Късче обич

Автор: Ина Зарева

Намерих писмо от баба. Бях на 8, когато детството ми трябваше да се напъха от безкрайните поляни, уютния скут на планината и бездънното небе в малка панелна кутийка, насред сив, облачен и тесен в огромността си град. Тогава баба и дядо започнаха да ми пишат, аз им отговарях с дълги писма, които допълвах във всяко междучасие.

В това писмо пишеше, че кучето било добре, слушало и пазело двора. Станало доста студено тези дни и затова баба му оплела пуловерче. Дядо ме чакал да си дочетем заедно онази книга и да се разходим в гората. Добре били, пиели си лекарствата и ме обичали много. Аз да не се притеснявам прекалено за математиката, ще се справя с класното, колко пък да са сложни тези задачи. И пак да не забравям, че ме обичат.

Дядо го няма от 20 години, баба – от 2. Държах листа, разделен на две – отгоре писала тя, отдолу – той, и можех отново да се почувствам в прегръдките им, да вдъхна ръцете им, събрали цялото слънце на света, да усетя топлината на лято, на ваканция и на детство.

Не знам кога точно намразих писмата. Цялото това занимаване с пликове, марки, пощи... Гадаенето дали този, който трябва, го е получил, как е реагирал, ще отговори ли изобщо. Мислите, копнежите и безкрайните дни. Пощальоните, с добре тренирания си незаинтересован вид, а знаещи всяка подробност кой какво и от кого получава. И най-страшното – на кого кутията му е празна от месеци.

Когато се появиха смс-ите, мейлите, чатовете, групите, всевъзможните приложения за комуникация – аз ликувах, че живея в точното време и на точното място. Все едно заради мен се раждаха всички тези чудесии, които ми спестяваха терзанията и направиха всичко толкова бързо, лесно, необременено от посредници и време. Как ще напиша писмо на съученичка, която не съм виждала с десетилетия?! Нали ще си помисли, че ми има нещо. Но ето - виждам профила ѝ и две секунди по-късно си говорим точно, както едно време.

Да, това е моят свят, моето време, моето място. Никакви старовремски неща повече! И тези мои сантиментални приятелки, които ми изпращат иначе прекрасните си картички – нямат ли си друга работа?! Как не им е скучно да се занимават с това и то в този технологичен век?! Така си мислех и живеех щастливо в прекрасния си, компютърен свят.

Веднъж в годината пишете писмо на детето си

f832966028c60c879a5be606590bd8a2 XL

Докато не намерих писмото от баба и дядо. То бе събрало следите от мазолестите им пръсти и набраздените им длани, попило бе някоя малка сълза, търкулнала се от пресушените от слънцето им очи, и скрита дълбоко в бръчките на листа. Сигурно, докато са го писали, баба е бъркала онази нейна вълшебна супа, в която е влязла цялата ѝ градина, заедно с тежките капки дъжд и непокорните лъчи. Дядо е подложил вестника си под листа, извадил е специалната си писалка, наместил е очилата си, за които преди това е обвинил баба, че му ги е скрила и ги няма никъде. Тя го е нарекла сгипав, задето никога нищо не може да намери, после е посочила рафта, точно до главата му, където очилата го чакат и се е засмяла с онзи смях, предназначен само за него, в който имаше толкова много любов, колкото не успях да срещна в нито една от купищата любовни книги, които поглъщах през ваканциите си. Това бе попил този лист с красивите почерци под уморените им ръце.

Докато целувах буквите му, получих 3 съобщения на вайбър, 2 смс-а, 7 съобщения на месинджър и цели 10 мейла в служебната поща.

И сигурно щях да го прибера набързо, да затворя духа му обратно и да се втурна в моя прекрасен, технологичен свят на всевъзможни комуникации, ако не беше рожденият ден на сина ми. Разбира се, че подготвихме всичко от предишната вечер – украси, балони, подаръци. Но в последния момент сестра му – тази повелителка на най-кратките възможни разговори и интернет пристрастена тийнейджърка, пъхна картичка измежду подредените пакети. Картичка! Най-обикновена картонена картичка и то направена от самата нея. Първо помислих си, че е някаква шега между брат и сестра и не обърнах особено внимание. Но внезапно олелията от отворените подаръци, възклицания, смях и шеги престана, тишината спря времето, вклини се в пространството и светът замря. Синът ми четеше синята, картонена картичка и кръгли като перли сълзи се стичаха по момчешкото му и все по-възмъжаващо личице. После се втурна към кака си, целуна я по косата и двамата стояха прегърнати цяла вечност. Върху синия лист, след забавните и обичливи пожелания, пишеше:

„Не е имало нещо, което да искам повече от теб.“

Посткросинг

9df43eaf2ccf22c628758e233881ef55 XL

Един ден, след години, той няма да си спомня нищо от това колко време сме обикаляли да намерим желания му подарък, нито каква е била тортата му, нито колко балони е имало в стаята му. Ще намери тази картичка и ще си спомни само колко ужасно рядко сестра му пише ръкописно, колко мрази захаросани обяснения и сълзливи признания. Двамата ще дойдат при нас, а докато бъркам любимата им гозба, той ще я дразни или пък ще се сръчкат да запазят в тайна от мен това, което са се уговорили предварително. Тя ще го замери с нещо от масата, той ще ѝ го върне. Накрая ще я прегърне силно и по мъжки и отново ще я целуне по косата, така както направи на този свой рожден ден.

Колкото и светове да пребродят, колкото и изгреви да сменят, с колкото и залези да плачат, той винаги ще пази тази картичка, а тя ще се прави, че не помни някога да я е писала.

Докато буквите се догонват на екрана, а клавишите се размазват от сълзите в очите ми, си мисля какво би било, ако не пишех това в тази моя любима, технологична ера на бързи, светкавични и необременени комуникации.

Какво би било, ако го пишех на гордо изпъчен лист или непоколебим, син картон. Те навярно щяха да попият бързината на пръстите ми или всяко тяхно заекване. Несигурността на някоя дума, трудността на признанието, болката от прозрението. Щяха да попият сълзите ми, да скрият миниатюрен косъм от кучето, което лежи върху краката ми и въздиша заедно с всяка моя въздишка. Да отразят тревогата ми, че поредната неделя се измъква измежду клавишите, като че е нежелан натрапник в забързания ми живот. Да уловят подканящия погледа на съпруга ми, който ме чака да гледаме филм. Да разкажат по-добре от мен колко много се страхувам дали съм подбрала най-правилните думи, дали те не биха наранили, вместо да утешат, не биха разплакали, вместо да усмихнат, или най-страшното – дали не съм ги изхабила за пореден път напразно...

Но екранът и клавишите са безпристрастни. Те не се вълнуват излишно, не хабят емоции и не изпадат в излишества. Всеки пълнеж е важен за зяпналата им, технологична паст. Добре съм им дошла с всичките ми брътвежи, само със сълзите да внимавам много, защото не им понасят. Те са новите герои и те определят правилата, а не онези старомодни и смешни листове и химикали.

Да, светът, в който живеем е прекрасен!

И все пак - вземете лист и химикал в цветните празници, които се задават или в безкрайните делници, които ги следват. Погалете ги, както се гали старо и вярно куче. И напишете ред на някого - оставете му нещо за прегръщане, нещо за целуване и нещо за обичане.


Препоръчваме ви още:

Да получиш писмо

Сега ти остава да бъдеш щастлива

Докато пътувам с автобус...

Последно променена в Понеделник, 04 Март 2019 12:15
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам