Автор: Надежда Сталянова

Покрай толкова актуалните протести напоследък се заслушах в някакъв коментар по радиото, в който се казваше, че полицаите са се държали мъжки. Нямаше нужда от обяснение, че това е комплимент към тях. В нашия език „държа се мъжки“ назовава  поведение, заслужаващо уважение – проява на сила, твърдост, решителност, и то -  извършени с достойнство.

Веднага се замислих колко ли пъти всяка от нас е чувала фразата: „Браво на теб, ти си мъжко момиче!“, от устата на хора, които искат да ни похвалят, да изкажат уважението си към нас за това, че сме се справили с непосилно много неща, че сме намерили изход сред трудни за разрешаване проблеми, че сме успели въпреки обстоятелствата и песимизма на околните. Всички знаем и веднага можем да затананикаме песента по стиховете на Недялко Йорданов „Моето мъжко момиче“, дотолкова този израз е активен в съзнанието ни.

От друга страна неведнъж съм била свидетел на това как дадена жена, към която е насочен този комплимент, въздъхва: „Ох, не искам да съм мъжко момиче!“ Тук изобщо няма да се впускам в критикуване или възхваляване на ролята на мъжа или жената в семейството и обществото, аз търся само значението на думите.

Не би ли предпочела съвременната справяща се с проблемите жена да бъде похвалена: „Ти си прекрасна, оправна, успешна жена!“. Не е ли леко неадекватно на този фон да наричаме мекушавия човек „женчо“?

Струва ми се, че в нашето съвремие постепенно, дори неусетно, сами ще се откажем от изрази, които ни вменяват, че само мъжете могат да се държат достойно или че женското поведение не е достатъчно твърдо и решително. 

Може да харесате също: 

Едно от най-добрите ми решения

Свобода

Доцент д-р Надежда Сталянова е преподавател в Катедрата по български език на Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската й дисертация е по сравнително славянско езикознание. Научните й интереси са в областта на съвременните процеси в българския език, семантиката, езиковата метафора, публичната реч, преподаването на български език като чужд. Автор на десетки научни статии, има издадени пет книги.

Автор: BlueHello

Мечтаех си да имаме две деца. Мечтата ми се сбъдна.

Ако посред нощите едното реве и се дере заради коликите, а другото, защото все още вади зъби… Успокой се и си спомни за мечтата си. 

Ако сутрин се събуждаш с нечии колена у гърба си, с панда на главата и с малка дървена въдица с магнит до ноздрата си, не се фрапирай, а си спомни за мечтата си.

Ако от три години не си ходил сам до тоалетна, не се цупи, а се сети се за мечтата си.

Ако едното отдавна иска да спи и реве ли реве, а другото е увеличило до край „По-полека“, не се шашкай, просто спомни си мечтата си. 

Ако без да искат, нали, те фраснат в хълбока и ти спонтанно изохкаш и ако сетне ти кажат: „Няма страшно, сложим лепенка - мине“. Споко бе човек, спомни си мечтата си.

Ако си спал 14 часа за цялата седмица, какво са те пред мечтата ти. 

Ако „Не искам тази рокля“ кънти в главата ти, върни се на първото изречение. 

Ако си резервирал стая в едно чудно хотелче на брега на морето, за цялото семейство и предната нощ си представяш как охлаждаш копита в спокойното басейнче, в спокойното хотелче, със спокойните деца и с любимия човек и с потна бира до себе си… А на сутринта след тази утопична нощ сополите са във всички нюанси на зеленото и стигат до под брадата… И звъниш на рецепцията на спокойното хотелче и… – Ами, няма да можем да дойдем, лепнали сме вирус… Не изперквай, човече, все пак си сбъднал мечтата си.

Ако преди си вечерял на покривка със свещи, топла и току-що сготвена храна, а днес слагаш една филия върху салфетка и я намазваш с майонеза от бурканче... За какво ти е романтика, след като си сбъднал мечтата си. 

Ако ти кажат с най-чувствените сълзи „Не искам на градина, не е полезно“. Дръж се мъжки и си спомни за мечтата си.

Ако представата, че ги оставяш пред вратата на бабата, а после звъниш и бягаш колкото ти крака държат е все по-честа, донт уори, сети се за мечтата си.

Ако приятелите ти казват: "Ами ние не звъним, защото знаем, че сте много заети“. Вече знаеш, че и приятелите ти знаят, че си сбъднал мечтата си. 

Щастлив съм с мечтата си, пък за другото – сложим лепенка - мине. 

Може да харесате също: 

Многодетен родител? Съвсем не е страшно!

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

14-ти септември, към 22:30, пия бира и гледам спортните репортажи, а Росица с монотонен глас реди някакви инструкции. Вече съм опитен в общуването с жени и на всяко "Ти чуваш ли какво ти говоря?!", поглеждам уверено и отговарям " Ами слушам те, я! Давай по-нататък!" и тя продължава да си жужи нещо и да ми ръкомаха, а аз продължавам да се чудя в какво форма е Меси.
Ставам на следващата сутрин, Росито я няма, децата спят и аз си правя кафе. Отпивам и забелязвам цветя на плота в кухнята. К'ви са тия цветя ся?! Да ги сложа ли в саксия? Къде има саксия? Имаме ли саксии изобщо?

