична лекция. Спомням си, че миналата година събирахме листа за хербарий. Търся книжката. Слагам несесера с лепилото и всичко останало.

Паралелно храня и подканям сина. Спъвам се в кучето, което иска да пикае и се върти в кръг. Вече съм достатъчно ядосан.

Отиваме в училище. Засилвам се в двора към учителката и й обяснявам, че не ме устройва обратната връзка с мен. В бележника нищо не е записано, а паметта на сина ни се събужда в 8 без 15. Затова, ако е възможно, да записва домашните на челото му, поне аз да видя, защото той не помни. 

Ние имаме прекрасни отношения с учителката му. Старая се да откликвам на всяка нейна молба за нуждите на класа и родителския комитет. Ходя когато е нужно, нося каквото кажат. Накратко – всичко е точно. Но тя леко се изнервя от атаката ми.

- Момент, какъв е въпросът?

Разказвам й за пикливите листа и всички останали дреболии за часа по труд и творчество.

- На нас днес не ни трябват листата и папката по труд и творчество. Те са ни нужни в понеделник. Днес имаме РИСУВАНЕ.

Завеса.

Та ето какво, бащи.

Ако майката каже, че синът ви е абсолютен заплес и трябва да се направи нещо…

Дори да не проумявате какъв е проблемът…

Дори да ви е през...

Правете както каже майката.

Препоръчваме ви още:

Великото завръщане на татковците

Какво научих, докато бях баща в майчинство

37 "вредни" съвети за татковци

Автор: Нина Любенова

Много обичаме да пътуваме. Не се спираме. Приятелите ни чакат с нетърпение да кача снимки от следващата дестинация (което винаги правя с някой и друг сезон закъснение). Халата, дето си родихме, единствено ни спира от някои по-екстремни маршрути. Но докато порасне достатъчно, за да ни придружава, ще обиколим всичко останало и ще си оставим тези усещания за десерт. 

Всъщност обичам да пътувам с детето. Това ни сплотява. По време на път излизаме извън ежедневния коловоз, попадаме в ситуации извън зоната ни на комфорт, споделяме нови емоции и впечатления. Загърбваме всички правила. Влизаме в супермаркета, пълним количката с лакомства, чипс и пуканки и си уреждаме семейна киновечер в хотелската стая. Разговорите се въртят покрай емоции, маршрути, поройния дъжд, от който едва избягахме, трудните за произнасяне имена, изписани по табелките, които задминаваме по пътя. И в такива моменти се опознаваме отново и заздравяваме връзката помежду ни. 

Преди детето пътувахме от точка А до точка Б. Покрай него се научихме да правим маршрути. Да търсим интересни места на всеки час и половина-два разстояние, където да има по нещо интересно за всеки от нас. Научихме, че не крайната точка е целта, а да пропътуваме разстоянието заедно.

А той от своя страна учи много. Не само как да търси детски площадки в Google maps на двегодишна възраст или как да се ориентира по карта на три, или сам да прави маршрути на 4 години. Расте отворен към света, към това да опитва нови неща. Научи се кога да върви с часове и кога да почива, да бъде търпелив. Докосва се до замъци, истински рицари, катери кули, опознава сърни и елени в естествената им среда. Знае колко са тънки стените на хотелските стаи и защо не бива да притесняваме останалите гости на хотела. И най-вече знае, че още нищо не знае за толкова много места по света. А за мен най-ценното е, че се учи да се бори със страховете и притесненията си.

На всяко пътуване опитваме по нещо ново. Далеч от любимите домашни ястия сме принудени да пробваме непознати неща. Не всички ни допадат, но пък често откриваме нови любими вкусове и комбинации. А нашето злоядо момче всеки път ни изненадва. Миналото лято както мразеше зеленчуци, така от един обяд изяде само листата маруля от всичко в чинията му.

Тази година бяхме на път точно по Великден. Малкият не спря да повтаря, че сега за него няма да има традиционният за Англия лов на яйца (egg hunt). Вкарах го в магазина на близкия туристически център и му казах, че намери ли яйце, негово е. Нахъсан хукна между стелажите и клиентите. Избра си яйце, от което излиза дракон. И имаше най-незабравимия egg hunt от всичките си приятели. 

