Мобилен клуб ще помага на жените с рак на гърдата.

Фондация „Нана Гладуиш – Една от 8“ представи официално мобилния клуб на фондацията - „Розов кемпер на Една от 8“, който е част от проекта „Сърдечни приятелки“. В следващите 6 месеца той ще обиколи над 25 града в страната и водещи онкологични болници.

На всички жени, които имат нужда от подкрепа „Розовия кемпер на Една от 8“ предлага:

- индивидуални информационни и практически консултации;

- индивидуални психологически консултации;

- техники за справяне със стреса;

- съвети за хранене по време на лечение;

- арт-терапии;

- групови занимания;

- съвети от професионален гримьор;

- раздаване на аксесоари за жени с рак на гърдата и др.;

- кулинарен блогър ще готви в кухнята на кемпера.

„Розовият кемпер на Една от 8“ е част от проекта „Сърдечни приятелки". Обиколката му из страната започва тази седмица. Първите градове, които ще посети, са Дупница, Кюстендил, Благоевград и Самоков.

Ето и графика на кемпера:

24.07.2017 (понеделник)

10:00 часа – кемперът ще бъде пред магазин „Мания“ в Дупница;

15:00 часа – кемперът ще бъде пред магазин „Мания“ в Кюстендил.

25.07.2017 (вторник)

09:00 часа –  ще посети Специализирана болница за активно лечение по онкология „Свети Мина“ в Благоевград;

12:00 часа – кемперът ще бъде пред магазин „Мания“ в Благоевград;

17:00 часа – кемперът ще бъде пред магазин „Мания“ в Самоков.

В следващите няколко месеца мобилният клуб ще посети и градовете: София, Ботевград, Плевен, Свищов, Велико Търново, Ловеч, Русе, Добрич, Варна, Шумен, Пловдив, Асеновград, Хасково, Кърджали, Смолян, Стара Загора, Сливен, Бургас, Ямбол, Враца, Монтана, Видин. Подробна информация с графика на посещенията ще бъде поетапно обявявана на сайта на фондацията www.ednaot8.bg. 

Кемперът е на стойност 142 813 лв. Събраните от дарения средства са в размер на 112 854 лв., а остатъкът е осигурен чрез банков заем. Сред най-големите дарители за закупуването на кемпера са Магазини „Мания“, фармацевтичните компании Novartis и Roche, McDonalds, Societe Generale Експресбанк, Ана Вилфан и Цвети Кънчовска. Проекта подкрепиха и много други приятели на „Една от 8“ с лични дарения и sms на специално отворения за дарения DMS номер за „Розовия кемпер на Една от 8“. За каузата допринесоха редица юридически и физически лица. За покриване на разходите на кемпера при обиколката из страната е направено допълнително дарение от фармацевтичните компании Pfizer и Novartis.

 

Защо профилактичните прегледи са важни можете да прочетете в Един много личен разговор.

Как децата водят битката си с коварната болест вижте във  FUCK CANCER, а за спортните им постижения можете да научите от Най-великите шампиони.

Автор: Янка Петкова

Студентските лета бяха специално време от годината. Тогава започваше едно безкрайно гостуване по приятелки, не че не бяхме все заедно, но явно не сме имали причина да си почиваме една от друга и през ваканциите. В компактната ни група имаше две рожби на морето и затова програмата беше ясна още от предишното лято. Седмица във Варна при Манка и още толкова в Албена с Ива.

Варненската визита минаваше лежерно. Посрещаше ни леля Веси, майката на Марианка, абсолютен пич. Тая жена беше толкова сладкодумна, че можехме да изкараме часове в слушане на разкази за Девненските химически заводи, без да ни омръзне. Историческата информация ни беше поднасяна, докато се приготвяше обядът или вечерята. Леля Веси беше много енергична дама и вечно вършеше нещо. Но голямата й слабост беше подочистачката, която изяждаше всяка троха още във въздуха. Когато нямаше вече нищо за чистене и готвене, сядахме на терасата, за да коментираме актуалните събития в квартал Владиславово. Един знаков варненски квартал, който всяка сутрин се опразваше, защото местното население беше извозвано към Девня с автобуси. Вечер се прибираха с киселите млека, които им раздаваха за неутрализиране на ефекта от отровите, сред които работеха.

Нищо не убягваше от професионалния поглед на леля Веси. Знаеше местните интриги, но пазеше неутралитет. Може би затова непрекъснато я търсеха за помощ и съвет. Не се отделяхме от нея – беше ни уютно, интересно, пушехме заедно и не усещахме как ни минава почивката.
Престоят във Варна винаги имаше някакво мероприятие за акцент. Не може само на плаж, колкото и забавно да е да пътуваш всеки ден с автобуса от Владиславово до Морската градина. А и пътуването беше малко приключение, защото около едната ни приятелка Таня винаги се образуваше стълпотворение от мъже, които ни тъпчеха в опити да се доближат до нея. Танюша можеше да сложи в джоба си Си Си Кеч, Саманта Фокс и Сабрина взети заедно със сексапила си. Само липсата на плакат в цял ръст, пречеше на популярността й. Иначе тутакси щеше да бъде разлепена по автобуси и тирове. Всъщност тази мокра мъжка мечта е много сериозна, вглъбена жена, която изкарваше плажа си в четене на книги. Тя изобщо не подозираше, какви вълнения предизвиква, където и да се появи. Не забелязваше тълпите мъже в автобуса, които мечтаеха да я попитат колко е часът. Вероятно нямаше и никога да разбере, ако ние не обсъждахме иронично поредния наплив. Поради гореизложените причини никоя от нас останалите не се качваше на количките в лунапарка с нея. В момента в който седнеше, се превръщаше в мишена за всички самци на терена. Но имаше и добри страни – ако трябваше да се намери маса в заведение, тя беше парламентьорът – никога не й отказваха.

Ако оставим настрана пътуването, плажът беше общо-взето скучно занимание, което преминаваше в планове за вечерта.
Коронното ни изпълнение беше една вечеря на кораб. Започна добре, настаниха ни и сервираха. Влетя триото Лос Тремелос и запрепускахме из мексиканския фолклор. Когато вдигнахме първата наздравица обаче корабът се заклати, вдигна котва и заплува. Пет минути по-късно две от приятелките напуснаха компанията ни. Изкараха на палубата, като в почивките между пристъпите на повръщане се любуваха на пейзажа…според тях.

С Варна подгрявахме почивката на Албена. Посрещаше ни чичо Митко, бащата на Ивето. Той беше местният полицейски шеф – най-нормалният човек, когото познавах, въпреки отговорността, която носеше. Настанявахме се в служебната му стая в хотела, където живееха и артистите от програмите на нощните заведения.
Компанията беше интересна – музиканти, илюзионисти, танцьори, акробати, изобщо всички, които развличаха туристите на курорта нощем. Денят беше тихо време, в късните часове на следобеда се раздвижваха. Излизаха по терасите и тогава обикновено контактувахме. Не коментираха работата си, беше им писнало, но с наслада се включваха в разговори по ежедневни битови проблеми. Имаше дори младо семейство, на което детето се беше родило в курорта и по цял ден спеше и растеше в количката си на терасата. Привечер се раздвижваха, приготвяха се за поредното шоу и изчезваха, за да се върнат в малките часове на нощта. Бяха безшумни на прибиране и обикновено не ги усещахме.