Приближавам се подозрително и оглеждам внимателно. Има списък от 6 точки, който Росито ми е оставила. Слагам кускус на котлона, събуждам децата, почвам да гладя дрехите на децата… стоп! В точка 3 пише да изгладя дрехите на децата, но тя как ще разбере дали съм го направил? Поглеждам пак списъка… аааааааа, точка 4 гласи "Снимай децата пред вратата". Няма проблем, ще ги снимам пред нашата врата без много светлина и готово. Поглеждам пак списъка и под точка 4 виждам" ПРЕД ВРАТАТА НА ГРАДИНАТА !!!". Мамка му, добра е!

Ядат, карат се (кой се е наял първи), викаме, обличаме се, пак се карат (кой се е обул първи), слизаме пред входа, връщаме се пак горе (Микаела си е забравила шишето с водата), слизаме пак долу, после пак се качваме горе (забравих цветята) и тръгваме към градината. По пътя връчвам на всеки по няколко китки, но Боримир не проумява защо трябва да подарява цветя на учителките си, а аз май не съм точния човек, който да му обясни:

- Тате, защо се подаряват цветя на жените?

- Да се усмихват и да им става хубаво, тате!

- Как от цветя ще им стане хубаво?

А, де?! Това и аз не го знам, но импровизирам:

- Мииииии, миришат ги и им става хубаво, тате!

- Ако им купим бонбони, могат да ги ядат и да им става хубаво.

- Знам, тате! И бира можехме да им купим…

- Какво?

- Нищо, тате, обърках се!

- Тате, може ли да изям цветята?

- Не, откъде ти хрумват такива просто… ГАБРИЕЛЕЕЕЕЕЕЕ, ЗАЩО ЯДЕШ ЦВЕТЯТА, БЕ?!

- Защото съм динозавър!

- Плюй веднага листата! Динозаврите ядат пържоли, не цветя!

- Аз съм голям динозавър!

Издърпвам букета от ръцете на праисторическия веган и влизаме през входа на градината. Песни се пеят, температури се мерят, деца крещят, родители плачат (80% от радост, че си оставят децата, 20 % от мъка, че довечера пак трябва да си ги приберат!), а ние си проправяме път към нашата група. Боримир видимо се измъчва от вътрешна борба и носи цветята с отвращение. Някаква лелка го вижда и му вика:

- Боре, много хубав букет имаш!

- Не е хубав, тате каза, че другия път ще купим бира вместо цветя!

Мислите, че се е получила сконфузна ситуация? Нямам време за такива глупости и затова бързо оставих децата по групите и с широка крачка се отправих към магазина. Още не са тръгнали на училище, а какъв стрес ми предизвиква тоя 15-ти септември! Дрехи гладех, Микаела сресвах, очите им измих, китките взех… мамка му, забравих да ги снимам!

Още от Татко Калоян:

Изгубени в превода

Автор: Богомил Димитров                               

Част от текста по-долу е на езика на главната героиня.

През 1992 г. четирима инженери създадохме частна фирма, която отначало тръгна много добре. Наехме три стаи в центъра на София, в сграда с вътрешен двор и паркоместа. Като “наследство“ получихме и чистачка, работила там в последните 30 години - леля Радка. Бе над 80-годишна, дребна, с чип нос и сиви миши очи. Скоро разбрахме, че тя е оптимист и свръхустойчив човешки вид. В настъпилата след години хиперинфлация ни споделяше бодро, че при буркането, що имала на тавано у Пожарево и у Люлин, нищо я не плашело. Синът и снаха й били болнави, но и них, и трите унучета немало ги остави гладни. Чудехме се как ли успява. Работното й време при нас бе от 17 до 18 часа. Влизаше с чувството, че я чакаме с нетърпение и търсеше с кого да се раздума. Обичаше да застане пред него и да му заразправя, опряла брадичка на дръжката на мокрия парцал как излекувала една комшийка от кокоши трън - наложила със сода каустик нозете й, как оправила епилептик - при негов припадък забила на около 4 пирона, как изцерила сина си, който се пълнел с вода - държала му краката у леген с детска пикня и мажела коремо му с чесън и мас, как пазела доматето си от мана и т.н. Все мистерии, достойни за „Нейшънъл джиографикс“, „Sur-vivor“ и „Гинес“. Когато публиката й /служителите ми/ си тръгнеше, казваше на  мен, шефа:

- Е са, че се разфорцирам, Бого. 

Първо миеше чашите за кафе. На следващата сутрин ги „отчупвахме“ от чинийките им и се шегувахме, че ги е мила с Loctite. После започваше да маа в моята стая. За да не ми пречи, искаше да не ставам от стола:

–Седи си, Бого, само се разкрачи! 

Мърляше с парцала и по обувките ми. Веруюто й за чистота бе простичко - мокрото е чисто, а сухото-мръсно. Веднаж месечно решаваше да измие и прозорците - само моите. Държеше отново да не ставам-„ей-сегичка“. Качваше се по едно столче на бюрото ми и започваше да брише. Прахта падаше върху бюрото и мен. Пред екрана ми беа нозете й, а под мокрите й галоши - чертежите ми, част от които едва успявах да спася за 45-те секунди, когато рипваше пъргаво на пода без помощта на столчето: 

- Я, ама тука светнало, бе Бого! Кажи ми сега, че не е верно! Те тоа джам некоя по-млада, че има да го чеше цел час, ама язе не съм туткава кат них.

Подхващаше дежурната тема-комшийката й у Пожарево и бързах да се скрия в тоалетната. И през вратата не спираше да ме пита какво мислим по въпроса. Изчакваше ме да изляза и тръгваше подире ми, докато не признаех, че оная хич не е била права. Следваше темата за другите чистачки в сградата. Днес еди-коя си требвало да омаа стълбището, но се направила на утепана. И па сичко опрело до нея:

- Е, кажи ми, това редно ли е?