Никога не пътуваме с много багаж. Това ни отърсва от материализма на ежедневието. Живеем съвсем комфортно и с малко вещи. Оставяме всичко, което не е от първа необходимост и смятаме за излишно у дома. С всяко следващо пътуване трупаме опит и багажът ни става все по-оптимален и по-функционален. Дори детето започна да взема не повече от 2-3 малки играчки/книги със себе си. Просто защото не му трябват. Намира си нови игри и интересни занимания където и да отидем. А когато се завърнем у дома, след дълго отсъствие, преоткриваме любимите вещи с голямо удоволствие и ги оценяваме отново.

Покрай пътуванията прилагаме наученото на практика. Например за пръв път си оправи сам багажа, когато се научи да брои: "Колко дни ще отсъстваме?" Брои квадратчетата на календара и казва 4. "Колко чифта чорапи ще ти трябват? А тениски? А гащи?... " И така упражни броенето и сортирането по дни, докато аз оправях своя багаж. Самостоятелността и да носиш отговорност за вещите си са добра основа за полезни навици в бъдеще.  

Малкият се научи да снима на старата ми сапунерка и снимките задължително се свалят на компютъра веднага след пристигането ни. Въртят се безброй пъти месеци наред с множество въпроси, преразказваме и анализираме ситуациите, смеем се на гафовете, мечтаем да се върнем пак на местата, които най-много са ни впечатлили. Всъщност най-хубавите ни спомени остават от семейните почивки.  

Препоръчваме ви още:

"Днес бяхме в един Кавал и се научихме да свирим"

За българското гражданство и пътуването с деца до България

Кога ще стигнееем?

Автор: Ина Зарева

Онази част от утрото, когато слънцето вече се е родило, а луната все още не е заспала. Горещият юнски ден, през който хребетът на планината все още е сгушил преспа сняг. Дъждът над топлата, морска вода.

Това бяха те - прекалено различни, за да са заедно.

История, стара като света. Тя е разглезеното единствено дете в снобско семейство. Той е момче, което животът безпощадно е стъргал с остри нокти.

Тя беше денят, а той – нощта. Никой не познаваше вселената на другия и не подозираше за съществуването ѝ.

Тя беше надменна, властна и обидно щедра към останалите. Той живееше като сянка. Не искаше нищо, не очакваше нищо, не обещаваше нищо.

- Никой не ти е длъжен, малката! – смееше се той.

- Мога да имам всичко, което поискам! – тропваше с крак тя и си тръгваше, сред облак от парфюм и грим.

Случи се като земетресение в морето. Вълната се издигна, завъртя ги в лоното си и ги остави един до друг – съвсем сами и съвсем прозрачни.

Влюбиха се толкова силно, че луната и слънцето оставаха все по-често заедно, за да ги погледат.

За първи път тя не мислеше само за себе си, а той не се страхуваше от ноктите на живота. Бяха се вкопчили един в друг като пътници, изоставили багажа си на перона и хукнали след дълъг влак.

Тя гледаше в очите му и виждаше какво означава да се бориш. Той гледаше в нейните и разбираше какво означава някой да ти вярва.

Първата роза. Ключът за апартамента му. Обещанието.

И после родителите ѝ. Обиждаха я, удряха, нараняваха, заплашваха. Тя беше непреклонна.

После и него. Обиди и заплахи. Солидна сума пари, с която да напусне страната. Той се смееше с добрите си очи и беше непреклонен.

Изпратиха я в друг град. Да учи, да живее там и да го забрави.

Слънцето спря да изгрява. Луната ридаеше под облаците. Дъждът не свършваше и не свършваше. Дълги, траурни месеци. Сянката ѝ се носеше из града, вече не плачеше, но не се и усмихваше. Живееше ден за ден и само един смътен, ужасен страх за него я държеше жива. Само да е добре. Само да е добре.

Изправяше се отново и отново пред кладата, наречена родителска любов. Защо едната любов трябва да убие другата? Защо едната да е истинска, а другата не?

Един ден отвори вратата и небето лумна в очите му. Слънцето наостри копията си, за да ги защити, а луната спря времето.

- Тук съм. Оставам.

Любов, огън, планове и мечти. Но и безумен страх. И вина. Отровени залези. Мъртви изгреви. Не искаше да ги лъже и да ги наранява. Обичаше ги. Нима не знаят, нима не разбират?

Дълги, горчиви години. Най-хубавите им години, жигосани от най-близките ѝ хора. Във всяка радост – тъга. Във всяка любов – вина. Във всяка усмивка – гилотина. Само защото обича.

Разкриха ги. Нови порои обиди и рани. Нови страхове и палачи. Нови обвинения и клетви.

