Веселина Гарчева е журналист по професия и кореняк столичанка. Със сигурност сте чели нейни публикации във вестник "Сега" и много други български медии. Но животът е това, което се случва, докато си правим други планове и понякога намираме правилното място за себе си където най-малко сме очаквали. Ето какво ни разказа Веселина за живота на село.

Аз съм градско чедо. Родих се и израснах в София. И родителите ми, и техните родители също. Нямам село. Това ми беше голяма драма в детството, когато всички деца в блока заминаваха през лятото, освен мен. Голяма скука беше.

Сега живея в малко испанско село. Има 1500 обитатели, кметство, църква, две кафенета, един магазин и една хлебарна. Как попаднах тук?

Хрумките на съдбата. Преди 10 г. тя ме срещна с много специален човек. Толкова специален, че да оставя семейство, приятели и родина заради него. Винаги съм обичала София: дневна, нощна, делнична и празнична. Обичам огромните паркове, алеите за разходка, улиците, осветлението. Обичам всичкото зелено в нея. Тук няма такива паркове, тоновете са жълто-кафяви, зеленината не издържа на големите жеги.

Когато пристигнах, изживях културен шок. Нищо не беше същото. Нямаше ги удобствата на града, всевъзможните услуги, хилядите възможности за забавление, покупки и ресторанти. Спокойствието и тишината на село ме убиваха. Трудно свикнах. Кой да ми каже, че сега, 8 години по-късно, всяко отиване до голям град ще ми се струва излишно късане на нерви?!

Животът на село те освобождава от излишния стрес, от задръствания и претъпкан градски транспорт, от смога във въздуха, от панелните апартаменти, от кавги със съседите. Имаш ли дете пък, не се притесняваш за места в детска градина или училище, защото голяма навалица няма. В яслата групата беше от 8 деца. Когато на 3 години синът ми тръгна на училище, в класа му имаше 11 деца. Познавам учителките му много добре и с всяка от тях съм говорила надълго и нашироко. Когато живееш на село, не се притесняваш толкова къде и с кого ходи детето. Има само една детска площадка, на която играят всички. Няма начин да се появи някой непознат и да не бъде моментално засечен с радара на поне десетина чифта очи. А и на село всички се познават. Каквото и да свършат малките бандити, моментално бива докладвано на родителите. Всичко е на показ и всеки знае всичко за останалите.

По улиците срещаш спокойни и усмихнати хора, които те поздравяват, дори да те виждат за първи път. Понякога ти задават твърде много въпроси и твоята наплашена градска душа се свива в пашкула си, не иска да я безпокоят. Но после си даваш сметка, че просто са такива, че не мислят нищо лошо и какво толкова, ако си кажеш откъде се връщаш и какво си правил там.

Тук никой не приема за обиден термина “селянин“. Хората, които са родени в селото, се гордеят от това. Много от тях притежават земи, които обработват и изкарват добри пари. Децата имат всякакви възможности за обучение, много голям процент завършват висше образование. Някои се ориентират към големите градове, но много си остават на село. Познавам и едно семейство, което предпочете да напусне уредения си живот на интернет специалисти в Мадрид, за да живее и гледа малките си деца в бабината къща на село. Подозирам, че не са единствените. За себе си поне мога да кажа, че вече нямам нищо против да съм селянка, даже ми харесва.

Още интересни житейски истории можете да прочетете в

Горчивината, която ни трови

Една история за гнева в ново измерение

Решението 

Ако и вашите деца мечтаят да отидат на село поне за малко, вижте Приеми ме на село.

Откъс от книгата на Анна Бикова „Самостоятелното дете или как да станеш „мързелива“ майка“.

Аз съм мързелива майка. Да, мързелива. И егоистична и безотговорна, както може би се струва на някои. Защото искам децата ми да са самостоятелни, инициативни и отговорни. А това означава, че трябва да им дам възможност да проявяват тези качества.

Когато работех в детска градина, наблюдавах немалко примери на родителска хиперопека. Оттогава съм запомнила един случай с тригодишния Славик. Тревожните му родители смятаха, че той винаги трябва да изяжда всичко, което му се сервира в градината. Защото иначе ще отслабне. Не зная как го хранеха вкъщи, но при нас дойде с явни проблеми с апетита. Дъвчеше механично и гълташе всичко, което беше сложено в чинията му. При това, трябваше да бъде хранен, защото не можел да яде сам. И от първия ден аз започнах да го храня, наблюдавайки пълното отсъствие на емоции по лицето му. Поднасям лъжицата – отваря устата, дъвче, преглъща…

Трябва да призная, че на готвача ни невинаги му се получаваше вкусна храната. Много деца в този ден отказаха порциите си (и аз прекрасно ги разбирам). Но Славик изяде всичко. Питам го: „Искаш ли още?“ – „Не.“ – отговаря ми той и пак отваря уста, дъвче и преглъща. – „Ако не ти харесва – не яж!“. Очите на момченцето станаха кръгли от изненада. То не знаеше, че може и така…
Отначало Славик се наслаждаваше на придобитото си право да отказва храна и пиеше само компот. После започна да яде и да иска допълнително, ако ястието му хареса, но спокойно отместваше чинията, ако нещо не му е по вкуса. Така изгради самостоятелност в избора си. След време престанахме да го храним с лъжица и започна да яде сам. Защото яденето е естествена потребност. Гладното дете яде само.

Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня децата си. На година им връчвах лъжицата и сядах да се храня до тях. На година и половина вече боравеха и с вилица. Разбира се, докато тези навици се създадат, често ми се налагаше да чистя масата, столовете им, и тях самите, след всяко хранене. Но това си беше мой избор между „мързи ме да ги уча, по-бързо ще го направя сама“ и „мързи ме да го правя сама, ще направя усилие да ги науча“.

Още една естествена потребност – „ходенето по нужда“. Споменатият вече Славик вършеше всичко в гащите си. Майка му, за наша изненада, отхвърли препоръките ни да води детето до тоалетна на всеки два часа: „Вкъщи го слагам на гърне и докато не си свърши всичко, не става.“ Явно тригодишното дете очакваше и тук да го водят в тоалетна и да го уговарят, и не дочакало това да се случи, мокреше гащите си. И през ум не му минаваше, че това е нередно; че панталоните трябва да бъдат свалени; че трябва да обуе сухи и да предупреди възпитателите.
Ако родителите изпреварват всички желания на детето, то няма да опитва и дори да търси помощ…След седмица проблемът с мокрите гащи беше решен по естествен път. „Искам да пишкам!“ – гордо съобщаваше на всеослушание Славик и се отправяше към тоалетната.