- Не е! 

На няколко пъти й вдигах заплатата, но когато достигна 1/4 от тази на другите ми служители, спрях - въпреки въпросите в мишите й очички и вирнатото й чипо носле. 

Май тя се тормозеше защо само с мен разговорите й не вървят. Търсеше нови сюжети от Пожарево и „Люлин“. Взе да ме светва и за прегрешения на колегите спрямо фирмата, мен или жените им. Поради мълчанието ми следваше: 

- Язе, Бого, какво ми е на сърце, веднага го изричам - не моем си го носим неизприкажено. 

Напомняше ми стихотворение на Валери Петров, в което  описваше как съседите му се сърдели, че кучето му много лаело. Качил го в колата и го оставил надалеч. След седмица се върнало бито, мръсно, отслабнало и рекло: „ - Пусни ме да вляза. Обещавам - от утре два пъти по-силно ще лая!“ 

Ако понякога нямаше с кого да си похортува, тя не униваше. Говореше си сама с парцала нещо от рода на: 

- Е са баба, че те изстиска и че ти даде да пийнеш водичка!

 А на пода казваше: 

- Сега баба, че те измие и че лъснеш като окъпано унуче! 

Дочувайки я от коридора, взех и аз като нея да казвам на работата си: 

- Е са батко, че те опатка и че си оди. Рядко ми се получаваше. 

Една вечер, предвкусвайки самотата, в която имах идея как да подобря машината, която произвеждахме, телефонът звънна. През деня бързахме да вдигнем с надежда да е клиент и да съобщим първи благата вест. Обикновено бе жената на някой служител и той започваше да повтаря:

- Да, да, добре.

История с мухла

Останалите свеждахме разочаровано очи. Бе наш дистрибутор. Техен италиански клиент за машината ни искал да дойдат след час. Обещах да ги изчакам и се размечтах - може би ще купят не само една машина и за Коледа ще  вземем по някой лев. Изфорсирах се. Още миналата зима бяхме изключили парното за икономия. В малките стаички мръзнехме с по една немощна духалка. Събрах всичките и ги включих в офиса. Махнах дебелите дрехи, изрязах си ноктите със секачка и ги почистих с отвертка. Леля Радка тъкмо си тръгваше. Върнах я и помолих да изхвърли боклука, да измие стаите още веднаж, а и стълбищата. Дадох й извънредна десетачка. Поумува, поумува, па попита:

- Кажи само защо толкова бързаш и кога да съм готова! 

- Лельо Радке, очаквам след половин час важни гости. Искам тук да лъщи!

Дойде с пълна кофа. Държеше дръжката на пачаврата и с движения като при спортното гребане наводни щедро навсякъде. Не изстискваше парцала - с него само гребеше и плющеше по подовете. Бегаше да напълни кофата почти мълчаливо. Накрая седна в офиса, насред най-дълбокото. Видът й подсказваше, че иска да й споделя кои че са чак па толко важните гости. Въпреки че имаше още време, се притесних, че те може да влязат точно сега и да видят как си общувам „със секретарката“, кръстосала късите си крачка, обути в дебел бабешки чорапогащник. Трябваше бързо да я разкарам. Забих поглед в компютъра. Колкото и изненадано да гледах екрана, тя си каканижеше. Благодарих й и казах, че е свободна. Отвърна някакси уклончиво: „У офисо никога не е било толкова топло“. Взех да подреждам масата с машини и листовки. Влизах и излизах, за да понакъсам разказа й и да я отчая. Накрая тя рече:

- Явно, госкето че закъснее и нема ги чекам повече!.

Едва се удържах да не я разцелувам.

Водата по подовете съхнеше, а подличката мръсотия изплуваше. Идеше ми да фанем и я кофата и парцала, но запалих цигара. Откъм двора се дочу врява. Не бе нещо необичайно, но слязох веднага там. Кучето Джони обикновено само ръмжеше на непознати, но днес оголваше застрашително зъби и лаеше свирепо две жени, дистрибутора ни и един мъж. Портиерът бе безсилен, но отнякъде се появи леля Радка и замаа по кучето с дръжката на метлата. То знаеше, че с нея наглава няма да излезе и заскимтя. Тя му върза синджира и го набута в колибата. Една от гостенките й подаде 20 лева с думите:„Грацие, сеньора!“

В офиса приготвих кафе. Преводачката им ми представи семейство Бризи. Те пиеха, мръщейки се, кафето, но заговориха на любимия ми италиански език, а аз се правех, че не разбирам. Стана ми ясно, че „за същото нещо“, един бог знае кое, в Италия им били поискали 60 000 Евро. Накрая се спряха на 10 000 „деци милла“, ама Евро или Лева - за нас ли, не разбрах. Кимнаха на преводачката и тя, според мен, импровизира: 

- Семейство Бризи са готови да инвестират в машината ви - не като готов продукт, а като нещо, което да доразвиете в посока детекция на скрития номинал в осигурителната нишка на бъдещите Евро-банкноти. Биха платили 5 000 лв., но само при доказан краен резултат - когато им изпратите работеща машина с тази функция. За целта ви дават безплатно тази магнитна глава, плод на усилията на много инженери в Италия, за да я вградите в машината си. 