А той все така се усмихваше с добрите си очи и шепнеше: „Не им се сърди. И те те обичат.“

Не разбираше така любовта. Любовта не може да ранява и убива. Любовта не съсипва най-хубавото от младостта. Любовта разбира, прощава и подкрепя. Не, това не беше любов, беше нещо друго, на което не искаше да подчинява.

Истинският

Ожениха се тайно. С най-близките си приятели. Съобщи им го. И те я обявиха за мъртва.

Не дойдоха да видят детето им. Майка ѝ дори не попита как е оцеляла от тежкото раждане. Не се обади нито веднъж през 9-те месеца и след това. Нищо. Студ и празнота. Когато тя се роди като майка, нейната сякаш замръзна в душата ѝ.

Сами. Тримата. Сами.

После родителите ѝ започнаха да остаряват. Потърсиха внучето си. То стана най-голямата им слабост.

Към нея – нищо. Към него – още по-малко.

Той все така се усмихваше с добрите си очи и шепнеше: „Не им се сърди.“

За да се роди слънцето в целия си блясък, луната трябва да си отиде. За да освети тя нощния небосклон, то трябва да заспи. За да дойде юли, планината трябва да отпусне снежния си хълбок. За да заблести морето, дъждът трябва да се поклони и да сгъне мокрото наметало. За да има мечтаното си семейство, тя трябваше да се откаже от предишното си. За да бъде с нея, той трябваше да остави достойнството си за пореден път в острите нокти на живота.

Днес никой не би предположил за бездната от лед около това щастливо детенце с любящи родители и глезещи го баба и дядо. Никой не би предположил, че някой някого е ранявал така смъртоносно.

История, стара като света. Любовта на двама души, от която по-голяма е само майчината. Или поне би трябвало.

Препоръчваме ви още:

Любовта няма религия

Фейсбук любовна история

Не се лъжи, животът е майтапчия

Автор: Ина Зарева

Аромат на море, слънце върху косата, лято в шепите. Ние двамата - с провесени крака от скалите и със захарен памук, лепнещ по лицата ни. Ядем бавно и напоително. Закачаме се с децата наоколо. Ето го Карлсон. И Пипи. Сърдита, нежна принцеса. Току-що проходил футболист. Бъдеща певица, крещяща с пълно гърло. Крием се зад клечките ароматни, розови облаци и гадаем какви ще са децата ни. На кого ще приличат повече? Какви ще са косите и очите им? Как ще се смеят? Защото да плачат, ние никога няма да допуснем.

Все още усещахме вкуса на последната захарна паяжина, когато около нас вече бяха най-прекрасните деца на света. Нашите захарни памуци се озоваха в ръцете им, а ние бяхме онези малки, черни точки зад грамадите от детски колички, надуваеми басейни, пояси, купища играчки, милион памперси, десетки дрехи за преобличане, които изпълваха всяка наша ваканция. Лято след лято. Година след година.

До днес. На плажа сме. Виждаме морето и то вижда нас. Няма никакви купища багаж около чадъра ни. Никой не плаче, не се сърди и не иска да изяде целия пясък на света. Очите ми не шарят в сто различни посоки. Ръцете ми не носят никого до водата и обратно. Не си спомням откога не съм се взирала толкова дълго в синевата отсреща.

- Хайде във водата! – не мога да повярвам, че аз първа го изричам.

- Само секунда, мамо, да си довърша страницата! – синът ми чете на съседния шезлонг.

Дъщеря ми също е потънала в книгата си и музиката, която кънти в ушите ѝ.

Захарният памук се превръща във вихрушка от милион розови прашинки – децата ми са пораснали! Децата ми вече са големи! Кога? Как стана това?

Солени целувки и пясък в косите

Розови бански, сини бански, пояси на принцеси и на супергерои. Неизброими кофички, лопатки, водни пистолети и топки.

"- Мамо, страх ме е от водораслите!

- Всъщност, с тях русалките си мият косите и затова те са толкова дълги и прекрасни. Ако се осмелиш и твоята ще стане такава.

- Мамооо, смела съм! Дълга ли ми е косата вече?“

„ - Аз сега ще се гмурна много дълбоко, за да бъда смело момче като Немо. Ти ме чакай тук, не мърдай и само ме дръж за пояса.“

До вчера. Точно там зад ъгъла. Зад онази пръчка захарен памук, от която винаги правихме мачта на кораб. Замъци, лодки, водни колелета, дупки до другия край на земното кълбо. Медузи, риби, миди, уроци по плуване и гмуркане, приказки за всички морски същества и семействата им.