Една нощ обаче препълнената ни стая беше разбудена от могъщ семеен скандал. В стаята до нас нощуваха двама музиканти, които свиреха някъде около Калиакра. Единият от тях беше по-общителен, та оттам се сдобихме с малкото информация, която имахме. В съседната стая спореха. Всъщност не спореха, а по-скоро побесняла жена произнасяше монолог, от който насядахме по леглата си. Нямаше как да не разберем, че е пристигнала без предизвестие и е станала свидетел на изневяра. Заловеният беше точно музикантът, с който разменяхме по някоя и друга дума. Разпознахме го, защото успя на два пъти да се вклини в разговора с репликата: „Да, права си!“
Жената вилня около час и повече. Нарече го с всички обидни думи, за които се сети, даже и някои, за които ние нямаше никога да се сетим. Постепенно силата на звука намаля, човек се изморява. Настана тишина. И тогава най-сетне съседът успя да се включи:
- Диана, ти си страхотна жена!

С едно изречение този човек успя да приспи звяра и да преспи с него, доколкото можеше да се установи това от съседната стая.
На другия ден ги засякохме на терасата. Тя успокоена, задоволена, той – най-влюбеният в жена си мъж в хотела.
За нас останаха разсъжденията около магическото действие на една единствена реплика, която е в състояние да опрости грешките ти и дори да ти осигури качествен секс.

Прочетете още:

Къща край морето 
Суета 
Горчивината, която ни трови
 

Автор: Янка Петкова

Вие сте млада двойка (или тройка, но да се придържаме към класическия засега вариант) и сте пред прага на първата си съвместна почивка. В тази ситуация има заложени капани, които е добре да вземете предвид, за да не се превърне почивката ви заедно в последна.

Какво казват специалистите?

Те, както знаем, са склонни да драматизират.
Според тях интимната ваканция има три основни идеи.

1. Да изпитаме близостта си – да разкрием скритите си желания, характери, особеностите в поведението си, дори да си сверим житейските възгледи.

2. Да изследваме желанията си – ако има неясноти; желанията на другия, в случай, че не ни ги е споделил; да синхронизираме сексуалните си ритми.

3. Да бъдем себе си - най-вече! Да сме открити, да не идеализираме партньора и да не украсяваме собствения си облик заради него; да разкрием същността си… ако имаме.

Сега вече знаем кое е важното. Да се върнем към реалността.

Изборът на дестинация е първият важен момент, в който може да лъснат непреодолимите ви различия. Какви са възможните казуси и потенциалните решения?

Вие обичате безвремието на морската почивка, той е запален гмуркач.

Мечтаете за лежерна почивка, на морето, някакъв ол инклузив, толкова ол, че да не ви се налага да ставате от шезлонга, дори за да плувате в морето. И правилно, има басейни. А до тях топли витрини, а малко по-нататък студени витрини. Барът с напитките е на ръка разстояние, а любезни аниматори на всеки 30 минути се интересуват с какво могат да ви заинтригуват. Четете си книгата, обръщате се по корем, като чуете алармата на телефона, и това е представата ви за идеална почивка. Единственото физическо усилие е да се топнете в басейна, когато ви стане твърде горещо. Всъщност няма нищо осъдително, вие наистина си почивате.

Обаче той много обича да плува в морето и да се гмурка, даже е ходил на курс. Маската и шнорхелът му целогодишно стоят на закачалката в коридора, до въдиците, за да напомнят коя е неговата единствена страст (освен вас).
Ще трябва да пресечете всякакви опити за гмуркане и риболов в зародиш, ако искате почивката да протече гладко.
Спомнете си за алергията ви към морски дарове, която прави невъзможна консумацията миди и раци, които той би могъл да извади в някой забутан залив. По отношение на чадърите, дюшеците и други аксесоари за селски морски туризъм имате един основен коз, който така или иначе ще използвате – неконтролируемото количество багаж, с който тръгвате. Позволете си да бъдете разточителни дотам, че да няма място дори за шнорхела му.

Разбира се, ще трябва да компенсирате любимия човек. От древни времена има един сигурен начин за достоен реванш - сексът. След като сте си починали добре през деня, нощта е времето да освободите акумулираната енергия. Дайте воля на фантазията си, няма да го скандализирате, само ще го ентусиазирате – той отдавна гледа филми и мечтае да му се случат наяве. Нямаме предвид „Титаник“. Вземете му въздуха. Направете го луд от удоволствие, така ще събудите глада за мач-реванш. Освен това интензивното физическо натоварване ще предизвика желанието му за релакс, а това означава, че утрешният ден ще протече пак по вашия сценарий.

А ако сте адреналинка, за която морето е допинг, няма да имате нужда от споменатата по-горе стратегия. Просто ще се хвърлите в морски приключения с партньора си, ще се гмуркате, ще се държите за ръка онемели пред красотата на коралите и другите дънни образувания и ще сваляте шнорхелите си, само за да се целувате. А нощем ще се радвате на дълбок и непробуден здрав сън.

Той е запален планинар, а вас природата и чистият въздух ви потискат.

И от тази ситуация има изход, който не би попречил на първата ви почивка заедно. Установете кои са разумните компромиси, които сте склонни да направите и в какво няма да отстъпите. Предложението за палатка сред дивата природа трябва да отхвърлите на момента. Нито природата е толкова дива вече, нито липсата на елементарни хигиенни условия работи за пълното освобождаване, за което говорят психолозите. Ето една подходяща за вас двамата оферта – къща за гости. Някъде в полите на Стара планина или в някои други поли. При този развит селски туризъм у нас никак не е трудно да откриете такова уютно местенце. Интериорът е в добрите фолклорни традиции, храната еко и био от малката ферма на стопаните, има дори старинна пещ, в която домакинята сръчно мята пърленки и пържоли. Да не говорим за възможността да понаучите занаят или да се включите в дейностите, съпътстващи идиличния живот на село. Всичко е достатъчно автентично и етно, нас ако питате.

Ако любимият иска да почувства единението с природата, предложете му да отиде със стопанина да коси люцерна – освобождаващо е, а и първично.
Възможно е да ви оферира с покана за лек планински преход. Не се подвеждайте. Леки планински преходи няма. Освен ако не изключим думата „планински“. Бъдете великодушни, кажете му, че не искате да нахлувате в личното му пространство и спокойно може да отиде на прехода сам, докато вие се учите да предете и биете масло в дървена гаванка. Нека се разходи, така ще има време само за себе си. Все пак имайте едно наум. В гората понякога дебнат неепилирани планинарки, без всякакви задръжки.
Докато чакате да се прибере, можете да се изтегнете на хамака под черешата и да послушате песента на птиците и рева на магарето.Вечерите няма защо да ги коментираме, вече направихме уговорката, че почивката ще е първична.

Ако пък вие сте запалена алпинистка, а той се опъва, не се колебайте, не го агитирайте напротив - въодушевено тръгвайте към мечтания връх с компанията весели младежи, която тъкмо минава край къщата. Той рано или късно ще ви настигне с ATV-то.

Както разбирате, има възможност за реакция във всяка ситуация. Всичко е въпрос на стратегия. 

Препоръчваме ви няколко забавни истории:

Тате, къде е сапунът?