Преведе това и на тях. Те, чувайки „чинкуе милла лева“, едва прикриха усмивки.     Разменихме си телефони и се уговорихме да ги информираме периодично докъде сме стигнали. Според тях се очертавал много як бизнес във взаимен интерес. Преди години бих им поискал повече пари, но фирмата ни вървеше към своя край, а 5 000 лв. щяха да ни дойдат добре, за жалост чак след Коледа. Дистрибуторът възрази, но аз хич и не се пазарих. 

На следващия ден леля Радка направо влетя в стаята ми и попита какво е станало аджеба снощи с госкето. Изслуша ме и каза тежката си дума:

- Тия ми се видеа лоши ора, Бого! Не се захващай залудо с них.  

Всеки следващ ден тя не търсеше нови теми, а повтаряше упорито да не им работим на жабарите без файда. Аз също имах съмнения, но пък от техническа гледна точка, задачата бе много интересна. Един ден, с бръмналата си глава, я скастрих да спре да ми говори за тях. Тя направо се озъби: 

- Добре, Бого, че млъкнем. Само да ти речем, че на ония очите им шареа. 20-те лева, що ми даде оная кучка, я нема и да ги пипнем! Забила съм ги с четири пирона на стената у домо, че да ми не омагьосат челядта. Яд ме е, че кога дойдоа, спрех кучето Джони. И оно ги бе надушило що за ора са. Я, простата баба Радка че ти кажем-пари и да видиш от них, по-добре ги не барай. 

И да бе права, ако спрем, щяхме да изкараме още два месеца без надежда, а ако продължим залудо, пак щяхме да потънем, но по-красиво. Избрах второто. След много тежък месец изпратихме машината в Италия. Последва мълчание. Съмнявахме се все повече в себе си. Мен ме нападаха и подозрения, че в момента май я копираха, но бях спокоен - фърмуера ми нямаше как. След два месеца те платиха аванса от 5 000 лева, но поискаха още три машини, които щели да платят, след като ги реализират там. Напънахме се и ги изпратихме с последните фирмени пари. В новата безкрайна тишина, изпълнена с напразни надежди, свършихме и личните пари на съдружниците-собственици и накрая освободихме работниците, а и леля Радка. Ако за някого бяхме спокойни относно бъдещето му, бе за нея. Тя сигурно щеше и да ни надживее.  

Всъщност, не италианците бяха причината да потънем. Ние четиримата като  инженери се справяхме, но като мениджъри - не. Леля Радка бе чистачка, но истинското й призванието бе Пиар, Здрав Разум, Оцеляващ човек. Ще прозвучи смешно, но си мисля, че фирмата ни може би щеше да е още жива, ако тя ни бе Главен Мениджър. Щеше да държи изкъсо мен, другите съдружници, работниците, италианците и новата чистачка. Кой знае - някъде в Италия? 

Написах този разказ, белким се изприкажем и язе кат нея и да измием с парцало разни мисли, дека още щъкат залудо у главата ми, ега ми олекне.

Още от Богомил:

Тежкар

Автор: Светла Чимчимова

Като всичко хубаво и аз съм родена край морето. И макар, първите ми дни на този свят да не бяха обещаващи, съм всъщност много хубава котка с много хубав живот. А както се оказа впоследствие и с късмет. В началото нямаше индикации за късмет и щастие. Обаче после животът ме овъзмезди. Защото, както казва моят човек: ,,Всичко, даже и лошото има край, само вселената е безкрайна ". Това, разбира се е вярно, но не напълно, защото саламът например, има два края. Но аз не споря с него, защото той ми спаси живота и като за човек е доста свестен. За да ме измъкне от ръцете на едни хулиганчета бая бой отнесе. Обаче аз си заслужавам, защото съм прекрасна. Оттогава той е моят човек, а аз неговата котка. Знам, че трябва да ви го опиша, ама дали ще съм обективна, не знам, щото мойто гардже е най-хубаво. Той е на около половин век. Не мога да разбера 50 човешки години много ли са, малко ли са. Защото в света на хората, той върши важна работа и го тачат. Той сам ми казва: ,,добър съм, бе, много съм добър". Значи е голям човек. На възраст, то на ръст, че е дангалак, се вижда и с просто око. Стърчи над повечето хора, а в обувките му още се събирам да спя. Голям, голям, пък плаче като гледа филми, и като чете книги също плаче, и понякога просто така, за някакви негови си работи. Плаче и псува. Ама много рядко и само когато е сам. Даже и от мен се крие в такива моменти.

Иначе живот си живея. И то господарски. Двама ветеринари имам и само лукс, лукс, лукс. Много ме обича. Той май не обича много, много хората, ама негова си работа. Аз не му се бъркам. Само предпочитам да си живеем в къщата на морето завинаги. Там, където ме отведе, когато ме спаси. Хубав старомоден, уютен дом. Там сме си само двамата, най-много някой приятел да дойде да се напият. И сестра му, която се грижи за дома му, когато го няма. Обаче тя е сладурка и има сладки дечица, които ме обожават. Тя е много по-малка от него и когато техните са починали, двамата са останали съвсем сами. Гледала ги е една леля, обаче той за нея не иска да говори. Само казва, че е изял бой за цялото поколение на седемдесетте. Със сестра му, не се е държала така. Веднъж каза на един приятел ,,И слава Богу, щото щях да я убия, но с нея тя беше мила и добра. Мен обаче беше решила да ме направи мъж, на принципа, че боят изгражда". Той обаче си е човек на честта и плащаше за живота и грижите за леля му, чак до смъртта ѝ миналата година. Когато сестра му се обади да му каже, че е починала, затвори телефона и дълго мълча. После си сипа уиски, отля малко от чашата и каза:

- Почивай в мир, стара вещице. Дано и двамата да намерим покой.