До вчера.

Днес всичко е изтекло като пясък през пръстите. Те четат на плажа, вместо да плачат. Знаят страховете ми и не искат да се правя на смела. Излизат първи от водата, за да поплуваме сами с баща им. Носят ни студени напитки, целуват ни и ни казват, че ни обичат.

От захарния памук не е останала и прашинка. Той ми липсва. Ужасно силно, ужасно нелепо ми липсва.

Наоколо притеснени майки се опитват да опазят бебешки пюрета от пясъка, а бащите - да скрият морето от детския поглед, поне за 5 минути. Иска ми се да кажа на всички колко скоро ще свърши това. Колко напразно и излишно бързаме. Колко кратко ще се носят грамадите с играчки и колко светкавично ще пораснат децата им. Искам да им кажа да оставят грижите си и да се потопят в морето. В него всички сме еднакви. Без значение какви сме, какво работим, родители ли сме или не, как живеем, от какво се страхуваме и от какво се разсмиваме. Телата ни по един и същи начин се разтварят във водата, все едно се връщат у дома. Все едно никога не е имало преди и няма да има след. Пълно сливане със себе си. Само ти и дишането ти. Само тялото ти и водата. В едно. И картините от миналите години. Плачещи деца, повръщащи деца, изплашени деца, вкопчили малки, почернели ръчички в теб. Обръщаш се бавно назад и откриваш колко грамадно щастлив си бил тогава. Точно там – малката, черна точица под грамадата багаж. И после плуваш бързо до следващата година, в която ще откриеш колкото необятно щастлив си бил и днес с безкрайното време, което имаш за себе си.

Малко слънце и някой, когото обичаш

Щастието е огромен захарен памук, за който копнееш от раждането си. Веднъж опознал аромата му, цял живот тичаш напосоки през алеите, за да го откриеш. Поемаш го с треперещи пръсти и пълниш устата си с пуха му. Задължително запазваш клечката. Всеки следващ път ядеш все по-бавно, защото вече си усетил времето. Той лепи по лицето, засяда в косата и ти ставаш все по-предпазлив, все повече се спираш само до аромата му и избягваш вкуса му. Вече си голям човек, прекалено сладко е за теб. Купуваш на децата си, ядосваш се за изцапаните им дрехи и не посягаш към нито една розова стружка.

Докато един ден и децата ти спират да го искат. Копнееш до болка за познатия вкус на свобода, лято и любов. Прекалено възрастен си, за да си купиш сам. Празнотата е точно толкова голяма, колкото тази от липсващата грамада багаж на плажа.

- Хайде, мамо, излизай вече! Ще посинееш от тази вода.

- Само ако си вземем захарен памук!

- Глупости! Та това е захарта за цяла година в диетата ми. А и сама си казвала колко е нехигиеничен.

Щастието не може да е стерилно, безвкусно, диетично и прекалено сериозно. Не можеш да го видиш сега, така както не можеш да видиш бъдещото си дете, преди да го имаш. Но то се ражда всеки ден и след време ти показва как те е носило в прегръдките си, как е гъделичкало клепачите ти или е редило миди на гърба ти. Да, точно тогава, когато не успяваше да седнеш и за минута на шезлонга, когато гърбът ти изгаряше от строене на замъци, когато нямаше търпение да се прибереш от морето, за да поспиш.

Щастието ще дойде след време и ще ми каже, че е било тук, докато съм прочела цели три книги на плажа, слушали сме музика слушалка до слушалка с дъщеря ми, а синът ми е ловил рапани и ги е пускал обратно. Ще ми каже, че ръцете ми вече не са заети с кофички, дюшеци и сладолед, за да могат отново да държат тези на съпруга ми. Че колкото и пораснали да са рожбите ми, косите им все още миришат на слънце, луничките им са все още бебешки, а в очите им е цялото лято на света.

Ще ми покаже, че изтича като пясък между пръстите само, за да мога да загреба отново.

Аромат на море, слънце върху косата, лято в шепите.

Ние двамата, с провесени крака от скалите и със захарен памук, лепнещ по лицата ни. Ядем бавно и напоително. Обещаваме си да го правим всяка година. Докато чакаме внуците.

Препоръчваме ви още:

До Аполония и отвъд

Ерика Лейн е майка на три деца и автор на блога Let Why Lead. По думите й най-трудното изпитание в ежедневието на многодетната майка е свикването със шума.