В градината всички деца започват да се хранят самостоятелно; да ходят в тоалетна самостоятелно; да се обличат самостоятелно; да си измислят занимание; да търсят помощ; да решават проблемите си. Аз не съм привърженик на ранното пускане на детска градина. Напротив, мисля, че за детето е по-добре до 3-4-годишна възраст да си остане у дома. Говоря това от позицията на разумния родителски егоизъм, при който хлапето не се задушава от хиперопека и има пространство за развитие.

Преди време на гости ми дойде приятелка с детето си – двегодишно. В 21 часа тя тръгна да го приспива. Детето не искаше да ляга, но майка му настойчиво го задържаше в леглото. Опитвах се да я разубедя: „Според мен на него още не му се спи.“ (Все пак то скоро дойде, тук има деца, нови играчки). Но приятелката ми упорито продължаваше да настоява. Противопоставянето продължи два часа. В крайна сметка, детето все пак заспа. След него заспа и моето. Когато се умори, просто се примъкна в креватчето си се унесе. Аз съм мързелива майка. Мързи ме да приспивам. Знам, че рано или късно, детето ми ще се измори и ще заспи само, защото сънят е естествена потребност.

През почивните дни обичам да си поспивам до късно. Една събота се събудих около 11 часа. Синът ми (на 2,5 години) седеше и гледаше анимация, дъвчейки парче кекс. Включил си телевизора сам, открил си филмчето, заредил го в DVD-то. Беше си намерил и зърнената закуска и млякото. Съдейки по разсипаната храна, разлятото мляко и мръсната блузка, се беше нахранил. А големият му брат (8 години) вече беше излязъл. Предният ден се беше уговорил с приятеля си (и с неговите родители) да отидат на кино. Аз съм мързелива майка. Казах, че няма да стана толкова рано. И ако иска да отиде на кино, да си нагласи алармата за събуждане и сам да се приготви.
Не се успа…( В крайна сметка аз също си бях настроила събуждане, ослушвах се, докато се приготвяше и излезе; получих есемес от майката на другото момченце, че всичко е наред, но всичко това за детето ми остана „зад кадър“).

Освен това ме мързи да проверявам сака с екипа за самбо, да суша вещите им след басейна. Мързи ме и да уча, заедно с тях. Мързи ме да изхвърлям кофата, затова синът ми го прави, излизайки за училище. Имам наглостта да го помоля да ми направи чай и да ми го сервира, докато съм пред компютъра. Подозирам, че с всяка следваща година ще ставам все по-мързелива…

Когато обаче ни гостува баба, с децата настъпва интересна метаморфоза. Тъй като живее далеч, тя идва веднъж седмично. Големият веднага забравя, че може сам да си подготвя уроците, да си стопли обяда, да си направи сандвич, да си приготви раницата и да отиде на училище. И даже се страхува да заспи сам. До него трябва да е баба му! А тя хич не е мързелива…

Децата са несамостоятелни и инфантилни само ако така е удобно на родителите им.

От автора

Случи се така, че тази статия се появи в чуждите блогове много по-рано, отколкото в моя собствен. Преди две години, в един сайт по приложна психология, публикувах пост „Аз – мързеливата майка“, в отговор на дебати за инфантилизма на подрастващото поколение. След време ми позвъниха от едно списание с молба да го публикуват като статия. През следващите две години непрекъснато ме търсеха хора, които се интересуваха аз ли съм авторът. Оказа се, че моята публикация води свой собствен живот и е много споделяна и коментирана в социалните мрежи. При това, из интернет се подвизаваше някаква съкратена версия, от която не всички можеха да разберат, че не става дума за истински мързел, а за създаване на условия за развитие на детската самостоятелност. За разликата между „мързи ме да ги уча, затова ще го направя сама“ и „мързи ме да го правя вместо тях, затова ще ги научи да се справят сами“. По-подробно за възпитателния подход, при който няма място за хиперопека, за задушаващата и жертвоготовна родителска любов и за поемането на отговорност и формирането на здравословни навици на личността, съм писала в книгата си.

Анна Бикова е психолог, педагог и арт-терапевт.

Интересна гледна точка по въпросите на възпитанието ще намерите и в Дали родителите са свръхтолерантни?

Още за възпитаването в самостоятелност можете да прочетете и в Когато не иска да спи само и Гладен ли съм, или ми е студено?

Курс „Първи грижи за новороденото” (за бъдещи и настоящи родители) организират на 8 юли т. г. в Пловдив Център за обществена подкрепа „За деца и родители“ на фондация „За Нашите Деца“ и Университетска многопрофилна болница за активно лечение, Пловдив. Практическата лекция, която е четвъртата за тази година, по традиция ще води неонатолога д-р Диана Аргирова. 

Лекцията има за цел да подкрепи младите родители в бъдещите предизвикателства при отглеждане на новороденото. От нея те ще научат как да къпят и хранят правилно своето бебе, как да се грижат за неговата кожа, както и много други интересни и важни аспекти от грижите. На всички бъдещи родители фондация „За Нашите Деца” ще подари книжка с полезна информация за майката и бебето, за да бъдат уверени в първите стъпки в най-голямото събитие в техния живот – появата на дете.

Курсът „Първи грижи за новороденото“ е напълно безплатен, начало - 10:30 часа, в заседателната зала на болницата на етаж 1.Необходимо е само да заявите присъствието си на тел. 032/943 444 или 0878/445 628.
Лице за контакт – Йоана Йорданова, психолог в Център за обществена подкрепа „За деца и родители”- Пловдив.

1. Постоянни интелектуални предизвикателства

Учебният процес започва в седем часа сутринта и свършва в девет вечерта.

Winchester College, Великобритания

"Уинчестър Колидж" е едно от най-старите училища във Великобритания. Това всъщност е малко историческо градче, в което учениците живеят на пълен пансион в стари двуетажни сгради от XVIII–XIX век.
Приемат се само момчета, които буквално живеят там. Благодарение на тази традиция, те напълно се потапят в интелектуалната среда: заниманията започват в седем сутринта и завършват в девет вечерта. И това не означава, че нямат свободно време, но дори и в часовете за отдих, продължават да се образоват, макар и не в класните стаи.