И заминахме в дома край морето, за да организира погребението.

Другия му дом в София не го обичам много, ама тук живеем повече. Щото бизнесът му е тук и няма начин. То е едно модерно, едно лъскаво, постоянно звънят телефони и се влачат разни момичета. Верно хубави са, обаче нищо не ядат. И нищо не ми дават. Не че съм заритала за моркови на пара и броколи с три капки лимон де. И щото са гладни и са злобни. Едната веднъж така ме срита, ама аз ѝ се изпишках после в чантичката. Голяма патаклама настана след това, тая чантичка била някаква маркова и оня кощръмбел плака. Брей, имала чувства тая закачалка за дрехи. Верно към чанта, ама все е нещо. Той ѝ купи две нови и ме заплаши, че ще ми ги удържи от лакомствата. Ама не го направи. Обаче ми излезе име, че мразя жените. За една чантичка това. А и веднъж одрасках една, ама тя два пъти ме настъпи с токчетата си. Хем висока колкото Айфеловата кула, хем се качила на токчета. После мен ме нарочиха за женомразка. Хич не ми пука за тях. Бездруго много не се задържат в живота му. Идват и си отиват, а аз си оставам.

Сега съм щастлива, щото е лято и сме в дома край морето. Пак излезе да броди някъде по нощите. В дома му котка го чака, той се щура по улиците. Ще вземе да спаси още някоя котка. Не няма да мисля такива неща. Ето връща се. Отключва вече. Скривам се в стаята, да разбере, че съм сърдита. Само ще хвърля едно око.

Я, не е сам. С него има някой. Дълга руса коса и малки краченца в червени кецове. Боже, мили Господи! Довел е дете! Спасил е дете и сега ще го осинови и ще го обича повече от мен! Чакай, чакай, не е дете. Жена е. Само че, мъничка. Ама къде ги намира тия половин жени, не мога да разбера!?! Онези в София толкова слаби, че все едно са разрязани на две, тая висока колкото табуретка. Не мога да я видя добре от тук, ама табуретката май добре е тапицирана. Бая е мекичка в областта на дупето и гърдите. И като се усмихне има толкова трапчинки, че наистина замязва на тапицерия, от онези с дупките. И защо я е довлякъл? Тук жени не идват. После котките влачели каквото намерят по улиците, в дома си. Влязоха в хола, той се извини и отиде да се преоблече в спалнята. Не мога повече, отивам да я разгледам отблизо тая половин жена. Не изглеждаше изненадана да ме види. Аз я разглеждам и тя мен. И ми се усмихва. Не е дете. Даже не е млада. Просто така изглежда. И гласът ѝ е детски. Руса, с буйна коса, бяла памучна рокля и червени кецове. И някакви тънки крака, които как носят това нагоре не знам. Ох, много е мекичка! Като възглавничка е. Ще ми отиде имиджа на зла и претенциозна, обаче отивам да я подуша и да седна в нея. Не е лошо да поддържам добри отношения с тази. Личи ѝ че добре се храни и то не с броколи. Минимум пиле, а мисля и кюфтетата не са ѝ чужди. И съм сигурна, че би делила храна с мен. Настанявам се в нея и тъкмо ни стана хубаво и моят човек довтаса. И ей такива комбали отвори и веднага с лошо да ме представи пред жената:

- Това е Пипи. Тя мрази жени.

Първо, хич не го обичам това име. Олеквам някак с него. Трябваше да се казвам Федра. Това име го чух по телевизията. Отива ми. А той Пипи. Ей, не порасна тоя човек, ей.
И второ, не е вярно, че не обичам жени. То онова не бяха жени, а само арматурата им.
Сестра му я обичам. И тази тука ми изглежда подходяща за обичане.
Особено както седи на дивана, облечена с негова риза и боси крака.
А той си сипа уиски. Не е добре това. Мразя да пие, да пуши и да мълчи като пукал. Така ли трябва да се представим пред гостенката? Само с пороци.
Обаче се оказа, че не съм права. Не ме изложи моето момче. Като започна да готви тоя ми ти човек. И да говори. Ми не млъкна бе. Разказа ѝ цялото си житие-битие. Тия неща даже и аз не ги знаех. За леля си, за боя, за това как е започнал работа още като ученик. За провалите. За униженията. За жените в живота му. За това как е станал такъв.

,,Чудовищен егоцентрик " - каза тя тихо докато го слушаше.
Това не е добър знак. А и той обича мен и сестра си. И има приятели. Не е толкова лош.

,,Или самотник ". Каза пак тя. И отиде да го целуне. И там, в кухнята, сред нарязаните лук и моркови, до печката с врящия бульон, те се целунаха за пръв път. Дълго, нежно и като обещание. После бульонът кипна. Той се върна на печката, тя на дивана. Но в стаята вече беше някак друго. По-светло. Дали от целувката, дали от изгрева, който се промъкваше през щорите, кой знае.
Той сготви храна за една сватба. Царска. После ядоха. Тази добре си хапва, да е жива и здрава и все така мекичка. Ама и за мен имаше. Знаех си! Знаех си! Много ги разбирам нещата!

Три морски разказа: Той 

После се преместиха на дивана. Тука във филмите хората правят секс. Ама ние що да сме като хората? Те моля ви се за история говорят, за политика, за книги и музика. Часове. Какво му става на тоя човек? Ще изтървем тая сгодна женица, от толкова приказки. Ми тя накрая ще заспи.
После говориха за тях. Тя попита:

- Имаш ли деца?