На вкус и цвет, тавараши нет

"Мама му стара" и "гаси диода" тръгват на море

Защо жените са по-добри от мъжете

Автор: Нина Любенова

Преди няколко месеца приятелка ме помоли да я придружа на предстоящото й раждане. Разбира се, приех. Едно от най-важните неща на моето раждане беше присъствието на близък човек до мен.

Аз самата имах страхотно раждане в България. Бях си избрала болница и лекар с моите разбирания. Останах много доволна да видя колко много се доближава въпросната болница до английските стандарти, но и още колко много път има да извърви, за да достигне нивото й.

Очакваното обаждане беше получено и аз бързо се отправих към болницата. На регистратурата се представих като придружител на еди-коя си родилка. Помолиха ме да впиша името си в регистъра и часа на влизане, след което ми дадоха стикер „придружител" и ме упътиха в коя стая е. Позволени са до двама придружители, няма никакви изисквания към тях, не се налагат предварително направени изследвания, калцуни, маски, престилки, нито се заплаща за това право.

През цялото раждане екипът до родилката се състоеше от сестра и акушерка на нейно разположение. Двете се опитваха максимално да бъдат ненатрапчиви, дори си говореха тихичко встрани, за да не обезпокояват бъдещата майка.

За всяка раждаща жена има отделна стая на нейно разположение. Леглото се трансформира във всевъзможни форми; светлината може да се коригира според предпочитанията й; има собствена просторна баня с тоалетна; маска с кислород; кресло, спортна топка, детско креватче, а в шкафовете бяха скрити всевъзможна апаратура, повивалник, допълнително легло и касетофон (на който за късмет му бяха изхабени батериите).

При приемането не й бяха поставили абокат, нито беше преминала други процедури.

Акушерката се намесваше изключително рядко. На два пъти я попита какво усеща, а на отговора на родилката каза, че точно така трябва да е и да се води от собственото си тяло, да се отпусне максимално. Когато усети, че се обезкуражава, я надъха много и я успокояваше с обясненията си. Само веднъж провери разкритието, през останалото време наблюдаваше процеса от разстояние посредством огледало. Тоновете на бебето се мереха периодично.

Питаха приятелката ми за абсолютно всичко, като й даваха право на избор и изцяло се съобразяваха с желанията й. Много държаха да пие вода, за да не се обезводни. И реално това беше моята задача – „отговорник по водата". Памперси, чаршафи и ръкавици не се щадяха.

Веднага след раждането поставиха бебето на гърда и зачакаха раждането на плацентата. Пъпната връв беше срязана на по-късен етап.

Акушерката и сестрата останаха около час след раждането до майката, но вече доста приказливи и обстановката от типична за групова медитация, заприлича на весела женска седянка и разговори за живота.

След като раждането приключи, попитаха майката какво желае да яде и пие, без да има ограничения за моя почуда. А по време на самото раждане се интересуваха няколко пъти дали иска кафе или чай. Помолиха я да ги повика, ако желае да се изкъпе, така че някой от персонала да бъде при нея и бебето в случай, че й прилошее от топлата вода или някой от двамата има нужда от нещо.

По някое време след раждането бебето беше измерено, облечено и отново върнато на майката, без мераци да го къпят или да го отделят от нея.

Изписаха ги няколко часа по-късно.

Препоръчваме ви:

Ако бях забременяла в Англия
Нормално или секцио
Натурално

Първият в България център за деца с ревматични заболявания ще предоставя цялостна допълваща грижа. Намира се в Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“ в столицата и представлява защитено пространство, в което децата и техните родители ще могат да получават подкрепа и консултации от здравни специалисти, психолози и арт терапевти.

В България около 60 000 души страдат от ревматоиден артрит – автоимунно заболяване, което причинява хронично възпаление на ставите. Малките пациенти с тази болест са над 900. Националната здравноосигурителна каса поема на 100% лечението на децата, като реимбурсира и най-съвременните биологични терапии.

Роза Чеглайска, председател на Асоциация на пациентите с ревматоиден артрит (АПРА) и пациент с ревматологично заболяване, откри събитието и представи центъра за комплексна грижа, в който децата с ревматични заболявания ще могат да се развиват и интегрират. „Това е само началото. Надграждането продължава – тук ще се провеждат лекции от специалисти, ще организираме и арт терапии. Ние не трябва да позволяваме децата да се инвалидизират.“, заяви тя.

Доц. Стефан Стефанов, началник на Клиниката по ревматология, кардиология и хематология на СБАЛ по детски болести „Проф. д-р Иван Митев“ представи значимостта на заболяването, което протича агресивно при децата и може да доведе до инвалидизация. Ревматоидният артрит е хронично и тежко заболяване, което оказва огромно влияние на развитието и растежа на децата и те се нуждаят от непрекъснати грижи и подкрепа, за да успеят да се социализират и да не се чувстват различни и отритнати от обществото.

Лице на инициативата стана актрисата Стефания Колева, която представи личните си мотиви да подкрепи каузата. Тя даде себе си като пример за човек, който живее нормално и активно с автоимунно заболяване. Като сертифициран арт терапевт актрисата ще проведе с децата няколко ателиета.


Освен съвети и препоръки за по-лесното справяне със симптомите и с всички други съпътстващи негативни последици на болестта, центърът за допълваща грижа ще осигури на децата и техните семейства пространство, в което да се срещат и споделят помежду си, да прекарват време заедно и да не се чувстват изолирани и различни. Това е особено важно за малките пациенти, тъй като децата с ревматични заболявания са по-чувствителни и затворени, минават през трудни процеси и трябва да се справят с повече предизвикателства отколкото техните връстници. За тях центърът ще бъде една свободна зона, в която ще бъдат предразположени да се изразяват свободно и да творят заедно с арт терапевти, да задават своите въпроси към психолози и да общуват с деца и семейства със същите проблеми.

За ревматоидния артрит:

Ревматоидният артрит е автоимунно заболяване, което причинява хронично възпаление на ставите. Най-често засяга по-малките стави – на пръстите, китките, ходилата и глезените, но не е изключено да порази и големите стави. Болестта може да предизвика увреждане и на други органи в тялото – кожа, сърце, кръвоносни съдове и бели дробове. В България 60 000 души страдат от ревматоиден артрит. 

Уникална изложба „Живите динозаври“ бе открита в Морската градина на Варна. Експозицията пристигна с 4 камиона, а за построяването й бяха необходими около 20 човека дневно. Цялостното изграждане и подредба на експонатите бе финализирано в рамките на 5 денонощия. Изложбата отвори врати на 10-и юли и от ден първи се радва на огромен интерес сред жителите и гостите на морската столица.

„Живите динозаври“ е уникална разходка в света на динозаврите, сред 24 вида движещи се макети на праисторическите животни в реални размери. Експозицията е реализирана с изключителен подход към детайла и впечатлява с реализма на изработка на макетите, както и с интерактивните възможности на всеки един от динозаврите.

Събитието е част от програмата „Варна – Европейска младежка столица” 2017 и се реализира с подкрепата на Община Варна.

Билетите са на цени от 10 лв. за деца и 12 лв. за възрастни и могат да бъдат закупени на място. Изложбата е достъпна за посетители всеки ден от 10 ч. до 22 ч. и е разположена непосредствено зад Пантеона в морската градина.

Динозаврите ще гостуват във Варна до 3 септември 2017 г. Вижте видеото в края на статията, уникални са. Очакваме ги скоро и в София.