В Winchester е създадена среда за непрекъснати интелектуални предизвикателства. Център на извънучилищния живот са библиотеките, каквито има във всеки корпус. В училището има традиция за колективно четене на пресата и обсъждане на актуалните събития. Колежът подтиква децата към формиране на собствено мнение и умения да бъде изразено.
Друга традиция е съвместното хранене на учителите и децата. Преподавателите живеят в кампуса и за всеки обяд и вечеря посещават корпусите. В това време учениците имат възможност да уточняват нещо, което не са разбрали в часовете и да задават въпроси. Това се случва в атмосфера, освободена от условностите на учебния час. Учителите, от своя страна, обсъждат с децата последните новини или други актуални теми. Ежедневните неформални беседи приучават младите хора към интелектуално общуване, към творчество в диалога. Децата разбират, че учителят е човек, който винаги е готов да те подкрепи в търсенията ти, да ти помогне да коригираш грешките си и да те насочи при избора на бъдеща кариера.

2. Срещи с интересни хора

Това не е просто беседа за поддържане на разговора, а открит диалог без условности.

Phillips Exeter, САЩ

Phillips Exeter е едно от най-добрите американски училища, в което интересните гости са ежедневие. Това са както хора, свързани с образованието, така и интересни оратори и знаменитости. Два часа седмично са запазени за срещи с лектори. За пет години обучение в училището, децата успяват да общуват с повече от 200 личности от най-различни сфери. Посещават ги членове на парламента, нобелови лауреати, режисьори, известни писатели (Дан Браун например също е възпитаник на това училище).

Децата се научават да разговарят с възрастните като с равни, да задават открито въпроси, да изясняват всичко, което ги интересува. Това е добра езикова практика, защото се сблъскват с десетки различни стилове и маниери на изразяване и се учат да излагат мислите си просто и достъпно.

3. Разнообразни форми на обучение

Всекиму според потребностите.

Winchester College, Великобритания
В Winchester  ежедневно има различни типове занимания по един и същ предмет.Литературата например се изучава от три гледни точки едновременно: на единия урок на децата се предлага материал за анализ, за да се научат да различават стилистиката, да разпознават целите на изказването и прийомите на автора. На друг – обсъждат моралните проблеми и историко-художествения контекст на произведението: епохата, личността на автора и защо му е било важно да пише за това. И накрая, най-задълбоченото ниво, е лингвистичният анализ. На тези уроци децата се учат да изпитват удоволствие от работата с труден текст – често на чужд език.
В резултат, за един и същ ден, те добиват разнообразен опит в работата с произведението. Така се учат да го възприемат от различни гледни точки.

4. Индивидуални консултации по професионално ориентиране

Как да направя информиран избор между Харвард и Станфорд?

Това е практика във всички училища във Великобритания и САЩ. В тези страни има отдели College& Career counselor.
Съветниците, които работят в тях, помагат на детето да се ориентира в многобройните варианти за бъдеща кариера. Това са лични консултанти, с които ученикът започва да се среща в 8-9 клас, веднъж на срок (триместър), а с приближаването на края на годината – всяка седмица. Този човек разполага с пълната информация за учебните и извънучебни постижения на детето и на тази база коментира с него перспективите му за постъпване в университет и за по-нататъшна кариера.

Как да направиш информиран избор между Харвард и Станфорд?
Наглед това са два престижни варианта. Но те имат нюанси – културата на учебното заведение, екипът от преподаватели. Ако в последните години Станфорд предлага най-доброто обучение по предприемачество, другаде са най-добри в обучението по маркетинг. След години това може да се промени. Но на детето всичко това бива обяснено и заедно с него се избират подходящата катедра и направление.

Най-добрите университети в света, освен резултатите от изпитите, отчитат и академичната активност и интересите на кандидата. Затова горните класове са време, в което младият човек трябва да си създаде максимално интересно портфолио. Тези, които се увличат от благотворителност, биват съветвани от личния си консултант да опитат да получат лидерски или предприемачески опит като организират събития. Ако пък се увличат от науката – да проведат собствено изследване.
Едновременно с всичко това, в училищата непрекъснато гостуват представители на корпорации от различни отрасли. Те отговарят на въпроси на децата за естеството на работата в компанията, за това какви умения и навици формира работата в нея и какво трябва да направят, за да станат част от този екип.

5. Лидерство

Да бъдеш лидер не значи просто да си популярен.

Raffles Institution, Сингапур

Raffles Institution, основано през 1823 година, е едно от най-старите и престижни училища на Сингапур. Това е независимо учебно заведение, съсредоточено в изграждането на лидерски качества у учениците в интересуващите ги сфери. Програмата по възпитание на лидерски качества е задължителна част от обучението в средните и горни класове на Raffles Institution. След поредица семинари децата избират социален проект, в който да участват, и в продължение на две седмици стават част от екипа му – наблюдават, работят и помагат за решаването на възникнали проблеми. Могат да попаднат както в правителството, така и в цветарски магазин или дори да пътуват в чужда страна, например до плантация в Бангладеш. Могат да изберат и да асистират в дом за възрастни хора или да работят в стартъп.

Целта е да разберат как работи проекта, в който участват и какво може да се промени, за да се оптимизира. Младежът трябва да умее да се ориентира в непозната среда, да поема отговорност за работата си и да предлага собствени решения.

6. Връзка с местните общности

Децата излизат от училището не просто, за да потичат и да вдигнат шум, а и за да посетят възрастен човек и да му помогнат с каквото е нужно.

Raffles Institution, Сингапур
Лидерството е и умение да поемаш отговорност. В училището за надарени деца попадат избраници и ако не им се внушава чувство за отговорност пред хората, които не са успели да попаднат в тази система, те ще формират неправилни навици. Затова в много от престижните училища по света е практика децата да бъдат насърчавани да участват в живота на местното общество. Те организират базари и фестивали, помагат на местните жители и социалните организации. Това им дава възможност да видят и други страни от живота. Важен е опитът, който придобиват в общуването с различни поколения.

7. Училищните клубове

Бюджетът им се формира частично от училището, но по-голямата сума събират самите деца.