- Не. Само племенници и котката. Добре ми е така. Страх ме е, че може да умра и детето ми да има моята съдба... Ти имаш. Виждал съм ги на снимки. Две нали?

- Да. Вече са големи и двете и живеят свой живот. Мисля, че са щастливи, всяка посвоему. Щяха да са три. Но най-малката почина. Още като се роди. Не говорим за това. Никога. Мъжът ми не иска. И не пожела да имаме повече деца. Каза, че ако се случи още някоя беда, аз няма да го преживея, а той не може да си позволи с мен да стане нещо. Че без мен е нищо. Искаше да забравим за загубата. За мъртвата дъщеря. Изтрихме я. Имаме си живи, каза. Аз го слушам. Той е мъдър, умен човек. Съпруг, баща, любим, любовник. Аз се омъжих за него, още почти дете. С него пораснах. Бях много щастлива. Въобще съм късметлийка. Имах чудесно детство. Съвсем различно от твоето. Защитена, обичана. После срещнах него. Беше съдружник на майка ми. Млад, успял, амбициозен. По-голям от мен. Мислех го за бог. Обеща ми света. Аз се влюбих. Много. Оженихме се. И просто се преместих от един замък в друг. И дадох най-доброто от себе си. Мисля, че бях добра майка. Много съм близка с децата. И добра съпруга бях. До днес.

Тя се усмихна. Тъжно.

- Обичах го, толкова много, че се будех вечер и се молех да умра преди него, защото, не можех да си представя живот, в който го няма.

- Защо каза обичах го, а не обичам го?

- Ами щях ли да съм тук, ако нещо не се беше променило. Аз съм старомодна жена.

- Какво стана? 

- Той ме предаде. Не си мисли, че става въпрос за друга жена или пари, или алкохол. Не е това... Не ми се говори. А и не знам дали ще разбереш. Няма да кажа и дума против него. Той винаги си е бил такъв. Само, че аз не съм го виждала. Когато прогледнах и разбрах, че съм нещо като вещ, любима, единствена, потребна, незаменима, но вещ, аз не се справих много добре с това. Ние с него сме като Ам-гъл и пръстена, от книгите на Толкин. Но за разлика от пръстена, аз имам чувства. Обаче като пръстена, нямам право на мнение. И както казах, не се справих добре с новата реалност. Сега съм човек глухарче. Отивам там, накъдето ме духне вятърът. Днес ме довя в твоя дом.

Тя се усмихна пак. Той я погали по лицето.

- Такава си, защото не си се борила за нищо.

- Освен за съвършенство. Да съм жив ходещ идеал. Нечия сбъдната мечта. Опитай, да видиш дали е лесно. Ти това никога не си го правил. Живееш си като задник, че и си се харесваш. Минаваш през хората и живота им, като валяк, с извинението, че тежкият ти живот те е направил такъв. Оправдаваш егоизма си с детството си, егоцентризма и себичността си с това, че така си оцелял. Това е много удобно за теб. Но да беше се постарал да промениш нещо в себе си, по-късно. Но не искаш, защото това е удобна житейска позиция.

- Как ме нареди. А изглеждаш толкова мила. Не отричам, че има нещо такова. Но ако ме опознаеш, ще видиш, че не съм толкова лош.

- Знам, че не си лош. Само малко егоистичен. Всъщност си добър човек. Иначе нямаше да дойда тук с теб.

- Не разбирам защо го направи.

- Защото ме покани - пак усмивка.

- Не повярвах, че се съгласи. Просто така. Изведнъж. Защо точно аз?

- Не знам. Така го почувствах. Бягство. От реалността, от нещастието.

- Но защо си нещастна? Имаш всичко.

- Имам. Всичко. Празен дом, мъж, който ме обича, но всъщност обича идеята за мен, за това, че съм негова. И иска много да не съм му пред очите. Имам всичко. Гастрит, мигрена, депресия.

- Депресия?

- От няколко години. Представяш ли си, преживях смъртта на дете, а не мога да се преборя с един химичен дисбаланс. Влача се по доктори, всички се държат с мен, все едно съм от стъкло, избягват да ме гледат в очите и въобще ме избягват. Чакат да стана предишната. А аз вече не знам коя съм.

- Ти си си ти. Само малко изморена и изтощена от това да бъдеш идеална. За мъжа ти ясно. А другият?

- Няма друг.

- Има. Аз не съм от вчера на тоя свят. Помниш ли описанието на мисис Дарлинг в Питър Пан? Как в ъгълчето на устните и живее една неуловима целувка? И на теб в ъгълчето на дясното ти око живее една сълза. Винаги когато съм те виждал, тя е там. И на снимки се вижда, ако си без тъмни очила. Е кой е другият?

- Никога не съм била с друг мъж, освен съпруга ми, след като се омъжих.

- Не съм казала, че си спала с него. А че си го обичала.

- Който и да е бил, вече го няма. И всъщност никога, не го е имало наистина. Той беше фикция. А аз нежелано усложнение. Слушай, нещо много лично стана, нямам нужда от психотерапевт. Аз си имам. Най-добрият. Дай да говорим за Чърчил.