Автор: Анета Ралчева

Ronda dels cims 7-8-9 юли 2017, 190 км с 15 000 Д+

Скучно е това заглавие. В превод означава обиколка на върховете. А в действителност е обиколка на една цяла държава. Андора. До преди десет дни за мен беше само име на картата. Точно преди да тръгна проверих - има по-малко от 70 000 жители. А сега там имам приятели и то не какви да е. Затова истинското име на този ултрамаратон е:

Човек намира приятели на най-неочаквани места.

Това изречение ми каза една доскоро съвсем непозната жена в последния 62-ия час от моето бягане. Беше толкова стоплящо и емоционално, че ето вече цяла седмица не ми се иска да пиша за бягането и да споделя преживяването публично.

Но обещах да го направя, а и горещо препоръчвам точно този ултрамаратон и затова започвам да разказвам.

Групата за Андора беше изключително прекрасна - Меглена, Иван, Николай Кабаджов, Никола Николов. В общия чат правихме прословутите андорки (100 клека на ден), споделяхме за екипировка, за транспорт, за тренировки, а накрая и за това дали ни е страх.

Пристигнахме в Андора двете с Меги във вторник. Никси вече беше в района и се беше запилял по върховете за аклиматизация, а останалите идваха на следващия ден.

Първи впечатления: Тук велосипедистите са на голяма почит. Преди десет дни е имало световна купа по планинско колоездене.


Поразходихме се да огледаме терена. Точно слагаха украсата за състезанието. Градчето изглеждаше спокойно извън ски сезона. С Меги решихме да се качим с лифта нагоре.

На пръв поглед Пиринеите приличат на нашите планини. Някаква смесица от Стара планина, Рила и Пирин.

Ммм, стръмничко си е.

На другия ден си взехме номерата, изслушахме пресконференцията, оставихме багажа за пунктовете, направихме си обща снимка както си му е редът и вече всичко започна да изглежда съвсем истинско и близко.

Ванка, къде ти е номерът?!

Тази снимка е много важна. Тук се вижда цветният код на всяко едно трасе и аз мислех, че всяко е маркирано със съответния си цвят.

Я виж ти - тук знаят, че идвам да бягам! Всъщност Ането е най-високият връх на Пиринеите - 3404 метра.

Часовниците. Всяко трасе си има собствен таймер. Този на Еуфория работи, защото вече 12 часа състезателите бягат.

Уличките на Ордино.

Къщата на Николай. 1606 година.

Това е трасето на Ронда. Обикаля цялата държава.

Готови сме.

Стартът беше обявен за 07.07. в 07 часа. Да кажа, че нямах търпение, ще ви излъжа. Да кажа, че спах предишната нощ, също няма да е истина. Страхът, очакването, чувството „да почва, че да се свършва” и „в какво се забърках пак” се бяха преплели в стомаха ми и си правеха компания, а мозъкът ми сякаш беше изпразнен от съдържание и не можех да открия нито една едничка мисъл вътре. На всичко отгоре се събудих с мигрена, а тя, моята мигрена, е епична. Трябва да лежа на тъмно 24 часа молейки се да се размина само с убийствената болка и да не започна да повръщам. Едва се държах на крака, буквално залитах от болка. Изпих едно хапче против мигрената, което пазех за най-крайни случаи, с надеждата да подейства. От опит знам, че хапчето ми помага само в един от пет случая, стиснах палци и отправих първата гореща молитва. После отидох при момчетата за снимките и пожеланията преди старта.

Това е профилът на трасето. Има ли нужда от думи?

Тръгваме. Някои пълни с адреналин, а други с болка. Стъпвам внимателно и след по-малко от километър махвам за чао на Иван и Ники с думите „ще се видим на 50-я километър”. Хубавата новината е, че болката като че ли не се усилва. Хапчето май действа. Не смея много да се зарадвам и продължавам лекичко напред. И без това се движа в една тълпа, която ми налага собственото си темпо.

Първа панорама по трасето. Снимам я с неописуемо удоволствие. Това е моментът, в който осъзнах, че мигрената е отстъпила. Качването е плавно, редува се с леки спускания, времето е прекрасно за бягане - около 22-25 градуса.

По някое време ме настигна и задмина Никси.

Качвам се все по-нависоко. Стигам първия подкрепителен пункт. Смаяна съм - на пункта има всичко, което аз бих поискала да има. Наистина всичко. Плодове - лимони, портокали, диня, пъпеш, сушени смокини, стафиди. Ядки. Два-три вида кашкавал. Няколко вида колбаси. Чудесен ръчен хляб. Кафе и чай. Не се бавя много, защото нямам нужда от ядене все още и поемам нататък.

Долу в ниското се вижда пунктът.

Веднага след пункта започва изкачване, което минава през чудна поляна пълна с любимите ми перуники. Стотици са и набързо, въпреки мръчкавото време, им щраквам една снимка.

Вече сме нависоко. Долу-горе на тази надморска височина ще бягаме през повечето време.

По пътя, незнайно как, Никси ме настига още веднъж. Тръгваме заедно да се изкачваме в една приказна долина покрай реката, като в далечината се вижда водопад много приличащ на Райското пръскало. На билото Никси се забързва. Аз съм си обещала да се движа през цялото време по пулс, в комфортно темпо, да спускам по-внимателно и си спазвам намисленото. На следващото качване го настигам и двамата заедно пристигаме на 32 км, където е следващият пункт.

Покрай реката. Чудна водна планина!

Докато снимам предстоящото спускане Никси отхвърча напред. Но тези серпентини не можеше да не бъдат документирани. Пунктът е в подножието на най-високия връх горе в ъгъла вдясно.

Една крехка жена със замах разцепи динята на две.

32-ри километър. Изядох половин диня. Или може би цяла. Тук имаше и супи, и паста, и леща, и други манджи -  всичко необходимо да останеш и да си дебелееш на спокойствие. Какво нещо са ултрамаратоните - звукът от разрязването на една диня и нейният аромат тук, на 2200 метра надморска височина, са отчетливо врязани в съзнанието ми и ми дават достатъчно сили за следващите много километри. Тръгвам. Не откривам Никси в тълпата и решавам, че вече е отпрашил напред. Предстоят два поредни върха високи над 2600 метра.

На снимката не личи, че взе да напича доста.


Пътят отново се изкачва покрай река с малки вирове. Поддържам идеята за комфортен пулс и решавам, че това е мястото за преобличане и освежаване в бистрата студена вода. Много правилно решение. Събувам се и докато край мен минават разни хора от състезанието аз седя на меката трева с крака във водата. В общи линии никой от бегачите не ме поглежда, но аз през цялото време се чувствам наблюдавана. Вдигам поглед и съзирам два гълъба - уж са с гръб, но не ме изпускат от поглед, вероятно гнездото им е наблизо. Решавам да не ги притеснявам повече, обувам се и тръгвам.

Следва доста тегаво качване. Почти лунен пейзаж. Всички напредват бавно, а аз се чудя дали не е време вече да извадя щеките. Не обичам да катеря с щеки, затова отлагам и продължавам без тях.

Горе има още планини, но пътечката е кажи речи по билото, ммм.

Има и езера. Тук се чувствам така сякаш внезапно са ме телепортирали в Рила. Това усещане за „у дома" не ме напуска почти през цялото състезание. До такава степен, че се изненадвам от време на време по пунктовете защо ми говорят на испански или английски, а не на български.