Raffles Institution и повечето училища в САЩ и Великобритания

В тези училища след учебните занятия децата се включват в работата на клубовете – общества по интереси, които са създадени от самите ученици. Ако децата се интересуват от роботика, благотворителност или футбол, се обединяват и заявяват желанието си да основат клуб. С тях работи учител с функцията на ментор, който им помага в организацията. Управлението на клуба е поверено на учениците. Те избират президент и мениджъри на различните събития, които планират. За да съберат средства за клуба си, учениците обикновено организират благотворителни базари, концерти, разнасят рекламни материали. Събраните средства се изразходват за функционирането на клуба. Всеки месец се прави отчет на приходите и разходите. Така младите хора формират чувство за отговорност, участват в планирането, обсъждането на бюджета и реализацията на дадено събитие. 

Материала подготви Янка Петкова
Източници и снимки: Winchester College, Phillips Exeter, Raffles Institution.

Препоръчваме ви и тази статия с уменията, които тийнейджърът трябва да овладее, за да се справи като възрастен.

Още за световния образователен опит можете да прочетете в О, школе мио!, На училище в Германия и Училище от бъдещето - Сингапур. 

Да прекараш седмица, при баба и дядо на село, е мечта на много деца, които нямат тази възможност. А да приемеш у дома млади хора, които да изпълнят дните ти с радост е най-хубавото, което може да ти се случи, когато стигнеш „златната“ възраст. За находчивата идея, която направи щастливи стари и млади, разказва нейният автор Вероника Йосифова.

„Моите идеи за България“

През 2012 година участвах в национален конкурс за есе на тема „Моите идеи за България”, организиран от „Онлайн Парламент”, със съдействието на Фондация „Фридрих Еберт“. Тогава за пръв път представих идеята си за създаване на мрежа от приемни села в България, в които младежи да живеят известно време при „приемни баба и дядо”. На финала на този конкурс, есето ми бе удостоено с втора награда.

Идеята се зароди у мен в отговор на въпроса: „Какво в България не ми харесва?” и неговото естествено продължение: „…а как можем да го променим?”. Конкурсът, в който участвах, ме грабна с това, че насочваше вниманието именно към втория въпрос - какви са нашите идеи за България. Очакваше се не просто да изложим някой от проблемите, които съществуват, но и да предложим нещо градивно, да насочим усилията и енергията си в създаването на решение и в случването на промяната.

Не е тайна, че селата прогресивно се обезлюдяват и всеки ден от картата на България изчезват поредните кътчета, пазещи нашата история, самобитност и идентичност. След като общото минало, културата, традициите и самосъзнанието за принадлежност са едни от факторите, определящи ни като нация, то за да съществуваме като такава, трябва да съумеем да съхраним това, което имаме.

В селата са останали предимно възрастни хора, които трудно успяват сами да се справят с ежедневните си задачи, чувстват се забравени, отритнати, нежелани. Същевременно, младите все по-рядко познават своите корени. Много от нас са нямали летата, изпълнени с веселие, приключения, малко работа и много бели, за които родителите ни с такова умиление си спомнят и разказват.

Така идеята сама се оформи в съзнанието ми и реших, че млади и възрастни могат да си помогнат взаимно като „приемни баби и дядовци” от селата доброволно приемат млади хора, които живеят известно време при тях и им помагат в ежедневните дейности. По този начин придобиват познания и опит за нашите традиции, бит и култура. Идеята ми за „Приеми ме на село” по своята същност представлява обмяна на знания и труд. Но тя далеч не се ограничава с това определение. Живеейки заедно, „приемните баби, дядовци” и техните „внучета назаем”, в последните 5 години, доказаха и пред себе си, и пред всички, позабравили да вярват в добротата, че комуникацията между поколенията е не само възможна, но и безкрайно приятна и ползотворна.

„У възрастните хора имаше повече притеснение.“

Есето, в което представях идеята си за „приемни баби и дядовци“ и „приемни села“, бе публикувано и получи широк отзвук и като интерес и коментари, и като носталгични реакции на мнозина, припознаващи тази моя мечта. С подкрепата на Община Габрово, под  патронажа на кмета  на град Габрово г-жа Таня Христова, сбъднахме моята идея-мечта и през 2013 г. реализирахме пилотно „Приеми ме на село”. Оттогава всяко лято „внучета назаем” оживяват български села.

За да се развива по всички начини, по които това се случва и предстои да се случва, „Приеми ме на село” стъпва на  основните, същностни и позабравени лостове на добротворчеството, на безкористността, доверието, комуникацията и искреното желание заедно да постигаме това, което предстои. А това не зависи от възрастта. И все пак, може би у възрастните хора имаше повече притеснение. Те щяха да приемат непознати деца в домовете си, да треперят като истински баби и дядовци дали всичко е наред и както се оказа, да приютят младежите завинаги в сърцата си. Притесняваха се, някои дори се срамуваха… от условията, в които живеят, от това че нямат удобствата, на които вероятно са свикнали градските деца, дори и от отпечатъците, които времето е оставило върху тях самите. Важното е обаче, че някои се престрашават… а и мнозина от тези, които не станаха приемни баби и дядовци, участват активно в това цялото село да се преобрази в едно по-добро, сърдечно и споделено място.

Децата и младежите, които имат желание да се докоснат до българското село и неговия бит, за наша радост с всяка измината година стават все повече и повече.

„Виждах как с една усмивка, срамежливо подадена ябълка или притеснително почукване по портата, се създават нови светове.“

Чувствам се късметлийка, тъй като идеята ми бе подкрепена от невероятни хора, които с много труд и сърдечност направиха целия процес по случването й да изглежда лесен. Естествено, имаше много въпроси и притеснения, но ентусиазмът и отдадеността на всички смелчаци ни показаха, че сме на прав път.

Всяка година, с помощта на хората, седящи зад „Приеми ме на село” и всички участници си доказвам, че финансовите затруднения и организационните „спънки“ си струват усилията да бъдат преодолени, защото не те определят „Приеми ме на село”, напротив – определят го всички тези Човеци, които преборват трудностите и сбъдват вълшебството, което година след година да се случва на село.

А това, че не всичко се случваше по начина, по който си го представях, се оказа само част от магията – получаваше се по други, по- истински и по-неочаквани начини. Мислех за това как ще създадем връзките, които не е трябвало никога да се губят или изчезват, но никога не съм си представяла, че посрещането с питка и закичването със здравец, ще са неделима част от него. Съзнавах трудностите и опасността от неразбиране и недоверие у другите, от капсулиране на участниците в проекта и притеснението на неприемните баби и дядовци да се включат… Знаете, възрастните хора все се тревожат, че пречат или че се натрапват. Представях си тази възможност, само за да видя, че сърдечността и желанието да помогнат, могат да изтрият тези белези и заедно, цялото село и новодошлите внучета „назаем“ да боядисват огради и градинки, да сеят цветя и чистят избуяли пътеки. Виждах как с една усмивка, срамежливо подадена ябълка или притеснително почукване по порта, се създават нови светове.