Тука аз вече много се изнервих, щото пак отпочнаха приказки за по света и у нас. И само седят на дивана, говорят, спорят, пушат и от време на време той я целуваше. Играеше си с косата ѝ, галеше лицето ѝ, голите ѝ крака, но ме млъкваше за пустата политика и история. Накрая ние двете почти заспахме. После той каза, че малко се притеснява от това, което предстои, тя му се смя, че главният плейбой на републиката, се смущава от една отчаяна съпруга. После го целуна, така както по-рано в кухнята. И аз за пръв път в живота си поисках да съм човек, за да съм като тях в тоя момент. После отидоха в спалнята и той ми хлопна вратата под носа.

След часове, не знам колко, тя стана първа. Изкъпа се и дойде при мен в кухнята. Най-после някой да се сети да ме нахрани. Беше с друга негова риза, светлосиня, на райенца и боса. Без грим изглеждаше по-млада от вчера. Направи си кафе и сандвич. На мен ми даде саламче. И малко студено пилешко. Светица! Светица, ви казвам! Че и хубава. И наистина изглежда много по-млада от снощи.

- От оргазмите е. Добре влияят на кожата, Пипи - ми каза.

Абе да не чете мисли?

- И защо те е кръстил Пипи? Инфантилно е. Аз бих избрала за красива котка, като теб, нещо друго. Лаура, Федра. Нещо такова.

Лелелелелеле! Тази е вещица. Наистина чете мисли. Добре, че сме приятелки. Няма да ѝ пишкам в чантата за нищо на света. Дали ще го иска моя човек? За по-дълго? Гледам я в очите и чакам да ми прочете мислите. 

- Ами виж сега, Пипи-Федра, той е като цигарите. Мога да пуша, мога и да не пуша. Мога да запаля една, да изпуша цялата кутия, но и да не пуша дълго време. Но винаги ще помня вкуса... А мога да пуша и до края на живота си. Веднъж се живее, нали?

Не ги разбирам тия приказки. Ми кажи като хората ще дойдеш ли пак?

- Мисля да дойда пак да те видя. И него. Прави хубава супа, и салата, и великолепен кекс. Боже, говоря си с котка!

Е хубава работа! Аз си говоря с човек, какво толкова? Тя ми даде още малко пиле и после двете се гушнахме и заспахме на дивана.
След час стана и той. Връхлетя в хола и като ни видя на дивана, въздъхна облекчено. Разбрах, че се е притеснил, че си е тръгнала, без да му се обади. После се наведе към нас, почеса ме зад ушите, сложи ѝ възглавница под главата и ми каза:

- Спокойно. И да беше си отишла, пак щяхме да я намерим и да я доведем тук. Тая къща ѝ е по мярка. Обаче и ние трябва да се понапънем. Аз няма да пия толкова, а ти забрави за драскане и пишкане в чанти. Ще бъде хубаво лято, Пипи. А после... После ще видим.

И отиде да прави палачинки.

Вижте също:

Три морски разказа: Тя

Училищата в Европа отварят отново след лятната ваканция и дистанционното обучение поради пандемията на коронавируса. Повечето ученици ще видят училището си различно: маските, дезинфектантите и проверките на температурата ще се превърнат в основна част от учебния ден.

Ето какви подходи приемат различните страни за ограничаване рисковете от зараза в училищата:

Великобритания

Основните училища отвориха врати на 1 юни, а средните на 15 юни. Училищата в Шотландия отново отвориха врати на 11 август. Неотдавнашно проучване сред предимно английски училища показа, че 96% от училищата разделят класовете на малки групи. Всяка от тях се държи на безопасно разстояние от останалите, за да бъде сведен до минимум рискът от заразяване. Повечето учебни заведения планират да променят времето за междучасията, за да не съвпадат. Учениците трябва да носят маски само в общите помещения, ако в техните райони има карантина. В Шотландия маските ще бъдат задължителни.

Франция

Децата се върнаха в детските градини, началните и средните училища поетапно от 22 юни до 1 септември. Учениците над 11 години носят задължително маски. Класните стаи се проветряват и дезинфекцират. Ограничава се смесването на класове. При повишаване на случаите на заразени с коронавирус, могат да се прилагат различни мерки - да се ограничава присъственото обучение за дни или седмици или да се затварят цели училища. Основните училища могат да разделят класовете на групи от 8 до 15 ученици, които да се редуват за по половин ден в клас и половин ден вкъщи. В средните училища всички ученици трябва да посещават училище поне няколко дни в седмицата. Ако няма възможност да са на метър разстояние, учениците ще носят маски. В детските градини децата от една група не са длъжни да спазват социална дистанция.

Германия

Училищата отвориха в началото на август, като след подновяване на занятията, в най-малко 41 от 825-те училища в Берлин бяха открити случаи на коронавирус. Така хиляди ученици в страната бяха поставени под карантина. В повечето провинции и децата, и учителите носят маски на закрито, освен когато са на чиновете си. На повечето места в Германия по време на почивките за всеки клас в общите помещения са обособени части, в които могат или не могат да се движат. На входовете на учебните заведения са поставени дезинфектанти. Вратите и прозорците трябва да бъдат отворени колкото е възможно по-дълго. При специални обстоятелства може да се премине към онлайн обучение. Освен учениците, и повечето учители са се върнали в училище, въпреки че в Германия има кампания за по-добра защита за тяхното здраве и опасения, че не са достатъчно подсигурени. В Северен Рейн-Вестфалия отпадна исканото правило по-големите ученици да носят маски в часовете, след протести от страна на родители и лекари.