А да бягаш по билото е ехееееееее!


Следва още един връх. На спускането след него зад мен се залепи някакъв испаноговорящ, който стъпваше буквално във всяка моя крачка. Малко ме натовари, защото беше толкова плътно зад мен, че миг забавяне от моя страна и щеше да ме спъне. На няколко пъти му давах път, но той не искаше и не искаше да ме изпревари. Помолих го да спазва дистанция, още повече, че бягаше с щеки и се притеснявах да не ми забие някоя в прасеца, както ми се е случвало на Лаваредо, но той упорито ме следваше стъпка по стъпка. Накрая спрях да бягам, започнах да ходя и след кратък разговор той ме задмина.

Пункт номер 3, километър номер 44. Предстои едно от най-трудните изкачвания Pic Comapedrosa. На пункта ме очакваше приятна изненада - Ники Кабаджов. Иван отпрашил напред. Брей, значи решението да бягам полекичка е добро, изравнихме се с Ники още тук. Тръгваме заедно. Който ще прави догодина този ултрамаратон да се настрои за МНОГО ГАДНО изкачване. Теренът е КАМЪК. Не морени, не пътека, а камъни, отвратителна работа. Не ми беше до снимки там. Добре, че го качвахме заедно с Ники. По-долу по пътеката видяхме планински коне, които, много странно, бях сънувала предишната вечер.

Конете са преди камъните, разбира се. Камъните не стават за храна.

Стигнахме върха.

Две думи, а зад тях стоят почти два часа катерене на само около 3 километра. Може би изминахме 10 000 крачки от пункта. И горе ни посрещнаха, ех, с гайда. Един човек се беше качил и свиреше. Записах го и ще се опитам да сложа видеото като коментар, защото тук не успявам да го кача.

На премката сме, има още до върха.

По средата на камъните извадих щеките. 2942 метра, най-високата точка от трасето.

Дотук добре, но като погледнах надолу сипея и ми се прииска да си остана горе и да си слушам гайдата. Ето:

Както каза Никси, докато ни задминаваше на изкачването - от другата страна не е толкова стръмно.

Долу край езерата се минаваше по преспи, миг невнимание, безплатна пързалка в езерото и студена баня.

И от другата страна на върха имаше водопади.

Стигнахме до 51-и километър. Тук Ники пребледня, после посивя и каза, че му е зле. Искаше да продължава, защото по план щяхме да спим на километър 73, където имахме оставен багаж, но плановете на един ултрамаратон се променят в движение. В крайна сметка изглеждаше толкова отпаднал, че реши да остане в хижата да поспи и да се съвземе, а аз се почудих известно време какво да правя. И досега не знам дали ако бях останала да го изчакам нямаше да го убедя да продължи по-късно с мен, но той явно се е чувствал зле и след като е поспал, за да реши да прекъсне състезанието.

Стъмваше се вече и със свито сърце дали Ники ще се оправи или ще се влоши продължих напред. От следващите километри нямам много снимки, защото се стъмни. Опитах се да хвана някакъв залез. Доста неуспешен опит. За сметка на това вървейки по едно било в тъмното светкаха някакви очи и след като се пострахувах десетина минути реших да ги осветя и да видя какво е туй. Ето го по-долу, лежи си и не може да заспи от някакви луди.

Постепенно стигнах до Bony de la Pica - последното по-сериозно изкачване от първия етап. Предвкусвах спускане. Очаквах за час да стигна от километър 66 до километър 73.

Леле. Не така. ЛЕЛЕЛЕЛЕЛЕ!

Който ще ходи в Андора да запомни този момент. Спускането надмина всичките ми представи за гадост. Имаше всичко - туфи трева без никаква пътека, газене на потоци, нечактолковакратко изкачване, сипеи, равно, равно, равно, ужасно тясна пътека с урва отляво и синджири закрепени по скалата вдясно, за които да се държиш, докато се опитваш да не гледаш надолу. Имаше всичко освен нормална пътечка, по която кротко да спуснеш. Добре, че беше тъмно в общи линии. Коленете ми пищяха в тих ужас. Когато видимо вече бях доста в ниското и мислех, че няма начин да няма малко по-широка и полегата пътека поне за 1-2 километра преди пункта, започнаха да се появяват нещо като умалени каменни реки, които да прекосиш и нямаше край, и нямаше край. Трябваше да снимам поне синджирите, но както казах - добре, че беше тъмно.

И  най-сетне Пункт. Съвсем тихичко ура. Неприятна изненада - не че бях много гладна, но в този уж голям пункт нямаше почти никаква храна. Празни тарелки с остатъци от диня, с остатъци от портокали, с остатъци от всичко. Имаше три четвъртинки лимон, който изстисках в шишето с вода. Взех един бърз душ и реших, че ще поспя. Обаче и тук разочарование - нямаше къде. Всички дюшеци бяха заети, състезатели спяха направо по пода. Добре, ако ми направят масаж на краката, може би ще поспя 15 минути на масата. Отново греда - опашка от десетина желаещи. За малко да нарамя раницата и да тръгна навън без да спя, когато чух: „Анета!”. Хееех, Иван, свеж и отпочинал ми отстъпи неговия дюшек, разменихме някоя приказка кой как е и той тръгна. Аз поспах почти час, замаяна легнах за масаж на краката, после помолих за тейп (лента) на колената и след час и половина го последвах.

Почивката е нещо прекрасно. Предстоеше изкачване, но навън вече беше светло, аз се разсъних напълно и взех да се движа с добро темпо. Точно по време на това първо изкачване след почивката ми хрумна да сметна денивелацията, която бях изминала до момента. Събирах, събирах и не можех да повярвам - до 65-я километър бях изкачила сумарно 8000 метра. Как така? Оставаха ми сто километра с 5500 Д+?

65 км с 8000 денивелация - тези числа бавно се промъкваха в ума ми и се опитвах да ги осмисля. Дори на Tour des Geants нямаше такава денивелация до 65-я км. Тия са луди и ти си чисто луда и въобще моят свят е едно лудо място. Продължих.

Пак нависоко. Тези андорци само планини ли имат?

Планини и водопади.

Планини, водопади и най-сетне хубави пътечки. Защо обаче водят нагоре?

И на всяко що-годе равно място са засадили и отглеждат нещо.

Времето, досега доста благосклонно към нас, започна да се разваля. Първо се появи вятърът, който колкото по-нависоко се качвах, ставаше все по-ураганен. Вървяхме към местния Черни връх - Pic Negre - и вече духаше първо насрещно, а малко по-късно явно завихме и поривите му започнаха да ме отместват вляво. Получаваше се нещо като движение на зиг-заг. Крачка напред, в този момент вятърът ме избутва наляво, следващата крачка леко вдясно, за да може при поредния порив да остана на пътя. А какво красиво било! И какъв глупав разход на сили с този безумен вятър. После, без вятърът да отслабне, започна градушката. Зърната й имаха формата на ориз и след 10-15 минути, когато цялата дясна половина на тялото ми изтръпна от студ,  започнах да се тревожа дали якето ще издържи или ще се нацепи. Видях в далечината джип на организаторите и си помислих, че ще ни качат. Нищо подобно - колата беше пълна с някакви момчета, един човек ни каза само - стойте заедно, хей, вие петимата, стойте заедно и спускайте бързо, може би ще спрат състезанието.