„Посрещат ни с много усмивки и топлина и това ни зарежда.“

Участниците в проекта отвориха сърцата си едни за други и го превърнаха в едно незабравимо, истинско и прочувствено изживяване.

Всяка година лично преживявам как още с пристигането в селото „внучетата” сме посрещани с много усмивки и топлина и това ни зарежда със същото, премахвайки всяко притеснение от срещата с по-възрастните хора. Задаваме си въпроси за ежедневието, слушаме истории от миналото и младостта на бабите и дядовците и си представяме как ли бихме живели ние в онова време. А възрастните хора с умиление отговарят на хилядите ни въпроси и обясняват кой уред за какво се използва и кое как се нарича или как се изработва, демонстрирайки завидни търпение и отзивчивост.

„На село времето е спряло.“

Отивайки на село, на всяко внуче му се налага да се освободи от притесненията и задръжките, ако е имало такива. Иска се голяма смелост, голям ентусиазъм и готовност да се потопиш в непознатото. Може би и заради това „внучета“ са предимно млади хора, чиито сърца са ги довели при нас в търсене на истини, корени и приключения.

На село времето е спряло…Вълшебен миг, който се изплъзва между пръстите и оставя у теб копнежа пак да се завърнеш там, пак да си в това магично безвремие далеч от делничната суета, захвърлил телефона и усещащ с всяка своя фибра света – красив, истински, близък и далечен.

Ако трябва да бъда по-конкретна, това, което се случва в един ден при „баба и дядо под наем“ е много различно в различните села. Програмата се изготвя от всяко отделно село, в зависимост от възможностите на възрастните хора, от дейностите, които се провеждат в местното читалище, от поминъка на местните.

Съвсем условно програмата на „Приеми ме на село“ е разделена на няколко основни направления:

Кулинарно наследство - приготвяне на традиционни домашни специалитети, замесване на тесто, приготвянето на обредни хлябове, записване на автентични народни рецепти;

Фолклорни традиции - изучаване на народни песни и хора, изучаване и възстановка на местни обичаи и традиции, работа на терен - изследване, проучване и документиране на интересни факти, свързани с местния бит, традиции и обичаи.

Традиционни занаяти  - изучаване на традиционни занаяти – плетачество, предачество, тъкачество, плетене на кошници, изработване на сувенири от природни материали, ковачество и др.

Селски бит – запознаване и усвояване на традиционните домашни дейности, запазени и до днес в селския бит - косене на трева, прекопаване на лозе, бране на царевицата, вадене на картофи, водене на добитъка на паша, доене на животни, носене на вода с менци, цепене на дърва за огрев, приготвяне на зимнина, приготвяне на домашно сирене, биене на домашно масло и пр.

„Животът на всички ни се промени.“

Всеки един, независимо дали приемен дядо, баба или внуче, предизвика себе си и откри нови неща за себе си, за отсрещната страна, за родината, за корените си, и за живота. Духовно пътешествие, физическо и психическо приключение, необяснима магия насред бързия, прагматичен свят. Нима всеки не заслужава това?

Възрастните хора в тези села, успяха да ни покажат, че когато правим всичко със сърце, когато сме отворени към другите и даваме нашата любов на света, нещата се случват много по-лесно и животът е различен… приятно различен. И топлината, която оставиха в нашите сърца го доказва. Това, според мен, е най–важното, което успяха да ни предадат. А иначе, не се и съмнявам, че всяко внуче успя да си „открадне” по някое умение, даващо му малко самочувствие и много ентусиазъм да се върне за още и още….

Как се развива проектът през годините?

Все още не сме успели да създадем устойчива и широкообхватна мрежа от приемни села из цяла България. Същевременно, обаче, мечтата ми се разви в неподозирани от мен посоки.

Ако в началото инициативата беше само за младежи, то поради големия интерес и на по-малки деца и техните родители, от 2015 г. започнахме и реализирането на „Приеми ме на село - джуниър“ – за деца от цялата страна, на възраст между 9 и 14 години.

За деца от Габрово, от 2016 г. стартирахме и Дневен лагер „Приеми ме на село”, при който участниците не нощуват при възрастните хора, а вечер се завръщат по домовете си.

Интерес към инициативата има и сред българските общности в чужбина, с които се опитваме да създадем работещ механизъм за включване на повече от желаещите да се докоснат до българското село младежи, израснали извън пределите на България и търсещи досег с нея. През миналата година имахме участник от Германия, а тази година в „Приеми ме на село“ ще имаме деца и младежи от българските общности в Англия, Испания и Германия.

През 2015 година успяхме да покажем живота на село и на група млади хора, пристигнали за целта от Белгия, които заедно с техни връстници от България търсиха и попиваха частици от нашето минало, култура и бит. Тази година очакваме ентусиазирани младежи от побратимения на Габрово град Митищи, Русия, които също ще се включат в инициативата на Община Габрово „Приеми ме на село“.

Полезна информация

Кой може да участва?

В „Приеми ме на село“ могат да участват деца и младежи от цялата страна. Единствено дневният лагер „Приеми ме на село“ е само деца от 9 до 14 г. от Габрово, тъй като участниците прекарват деня си на село, но вечер се завръщат по домовете си в града.

Как става записването за участие?

Подаването на заявления за участие се извършва чрез сайта на „Приеми ме на село“, където те се попълват електронно.

Как се избира мястото (домът), където ще пребивава детето?
„Приеми ме на село“ се реализира в партньорство с читалищата и кметствата в селата. С тяхна подкрепа се намират възрастните хора, които желаят да приемат „внучета назаем“ в домовете си. По този начин сме сигурни, че децата и младежите ще попаднат при баба и дядо, които припознават идеята на инициативата и имат искрено желание да запознаят децата с живота на село, с традициите и обичаите, съхранени през поколенията.

Има ли специални изисквания или задължителни за носене неща?

Няма никакви специални изисквания към участниците. Естествено, предварително искаме информация за здравословното състояние на децата, алергии, изисквания към храната. Информираме участниците и родителите на по-малките, че храната се приготвя в домашни условия. Тъй като на село децата са почти непрекъснато навън, предупреждаваме ги да си носят репеленти против ухапвания от комари и други насекоми.

