Един татко най-сетне разбра

Каквото и да ти казват за ежедневието на майката, не би могъл да добиеш реална представа, ако не я заместиш поне за ден. Точно това се случило с мъж, който изпитал на собствен гръб удоволствието да поеме грижите за сина си, в отсъствието на майката. Човекът откровено признава, че вече ще приема за чиста истина всяко оплакване на съпругата си.

Тази сутрин съм като разстрелян.

Предисторията. Синът ми е на 8 години. Учи във втори клас. Да, той е интелигентно дете. Да, като че ли е най-умният в класа. Да, той е съобразителен. Да, той спортува и всичко останало. Но е рядък заплес.

Периодично, когато майка му яхва метлата по темата за крайната безотговорност на сина, таткото с вид на безмилостен бобър се мръщи, но в душата си се подхилква: „Кефиш ме, брато!“.

Та ето какво.

В момента, заради наличието на свободно време, аз се занимавам с малкия от-до. Всички въпроси от храненето до проверката за скъсани чорапи лежат на мен. Как точно разбрах защо се вбесяват майките…

Прибра се от училище като прасе. Особено ме потиска вида на светлите му дънки… На въпросите как се е случило това ми окръгля невинно очи, и той не знае… Добре.

Играли са на двора след часовете, изцапал се е. Перем. 

Приготвяме за училище анцуг и кецове, за да си пази обувките. Инструктирам – това трябва да се облече за играта на двора, да свали дънките, новите обувки също.

Вечерта пак е като прасе… Как?

Изнасяме кратка лекция. Перем. Пак слагаме резервни анцуг и кецове. Слагаме ги така, че да са му под носа. Отивам да го прибера, децата са на улицата. Завивам към спортната площадка… Нашият, въпреки тридневната война, играе футбол с новите си дънки и обувки (всичко, което сме приготвили за смяна, си стои в чантата, както сме го сложили. А той тича безгрижно след топката.

АААААААААААААААААААААААААААААААА!

Сутрин. Приготвяме се за училище. 8 без 15.

- Тате, паднало ми е копче на якето…

- Снощи не можа ли да кажеш????

- Тате, аз когато си закачах якето, копчето си беше там.

ААААААААААААААААААААААААА! 

Тате е спокоен

Днес. Сутринта. Приготвяме се. 8 без 15. Проверявам му чантата.

- По труд и творчество синята или червената папка ще ти трябва?

- Тате, трябват ми листа от парка за апликация.

- Какви листа?

- Ами от парка, от дърветата!

- Защо вчера не разбрах за това???

В отговор – ококорени невинни очи.

Мамка му! В бележника му нищо не пише, откъде можех да знам за проклетите листа? Добре. Изнасям една особено критична лекция. Спомням си, че миналата година събирахме листа за хербарий. Търся книжката. Слагам несесера с лепилото и всичко останало.

Паралелно храня и подканям сина. Спъвам се в кучето, което иска да пикае и се върти в кръг. Вече съм достатъчно ядосан.

Отиваме в училище. Засилвам се в двора към учителката и й обяснявам, че не ме устройва обратната връзка с мен. В бележника нищо не е записано, а паметта на сина ни се събужда в 8 без 15. Затова, ако е възможно, да записва домашните на челото му, поне аз да видя, защото той не помни. 

Ние имаме прекрасни отношения с учителката му. Старая се да откликвам на всяка нейна молба за нуждите на класа и родителския комитет. Ходя когато е нужно, нося каквото кажат. Накратко – всичко е точно. Но тя леко се изнервя от атаката ми.

- Момент, какъв е въпросът?

Разказвам й за пикливите листа и всички останали дреболии за часа по труд и творчество.

- На нас днес не ни трябват листата и папката по труд и творчество. Те са ни нужни в понеделник. Днес имаме РИСУВАНЕ.

Завеса.

Та ето какво, бащи.

Ако майката каже, че синът ви е абсолютен заплес и трябва да се направи нещо…

Дори да не проумявате какъв е проблемът…

Дори да ви е през...

Правете както каже майката.

Препоръчваме ви още:

Великото завръщане на татковците

Какво научих, докато бях баща в майчинство

37 "вредни" съвети за татковци