Добре, че имаше още няколко бегачи край мен, които водеха същата битка. Вижте как вятърът ги е издухал и се движат най-вляво на пътя.

Тук някъде е километър 100. Ние започваме да спускаме, а времето започва оглушителен спектакъл - гръмотевици, една след друга, олелеее, добре, така или иначе вече спускаме, опасни ли са щеките, защо не ги оставих в пункта и без това не ги ползвам, спомням си, че имаше нещо за разстоянието, на което пада гръмотевицата от теб, когато преброиш секундите между светкавицата и гърма, започвам да броя, светкавица, едно, две, три, четири, пет, гръм, ох, я пак, светкавица, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, броя вече малко по-бавно и виждам как цялото небе отсреща става бяло от следващата, я давай бързо надолу и да броиш, и да не броиш дойде времето за кот такоа. Двадесет минути по-късно отново срещаме хора от организаторите. Те ни казват, че след още два километра е пунктът на 105-я километър и че състезанието е прекратено.

И двете неща се оказаха грешни. След два километра имаше някаква каменна къщурка, която била 103-я километър, но за това разбрах след повече от час. И състезанието не било прекратено, а временно спряно докато мине бурята.

Прекарах повече от два часа в това студено и тясно (може би 3 на 3 метра) място, седнала на пода под една маса заедно с още петнадесетина бегачи. Доста бях мокра и измръзнах. Ако знаех, че това не е 105-я километър щях да продължа към него и да се засека там с Иван и Никси и цялото бягане щеше да бъде различно.

След час ни казаха на испански, че часовникът е пуснат отново и който иска може да продължи, а който не иска да продължи може да прекрати състезанието. Жената-доброволец на това място определено искаше всички да се спуснем надолу и да се откажем от участие. Голяма част от състезателите с жълтите номера си дадоха чиповете и поеха надолу след нейните думи, че следващият пункт е два километра нагоре и оттам е много по-трудно да се откажеш. Седях на пода и се чудех какво става. Край мен се говореше само на испански. Много хора си предаваха номерата и отначало реших, че състезанието изцяло е прекратено. Беше ми студено, гладно, мокро и навън продължаваше да вали. Тогава се появи едно момиченце-доброволец, което говореше английски, и ми обясни, че всъщност мога да продължа, но на мой риск. Хм, то цялото бягане си е на мой риск. Помаях се още 15-тина минути с надеждата дъждът да спре и реших, че поне ще стигна до другия пункт, а там ще му мисля. И тръгнах. А след първия километър се обърнах назад за снимка, защото бурята беше отминала.

Само леко вляво се виждаха малко черни облаци.

На следващия пункт само се чекирах  и продължих. Като видях отвън в каква хубава хижа е пунктът ме хвана яд, че загубих два часа да студувам мокра в ниската и тясна къщурка, но слънцето грееше толкова хубаво, така приятно ме стопли и изсуши, че вече никак не ми се ядосваше. А няколко минути по-късно вятърът-шегаджия отвя чисто новата ми шапка по средата на едно прясно кравешко лайно. Голямо чистене падна.

И тук е ред на клишето - внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

Вървях напред, всичко в мен пееше, беше ми топло, наклонът беше приятен, бях изпълнена със сили все едно сега започвах да бягам. Пресмятах, че ми остават само около 60 километра и НЕ ИСКАХ ТОВА ДА СВЪРШВА. Боже, къде ми е бил умът?

За разлика от първите 70 километра, тази част от планината беше някак по-мека и ласкава. Мислех си как човекът, който е измислил трасето много добре познава планината. И я обича. Как неговата мисъл в голяма степен съвпада с моята. Вместо да катерим стръмно често плавно подсичахме. Езера. Пълноводна река с успокояващ ритъм. И слънчице. Чувството за синхрон ме изпълни с въодушевление и не разбрах как минах следващите километри и се озовах на пункт Coll Vallcivera, километър 116,5.

Не съм снимала хижата незнайно защо - беше върху метално скеле между езера и язовир, вътре миришеше на бор, хората бяха усмихнати и по-любезни отколкото въобще е възможно и след като ми облепиха стъпалата, които започнаха да се протриват се почувствах чисто нова. Посмяхме се с моя тейп, който от дъжда се беше отлепил на едното коляно и при смяната му се видя как странно съм изгоряла. Тен на тейп.

И след час почивка нетърпеливо тръгнах.

Но никой не ми каза, че тук трасетата на жълтите номера Mitic и червените номера Ronda dels cims се разделят.

За Митик това е километър 66 и те поемат покрай язовира вляво.

А за Ронда това е километър 116 и около петдесет метра след пункта трябва да тръгнем надясно.

Но защо никой на пункта не ми каза, че има разклон? И до днес не разбирам.

Тук аз съм тръгнала след хората с жълтите номера. Изобщо не съм знаела, че не сме по едно и също трасе. Цял ден по пътеките застигах и ме настигаха хора с жълти номера. Цяла събота бягахме практически заедно. Как да си помисля, че точно тук се разделяме?
Отначало плавното качване край язовира ме заблуди, че това си е моят път. Беше малко по-дълго отколкото очаквах, но и преди това имаше части от трасето, които се различаваха с вертикалния ми профил.

На часовника бях качила и трак.

След като пищя упорито още през най-първите десет километра, че не го следвам, а тогава се движех в плътна колона с другите бегачи, аз го изключих.

Та катерех си ведро нагоре като докато се качвахме край мен имаше хора от Митик с жълти номера - и те не ми казаха, че моето трасе е друго. Освен това маркировката им беше с червени знаменца - каквато си беше през цялото време, червени знаменца, като на Ронда. Може би, ако поне в началото на разклона бяха сложили жълти флагчета наляво щях да се върна да търся червените.

И до сега недоумявам как може никой да не ми каже, че пътят се разделя? Никой от организаторите. Нито на пресконференцията. Нито на пункта.

Качих Collada Pessons. Направих снимки на язовира от ниско.

И отвисоко.

Снимах прекрасната пълна луна, която беше кацнала на склона.

И започнах да спускам. И спусках, и спусках през един сипей, после забавих и спусках внимателно, защото беше мокро и хлъзгаво и пътечката често опираше в едни големи камъни, които ставаха само за откатерване. Но някак следващото изкачване не идваше и не идваше. Движех се съвсем сама, хората, с които катерех върха останаха далеч назад, през цялото време настигнах само един човек, но в тъмното е трудно да видиш каквото и да било и той едва ли е забелязал, че съм от Ронда. Минаха три часа, а нямаше и нямаше второ изкачване, но нали следвах маркировката? Не се разтревожих много. Най-сетне чух лай на куче, светлини и пункт. Показвайки номера си за чекиране девойката възкликна дърпайки си телефона назад:

 - А вие какво правите тук? Вие сте Ронда!

Какво правя тук ли?

Бягам вече второ денонощие. 41 часа по-точно. Какъв ви е проблемът?

И чувам:

 - Тук са Митик. Трябва да се откажете. Няма друг начин! Ронда са в друга долина, пътят се разделя на две, не го ли видяхте?

Не, очевидно не съм го видяла.

Помолих я да звънне на организаторите.

Звънна им.

Трябвало да се откажа.