Колко време продължава един такъв лагер?

Една смяна на „Приеми ме на село“ продължава 7 дни, с включени 6 нощувки.


Как да организирате летни игри на открито с малчуганите можете да видите в 10 идеи за забавления с децата през лятото.

Как да мотивираме децата за смислени занимания през ваканцията, прочетете в 5 начина детето да учи с удоволствие през лятото.
 

Автор: Миряна Захариева

Вчера Филип за първи път си закопча копчетата на ризата (без най-горното, но то за всички е трудно). Беше толкова щастлив, и цял ден се държеше толкова уверено и грижовно, че се замислих колко важни са тези постижения и колко лесно е да ги пренебрегнем и дори да ги потиснем.

Не е лесно да се приучават децата към самостоятелност. Създава допълнително работа и изисква доста търпение, но си заслужава. Честно казано, аз нямам търпение за голяма част от нещата, които децата правят. Определено не съм от най-хладнокръвните по паркове и градинки, но някак се наслаждавам на нескопосаните опити на малкия човек да порасне. 
Преди няколко дни, в един форум, майка попита дали на 3 години детето вече е достатъчно голямо, за да започне да се включва в домакинските задължения. Не исках да я хокам, че досега го е изолирала, но си го помислих. Та реших, да опиша по-подробно на каква възраст какво започнахме да учим вкъщи.

Филип е на 4 години и 4 месеца, а Дамянчо почти на 3. Вкъщи те се чувстват равни на възрастните (противно на страховете на майките, това важи повече за чувството за отговорност, отколкото за претенциите за свобода) и с радост се включват във всичко, което ги кара да се чувстват „големи”.  Не знам при момичетата как е, но за момчетата да си „голям“ е основна ценност. Както и да си силен, и на всяка цена - пръв.

Полезна информация и табличка

какво могат да правят децата,

ще откриете в Домакински задължения по възраст.

Ето как вкъщи въвеждаме включването в домашните задължения от съвсем малки.

До 1 година

Яденето е първото нещо, което започнаха да правят сами, още със самото захранване. Постепенно вдигахме нивото. На мен лично да храня бебе ми е изключително досадно и първоначалният период беше кошмар, но с даване на отговорност бързо се научиха и двамата да се справят сами.

На 1 година и половина, горе-долу след като започнаха да стъпват смело и двамата, можеха да носят покривката до масата (може и хляба, и друго леко и меко нещо). Естествено, случва се често някой да падне или да се разсее с нещо по-интересно по пътя до масата, но по-важно е, че допринасят за храненето на цялото семейство. В началото е истинска привилегия за тях да бъдат включени в задълженията и никога не отказват. С времето се случва да откажат да сложат масата, но поне разбират, че идва време за ядене. Така разделянето с игрите не е толкова шоково и докато стане време за хранене, децата вече са се настроили.

Горе-долу по същото време започнах да оставям столче до мен, докато готвя, за да може детето да се качи и да „помага”. Помагането обикновено е суетене наоколо, но поне си прекарваме времето заедно и детето не се чувства пренебрегнато, че съм го зарязала, за да правя нещо, което не го касае.

Филип (на 1 и половина) помага на дядо Гого да прави фреш

Според Монтесори, между година и половина и три години, детето е податливо на приучаване към ред. С Филип не знаех това навреме и чак като наближаваше три години започнах да прилагам тези съвети. Едно от нещата беше детето да започне да си подрежда играчките. Кътчето ни за игра е пригодено така, че всичко, с което се играе, да е достъпно. Подреждаме заедно, разбира се. В началото е истински тормоз за родителя, но ако започнем достатъчно навреме (преди да се налага да бързаме за миенето на зъби например), може дори да е приятно прекарване на време заедно.

Дамян, още преди да проходи (на около 10 месеца), се разпорежда с книжките на батко си

Преди да навърши две години Дамян вече можеше да съблича всичките си дрехи и да се облича, ако дрехите са му приготвени удобно. Филип започна малко по-късно,  но предполагам, че като имаш батко се научаваш по-бързо.

2 години
Филип и Дамян вече слагат повече неща на масата, включително прибори, празни купички и други. Включват се и в отсервирането на празни чинии и купички.  На около две започнах и да разрешавам рязане на продукти за готвене. С тъп нож и под надзор, Филип обожаваше да реже гъби, варени картофи и други. Излишно е да казвам и с какво удоволствие си изяждаше яденето, след като е помогнал.

Когато Дамян стана на две, вече ходеха и двамата на градина и сутрешните ритуали бяха по-стегнати. Тогава започнах да изисквам от тях да си подреждат пижамите (от хола, където се обличат, до под възглавничките в спалнята).

В банята се мият сами със шампоанчето (с всички подробности), четкат зъбите (макар след тях да минаваме и ние), а Филип дори сменя кърпите (Дамян вече също). Те са на ниска закачалка в банята, а праните на нисък рафт и като му кажа, че е станала мръсна кърпата, той веднага действа.

Филип (почти на 3) и Дамян (на 1 и 5м) мият зъби качени на столче.

Ходят до тоалетна сами. Могат да си свалят и вдигат седалката, да пишкат прави и да сядат на седалката, когато си поставят „по-високи цели“. И двамата се научиха да си свалят памперсите, преди да се научат да не пишкат в тях, та около втората годинка сутрин сами отиваха в банята, сваляха ги, пишкаха и се нареждаха за миене на зъби.

3 години

Правят всичко от наученото до момента. Вече се включват, когато подреждаме багаж за път. Пазарим се, разбира се, за количеството играчки, но като видят, че няма място за гащи например проявяват разбиране.

В кухнята правят сладки с формички, режат по-твърди зеленчуци и други подобни. Филип прави мекички от тестото на баба си, когато ѝ ходим на гости. Обсъждаме и някои покупки, за да почнат да разбират, че нещата струват пари.

В този период Филип се научи сам да мие ръцете си, а Дамянчо дори малко по-рано.

На 4 години Филип вече сам си оправя леглото, закопчава си копчетата на ризата (без най-горното), сам избира коя книжка ще четем вечер, сам си сипва чаша вода. И двамата могат да светват и гасят лампата (с примъкване на стол до мястото). Това означава, че ако в стаята е тъмно, не отказват да влязат и не чакат някой възрастен, да дойде да им светне.