Тъй като живеем до океана, едва дочаквам момента, когато с децата отиваме на брега и те най-накрая ме оставят на мира поне за малко. Гонят чайките, тичат с писъци по пясъка. Понякога ми се струва, че звуците от крясъците на чайките и децата, бягащи от студените вълни, са се превърнали в неизменен фон на последните години от живота ми. Това е саундтракът на моите съботи и недели.

В работни дни звучи рап от типа: „Мамо, какво е това?“, „Мамо, защо… “, „Мамо, виж!“, „Мамо, знаеш ли че сърцето ти е колкото юмрука ти? Или мозъкът ти е колкото юмрукът ти… вече забравих.“ (понякога по пътя към къщи всичко, което са чули в училище, успява да се смеси в главите им).
Децата никога не млъкват. Безкрайните им спорове по всеки безсмислен повод, към края на деня звучат на уморената майка като стържене на нокти по училищна дъска. Струва ми се, че дори да си бъбрят щастливо на мен пак ще ми звучи като че ли се карат.

Неотдавна споделих това с лекарката си, просто й го разказах, за да се изговоря, знам, че не може да ми помогне с нищо. Тя ми каза, че живея в състояние, при което пусковият механизъм на нервната ми система е като оръжие със свален предпазител. Втрещих се от образната точност на нейната диагноза.

Защо е уморена мама

Винаги съм се бояла да си призная, че нивото на детския шум, в който живея, събужда в мен ужасна тревога. Усещам нарастването й физически, прилича ми на момента, когато пълня ваната и тя е на предела да прелее.

Наложи ми се да се науча да се защитавам от тази тревога иначе щях да полудея.

А вас този шум изнервя ли ви?

Навярно има щастливци, които като прочетат това ще си помислят: „Господи, за какво говори тази жена? Точно в този момент моите скачат заедно с кучето по стената на съседната стая и това е прекрасно!“ - Свалям ви шапка, защото когато моите скачат, аз се чудя къде да се скрия.

За интровертите и чувствителните хора нуждата от покой е физическа необходимост, важно условие, за да запазят здравето си. Мисля, че майчинството за такива хора е огромен подвиг и в голяма степен изпитание. И добре че се нуждаем от тишина толкова силно, че сме се научили да си я завоюваме. С годините аз също си измислих начини да се справям с шума и крясъците на децата си с… по-голяма търпимост. Кои са моите начини:

Позволявайте си редовно да си почивате

Това е нещо повече от стремеж да останете насаме със себе си за минута. Трябва обаче да призная, че това изисква средства. Моят съвет е да поработите със семейния бюджет и да отделите сума за бавачка, която може да идва почасово поне от време на време. Разбира се, появява се възможност да поемете дъх, когато децата са на детска градина или училище. Друг вариант е да поискате помощ от близките или приятелите си. Опитайте да им обясните, колко важна за вас е дори рядката възможност да си починете. Те също получават бонус – могат да разчитат да им се реванширате в подходящ момент.

Постойте с младата майка

Използвайте технологиите

Страхувам се да помисля какво би се случило, ако ги нямаше технологичните джаджи. Знам всички аргументи „за“ и „против“, но знам и че не бих могла да преживея първите години на майчинството си без тях. Дори сега, когато децата ми са на 8, 6 и 3 години, аз продължавам да използвам електронните игри като средство да си отдъхна за малко.

Редувайте времето за шумни игри с време за тишина и занимания с нещо свое

Сигурна съм, че много от вас го правят. За мен е важно, че се научих да го прилагам. Ако съм прекарала час с настолни игри с децата, след това им давам време да поиграят едно с друго.  След като съм изслушала всички училищни и градински новини и съм им помогнала да направят домашните си, им позволявам да погледат филмчета, докато си „почивам“, готвейки вечерята. Това време, в което оставам насаме със себе си, ми помага да съхраня психиката си.

Говорете със себе си

Факт е, че го правим. Убедена съм, че с повече майки е така. Понякога, когато съм близо до истерията и разбирам, че по никакъв начин не мога да усмиря децата си, започвам да си внушавам нещо от типа: „Аз имам прекрасни, щастливи деца, аз съм щастлива. Всичко е прекрасно!“ Опитайте, говорете със себе си, успокоявайте се, помогнете си да преживеете детския шум.

Препоръчваме ви още:

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Свободата да (не) бъдеш домакиня

30 признака, че имате "мамешки" мозък