Това е единственият изход.

Добре.

А другият единствен изход кой е?

Другият е да се върна обратно. Всичките почти 11 километра. Цялото изкачване, което току що спуснах.

И после да тръгна по трасето на Ронда. Но нямало никакъв смисъл, защото сега е полунощ, а пунктът, от който бях тръгнала три часа по-рано затварял в 02. И няма да го хвана. И ще ме спрат.

Защо ще ме спират, нали съм тръгнала от него преди цели три часа?

Защото ще ме спрат. Точка. Освен ако не съм там преди 02:00 часа.

Спрях да я слушам.

Осъзнах, че всяка минута празни приказки ми яде от времето.

И преди да си дам време да размисля се засилих обратно.

1 час и 47 минути. Онези близо три часа спускане с благо темпо успях да стопя до 107 минути обратно.

Почти не помня как го направих. Маркировката се губеше, защото беше поставена така че да се вижда в другата посока. Често флагчетата бяха скрити зад скалите. Опитвах се да бягам, да карам по памет, да не плача, виждах челници в далечината на идващи срещу мен бегачи и се ориентирах по тях. Не мислех за после, за това, че се прецаква цялата стратегия да имам равномерно темпо и сили за всичките 170 километра. Само вървях, и бягах, и търсех поредното флагче в тъмното и се радвах, че катеря, защото за спускане коленете ми не искаха и да чуят. Разминавах се мълчешком с всичките Митик идващи срещу мен, знаех, че ако се спра да говоря с тях ще губя време, ценни минути, че може и да се откажа и разколебая. Те и не ме питаха много много. Само един човек спря и с мек глас  се поинтересува дали съм добре и после ми обясни къде точно е разклонът, който съм пропуснала.

1 час и 47 минути. Не можех да повярвам. Бях в пункта пет минути преди да го затворят.

Можех изобщо да не слизам до него пак и директно да хвана разклона, но не посмях да не им се обадя, че съм стигнала. Влязох вътре и най-после се разплаках като бебе и много, много пъти хълцайки ги питах защо не са ми казали, че има разклон?

Защо не знам, че пътищата са различни от тук нататък?

Една жена ме гушна и не ме пусна докато не се успокоих.

Човек намира приятели на неочаквани места.

После тръгнах към заветния 130-и километър. Или за мен - 150-ти. Бедрата ми горяха, опитах се да спускам бързо, но бях изморена, не чак толкова физически колкото психически и полечка-полечка, ама много полечка, се затътрих надолу. И после нагоре. И пак надолу. Сетих се, че който ме следи сигурно се чуди къде съм. Включих си телефона и веднага получих смс „мамо, наред ли е всичко? няма обновена информация от вчера следобед.”

О, да, наред е.

Мислех само за следващия пункт. Опитвах се да не се самосъжалявам. Да не се ядосвам. Да не се чудя дали ще успея да завърша. Само до следващия пункт.

И там рухнах отново.

Рев, рев и после за разнообразие магарешки РЕВ.

Мислех, че няма да успея да хвана всички контроли.

И че нищо няма смисъл.

Сега се чудя как така не се отказах. Една от причините е, че десет месеца по-рано се отказах на TDG. На 222-я километър. А после цели два месеца ме беше яд.

Явно помнех с всяка клетка колко много ме беше яд.

Другата причина?

Човек намира приятели на неочаквани места.

Новият приятел беше Pep Pujal Carabantes. Тогава не знаех, че се казва така. Не знаех, че е финиширал гигантите. Не знаех нищо за него, освен че запази спокойствие пред моя рев и си поговори с мен. От всичко, което ми каза, аз запомних две неща.

Едното: Да, може и да не успееш да го завършиш, но как ще знаеш, ако не опиташ?

И другото: Ти си направила спускането към 73-я километър, нали? (очевидно съм го направила щом съм тук) Е, тогава от какво се плашиш?

Добре. Тръгвам. Ще опитам. И дано да се получи.

Всъщност Pep ми е казал още едно нещо. Намерих го в торбата с нещата си на финала. Написал го е след като напуснах пункта цели 12 часа преди да финиширам и точно затова ми е толкова ценно. Ето го.

Та това е. Следват 25 километра, които включват три изкачвания. На първото отново треперех да не ме спрат, ако просроча времето.

Второто беше доста трудно, особено последната част от върха, уж вървя нагоре, а усещането е като да стоиш на една място - върхът не се приближава и не се приближава, а последното изглеждаше по-сериозно отдалеч, отколкото всъщност беше. На последния връх Collada Meners осъзнавайки, че НЯМА повече баири ме обзе такова безмерно щастие, за което няма думи. Цялата се разтресох, не знаех плача или се смея, часовникът сочеше, че имам време и може би ще стигна преди 21 часа. Направих си селфи. Няма да го сложа тук - децата казаха, че изглеждам много страшно. Страшно? Ще ми се пръсне сърцето от щастие.

Предпоследното спускане.

Чак дотам в мъглите трябва да стигна.

Съвсем малко остава до последния връх.

От там дойдох.

Така изглеждат последните метри изкачване от последния връх на Ronda dels cims.

Ще спускам. Обявени 17 километра надолу, затова пуснах трак. Знаех, че ще е тегаво. Тракът показва 21 км.

Много обичам маргарити. Подминавах купища по пътя, но тези двете реших да ги снимам. Цъфтяха на 2700 метра надморска височина.

И сега - към финала. Отначало бързо. После - още по-бързо. Виждах как минутите се стопяват и уж бягам с всички сили, но няма да успея, просто няма да успея. Вместо пътека за бягане - изкачване, прехвърли ме в съседната долина, стана горещо, камъни, обрасла с треволяк пътечка, по която е много трудно да се бяга и треви, треви, от които след малко ще се изрина. Само това ми липсваше. Бързо, бързо, няма време. Пет километра по-късно - пункт. Колко има до финала? 12 километра? И за пореден път ме попитаха - отказвате ли се? Сега? На 12 км от Ордино? Неееее. Защо все това ме питат?

Най-трудните километри бяха тези. Винаги изглеждат повече от 12. (16 по трак).

Асфалт, ура, после някаква пътека с камъни, после черен път с тиня и кал, после леко изкачване, пак локви, пак камениста пътека... Зад всеки завой ми се привиждаше Ордино, но някой го отместваше напред.

Полицай, който спира движението, за да минат състезателите.

Колко има до финала?

4 км.

Оказаха се седем.

Два километра по-късно, когато силите ми наистина свършиха и само се оглеждах на кой бордюр да седна и да ревна (голям рев на тая Ронда) и да кажа, че се отказвам... срещнах една жена. Носеше шапка на доброволец и се превърна в моя ангел спасител.

Тя тръгна с мен и пробяга последните пет километра, а после, когато на 50 метра от финала останалите българи ме посрещнаха тихо се е обърнала и се е върнала.

Коя си ти, непозната жено? Дори не разбрах как се казваш? Длъжница съм ти.

Докато бягаше с мен или ходеше, когато не можех повече, докато й благодарях ли благодарях за подкрепата, тя ми каза:

Не се тревожи. Човек намира приятели на неочаквани места.

Това е моят разказ за Ронда. Много дълго се получи, но 190 километра и почти 62 часа трудно се побират в по-малко.