Като цяло, съм убедена, че включването на децата в домакинството е ключово за изграждането им като автономни личности, които могат да се грижат за себе си и да се справят с трудностите. Затова, не се бавете!

От същия автор можете да прочетете За майките-орлици и конфликтите на детските площадки и Какво учат децата, когато е мръсно и опасно.

"Завършила съм приложна информатика, но интересите ми извън професионалните са много различни и далеч от образованието ми и работата, с която се занимавам. Смятам, че човек се изгражда като личност не само покрай хората, с които е заобиколен, а и благодарение на нещата, които прави в свободното си време и които обогатяват мирогледа му. Колкото и тривиално да звучи, в моя случай това са фотографията, кулинарията, пътуванията и от време на време - йогата." Ето какво още ни разказа Елица, която ни гостува днес с една чудесна шоколадова рецепта.
 

„Вкусната храна може да те направи щастлив.“

Винаги съм била чревоугодник и може би това беше разковничето. Помня, че едно от първите неща, които сготвих, беше домашна баница с точени кори. Нямах и 10 години, когато реших да зарадвам баба и дядо с нещо вкусно. Другата ми баба беше овладяла тънкостите при приготвянето на питки, баници и изобщо всякакви тестени неща до съвършенство. Много пъти съм я гледала в ръцете, докато меси, и виждах с каква любов го прави. Исках някой ден и аз да готвя като нея.

Впоследствие страстта ми към кулинарията смени посоката си и пое по пътя на сладкарството. Намирам го за интересно, защото има много начини да импровизираш и да се забавляваш, докато готвиш, а в същото време е начин да се разтоваря. Старая се всеки път да приготвям нова рецепта и повечето подбирам така, че да не се налага да прекарвам цял ден в кухнята. Обичам да има разнообразие и да научавам нови техники. Вярвам, че вкусната храна може да те направи щастлив, да те накара да се усмихнеш и да те откъсне за момент от тревогите. Затова и е приятно, когато виждам тези емоции в очите на хората около мен, които винаги са склонни да експериментират с вкусовете си.

Блогът – място за споделяне на страсти и преживявания

Блога Cake And Pancake направих преди няколко години съвсем спонтанно и не съм си представяла, че впоследствие ще заема такава част от живота ми. За да продължава да съществува, трябват постоянни грижи и време. Всяко преживяване, случайна среща и начинание ни изгражда, обогатява и променя, дори и когато не го осъзнаваме. Блогърството ми донесе приятелства и запознанства с хора със сходни интереси, научи ме на постоянство и дисциплина.

Блогът не е изцяло насочен към кулинарията и сладкарството В него съм комбинирала повечето си странични занимания и споделям преживяванията и емоциите си от различни пътувания. Човек трябва да поема рискове и да излиза по-често от комфортната си зона, дори и това да бъде с набързо планувана екскурзия до място, за което не знаеш нищо. Обожавам да съм на път и както обичам да има разнообразие в кулинарството, така се старая винаги да посещавам нови места.

Любимата храна

Нямам любима храна, но определено симпатизирам на гръцката и италианската кухня. Почти от всяко място, което съм посетила, има по нещо вкусно, което съм опитала и като любител на добрата храна, не се ограничавам с познатите вкусове. Някои от храните, на които съм отделила специално място в сърцето си, са невероятно вкусна пица с бурата от Импрунета; вкусът и наситеният аромат на истинско балсамико, отлежавало 10 години в бъчви на винена дегустация из Тоскана; телешки стек във Франция и пресни френски макарони от Париж; супа от омар в Сан Франциско; пресните октоподи на Гърция; лучената супа в Прага; разнообразието от плодове и пикантна храна в Мексико; бургерът от сьомга във Вашингтон и т.н.

Едно от последните неща, които приготвих, бяха шоколадови мус тортички с интересна огледална заливка.

Малки шоколадови мус тортички

Необходими продукти:

За брауни основата:

85 г масло

110 г шоколад

1 голямо яйце

1 ч.л. еспресо

ванилия

½ ч.ч. захар

1/3 ч.ч. брашно

1 ч.л. бакпулвер

щипка сол

За шоколадовия мус:

125 г шоколад

¼ ч.ч. готварска сметана

щипка сол

10 г желатин

1 с.л. вода

½ ч.ч. готварска сметана (допълнително)

За огледалната глазура:

10 г желатин

125 мл вода

140 г захар

85 мл кондензирано мляко

160 г бял шоколад

сладкарска боя по избор

Начин на приготвяне в стъпки:

Приготвяне на браунито:

1. Разтопяваме шоколада и маслото на водна баня или в микровълнова. Оставяме да изстине на стайна температура.

2. Добавяме към шоколадовата смес яйцата едно по едно, разбърквайки след всяко.

4. След това прибавяме еспресото, ванилията и захарта. Разбиваме за няколко минути.

5. Добавяме брашното, бакпулвера и солта и отново разбъркваме.

6. Изсипваме в предварително намазана с масло тавичка с големина около 15см/20см. Печем в предварително загрята фурна на 180 С за около 20 минути.

7. Когато е готово, изстудяваме напълно в тавичката и след това изрязваме малки кръгчета с големината на формичките, които имаме. Слагаме формичките във фризера за час-два или докато приготвим шоколадовия мус.
За да можете по-лесно да ги отделите след фризера, препоръчвам да се замразят върху хартия за печене.

Приготвяне на шоколадовия мус:

1. Изсипваме първата част от сметаната (1/4 ч.ч.) в касерола и я загряваме почти до кипване, след което изсипваме шоколада, който сме натрошили на парченца и оставяме за около 1 минута, за да омекне. След това разбъркваме енергично, докато се хомогенизират.

2. Разтваряме желатина, както е описано на опаковката.

3. Разбиваме останалата сметана до меки върхове и оставяме настрана.

4. Стопляме за около 10 секунди желатина в микровълновата фурна или на котлона. Отцеждаме от водата и го добавяме към шоколада.

5. Прибавяме ½ от разбитата сметана към шоколадовата смес, бъркайки с шпатула и след това прибавяме останалата половина.

6. Пълним формичките, които сме избрали (аз използвах силиконови) като оставяме около 2 пръста празно отгоре. Вадим брауни формичките от фризера. Отгоре слагаме по една формичка от браунито и притискаме леко, така че мусът да обхване браунито отстрани.

7. Прибираме във фризера за през нощта.

Приготвяне на глазурата:

1. Разтваряме желатина в половината от водата.