Гърция

Италия

Училищата в повечето региони в Италия също трябва да отворят врати на 14 септември, а мерките срещу разпространението на заразата все още в процес на финализиране. В училищата ще бъдат осигурени нови единични бюра за учениците, които да позволят дистанция между тях в клас. Предвидено е потоците ученици да влизат и излизат по различно време в сградата, като задължително ще носят маски. Те могат да се свалят по време на часовете при безопасно разстояние един от друг. Някои средни училища ще използват и дистанционно обучение, и присъствено обучение, за да предотвратят пренаселеността. Правителството  ще  осигури повече средства за увеличаване на обществения транспорт, за да позволи безопасно пътуване до училищата. Ако даден ученик или учител е заразен, главните учители и здравните власти ще решат дали да затворят цели училища, единични паралелки или да наложат карантина на контактните лица. 

Холандия

Холандските начални и средни училища започнаха да отварят поетапно през август. Здравните власти не изискват нито от учениците, нито от учителите да носят маски. Ако ученик бъде заразен с коронавирус, всеки от домакинството му трябва да остане вкъщи 10 дни. Деца на възраст над шест години, които проявяват симптоми, трябва да останат у дома и да се изследват. По-малките ученици могат да посещават училище и детски градини дори с леки симптоми на настинка, но трябва да останат вкъщи, ако вдигнат температура.

Автор: Мария Пеева

В майчинскате групи обсъждаме всяка година първия учебен ден, а сега темата има и нов аспект -  мерките за безопасност в настоящата ситуация, тържествата или по-точно липсата им. Признавам си, че училищните празници ще ми липсват. Всъщност би трябвало да са ми поомръзнали - всичката тази суматоха, вълнения, глъчката на стотици деца, струпани в училищния двор. Въпреки това ни се иска да изживеем тази радост, може би най-много на нас, майките на първокласници. Сред тях съм и аз, както и Христина  Хаджийска.

Дори да не я познавате, вероятно сте забелязали усмихнатото й семейство на брошурата на ЛИДЛ за септември - майка, татко, момче и момиче, и четиримата красиви, стройни и усмихнати като модели. А не са. Съвсем обикновено семейство от Пловдив са, и двамата военни. Не знам дали е от професията й или просто си е такава, но много ме впечатли как дисциплинирано и оптимистично се справя Христина с положението. Обадих й се за интервюто и обсъдихме с нея новата учебна година. Оплаках се, че ми е малко тъжно, задето няма да има тържество. А тя кротко, но решително отсече:

- Ще си направим наше. Може би малък пикник с книги или нещо такова интересно и забавно.

И разказа как за приключването на детската градина малката й дъщеричка с нетърпение чакала празненството, с трепет избрали рокля и се подготвили като за първи бал. Празникът се отменил, за съжаление, но въпреки това Христина на бърза ръка измислила изненада - да направят на детето фотосесия сред природата. И нагласили малката принцеса с рокля и прическа като за истински бал, а после намерили едно розово поле и направили чудна семейна сесия.

Разказа ми още как за рождените дни на децата си изработва сама украсата. Помолих я да сподели разни идеи и тя ми прати тези снимки. Само си представете колко време й е коствало да изработи всички тези аксесоари, каква любов и внимание е вложила, за да зарадва децата си и всички техни гостенчета. Убедена съм, че и за новата учебна година ще намери начин да направи празника на децата незабравим.

Дълго мислих след разговора с Христина, от която всъщност исках да взема интервю за семейните им спортове и излети, те са много активно и атлетично семейство. Но разговорът пое в друга посока и благодарение на него взех важно решение за себе си. Тази година ще си изпратя първолачето до входа на училището, ще го целуна, ще му помахам, ще се обърна и ще си отида, защото ситуацията е такава, различна и извънредна. Но дори да ми е тъжно, детето ми няма да разбере това. Няма да разбере също така, че се тревожа за какво ли не - дали ще е здрав, дали ще обикне учителката си, дали тя ще го харесва, какъвто ми е палав и своенравен, дали ще му е интересно, дали ще си учи уроците с желание или ще гледа да се измъкне, дали ще си намери приятели, дали някой ще се държи лошо с него, дали той ще е мил с другите деца, дали ще се храни добре, дали ще се сеща да си мие ръцете, да пие вода, да пази дистанция. Няма да узнае и опасението ми, че децата губят толкова много нормални неща, които сме приемали за даденост като тържествата по разни училищни поводи, лудуването из двора, прегръдката на учителката, споделянето на закуската с другарче и всякакви такива обичайни емоции, които са неделима част от училищния живот.

Всичко това ще спестя на детето си, защото то няма никаква вина, че светът сега е различен. Ще го мисля, но няма да му покажа, че се притеснявам. Защото това е неговият ден, неговата година и неговият живот. И ще направя каквото зависи от мен да е щастливо. Ще изберем заедно раница и пособия, нова книжка за него и книга-подарък за училището, ще организираме малък семеен празник, може да си направим и весела фотосесия, може би излет или пикник. Ще бъдем слънчеви и усмихнати, защото децата ни го заслужават, но също така защото и ние го заслужаваме. Благодаря ти, Христина, че ми го напомни. Понякога дори аз, отчаяната оптимистка, имам нужда от това.

В рубриката ни с посланиците на ЛИДЛ всеки месец ви разказвам за някое семейство - от различни краища на България, с различни интереси и професии. Общото за всички тях е усмихнатият поглед към живота и умението да му се радват и да ценят всеки ден и миг. А междувременно, в Lidl можете да откриете разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за семейството на минишеф Ивет от Варна, веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, за семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и за Елеонора и Калоян от Видин - и  Вася и Пламен от Дупница - посланиците от предишните месеци.