И да, на финала освен всички българи (БЛАГОДАРЯ!) ме чакаше и Pep и с него  разменихме няколко пъти следните две дълбокоумни изречения. Изглеждаше така.

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след две секунди

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и след малко пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

и пак

Аз: „Мислех, че няма да успея.”

Той: „Обаче успя!”

И най-накрая проумях, че съм успяла.


Снимки: личен архив

Препоръчваме ви: 

Сицилиански шок 
Сините флагове на Северното гръцко крайбрежие  
Макак Конак - едно вълшебно кътче

Д-р Масларски и неговата съпруга д-р Масларска са любими лекари на всички малки пациенти и родители, които някога са имали контакт с тях. Не само защото са изключителни специалисти, но и защото са човечни, усмихнати, лъчезарни. Без да преувеличавам ни най-малко, и двамата са от лекарите, които освен тялото, лекуват и душата. Случвало се е да отида на преглед с отпаднало, разстроено дете, самата аз ужасно притеснена и на ръба на отчаянието, и да си излезем от кабинета усмихнати и двамата. Как го постигат, не знам, но е факт, и съм сигурна, че всички, които са се лекували при тях, ще го потвърдят. Д-р Масларски беше така добър да сподели с нас някои добри съвети за летния сезон.

Кои вируси са най-чести през пролетния и летния сезон?

През лятото наблюдаваме така наречения летен грип, причинен от Coxsackie вирусите А и B, който протича с повишена темперaтура, отпадналост и болки в крайниците. Лятото също така е пиков сезон за чревни инфекции, причинявани при децата често от рота-, норо-, аденовируси протичащи често с гадене, повръщане, разстройство. По-обичайните за зимния сезон фарингит, ларингит и обструктивен бронхит също могат да бъдат наблюдавани, но с по-ниска честота.

Как да направим разлика между ентеровирус и бактериална инфекция? Какви изследвания препоръчвате?

В началото повечето гастроентерити независимо от причинителя протичат със сходни симптоми като повръщане, отпадналост и диария както и повишена температура. При вирусните инфекции симптомите отшумяват в рамките на няколко дни като основната цел е приемът на достатъчно течности и изравняване на електролитите в тялото. Ако симптомите продължат по-дълго, ако детето има постоянно температура над 39 градуса и в изпражненията се наблюдават кръв или слуз, тогава може да се мисли за бактериална инфекция. В такъв случай е необходимо микробиологичното изследване на изпражненията, както и кръвна картина с електролити и c-реактивен протеин.

Много родители се притесняват, че децата им боледуват често, когато тръгнат на ясла или градинка. Кой сезон според вас е по-подходящ от медицинска гледна точка - кога организмът на детето би се адаптирал най-лесно?

Нормално е децата да боледуват по-често, когато тръгнат на ясла или детска градина, тъй като се намират в среда, където постоянно циркулират вируси и инфекциите се предават много бързо. През зимните месеци се наблюдава силна честота на грипните вируси, както и на всички останали причинители на инфекции на горните дихателни пътища и родителите имат усещането, че децата боледуват през 2-3 седмици. В такъв случай е по-разумно да се изпрати детето на ясла или детска градина през пролетта,за да може организмът да се адаптира до началото на грипния сезон. Важно е също така децата да се ваксинират, за да се предотврати разпространяването на така-наречените детски болести като морбили, рубеола и варицела.

Много ли боледуват децата в наше време? Вие наблюдавате ли промяна през годините или децата винаги са боледували, просто сега се вторачваме повече?

И двете. Днес медицината предполага повече профилактични изследвания и контрол над заболяванията, но и понякога децата боледуват по-често особено като се вземат предвид хроничните заболявания като астма и алергии. Не бива да забравяме, че детската имунна система се развива и засилва с растежа на самото дете. Статистиката показва, че за нормално се счита децата от 1 до 4 години да боледуват по 8-9 пъти на година, а тези на възраст между 5 и 7 години по 6 до 8 пъти.

Много родители са против антибиотиците. Една от причините да сте толкова търсен лекар е, че не предписвате антибиотично лечение с лека ръка. Кога не може без антибиотик?

Антибиотиците са необходими при бактериални инфекции или когато от една вирусна инфекция, се получи вторична бактериална. Обикновено се наблюдава висока температура около 39-40 градуса, силна отпадналост. При най-малките пациенти започваме обикновено по-бързо с антибиотичната терапия при първи прояви на висока температура, нежелание за хранене, повишена сънливост или раздразнителност. Детската имунна система в първите месеци на живота не може да се справи сама с инфекциите и затова се налага бърза намеса, за да не се стигне до системна инфекция.

Накрая ще си позволя и няколко лични въпроса. Вие винаги успявате да ни усмихнете и да ни вдъхнете увереност, когато дойда при вас с болно дете. Двамата с д-р Масларска сте невероятна двойка. Как се намерихте?

Запознахме се на един изпит по време на специализацията ни по педиатрия.

Трудно ли е, когато и двамата в семейството са лекари?

Понякога е по-лесно, защото има разбиране от страна на другия за трудностите в професията.

А когато в семейството станат трима лекари?

Това е нашата мечта.

Разкажете ни за дъщеря си. Сигурно сте много щастливи, че избра медицината за професия?

Радваме се, че тя е щастлива с това, което учи и прави. Тя учи в Германия и е много доволна от следването там.

Специалисти като вас могат да заминат за чужбина във всеки един момент от кариерата си. Обмисляли ли сте такъв вариант? Защо избрахте да останете в България?

Когато един лекар замине за чужбина, се налага отново да започне от начало, за да изгради кариера и име. Нещата не се случват автоматично.  В България в момента има добри възможности за развитие на медицинските специалисти. Аз се чувствам тук щастлив със семейството, приятелите и професията си.

Вие сте винаги усмихнати, и двамата с д-р Масларска, винаги ведри, позитивни, вдъхващи увереност на пациента. Понякога само след като дойдем на преглед, още преди да сме започнали лечението, и детето се подобрява. Малцина лекари успяват да запазят ентусиазма си като вас. Какво да е си лекар в България?

Да си лекар означава да си готов за компромиси и да се отказваш от някои неща в името на професията. Да си лекар в България е предизвикателство, защото самата професия го предразполага, а не държавата, в която се работи. Много ме обиждат случаите с насилие над колеги, които биват тормозени, докато вършат своята работа и спасяват животи. Подобни неща не бива да се случват в 21-ви век.

Разкажете любимата си забавна история.

Началото за всяка професия е трудно. Същото важи и за медицината, когато изведнъж човек носи отговорността. Спомням си как в първия си работен ден като специализант по педиатрия моите колеги с повече опит бяха прегледали до обяд 10-15 пациента, а аз още довършвах едва първия си пациент. Но човек развива опита с времето.

Благодарим на д-р Масларски и му пожелаваме, здраве и щастие, а скоро в семейството да са трима лекари.

Д-р Пламен Масларски, педиатър в "Аджибадем Сити Клиник", кабинет "Детски болести", специалист с 24-годишен стаж в болнично и амбулаторно заведение, специалност Детски болести, Детска ендокринология и болести на обмяната.

Интервюто взе Мария Пеева.

Снимките са от личния архив на д-р Масларски.

 
Препоръчваме ви: 

7 "безобидни" симптома при децата през първата година 
Първа помощ при алергична реакция 
Това, което няма да ви кажат...