2. Кипваме останалата вода, кондензираното мляко и захарта и бъркаме, докато захарта се разтопи.

3. Добавяме отцедения желатин към горещата смес и разбъркваме добре, докато желатинът се разтвори.

4. Добавяме шоколада и оставяме да омекне. Разбъркваме внимателно като се стараем да не вкарваме въздух при бъркането.

5. Разделяме сместа в купички и оцветяваме със сладкарска боя по избор. Оставяме да изстине до 35 С.
Ако нямате сладкарски термометър, може да проверите дали е достигната правилната температура като потопите обратната страна на черпак и ако сместа е лепкава и се закрепя по черпака, значи е готова. Ако се стича свободно, значи е прекалено топла.

Сглобяване на мус тортичките:

1. Вадим замразените мус тортички от фризера и ги заливаме с глазурата, като редуваме различните цветове, за да се получат шарки.

2. Оставяме да изсъхне глазурата и прибираме в хладилник.

Вкусните предизвикателства на Елица Сърбева можете да следите  в блога й www.cakeandpancake.wordpress.com или на страницата й във фейсбук. 

Ако обичате кулинарните пътешествия, можете да прочетете историята с вкус на пица на Тамара Чакърова.
Апетитни рецепти за най-малките ще намерите в Готвим с Тики.

Автор: Мария Пеева

В майчинската ни група темата "снаха-свекърва" редовно изниква. Задавали ли сте си въпроса как жени, които иначе имат толкова положителни качества, са способни да се превърнат в същински змии, и то в собственото си семейство? Познавате ли такива - добри майки, любящи дъщери, верни приятелки, възпитани колеги, всеотдайни баби, но в същото време зли свекърви/снахи? За мен проблемът е в недоизказаното... в онези тайни мисли, малки обиди, несподелени страхове, които остават в нас и се натрупват, докато бомбата избухне и отношенията се счупят.

Не бива да го допускаме, нали? Може би следващия път, когато се засегнем от свекърва си, трябва да поговорим с нея. Преди време попаднах на статия в Readers digest с този списък с 26 точки. Списъкът на нещата, които свекървата може би си мисли, но никога няма да изрече. Споделям ги с вас.

1. Чувствам се отхвърлена

Няколко десетилетия играх главната женска роля, а сега съм с поддържаща.

2. Знам, че сега е твой съпруг

Но все още е и мой син.

3. Не ми изглеждаш много уверена в себе си

И най-малкият коментар от моя страна приемаш като критика. Затова много внимавам какво говоря, когато сме заедно.

4. Малко благодарност няма да навреди

Всяка година ти изпращам подарък за рождения ден, но ти дори не се обаждаш, за да благодариш. Тази година си казах: „Край! Стига вече!” А виж ме сега - изпращам поредния подарък. Явно просто съм си такава.

5. Искам най-доброто за двете ни

Ние, майките, все казваме на децата си: „Искам да бъдеш щастлив/а!” И наистина го мислим. Но това, което спестяваме е: „Все пак бих искала да съм щастлива и аз.“

6. И аз знам някои неща

Сменила съм 13 жилища в живота си. Защо не ме търсиш за съвет?

7. Когато ви идвам на гости, аз просто искам да ви видя

Не ви посещавам, за да правя „проверка“.

8. Имам телефонния му номер

Когато искам да говоря със сина си лично, не звъня на домашния ви телефон. Търся го на мобилния.

9. Наистина съм благодарна

Много се радвам, че позволяваш на сина ми (и твой съпруг) да ме посещава в Дена на майката. Знам, че разстоянието и разходите са големи.

10. Имам една „мръсна“ тайна

Боя се, че ако сгреша, ще ме отрежеш.

11. Твоята майка е моя конкуренция

Тя ви води на почивки всяка година и ви купува неща, които аз не мога да си позволя. Единственото, което мога да направя, е да ви обичам и да бъда детегледачка. Надявам се, това да е достатъчно, и да го оценяваш.

12. Късмет е, че те имам

Всеки път, когато гостувам, ти ми приготвяш стаята, хавлиите, всичко необходимо. Никога нищо не пропускаш.

13. Ти ме познаваш много добре

Държа на хладилника магнита, който ми подари с надпис: „Възрастта и опитът винаги превъзхождат младостта и уменията.”

14. Не е нужно да ми казваш „мамо“

Но би ми било приятно, ако го правеше.

15. Наистина искам да те зарадвам

Ако не понасяш зеления пуловер, който ти купих, моля те - кажи ми го.

16. Благодаря ти, че правиш сина ми толкова щастлив!

Ако не ти го казвам достатъчно често, то е защото се боя, че ставам досадна.

17. Отчаяно искам да те питам:

Кога смятате да имате деца?

18. Иска ми се да можехме да говорим за това

Понякога те наблюдавам как вземаш решения, които може да ти навредят, но си мълча.

19. Наясно съм, че не ми остава много време на тоя свят

Искам да го изживея добре, да не го пропиляваме в спорове.

20. Говори с мен

Ако смяташ, че не мога да ти дам добър съвет, защото не познавам детайлите – сподели ми ги, за да видя цялата картина.

21. Иска ми се да правя подаръци на внуците си от време на време

Но ти ми забраняваш и това е болезнено.

22. Иска ми се да сме по-близки

Последният път, когато бях у вас, ти почти не говори с мен. Не разбирам защо.

23. Мислех, че ще се вълнуваш да бъдеш моя снаха

Смятах, че ще си казваш: „Уау, имам голям късмет!“ Измъчва ме мисълта, че не е така.

24. Някои свекърви се месят във всичко

Аз се старая да не го правя. Това е нежелано и неприятно.

25. Когато ти звънна в 8 сутринта в събота…

Надявам се не мислиш: “По дяволите! Защо ми звъни толкова рано?”

26. Всъщност аз имах богат, интересен и сложен живот.

Иска ми се и ти да мислиш така. Все пак не съм била свекърва винаги.

Дали като свекърва са ми минавали някога такива мисли? Случвало се е. Но не са се задържали дълго неизказани. Защото да се разбираш със снаха си изглежда висш пилотаж в човешките отношения, но всъщност изобщо не е толкова сложно. Достатъчно е хората да си говорят. Когато си говорят, не им остава време да се карат. 

Ако темата ви засяга, сигурно ще ви е интересно да прочетете:

Защото баба така каза! 

Който има деца, да си ги гледа.